1. Хомеостаза. Нервни и хуморални механизми на телесната хомеостаза. Видове регулаторни системи



страница5/6
Дата10.02.2018
Размер1.1 Mb.
#56409
1   2   3   4   5   6

32.Ендокринна с-ма. Ендокринната (вътрешната) секреция се изразява в производство и освобождаване на биологично активни вещества директно в кръвта или в междуклетъчната течност. Произвежданите от ендокриннте клетки биологично активни вещества през циркулацията се транспортират и повлияват всички клетки, които притежават рецептори за тяхното действие. Това са т. нар. прицелни клетки. Тези в-ва са наречени хормони.

Ендокринната система се състои от обособени жлези или от групи клетки с вътрешносекреторна функция, разположени в различни органи. Основните ендокринни жлези в нашия организъм са хипофиза, щитовидна жлеза, паращитовидни жлези, ендокринната част на задстомашната жлеза, надбъбречните, половите жлези и епифизата.

Нервната регулация се осъществява с висока скорост и е много селективна, тъй като повлиява само ефекторните клетки, които получават информация от съответните еферентни нервни влакна. При ендокринната регулация действието е по-дифузно и неспецифично тъй като промяната в плазмената концентрация на хормона води до промяна в активността на всички прицелни клетки. Освен това ефектът се проявява по-бавно, тъй като е необходимо повече време за достигане и свързване с хормоналните рецептори. Важна особеност на ендокринната регулация е, че хормоните могат да повлияят функционалната активност на даден орган – могат да я стимулират или да я потиснат. Химичната природа на хормоните до голяма степен определя техния синтез, начин на освобождаване, механизъм на действие. Основните групи хормони според химичната им характеристика са:

- Белтъци и полипептиди. Такива са хормоните на хипофизата, на паращитовидните жлези, на задстомашната жлеза.

- Производни на аминокиселини: хормони на щитовидната жлеза и катехоламините, синтезирани от надбъбрека

- Стероиди – синтезират се от кората на надбъбречните жлези, половите жлези и плацентата.

Хормоналното действие се определя от концентрацията на свободния хормон в кръвта. В тази регулация участват нервни и хуморални механизми. Общия принцип, който е в сила в регулацията на много физиологични процеси е принципа на отрицателната обратна връзка. Нервната регулация се осъществява от ВНС, докато хуморалната се осъществява както от йони, така и от хормони.

Редица хормони осъществяват своето действие чрез системата аденилатциклаза-цАМФ. Такива са адренокортикотропния хормон, тиреостимулиращия, фоликулостимулиращия, паратхормона и др. Други групи хормони, като например ангиотензин2, окситоцин, ендотелини при взаимодействие с мембранните си рецептори активират ензима фосфолипаза С. Той от своя страна катализира разграждането на фосфолипидните молекули от мембраната до вторите посредници диацилглицерол и инозитолтрифосфат. Стероидните хормони и хормоните на щитовидната жлеза представляват липоразтворими съединиения с малки молекули, които лесно преминават през клетъчната мембрана. Свързват се със специфични рецепторни белтъци на прицелната си клетка. Комплексът рецептор-хормон попада в ядрото и активира транскрипционните механизми. Щитовидните хормони навлизат директно в ядрото, свързват се с ядрени рецептори, при което също се повлияват процесите на транскрипция.



30. Регулация на бъбречните функции – вътребъбречна, нервна и хуморална регулация

Функциите на бъбрека се регулират от вътребъбречни механизми, от достигащите до него адренергични еферентни нерви и от хормоните за които той е прицелен орган. Бъбрекът се инервира от симпатикусовите нерви, които се намират в адвентицията на кръвоносните съдове. Отделеният от крайните симпатикусови окончания норадреналин, както и циркулиращият адреналин, взаимодействат с α1-адренергични рецептори в кръвоносните съдове и предизвикват вазоконстрикция и намален бъбречен кръвоток.

Вътребъбречни регулаторни механизми. Реабсорбцията в отделните части на нефрона не протича независимо 1 от друго. Намалението на транспорта в 1 част от нефрона може да бъде компенсирано в следващите. Нормално до събирателните каналчета достига малко количество тубулна течност и NaCl, които са вече обект на хормонална регулация. В тези крайни части на нефрона малки по обем, но продължителни промени в транспортниете процеси осъществяват нагаждането на бъбречната функция към хомеостатичните нужди на организма.

