1. история на бълг. Държ. И право като научна дисциплина. Връзка със сродни обществени науки. Периодизация



страница6/8
Дата28.09.2017
Размер1.04 Mb.
#31177
1   2   3   4   5   6   7   8

38.СЪЗДАВАНЕ НА ВЕЩНО ПРАВО

Вещното право се урежда със Закона за имуществата, собствеността и сервитутите(ЗИСС) от 1903г, който следва разпоредбите на романската правна с-ма. Създателите му го съобразяват с народните обичаи, съдебната практика на съдилищата и приетите по различно време преди това специални з-ни по отделни въпроси. С него окончателно се отменят постановленията на турското законодателство в областта на вещното право. ЗИСС дава юридически израз на вещното право като съвкупност от норми, регулиращи имуществени о-ния, в които съответно лице(титуляр на собствен.) може да упражнява своите права над имуществата (вещите). З-нът нормира следните материи: различаване на имуществата (класификация на вещите), общи разпореждания за собствеността, собств.на водите, съсобственост, завладяването, приращенията, ограничения на собствеността, сервитутите и владението. З-нът дели вещите на недвижими и движими. Недвижимите са такива по природа, по назначение или до предмета, за който се отнасят. По природа са: земята(заровеното имане е движима); сградите(временните постройки не са); мелниците когато са привързани към брега; дърветата на корен и плодовете преди да се оберат; водопроводите. По назначение са: всички вещи, които собственикът на земя притежава, за да я обработва(работен добитък, инвентар). Съображ. е да не се секвестират и да се пречи на собственика да упражнява занятието си. До предмета са: плодоползване на недвижими имущества; поземлените сервитути; искове за недвижими вещи. Всичко извън посоченото са движими вещи. Вещите се квалифицират и с оглед на лицата, на които те принадлежат- държавата, окръзите, общините, ф. и ю.л..Различията м/у недвижимите и движимите вещи се свеждат до следното: н.в. могат да се ипокетират, а д.в. – да се дават в залог; различна е давността на вещните и облигационните искове; отчуждаването на н.в. се подчинява на формални изисквания – частен писмен договор или нотариален акт, при д.в. не са предвидени формални изисквания; исковете по спорове, които имат за предмет н.в. се разглеждат по местонахождение на имота, а за д.в. по местоживеене на ответника. С приемането на ЗИСС у нас се установява една собственост върху имуществата с нейните правомощия – владение, ползване, плодоползване и разпореждане. Сервитутите са вещни права върху чужди вещи. Лични са онези, установени върху вещ в полза на определено лице. Сервитутът, който дава право на едно лице да се ползва от чужда вещ, както се ползва самият собственик се нарича плодоползване. Поземлените с. са онези, които се установяват върху един недв.имот в полза на друг поземлен имот. Във връзка с облигац. право (ЗЗД) и вещното право (ЗИСС) е з-нът за давността от 1898г. Той нормира придобивната и погасителната давност, която е различна за облигац. и за вещните искове. Давността се определя като средство за придобиване на едно право или освобождаване от едно задължение след изтичане на определено време и при определени от з-на у-вия. У-вията за придобивна д. са: вещите, които се придобиват по давност да се намират в гражданско обращение, ако не са не се прилага давност; юридич. основание, това което по з-н може да служи за прехвърляне на правото на собственост или на друго вещно право – ю.о. не се предполага, а трябва да се доказва; добросъвестност изразяваща се в увереността на владелеца, че лицето, от което е получил веща е било неин собственик и има право да прехвърля собствеността и – добр. се предполага; законно владение– когато е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя; изтичане на определено от з-на време – придоб.давност на правото на собственост на н.вещи и други вещни права е 10г, а когато липсва добросъвестност и юрид.основание е 20г, а погасит. давност на вещните искове е 15г или 20г в зависимост от добросъвестността или недобр. и наличието на правно основание. Погасителната давност на облигационните искове е значително по-кратка – 6мес, 1г, най-често е 3г, а максималният срок е 5год.


39. СЪЗДАВАНЕ НА СЕМЕЙНО И НАСЛЕДСТВЕНО ПРАВО

Наследственото право регламентира правоо-нията, които настъпват по повод смъртта на едно лице. Турският граждански законник, останал да се прилага у нас не удовлетворява обществените потребности. Това създава значителни затруднения на съдилищата. Несъответствието между мюсюлманското и християнското правосъзнание в областта на наследяването обяснява защо съд. практика е твърде противоречива. В някои съдилища се прилагат постановленията на мюсюлманското религиозно право; в други Турския з-н за земите от 1858г; разпоредбите на средновековната Кормчая книга; 118 новела на Юстиниан; малко съдии-норми от френското законодателство, а многобройната част от съдиите – обичайното наследствено право. ЗН влиза в сила през 1890г и решава всички въпроси в сферата на наследственото право.В него се използват съответните постановления на Италианския ГК. З-на се състои от две книги, посветени на наследяването и дарението. Книга първа обхваща: наследяване по з-н; общи правила за наследяване по з-н и по завещание. Книга втора – лицата, които могат да даряват и приемат дар; форма и действие на дарението; отмяна на дарението; намаляване на дарението. Съдържанието на ЗН позволява да се формулират следните принципи: свобода на наследяването-всяко лице е свободно да наследява, освен ако по з-н е неспособно или недостойно; равенство на наследниците независимо от техния пол-израз на идеята за справедливост; две форми на наследяване-по з-н и по завещание; наследството се разглежда като съвкупност от имущ. права и задължения. Наследяването по з-н предполага липса на изразена воля от наследодателя в завещателен акт. Установява пет групи наследници по з-н: I-група са низходящите - деца, внуци, правнуци, осиновени и узаконени незаконородени. Патриархалните и консервативни традиции обаче изключват дъщерите от наследяване. За да примири съвременното и архаичното в областта на наследяването законодателят е принуден да внесе изменения в з-на. 1896г-първото: “При делба на непокрити недвижими имоти наследниците от мъжки пол имат право да задържат за себе си дяловете за наследниците от женски пол като заплатят стойността. 1906г-второ по-съществено: когато са от един пол низходящите наследяват поравно; когато са от различен – покритите недвижими имоти се делят по-равно; при непокритите полски имоти низходящите от мъжки пол получават два пъти по-голям дял. II-група родителите. III-група останалите възходящи, братята и сестрите. IV-група останалите съребрени роднини до 10степен. ЗН урежда и наследственото право на преживелия съпруг. Той конкурира с всички групи.

Завещанието е едностранно отменим формален акт. Завещателните разпоредби за цялото имущество се наричат общи(универсални) и те придават на получаващия качеството на наследник. Всички останали разпореждания се наричат частни и придават на лицето, което получава част от имуществото качеството на заветник. За да може едно лице да направи завещание е необходимо: да е навършило 18г; да е психично здраво в момента на съставяне на завещанието. Съществуват две форми на завещанието: обикновени и спициални(особени). Обикновените са саморъчно(домашно) и нотариално (публично). Саморъчно е онова, което е написано изцяло с ръката на завещателя с посочена дата и саморъчен подпис (не се ползва с особено доверие). Нотариалното е публично и се съставя от нотариуса под диктовката на завещателя в присъствие на 4 свидетели. Особените са изключения и се съставят при изключителни обстоятелства–военни з. и морски з. С цел да се запазят интересите на законните наследници ЗН установява запазена част за тях. На низходящите наследници тя е съответно: 1/2 когато завещателят има 1 дете; 2/3 при 2 деца и 3/4 при 3 и повече. Втората книга на ЗН регламентира дарението – то е договор, чрез който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно даденото нещо за в полза на надарения, който го приема. Дарението е безвъзмезден договор. Дарителя и надарения трябва да са дееспос. Неспособни да даряват са лицата, които са неспособ. да завещават. Не могат да получат дар неспособните да получат завещание.



Семейното право е отрасъл на прав.с-ма, който урежда произтичащите от брака, родството или ссватовството о-ния. СП се регламентира от различни малки по обем з-ни, които уреждат отделни институти– з-н за настойничеството; за припознаване на незаконородени деца и за осиновяването; за лицата. До 1945г източник на норми за годежа, брака и развода е Екзархийския устав. Или източници на СП са з-ните и актове създадени според каноническите правила. От това следва, че църквата е компетентна по въпросите на брака и развода, а държавата- да решава имуществените о-ния м/у съпрузите, зестрата, наследяването, издръжката. Годежът като съглашение за последващо сключване на брак има сила пред църковната власт когато е извършен от енорийски свещеник в присъствието на свидетели. Разваляне на годежа може да се извърши само с решение на църковната власт. ЕпУс изисква встъпващите в брак лица да са дееспособни – 19г за младежите и 17г за девойките (до 1895г е 20 на 18). В извънредни случаи Св.синод може да разреши брак и в по-ранна възраст. Освен възрастта се изисква още: съгласие на родители, настойници, попечители; да са източно-православни; да няма родство-кръвно, духовно, по сватовство; да не се намират в брачна връзка; да не са душевно болни; да не са осъдени на безбрачие от дух.съд; да имат кръщелни свид.; да изкажат съгласие. Сключването на брак става чрез религиозен обряд-венчание, което изключва той да стане м/у нехристияни. Това е дискриминация на основата на вероизповеданието. Основанията за развод са: 4год.отсъствие на мъжа; 3год.за жената; прелюбодеяние; отчаяно пиянство с последващо разпиляване на имота; буйства, изтезава и бие другаря си; присъда за кражба, мошеничество, убийство; обвинение пред съда от единия за недоказуемо прелюбодеяние. Когато съпругата е виновна няма право да иска зестрата и издръжка. Ако е виновен мъжа по съд.ред жената може да си иска своите вещи. Децата се предоставят за отглеждане и възпитание на невиновната страна (до 5год.възраст винаги на майката). Развод по взаимно съгласие не се допуска. Първият светски з-н в СП е З-нът за настойничеството(1890г). Ненавършилото 21г лице е непълнолетно и е недееспособно. То не може да управлява и да се разпорежда със своето имущество и да упълномощава за това трето лице. Затова при определени у-вия то се нуждае от настойник: при смърт на двамата родители; при отнемане на родителската власт на бащата когато не са оставени на майката децата; смърт на единия и безвестно отсъствие на другия родител; поставяне на пълнолетно лице под запрещение. От кмета се прави опис на имуществото и списък на роднините и се предават на мировия съдия. Роднинският съвет се състои от мировия съдия и 6 от роднините. Той избира един от роднините за настойник (освен ако няма такъв по право или по завещание, който се потвърждава от съдията). Избира се и поднастойник. Настойника представлява непълнолетния при всички граждански действия. Освобождаването от н. става по право, когато се встъпи в брак или с навършване на 18г. На освободения се назначава попечител, под надзора на който непълнолетния извършва действия по управление на имота, занимава се с търговия. При навършв. на 21г м.съдия съставя акт за пълнолетие. Според З-на за припознаване на…. се забранява търсенето на бащата и като последица от това майката не може да осъди бащата да дава издръжка на извънбрачното дете. Узаконяването може да стане чрез последващо сключване на брак м/у родителите.

Окончателното регулиране на личните и семейните о-ния става с приемане на з-на за лицата от 1907г. Той разглежда въпросите с: местожителство и место- пребиваване; отсъствие на ф.л.; родство и сватовство; произход; родителска власт; пълнолетие и др. Основният му недостатък е, че в него не се съдържат норми отнасящи се до ю.л. и тяхната правоспособност и дееспособност. Едва през 1933г се приема з-н за ю.л., който урежда тези въпроси, но се отнася само за ю.л. с частноправен х-р и фондациите. Ю.л. със стопанска цел, ако не са уредени със з-н придобиват това си качество с царски указ по доклад на м-ра на правосъдието.




40. СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

След Освобождението у нас остава да се прилага Турския наказателен з-н(ТНЗ) от 1858г. Негов първоизточник е Френския наказ.з-н от 1810г. ТНЗ остава непроменен по форма, но придобива ново национално съдържание. Премахва се преди всичко неговия религиозен х-р, известни корекции претърпява и с-мата на наказанията. Конституцията оказва силно влияние при формирането на НП. Принципите й са от значение за изграждане на “общата част”, а уреждането на висшите органи на управление изисква те да бъдат защитавани със специфични средства, което води до разширяване и усъвършен. на “специалната част”. НП се развива по две линии- едната е чрез приемане на з-ни допълващи ТНЗ, а другата е опитите да се изработи български НЗ. Устава за наказанията, които мировия съдия може да налага(УНМС) е първия акт, който нормира институти на общата част, както и с-ма от нарушения, които се санкционират от държ. Разграничението на приложното поле на УНМС и ТНЗ е, че специалния з-н отменя общия. Но Устава непълно урежда основни въпроси от общата част и всъщност са предназначени да предоставят на мировите съдии, които в голямата си част са без правна подготовка, познания за основните институти с цел правилното и еднакво тълкуване и приложение. През 1884 се приема з-н за допълнение на ТНЗ за престъпленията от частен х-р. Те се преследват само по тъжба на пострадалия. През 1889 се приема з-н за допълнителен отдел към ТНЗ- за злодеяния и п-я с/у безопасността на ж.п.транспорта. Недостатъците на ТНЗ подтикват законодателя към изработване на цялостен НЗ-н. Той влиза в сила през 1896г и се прилага до 1951г. НЗ се дели на обща част-Книга I ”Общи постановления” и спец.част-Книга II “За престъпните деяния” с два дяла “За п-ята и техните наказания” и “За наруш.и техните наказания”. Принципи на НП: 1)законоустановеност на п-ето и нарушението; 2)законоуст. на наказ. (като се изключва обратното действие на НЗ); 3)лич.отговор. основана на вината; 4)съответствие (пропорционалност) на наказанието. В НЗ деянията се делят на п-я и нарушения. Разгран.критерии са: в прилагането на територ.принцип за действие на з-на; опитът как се наказва; отговорността при съучастие; при п-е вината трябва да се докаже, а при наруш.тя се предполага; погасителната давност при п-я варира от 5 до 20г, а при наруш. е 1г. Има и процесуални различия: п-ята са подсъдни на мировия съдия или на окръж.съд, а наруш. винаги на мировия съдия; за п-я подсъдни на ОСъд се води предвар.следствие, а за наруш. се води дознание от полиц.органи. Субект на п-ето(наруш.) е всяко човеш.същество, което е навършило определена възраст и е вменяемо. Малолетни деца до 10г са наказателно неотговорни. Непълнолет.лица м/у 10 и 17г - само ако са действали с “разумение”. Спец.част на НЗ образува с-мата на п-я(нарушения). За основен критерий се възприема “обекта на посегателство”. С-мата на п-ята е в дял I на книга II от НЗ, където престъпните състави са групирани в 33 глави. На първо място като най-тежки са измяна и предателство. Това са т.нар. полит. п-я. П-я против държавната власт и управление са визираните в гл.V-ХI. Значително място е отредено на п-ята против личността- гл.ХII-ХIХ. Имуществените п-я са в последната трета от спец. част на НЗ. Най-тежко наказуемо от тях е грабежът. Съвкупността от отделните видове санкции в НЗ образува с-мата на наказанията. Тя се състои от главни и допълн.наказания. Главните са: смърт (чрез непублично обесване), строг тъмнич. затвор- доживотен или временен (от 1 до 15/20г), тъмнич.затвор(от 1 до 3г), запиране(от 1 до 3мес) и глоба. Допълнителните наказания имат за цел да утежнят главното. Те са: лишаване от права, конфискация на определени предмети и обнародване на присъдата. Допълн.наказания се определят кумулативно или факултативно(по усмотрение на съда) с главното. Връзка с р-тието на НП има з-на за условното осъждане от 1903г. С него се предоставя на съдилищата правото да отложат за срок до 3г наложените наказания затвор до 1г.

41. . СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО

Законът за углавното съдопроизводство е бил създаден през 1897г.За негов първоизточник послужил руският углавнопроцесуален закон.Законът за углавното съдопроизводство не е променил основно системата на наказателния процес,която е била установена още с Временните съдебни правила.Както всички буржоазни наказателно-процесуални кодекси и Законът за углавното съдопроизводство е имал за задача да установи начините и пътищата,чрез които ще се осъществява наказателната претенция на буржоазната държава срещу извършителите на престъпления и на наказателноправни нарушения.Възприет бил принципът за триинстанционното разглеждане на делата.Етапите през които преминавал българският буржоазен наказателен процес,за да достигне до влязла в законна сила присъда били:1.предварително следствие,което било водено от съдия-следовател,но в което определено участие имала и полицията 2.първоинстанционно производство,което било провеждано поначало от окръжните съдилища 3.въззивно производство,в което били разглеждани обтъжените първоинстанционни присъди за втори път по същество-със събиране на нови доказателства.То било провеждано по начало в апелативните съдилища 4.касационно производство пред Върховния касационен съд,в което се извършвало само касационна проверка на второинстанционните присъди.Още с “Временните съдебни правила” било установено,че наказателните дела трябва да бъдат разглеждани със съдебни заседатели,които да се произнасят по въпроси за извършването на инкриминираното деяние и за виновността на подсъдимия.Но демократичния характер на института на съдебните заседатели бил чувствително накърнен с много ограничения.Стеснен бил и кръга на онези наказателни дела,които подлежали на разглеждане от съд със съдебни заседатели.Били приложени и редица други прийоми,за да се осигури най-ефикасно провеждане на принципа за класовата целенасоченост на буржоазния наказателен процес.Така в ЗУС били създадени специални разпоредби за участието на полицията в извършването на предварителното следствие.Характерна в тази насока е и процедурата,която се означава в закона като”Мерки за неотклонения на обвиняемия от предварителното следствие”.Тези мерки са:подписка,поръчителство,залог,домашен арест.

Класовите интереси на буржоазията са добре защитени,понеже по законодателен път се създават такива разпоредби,които достатъчно добре ги обслужват.



41.СЪЗДАВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО И ГРАЖДАНСКО ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО .

До Освобождението гражд. и наказ. съдопроизво. е уредено по незадоволителен начин. Османското религиозно и светско право не познава стриктното делене на процеса на гражд. и наказ. Правораздаван. осъществявано от държ.съдилища е непопулярно сред бълг.население. При необходимост то прибягва предимно до своите обичайни съд.органи. Бълг. обичайно съдопроизводство е състезателно и публич. Делата започват по устна молба на ищеца или пострадалия от п-ето и само по изключение служеб. Елементарната обичайна процедура обуславя сходството м/у гражд. и наказ. съдопроизводство. Основите на бълг.наказателен процес се поставят с приетите от Съвета на руския император временни правила за устройството на съдеб.част в Б-я (ВСП). Раздел III регламентира гражд.съдопроизв. Те са буквален, но съкратен превод на руския устав от 1864г. Предназначени са да задоволят практ.нужди. Затова в тях не се съдържат някои много важни в процесуално о-ние постановления. В първите год. след Освобождението НС приема поредица от з-ни, с които се доразвиват основ.положения на ВСП, тъй като те се оказват подходящи за бълг.условия. С тях се нормира наказ.процес до 1897г, когато на основата им и преди всичко на едноименния руски устав от 1896г се приема З-нът за углавното съдопроиз.(ЗУС). Структура: общи правила; книга I, която съдържа постановления за подсъдността; книга II- за предв.следствие; книга III- за пр-вото в окр.съдилища; книга IV- ред за обжалв. решенията на общите съдилища; книга V- изпълнен. на присъдите. Наказ.процес се основава на принципа на официалността- държ.органи: полиция, съд.след., прокурори и съдии са длъжни да разкрият извършит. на п-ето, да съберат обвин.материал, да изяснят истината в съд.пр-во и да приведат присъдата в изпълнение. Две фази има процеса: досъдебна(предв. пр-во) и съдебна. Досъдебната е под формата на дознание или предв.следствие. Полиц.дозн. се извър. когато признаците на п-ето са съмнителни. Предвар. следствие се образува от съд.следовател, когато е налице зак.повод: заявл.на граждани, жалби на постр. от п-е, съобщения от полицията, доброволно явяване на извърш., по предложение на прокурора или непосред.усмотрение на следователя. Обвинит.матер. се предава на прокурора, който го внася в съд.фаза и се разглежда в трите инстанции– първа; апелативна, в която се разглеждат обикновено жалби по същество на делото и трета (касационна), разглеждаща жалби за неправилно прилагане на з-на и за нарушение на процеса. Наказ.съдопр. е изградено в/у началата на публ.(гластност), състезателност, непосредственост и устност и начало на народното участие. Началото на публ. е най-процесуалното. Освен страните на делото могат да присъстват и граждани. От полит.съображе. началото позволява на гражд. да се запознават с дейността на съда и да упражняват контрол над съд.власт, а от правни-да се премахне пристрастието и недобросъв.на съдиите, лъжесвидетелството. Ограничаването му е когато могат да пострадат общ. ред или морала. Състез.нач. се състои в това, че страните в процеса притежават еднакви по обем процес.правомощия. Но тъй като се решават публ.пр. о-ния съдът трябва да открие истината и се допуска намесата му. Или състез.нач. се съчетава със служ. нач., което доминира в досъдеб.фаза. В ЗУС изрично се забранява да се изпол.мерки на принуда за изтръг. на признания. Анализът на ЗУС обаче показва, че обвинението доминира над подсъд. и това са мерките за неотклон.: подписка, поръчителство, залог, дом.ар. и задър.под стража. Нач.на непосред.- съда сам се запоз. с д-вата. Устността е в непосредс.възмож.на страните да се изкажат свобод. Народ.участие е чрез инстит.на съд.заседатели. Те трябва да отговарят на определени изискв. и участието им е само при ОС и по опред.дела(тежки п-я). Съд.засед. нямат право да се произнасят по въпроса за вида и размера на наказ. През 1897г е приет з-н за съд.заседатели(ЗСЗ), който въвежда различни цензове. През 1922г със з-н се премахва института на съд.заседател.

42.ПРОМЕНИ В ЧАСТНОТО ПРАВО В КРАЯ НА ПЪРВОТО ДЕСЕТИЛЕТИЕ НА ХХ ВЕК.

За по-голяма сигурност при прехвърлянето на недвижимостите законодателят създава през 1908г. Закона за привилегиите и ипотеките. Според този закон ипотекирането и прехвърлянето на недвижимите имоти се извършва само с нотариален акт, който се вписва в предназначената за това книга при нотариуса. По този начин всяко заинтересовано лице можело да провери състоянието на всеки недвижим имот и да уточни собствеността на имота и евентуално учредените тежести върху него. Санкцията, която установявал закона при не вписване на акта за прехвърляне на собствеността е ,че невписаният акт не би могъл да се противопостави на трети лица. Собственост върху имот има този, който е вписал акта за собственост.

Със Закона за кооперативните сдружавания се преурежда материята относно т.нар. сдружавания, която материя е била уредена от Търговския закон, но доста схематично и непълно. Според този закон сдружаване е всяко дружество,съставено от неопределено число членове, което се учредява с цел , защото чрез задружно извършване на работите или чрез взаимността да развие икономическите интереси на членовете си и да даде подтик на кредита, на земеделието, на индустрията и занаятите.Като органи на кооперациите действали общото събрание, в което влизали всички членове на кооперативното сдружение, управителният и контролен съвет.

Друг закон във връзка със стокообмена е Закона за морската търговия. Основните принципи съдържащи се в този закон изхождат от идеята да бъде обезпечена сигурността на морската търговия и да бъдат гарантирани интересите на кредиторите, сключили договори за морски транспорт. За да се гарантира сигурността на последния, законът установява преди всичко, че съдовете, с които се извършва морски транспорт- корабите, макар и да са движими вещи, могат да бъдат отчуждавани и прехвърляни само чрез акт, извършен чрез писмена форма.Тази акт трябвало да бъде вписан в книгата на морското управление, където е бил записан самият кораб.В случай, че отчуждаването на кораба е станало извън страната, то актът за отчуждаването се вписвал в книгите на съответното българско агентство. Така се осигурява на собствениците на плавателни съдове засилена правна защита.Закона задължава собствениците на кораба да отговарят за вредоностните действия на корабоначалника и на лицата от екипажа. Той се е освобождавал от отговорност само когато погиването или повреждането на транспортираната стока и други аварии са били резултат на случайно събитие или на непреодолима сила.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница