Страница 8 от 9
Провидението е определило трите велики дисциплини на Войната, Монархията и Духовенството, всички, които могат да символизират Лагерът, Палатът и Храмът, за да обучат масите на интелигентни и съзнателни комбинации за всички велики цели на обществото. Резултатът в края на краищата ще бъде свободни правителства сред хората, когато добродетелта и интелигентността се превърнат в качества на масите; но такива правителства са невъзможни поради невежество. Човекът напредва единствено по степени. Отстраняването на едно неотложно бедствие дава кураж за опит да се отстрани останалото зло, като прави хората по-чувствителни към него, или може би по-чувствителни по отношение на първия път. Крепостни селяни, които се превиват под камшика, не се тревожат за политическите си права; освободени от робството, те стават чувствителни към политическото потисничество. Освободени от деспотична власт и управлявани единствено от законодателството и от желанието да бъдат управлявани не само от законодателството, но и от това, което те считат за най-доброто законодателство. И когато е отстранен гражданският или временен деспотизъм, а общинското законодателство е формирано на принципите на просветена юриспруденция, те могат да се събудят, за да направят откритието, че живеят под свещенически или църковен деспотизъм и да бъдат обхванати от желание и там да разработят реформация.
Пълна истина е, че напредъкът на човечеството е бавен и че той често спира и се насочва в обратна посока. В земното царство не сме свидетели на деспотизъм, който да се оттегля и да предава земята на самоуправляващи се общности. Не се натъкваме на църкви и духовенства от Християнството, които да се отказват от старата си задача да управляват хората с въображаем терор. Никъде не се натъкваме на народ, който да може безопасно да е освободен от такова правителство. Не виждаме велики религиозни учители, които да се стремят да открият истината за самите себе си и за другите; но все още управляват света, с каквато догма е вече акредитирана, като те самите са вече до такава степен обвързани от тази нужда да управляват, колкото и масите - от необходимостта да бъдат управлявани. Нищетата продължава да съществува в най-противните ù форми в големите градове; и ракът на сиромашията води корените си в същината на кралствата. Хората там не вземат мерки за нуждите си и за собствената си власт да ги удовлетворят, а живеят и се множат като зверовете от полето, - като Провидението очевидно се е отказало да полага грижи за тях. Интелигентността никога не ги посещава или се появява като някоя нова форма на злодейството. Войната не е прекратена; битките и обсадите все още продължават. Домовете продължават да са нещастни, а сълзите и гневът продължават да бъдат ад, където небесата би трябвало да тържествуват. И по тази причина Масонството продължава да е необходимо! По тази причина толкова по-всеобхватна е сферата на усилията му! Толкова по-голяма е нуждата му да започне да бъде истинско само по себе си, да се освободи от задушаването си, да се разкае за вероотстъпничеството си от истинското си вероизповедание!
Без съмнение, трудът и смъртта и половите страсти са съществени и постоянни условия на човешкото съществуване и по този начин правят съвършенството и хилядолетното царуване на Христа невъзможно. Винаги – това е предопределението на съдбата! – огромното мнозинство хора трябва да се трепят, за да живеят и не могат да намерят време, за да развиват интелигентността си. Хората, със съзнанието, че трябва да умрат, не жертват настоящото си удоволствие за по-голямо удовлетворение в бъдеще. Любовта на жената не може да измре; и тя има ужасна и неконтролируема съдба, засилена от изтънчеността на цивилизацията. Жената е същинската сирена или богинята на младостта. Но обществото може да се усъвършенства; и свободното правителство е възможно за държавите; и свободата на мисълта и съзнанието вече не е пълна утопия. Ние вече виждаме, че Императорите предпочитат да бъдат избирани от универсалното избирателно право; че държавите се предават на Империите чрез гласуване; и че Империите се управляват с част от духа на Републиката, като представляват нещо не малко по-различно от демокрациите с един владетел, който управлява посредством един човек, един представител, вместо събрание от представители. И ако духовенствата все още управляват, те сега се явяват пред миряните, за да докажат, със силата на аргумента, че трябва да управляват. Те са задължени да се позоват на самото основание, което са замислили да отклонят.
Съответно, хората ежедневно са ставали все по-свободни и по-свободни, защото свободата на човека е в здравия му разум. Той е в състояние да разсъждава за собственото си бъдещо поведение и да поеме последствията му; той може да приеме широки възгледи за човешкия живот и да определи правилата за постоянното си ръководство. По този начин той се освобождава от тиранията на разума и страстта и е в състояние да живее съобразно цялата светлина на познанията, които са вътре в него, вместо да бъде задвижван подобно на сухо листо от крилете на вятъра от всеки настоящ импулс. Тук лежи свободата на човека така, както се вижда тя във връзка с нуждата, наложена от всемогъществото и предзнанието на Бога. Толкова много светлина, толкова много свобода. Когато Императорът и църквата апелират към разума, естествено съществува универсално избирателно право.
Следователно никой не трябва да губи кураж, нито да вярва, че положеният в каузата на напредъка труд, ще бъде напразен. Няма прахосване в природата, нито в материята, силата, действието или мисълта. Мисълта е толкова цел на живота, колкото и действието; и една единствена мисъл понякога води до по-големи резултати, отколкото една революция, дори и самите революции. И все пак мисълта и действието не трябва да се разделят. Истинската Мисъл е тази, в която животът достига връхната си точка. Но всяка мъдра и истинска мисъл произвежда действие. Тя е генеративна, подобно на светлината; а светлината, както и дълбоката сянка на преминаващия облак, са дарове на пророците на расата. Познанието, придобито с труд и предумващите навици на здравата мисъл, - разсъдъчният характер, - по необходимост трябва да са редки. Много труженици не могат да го придобият. Повечето хора постигат много нисък стандарт от него. То е несъвместимо с обикновените и необходими поприща на живота. Цял един изпълнен с грешка, както и с труд, свят са необходими, за да се направи един разсъдителен човек. В по-напредналата нация на Европа се срещат повече изпълнени с невежество, отколкото с мъдрост хора, повече бедни, отколкото богати, повече автоматични труженици, обикновени създания на навика, отколкото разумни и разсъдителни хора. Пропорцията е най-малко хиляда към едно. По този начин се постига единодушие на мнението. То единствено съществува сред масите, които не мислят, а политическото или религиозното духовенство, които мислят за тези маси, мислят как да ги ръководят и управляват. Когато хората започнат да разсъждават, те започват да се различават. Големият проблем е да се намерят лидери, които няма да искат да са тирани. Това е необходимо още повече по отношение на сърцето, отколкото на главата. Сега всеки човек спечелва собствения си дял от производството на човешкия труд чрез безкрайна надпревара, чрез мошеничество и измама. Полезните познания, придобити с труд, твърде често се използват след стил, който не е почтен или разумен, така че проучванията на младостта са далеч по-благородни от практиките на зрелостта. Трудът на фермера в полето, щедрата отплата на земята, благотворното и благоразположено небе, са склонни да го направят добросъвестен, предвидлив и благодарен; обучението на пазара го прави недоволен, лукав, завистлив и непоносим скъперник.
Масонството се опитва да бъде такъв благотворен, неамбициозен и незаинтересуван ръководител; а самото състояние на всички велики конструкции са определя от това дали винаги в някоя част на сградата се чуват звукът на чука и звънтенето на мистрията. Масонството и Масоните трябва винаги да работят и преподават с вяра в човека, с надежда за бъдещето на човечеството, с любящо доброжелателство за съгражданите ни. Нека всеки да прави това, за което е най-годен. Учителят е също труженик. Достоен за похвала, какъвто е активният кормчия, който идва и си отива и кара дадена страна да споделя от богатствата на друга и човек да споделя от богатствата на всички, той, който запазва сигналната светлина на хълма, също е на поста си.
Масонството вече е помогнало да се низвергнат някои идоли от пиедесталите им и да се стрият до много ситен прах някои от звената на веригите, които държат човешките души в робство. Това, че е постигнат напредък, не се нуждае от друга демонстрация, освен от тази, че човек може да разсъждава с хората и да ги убеждава, без опасност от тормоз или мъчение, че нито една доктрина не може да се схване така, както истините, ако те си противоречат една на друга или противоречат на други истини, дадени ни от Бога. Дълго преди Реформацията, един монах, който намерил пътя си към ереста без помощта на Мартин Лутер, без да дръзне да сподели в нечие живо ухо анти-папските си и изменнически доктрини, ги написал на пергамент и като запечатал предишния официален писмен документ, го скрил в масивните стени на манастира си. Нямал приятел, или брат, с когото би могъл да сподели тайната си или пред когото да излее душата си. За него било известна утеха да си представи, че в бъдеще някой би могъл да намери пергамента и че семето може да не е напразно посято. Какво би станало, ако истината бе останала скрита дълго преди да покълне като пшеница в Египетската мумия? Изречете я, отново и отново и й позволете да поеме шанса си!
Розата на Йерихон расте в пясъчните пустини на Арабия и по Сирийските покриви. Рядко достигнала височина шест инча, листата ù падат след сезона на цъфтежа и изсъхва във формата на топка. След това тя се изкоренява от ветровете и се пренася, издухва или изхвърля в морето през пустинята. Там, влязла в контакт с водата, тя се разгъва, разширява клоните си и изхвърля семената си. Последните, след като се напоят с вода, се отнасят от прилива и се полагат на морския бряг. Много от тях се изгубват, както и животът на много хора остава безполезен. Но много отново се връщат от морския бряг в пустинята, където се поливат със силата на морската вода, корените и листата им поникват и те израстват в плодородни растения, които на свой ред, подобно на предците си, отново ще бъдат захвърлени в морето. Бог няма да е по-малко внимателен, за да осигури покълването на истината, която можете смело да изречете. “Разпръснете,” казва той, “хляба си над водите и след много дни той отново ще се върне при вас.”
Ритуалното приемане не се променя; ние го намираме отново и отново и то винаги е същото, през всички векове. Последните ученици на Паскалис Мартинес продължават да са децата на Орфей; но те обожават реализатора на античната философия, въплътеното слово на Християните.
Питагор, великият разгласител на философията на числата, посетил всички светини на света. Отишъл в Юдея, където си осигурил да бъде пречистен от греховете си, за да може допуснат до тайните на Кабала, която пророците Езекиел и Данаил му съобщили, не без известна резервираност. След това, не без известна трудност, той успял да бъде допуснат до Египетското ритуално приемане, по препоръката на Цар Амасис. Силата на гения му предала недостатъците на несъвършените комуникации на Йерофант, а той самият станал Майстор или Разгласител.
Питагор определя Бог: Живата и Абсолютна Основна Истина, облечена в Светлина.
Той казва, че Словото е Числото, проявено от Формата.
Той кара всички да се спуснат от Татрактис, т.е. от кватернера.
Бог, казва отново той, е Върховната Музика, чийто характер е Хармонията.
Питагор дава на магистратите на Кротона следното велико религиозно, политическо и социално предписание:
“Няма зло, което да не е за предпочитане пред Анархията.”
Питагор казва, “Дори, както има три божествени понятия и три понятни области, така има и тройна дума за йерархическия ред, който винаги се проявява по три. Съществуват думата прост, думата йероглифен и думата символичен: с други думи, съществува думата, която изразява, думата, която скрива и думата, която означава; цялата жреческа интелигентност се крие в съвършеното познание на тези три степени.”
Питагор обвива доктрината в символи, но внимателно се въздържа от персонификации и образи, които, както той смята, рано или късно водят до идолопоклонничество.
Свещената Кабала или традицията на децата на Сет, се извършва от Халдея от Аврам, преподава се на Египетското духовенство от Йосиф, възстановява се и се пречиства от Мойсей, скрита под символите в Библията, разкрита на Свети Йоан от Спасителя и изцяло съдържаща се, под жречески цифри, аналогични на тези от цялата античност, в Апокалипсиса на този Апостол.
Кабалистите считат Бог за Интелигентен, Вдъхновен, Жив, Безкраен. За тях Той не е нито съвкупността на съществуванията, нито съществуването в абстрактното или философско определимо същество. Той е във всички, различен от всички и по-велик от всички. Дори името Му е неизразимо; и все пак това име единствено изразява човешкия идеал на Божеството му. Не е съдено на човек да разбере какво представлява Бог сам по себе си.
Бог е абсолютното на Вярата; но абсолютното на Разума е битието, הךה. “Аз съм, който съм,” е много лош превод.
Битието, съществуванието, е само по себе си и защото то е такова. Причината за битието е самото битие. Можем да запитаме, “Защо съществува нещо?”, т.е. “Защо съществува това или такова нещо?”. Но не можем, без да прозвучим абсурдно, да попитаме, “Защо е битието?” Това би означавало да допуснем животът преди битието. Ако битието имаше причина, тази причина задължително щеше да Бъде: т.е. причината и следствието щяха да са идентични.
Разумът и науката ни демонстрират, че начините на съществуванието и битието се балансират един друг в равновесието съобразно хармоничните и йерархически закони. Но йерархията е синтезирана при изкачването си и става все по-монархична и по-монархична. И все пак разумът не може да спре при един единствен ръководител, без да се алармира от бездните, които изглежда оставя над този най-висш монарх. Следователно той е мълчалив и отстъпва място на вярата, която обожава.
Това, което е сигурно, дори за науката и разума, е, че идеята за Бога е най-велика, най-свещена и най-полезна от всички аспирации на човека: че нравствеността се уповава на тази вяра с вечната си подбуда. В такъв случай тази вяра е в човечността, най-реалното от явленията на битието; и, ако бе фалшива, природата тържествено би заявила абсурдното; небитието би дало форма на живота, а Бог същевременно би бил и не би бил.
Именно на тази философска и неопровержима реалност, наречена с термина Идеята за Бога, дават наименование Кабалистите. Всички други се съдържат в това наименование. Шифрите ù съдържат всички цифри; а йероглифите на буквите ù изразяват всички закони и всички неща на природата.
Съществуванието е битие: причината на съществуванието е в битието; в началото е словото, а словото в логиката формулира речта, изразеният разум; Словото е в Бога и е самият Бог, изразен в интелигентността. Ето какво се намира над всички философии. Трябва да вярваме това, под страх от това, че никога наистина нищо не знаем, и отново да изпаднем в абсурдния скептицизъм на Пиро. Духовенството, пазителят на Вярата, изцяло се крепи на основата на познанието, и трябва да разпознаем Божествения принцип на Вечното слово в ученията му.
Светлината не е Духът, както са смятали Индийските йерофанти; но е единствено инструментът на Духа. Не тялото на Протопласт, както са проповядвали теургистите от Школата на Александрия, а първата физическа проява на Божественото откровение. Бог вечно го създава, а човекът, в името на Бога, го изменя и изглежда го размножава.
Висшата магия се нарича “Жреческо изкуство” и “Кралското Изкуство”. В Египет, Гърция и Рим не е можело да бъде другояче, освен да се споделят величието и декаденството на духовенството и кралските особи. Всяка философия, враждебна на националното боготворене и на мистериите му, е била по необходимост враждебна на великите политически сили, които изгубват великолепието си, ако в очите на масите престанат да бъдат образите на Божествената сила. Всяка корона се разклаща, когато се сблъска с Тиарата.
Платон, когато пише на Дионисий младши във връзка с характера на първия принцип, казва: “Трябва да ти пиша в загадки, за да не може никой да го разбере, ако писмото ми попадне в чужди ръце по земята или в морето.” И след това казва, “Всички неща заобикалят краля си; те са, заради Него, или Той самият е причината за добрите неща, Втори за Вторите и Трети за Третите.”
В тези няколко думи се съдържа пълното резюме на теологията на Зефирот. “Кралят” е Аинсоф, Бидейки Върховен и Абсолютен. От този център, който е навсякъде, се излъчват всички неща; но специално ние го схващаме по три начина и в три различни сфери. В Божествения свят (Азилут), който е този на първата кауза и в който цялата вечност на нещата в началото е съществувала като Единство, за да бъде изречена след това, по време на вечността, забулена с форма и атрибути от материя, които да я съставляват, Първият Принцип е Единичен и Пръв и все пак не представлява самата Безгранична Божественост, неподлежаща на разбиране и дефиниции; а е Самият Той до такава степен, до която е проявен от Творческата Мисъл. Да се направи сравнение между нищожността и безкрайността – Аркрайт, като изобретател на предачната машина, а не човекът Аркрайт другояче и отвъд това. Всичко, което сме в състояние да знаем за самия Бог, в сравнение с целостта му, е единствено като безкрайно малка дроб от една единица с безкрайност от единици.
В Света на сътворението, който е този на Вторите Причини [Кабалистичният свят Бриах], Автокрацията на Първият Принцип е пълна, но ние я схващаме единствено като причината за Вторите Причини. Тук тя се изявява от Двоичното, а Творческият Принцип е пасивен. Най-накрая в третия свят, Йезирах, или Формирането, тя се разкрива в съвършената Форма, Формата на Формите, Светът, Върховната Красота и Добродетел, Сътвореното Съвършенство. По този начин Принципът е едновременно Втори и Трети, тъй като той е Всичко във Всичкото, Центърът и причината за всички. Не геният на Платон е този, на когото ние се възхищаваме тук. Признаваме единствено точното познание на Посветения.
Великият Апостол Свети Йоан не е заимствал началото на Евангелието си от философията на Платон. Напротив, Платон е пил от едни същи извори със Свети Йоан и Фило; и Йоан в първите стихове на Евангелието си посочва първите принципи на една догма, обща за много школи, но на език, специално принадлежащ на Фило, който е съвсем очевидно, че е чел. Философията на Платон, най-великият от Разгласителите, би могла да се стреми към сътвореното от човека Слово; самото Евангелие би могло да го даде на света.
Съмнението в присъствието на Битието и хармониите му; скептицизмът в лицето на вечната математика и неизменните закони на Живота, което прави Божествеността да присъства и да е видима навсякъде, както Човешкото се познава и се вижда от произнасяне на словото и от действията му, - не е ли това най-безразсъдното от суеверията и най-непростимото, а така също и най-опасното от всички лековерия? Знаем, че Мисълта не е резултат или последствие на организацията на материята, на химическото или друго действие, или реакция на частиците ù, подобно на шупването и газовите експлозии. Напротив, фактът, че мисълта се проявява и реализира в човешко или божествено действие, доказва съществуването на Същност или Единност, което или която мисли. А Вселената е безкрайното произнасяне на една от безкраен брой безкрайни мисли, които не могат да не водят началото си от един Безкраен и Мислещ Източник. Причината винаги е най-малкото равностойна на следствието; а материята не може да мисли, нито би могла сама да се причини или съществува без причина, нито би могла да произведе нещо, независимо дали това са сили или неща; защото в празната нищожност не може да се намират никакви сили. Да се признае съществуването на само-съществуваща Сила и Интелигентността ù или да се допусне съществуването на Интелигентна причина, означава да се признае съществуването на Бог.
Еврейската алегория на Падението на Човека, която не представлява нищо друго, освен специална вариация на универсалната легенда, символизира една от най-великите и най-универсални алегории на науката.
Моралното Зло представлява Лъжливост в действие; както Лъжливостта е Престъпление с думи.
Несправедливостта е същността на Лъжливостта; а всяка лъжлива дума е несправедливост.
Несправедливосттае смъртта на Нравственото Битие, както Лъжливостта е отровата на Интелигентността.
|