Нервен контрол на бъбречните функции. Невровегетативният контрол на бъбречната функция е необходим за адаптиране на неговата екскреторна и инкреторна функция към промените във водно-солевия баланс на организма. Както е известно, количеството отделена урина и нейният солев състав се повлияват специфично при всяко изменение в съдовия тонус и при промени в транспортните процеси на бъбрека. Симпатикусовата активация предизвиква констрикция на бъбречните кръвоносни съдове и увеличена Na и водна реабсорбция. Бъбречните нерви имат значение за възникване и развитие на болестни състояния, свързани с Na задръжка и с хипертония. Симпатикусовата активация със съпътстващата я вазоконстрикция в бъбрека, с Na задръжка и с повишената активност на ренин-ангиотензиновата система имат значение за възникване и развитие на хипертоничната болест.

Хормонална регулация на бъбречните функции. Бъбрека е прицелен орган за действието на редица хормони (антидиуретичен, атриален натриуретичен пептид и др.)

Антидиуретичния хормон се отделя от задния дял на хипофизата. Той регулира обема на крайната урина. При отсъствие или при ниски плазмени концентрации на този хормон се екскретира голямо количество разредена урина, а при високи плазмени нива урината е малък обем, но много концентрирана.

Атриален натриуретичен пептид – той увеличава Na и водната екскреция и предизвиква хипотензивен ефект. Това се осъществява чрез вазодилатация на бъбречните кръвоносни съдове.

Алдостеронът е минералкортикоид, секретиран от надбъбречната жлеза. Стимулира реабсорбцията на Na и секрецията на К.

Глюкокортикоидите имат значение за бързото екскретиране на излишъкът от вода. Паратиреоиден хормон – увеличава екскрецията на Са.

33.Щитовидна и околощотовидни жлези.Хормони на жлезите и тяхното д-е.Регулация.Хипо и хипер ф-я.Заболявания

Хормоните на щитовидната жлеза са от съществено значение за нормалното протичане на процесите на растеж, диференциация и обмяна на в-ва. Те повлияват преди всичко О2 обмяна и основната обмяна. Щитовидната жлеза е разположена пред трахеята. Състои се от 2 дяла, съединени с тесен провлак. Основната и функционална единица е фоликулът, обграден от гъста капилярна мрежа. Фоликулът е изграден от 1 слой кубични епителни клетки, които ограждат пространство, изпълнено с желатинозна материя, наречена колоид. Основна част на колоида е белтъка тиреоглобулин, който служи едновременно за субстрат при синтеза, а също така и форма за складиране на щитовидните хормони. Между фоликулите има големи групи клетки, наречени С клетки, които синтезират хормона калцитонин. Основната функция на щитовидната жлеза е: натрупване на йод, синтез на тиреоглобулин и синтез, и освобождаване на щитовидни хормони.

Хормоните на щитовидната жлеза са производни на аминокиселината тирозин. Биологично активните щитовидни хормони са 2 – тироксин и трийодтиронин, като последния е по-активен от тироксина, но тироксина се секретира в по-голямо количество. Глюкопротеинът тиреоглобулин се секретира във фоликулните епителни клетки и чрез екзоцитоза се секретира в колоида. Клетките натрупват йод от кръвта с помощта на йодна помпа, тоест – активен транспортен механизъм. Ензимът пероксидаза активира йода и по такъв начин той се използва при реакцията на йодиниране на тирозиновите остатъци на тиреоглобулина. По такъв начин се синтезират моно- и дийод тирозини, които при реакцията на свързване образуват тироксина (Т4) и трийодтиронина (Т3).

Щитовидните хормони навлизат в прицелните клетки, подобно на стероидните хормони, взаимодействат с ядрените рецептори и по такъв начин се повишава синтеза на множество ензими. Рецептори за щитовидните хормони се намират във всички тъкани. Щитовидните хормони повишават основната обмяна и О2 консумация във всички тъкани, с изключение на мозък, бял дроб, полови жлези, лимфни възли. Броят и размера на митохондриите нараства, увеличава се активността на ензимите на окислителното фосфолириране и на Na+/К+ помпа. В резултат на това, топлопродукцията се увеличава. Щитовидните хормони са абсолютно необходими за нормалното функциониране на мозъка и за образуване на сиптичните структури на нервните влакна. Щитовидните хормони увеличават минутния обем на сърцето като увеличават обема на циркулиращата кръв и силата на сърдечните съкращения. Щитовидните хормони са съществени за нормалния растеж и развитие на костите. Щитовидните хормони имат и метаболитни ефекти. Въглехидратната обмяна се повлиява значително от щитовидните хормони. Повишава се резорбцията на глюкозата в тънките черва и се ускорява нейната обмяна в клетките. Белтъчната и липидната обмяна също се стимулират от щитовидните хормони. Повишените концентрации на щитовидните хормони довеждат до хипергликемия в резултат на увеличаване на резорбцията на глюкозата в храносмилателния тракт и разграждане на белтъците и липидите, като техните продукти се насочват към производство на глюкоза по метаболитните пътища на гликогенезата.

Производството и секрецията на щитовидните хормони се регулира от тиреотропния хормон на предния дял на хипофизата. Той е гликопротеин, който е сроден по структура с гонадотропните хипофизни хормони. Той увеличава натрупването на йод в жлезата, секрецията на тиреоглобулин в колоида, синтеза на Т3 и Т4. Освен това при продължителна стимулация с тиреотропен хормон се наблюдава разрастване на жлезата. Парафоликулните клетки (С клетките) на щитовидната жлеза секретират хормона калцитонин и по този начин участват в калциево-фосфорната обмяна, заедно с паратхормона и с витамин D3. Калцитонина потиска активността на остеокластите и по този начин намалява костната резорбция.

Нарушена функция. Лицата, които живеят в планински райони не получават достатъчно йод с водата. Ако той не се добавя с храната е възможно да се наруши синтеза на щитовидните хормони и да се получи трайна стимулация на жлезата от тиреотропния хормон. Наблюдава се разрастване на жлезата, съпроводено с намалена секреция на щитовидни хормони – ендемична гуша. Хуперфункцията на щитовидната жлеза (хипертиреоизъм) се нарича още базедова болест. При нея имаме повишена обмяна на в-вата, повишена t, отслабване на тегло, безсъните, нервност. Много характерен е външния вид на болния с изпъкнали очни ябълки (екзофталм). Състоянието, при което е намалена секрецията на щитовидните жлези се нарича хипотиреоизъм. Засегнатите лица страдат от физически и умствено (кретенизъм). Когато хипотиреоизма се развие при възрастни индивиди се проявява затлъстяване, понижаване на основната обмяна, загрубяване на гласа и др. - микседем



Паращитовидните жлези са разположени върху задната повърхност на щитовидната жлеза. Обикновено те са 4 на брой и имат размер на грахово зърно. Техните главни клетки имат ендокринна активност. Паратхормонът, който се отделя от тях е полипептид – съдържа 84 аминокиселини. Подобно на повечето пептидни хормони, той се секретира под форма на молекула-предшественик, наречена препрохормон. Основното му физиологично действие е да поддържа постоянството на плазмената концентрация на Ca2+ и фосфати в плазмата. Нормалната концентрация на Ca2+ е между 2 и 2.5 mmol/l. Регулирането на Ca2+ концентрация има съществено значение за много процеси в организма – кръвосъсирване, възбудни явления, мускулно съкращение, образуване на кости и зъби, млечна секреция.

Основните физиологични ефекти на паратхормона са повишаване на плазмения Ca2+ и намаляването на концентрацията на плазмените фосфати. Механизма на действие на паратхормона е свързан с повлияване на 3 прицелни системи – костна, бъбречна, храносмилателна. В костната система той повлиява остеокластите (клетките, които секретират Н+ и кисела фосфатаза, по този начин увеличават костната резорбция и мобилизирането на Ca2+ и фосфат) и по този начин се увеличава костната резорбция.

- В бъбреците увеличава реабсорбцията на Ca2+ и намалява реабсорбцията на фосфати. Паратхормона стимулира превръщането на 1-хидрокси-холекалцирерола в активен витамин D3.

- В стомашно-чревния тракт паратхормона увеличава резорбцията на Ca2+ и фосфати в тънкото черво. Този ефект всъщносе е непряк, защото се опосредствява от активния витамин D3.

- В крайна сметка при повишаване на нивото на паратхормона в кръвта се наблюдава повишена концентрация на Ca2+ - хиперкалциемия, намаляване на фосфатите – хипофосфатемия, намаляване екскрецията на Ca2+ с урината (хипокалциурия) и увеличаване на екскрецията на фосфати – фосфатурия.

Парафоликулните клетки (С клетките) на щитовидната жлеза секретират хормона калцитонин и по този начин участват в калциево-фосфорната обмяна, заедно с паратхормона и с витамин D3. Калцитонина потиска активността на остеокластите и по този начин намалява костната резорбция.

Нарушения във функциите на паращитовидните жлези.Най-честата причина за понижена активност на паратхормона на паращитовидните жлези (хипопаратиреоидизъм) е в резултат на увреждането им или премахването им при невнимателна хирургична интервенция на щитовидната жлеза. При това състояние имаме хипокалциемия и хиперфосфатемия. Повишава се мускулната възбудимост и има тетания. Тетанията се характеризира с непроизволни мускулни съкращения и когато обхванат мускулите на ларинкса и на дихателната мускулатура може да се стигне до смърт. Лечението на хипопаратиреоидизма е заместително – с паратхормон, калциеви препарати и витамин D3. Хиперпаратиреоидизмът обикновено се дължи на аденом (доброкачествен тумор на паращитовидните жлези). При него има хиперкалциемия, хипофосфатемия и деминерализация на костите.


34.Задстомашна жлеза-вътрешна секрециа.Хормони на жлезите и тяхното д-е.Регулация.

Задстомашната жлеза (панкреас) е уникално образование, което се състои от външносекреторна жлезиста част, свързана с храносмилането, и ендокринна част, представена от Лангерхансовите острови. Най-важните хормони на панкреаса са инсулин и глюкагон – те са основни регулатори в обмяната на веществата с много бързо действие. Неслучайно панкреаса е разположен близо до храносмилателната система. Това позволява регулацията на неговата секреция да се осъществява в зависимост от постъпването на храната. Задстомашната жлеза е разположена в коремната кухина зад стомаха.

Ендокринната част на панкреаса съставлява само 2% от общата и маса: това са Лангерхансовите острови, които са изградени от 4 вида клетки, пръснати из цялата жлеза:

- β-клетки, секретиращи хормона инсулин

- α-клетки, отделящи хормона глюкагон

- δ-клетки – секретират хормона соматостатин

- F-клетки – секретират панкреатичния полипептид

Инсулинът е хормон, който се секретира под формата на много голяма молекула-предшественик, наречен препрохормон. Този механизъм на производство е характерен за полипептидните хормони. Складира се в специални секреторни гранули под форма на комплекси с цинк. Освободеният в плазмата инсулин съдържа 51 аминокиселини и е изграден от 2 полипептидни вериги, свързани с дисулфидни мостове. При неговото крайно отделяне от предшественика се получава още 1 пептид, наречен С-пептид или свързващ пептид. Той няма физиологично действие, но неговата концентрация в плазмата е точен показател за ендогенната секреция на инсулин в организма.

Инсулинът е анаболен хормон и хормон на изобилието, който осигурява натрупването на запаси в условия на усилено постъпване на хранителни в-ва в организма и намалява разграждането на натрупаните резерви. Основният му ефект е понижаване на нивото на кръвната захар. Той е единственият хормон в организма, чието действие води до намаляване на концентрацията на глюкоза в кръвта (хипогликемия).

Най-важните прицелни тъкани за действие на инсулина са мускулите, мастна тъкан и черен дроб. Тъй като глюкозната молекула не може да премине през фосфолипидния слой на клетъчната мембрана, транспортът и към вътреклетъчното пространство може да се осъществи само с помощта на мембранен преносител. Под действието на инсулина, специфичният глюкозен преносител се включва в мембраната на мускулните и мастните клетки и по този начин се увеличава потокът на глюкоза, който постъпва в тях. Действието на инсулина в чернодробната клетка е по-различно. Там глюкозата навлиза в клетката с помощта на друг вид преносител, който не зависи от инсулина. Инсулинът обаче стимулира ензима хексокиназа, който се явява катализатор за фосфорилирането на глюкозата. Така се поддържа оптималния концентрационен градиент за нейното постъпване в чернодробната клетка. Освен това, инсулинът активира ензима гликогенсинтаза и по този начин насочва глюкозата към складиране под формата на гликоген.

Инсулинът повлиява белтъчната и липидната обмяна. Той повишава навлизането на аминокиселините през клетъчната мембрана и така повишава белтъчния синтез в мускулите и черния дроб, и намалява разграждането на белтъците – за това той е абсолютно необходим за младия организъм при растеж. В мастните клетки инсулина стимура синтеза на мастни киселини и натрупването на триглицериди.

В регулацията на инсулиновата секреция участват редица механизми, най-важният от които е директното повлияване на β-клетките от концентрацията на глюкозата в кръвта по принципа на обратната отрицателна връзка. В регулацията на освобождаване на инсулин участват и редица продукти на белтъчната и липидната обмяна. ВНС също има значение за инсулиновата секреция. Нарушението в секрецията на инсулин стои в основата на 1 много често срещано заболяване – захарен диабет.

Симптомите на захарния диабет са свързани с понижената или липсваща секреция на инсулин. На първо място болния има хипергликемия. Тя води до увеличено количество на глюкоза в бъбрека, която се изхвърля през него – болният има глюкозурия. Освен това глюкозата в крайната урина задържа вода и се увеличава обема на отделената урина, тоест болния има полиурия. По-голямата загуба на вода води до чувство на жажда (полидипсия). Най-важните усложнения, които могат да се получат в резултат на грешки в лечението на диабет са хипергликемична кома – има загуба на съзнанието в следствие на силното повишаване на кръвната захар. При хипогликемична кома пак има загуба на съзнанието, но тя се дължи на рязкото повишаване на кръвнозахарното ниво в резултат от предозиране на инсулина.

Глюкагонът също се произвежда под форма на препрохормон от клетките на Лангерхансовите острови, а също така и от клетки на лигавицата на горната част на храносмилателния тракт. Действието на глюкагона е противоположно на това на инсулина. Той предизвиква гликогенолиза, глюкогеногенеза (образуване на глюкоза) и кетогенеза. Следователно имаме повишаване концентрацията на глюкоза, свободни мастни киселини, холестерол и кетонови в-ва в организма.

Регулацията на секрецията н глюкагона се осъществява на първо място от концентрацията на глюкозата в кръвта. Всяко понижаване на глюкоза стимулира освобождаването на хормона. Повишаването на симпатикусовия тонус също стимулира освобождаването на глюкагон. Различни стресови фактори, физично натоварване, инфекции също стимулират освобождаването на глюкагон. Приема на храни, богати на аминокиселини също са мощни стимули за освобождаване на глюкагон.

Както вече споменахме, действията на инсулин и глюкагон са противоположни. Инсулина е анаболен хормон, той стимулира гликогеновия синтез, разграждането на глюкозата, той е антилиполитичен и антикетогенен хормон. Той е хормон на изобилието, който насочва обменните процеси към натрупване и запасяване за организма. Глюкагона е катаболен хормон. Той е гликогенолитичен, липолитичен, глюконеогенетичен и кетогенен хормон. Той е хормон, който стимулира осигуряването на енергията на организма.



35.Надбъбречни жлези.Хормони на кората и медуларната част-х-ка,д-е и регулация.Послевствия от хипо ф-я.

Надбъбречните жлези са ендокринни жлези с много функции. Те са разположени в горния полюс на бъбреците, подобно на леконаклонени в страни шапки. Всеки надбъбрек се състои от кора и сърцевина.

Надбъбречна кора – тя секретира стероидни хормони. Състои се от 3 хистологично различаващи се зони. Най-външната произвежда минералкортикоидите. Средната е фасцикуларната зона, а вътрешната е ретикуларната зона. В тези 2 зони се синтезират глюкокортикоидите и половите надбъбречни стероиди. При отпадане секрецията на минералкортикоидите и глюкокортикоидите, настъпват необратими нарушения в белтъчната и въглехидратната обмяна, несъвместими с живота. Хормоните на надбъбречната кора са производни на холестерола. Представител на минералкортикоидите е алдостерона. Той участва в регулацията на водно-електролитната обмяна. Основно място на действие на алдостерона са свързващите сегменти на дисталните и събирателни тубули в бъбрека. Алдостерона стимулира и секрецията на К+ и Н+ от клетките на дисталните и събирателните тубули и за това при увеличаване на неговата секреция организма губи доста К+ с урината. Аденокортикотропния хормон има значение за поддържане на базалната секреция на минералкортикоидите.

Глюкокортикоидите кортизол и кортикостерон също са важни за организма. Те повлияват редица метаболитни процеси:

- Повлияват междинна обмяна: те стимулират глюкогенезата в черния дроб. При трайно повишаване на концентрацията на глюкокортикоидите в плазмата се довежда до състояние на инсулинова резистентност, понеже противодействат на ефектите на инсулина и възниква стероиден диабет (инсулинова резистентност). В условия на глад, глюкокортикоидите предизвикват липолиза и увеличават концентрацията на свободни мастни киселини в кръвта като източник на енергия

- Глюкокортикоидите повлияват сърдечно-съдовата система като упражняват пермисивно действие за осъществяване на катехоламините върху гладката мускулатура на артериолите и по такъв начин участват в поддържането на кръвното налягане

- Върху ЦНС: кортизолът повлиява възбудимостта на невроните, поведенческите реакции и е от значение за протичане на нормални психични процеси в организма. При излишък на кортизол се наблюдава състоянието еуфория, което може да премине в противоположното състояние на депресия

- Върху храносмилателната система глюкокортикоидите действат като повишават количеството на отделен стомашен сок и производството на HCl. За това при продължително лечение с тях може да се развие язва.

- Върху периферната кръвна картина. Глюкокортикоидите стимулират увеличаването на общия брой на еритроцити, тромбоцити и бели кръвни клетки, но намаляват броя на еозинофилите, базофилите и лимфоцитите.

- Върху бъбречната функция – необходими са за нормалното бъбречно функциониране. Увеличават гломерулната филтрация. При понижаване на тяхната секреция, гломерулната филтрация намалява и не може да елиминира необходимото количество вода

- Върху костна система – потискат образуването на костно вещество, което води до остеопороза.

Глюкокортикоидите са абсолютно необходими за организма по време на стрес. Тяхното увеличаване повишава способността на организма да се справи със стреса като увеличава енергийните източници глюкоза и мастни киселини.

Половите кортикостероиди представляват група предимно мъжки полови хормони (андрогени). Представители са дехидроепиандростеронът и андростендионът. Андрогените имат изразен анаболен ефект върху белтъчната обмяна, стимулират синтеза на белтъците и потискат разграждането им. По такъв начин стимулират растежа на организма. За разлика от половите стероидни хормони, секретирани от половите жлези, секрецията на надбъбдечните полови хормони се регулира от аденокортикотропния хормон.

Нарушенията в секрецията на надбъбрека имат разнообразна клинична картина. При излишък на минералкортикоиди се наблюдава задръжка на Na+ , увеличен обем на извънклетъчна течност, хипертония, хипокалиемия. Състоянието е известно като синдром на Кон. Повишената секреция на глюкокортикоидите е характерна за синдрома на Кушинг. Характеризира се с лунообразна форма на лицето. Увеличава се масата на туловището. Натрупва се мастна тъкан в шийната област (бизонска гърбица), докато мускулната маса в крайниците е редуцирана. Болния има хипертония, остеопороза, често и диабет. Недостатъчното производство на хормони на надбъбрека е известно като болест на Адисон. Болните са отпуснати, лесноуморяеми, кожата им е пигментирана (почти кафява) поради повишената концентрация на аденокортикотропен хормон в кръвта, а той притежава активност подобно на меланоцитостимулиращия хормон на хипофизата.

Сърцевината на надбъбрека представкява уголемен и видоизменен симпатикусов ганглии. Неговите клетки секретират катехоламини – хормони, идентични с медиаторите на постганглийните симпатикусови окончания. Тези клетки освобождават катехоламините директно в кръвоносната система подобно на ендокринните клетки. В техните секреторни гранули се складират смес от адреналин и норадреналин. Физиологичните действия на сърцевинните хормони адреналин и норадреналин са сходни с тези на медиаторите на симпатикуса, но са по-дълготрайни. Надбъбречната сърцевина се активира заедно със симпатикуса по време на стресови ситуации. Гневът и агресията са съпроводени с повишено освобождаване на норадреналин, докато страховите състояния – с увеличена секреция на адреналин.


Каталог: wp-content -> uploads -> 2018
2018 -> Монтанска област дата/период Времетраене Населено място Засегнат район /улици, квартал, упи, пи
2018 -> И н т е р п р о д ж е к т e о о д
2018 -> С т а н о в и щ е от подп доц д-р инж. Станчо Георгиев Станчев
2018 -> Великден в малта директен полет от София 06. 04 – 09. 04. 2018
2018 -> O nastavnom programu za osmi razred osnovnog obrazovanja I vaspitanja
2018 -> Област Монтана Дата/период Времетраене Населено място Засегнат район /улици, квартал, упи, пи
2018 -> Почивка в кампания 2018 Бая Домиция, Неапол Giulivo 4
2018 -> Конкурс за детска рисунка 17. 30, Народно читалище „Съгласие 1862" фоайе Вечерен бал с маски 19. 00, зала „Съвременност" в Културно-информационен център „Безистен"
2018 -> Великден в рим – вечният град директен полет от София


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница