1. коренът на праведния 3 трябва да дадем време на бога 4

12. ВЯРАТА Е НЕЩО СМУЩАВАЩО

„Вярата”, казваха ранните лутерани, „е нещо смущаващо”.

За Мартин Лутер се говори похвалното слово пред Бога, че е преоткрил библейското поучение на оправданието чрез вяра. Лутеровият наблег върху вярата като единствен начин за добиване на сърдечен мир и освобождение от греха даде нов тласък на живот за отстъпилата църква и доведе до Реформацията. До тук това е история. Това не е въпрос на мнение, но на прост факт. Всеки може да го удостовери.

Но нещо се случи с поучението за оправдание чрез вяра така, както Лутер го изложи. Какво се случи не може да бъде разкрито толкова лесно. То не е въпрос на прост факт, недвусмислено „да” или „не”, явно черно или бяло. То е по-неуловимо и много трудно за разбиране; но това, което се случи, е толкова сериозно и жизнено важно, че промени, или е на път да промени, цялото евангелско виждане. Ако това продължи, християнството може да се преобърне и вместо вярата на отците, да бъде поставено нещо съвсем друго. А цялата духовна революция ще стане толкова постепенно невидима, толкова невинно, че ще бъде трудно да се забележи. Всеки, който се противопостави, ще бъде обвинен, че се бори с вятърни мелници като дон Кихот.

Вярата на Павел и Лутер беше нещо революционизиращо. Тя обхващаше цялото съществувание на индивида и го превръщаше във всецяло друга личност. Тя се опираше на живота и го поставяше в покорство на Христа. Тя вземаше кръста си и следваше Исуса без намерение да се връща обратно. Тя казваше „сбогом” на старите приятели, както Илия, когато стъпи на огнената колесница и замина във вихъра. В себе си тя носеше нещо окончателно. Като примка тя затваряше ключалките на човешкото сърце, тя пленяваше човека и го правеше от този миг нататък щастлив любящ роб на своя Господ. Тя превръщаше земята в пустиня и показваше небето на повярвалата душа отблизо. Тя променяше пътищата на всички житейски действия и ги довеждаше в съгласие с Божията воля. Тя поставяше притежателя си на един връх на истина, от която точка на предимство той разглеждаше всичко, което се появяваше в полето му на опитност. Тя го правеше малък, Бог – велик и Христос- неизказано скъп. Всичко това и даже нещо повече става с човека, който е получил вярата, която оправдава.

Тогава дойде промяната – незабелязано, сигурно и даде ново измерение на думата „вяра”. Малко по малко цялото значение на думата се отдалечи от това, което беше, към това, което е сега. Тази промяна стана толкова коварно, че почти не се вдигна глас на предупреждение. Но трагичните последствия са около нас.

Вярата сега не значи нещо повече от пасивно морално съгласие със Словото Божие и кръста Христов. За да я упражняваме, трябва само да останем на едно коляно и да кимаме с глави в съгласие с някой личен работник, възнамеряващ да спаси душата ни. Въобще ефектът е почти същият като онзи, който хората чувствуват след визита на един добър и мъдър лекар. Те се връщат от такава визита, чувствувайки се много добре и усмихвайки се малко овчедушно при мисълта колко страхове са имали относно здравето си, когато на дело не е имало нищо лошо. Те просто са се нуждаели от почивка.

Вяра като тази не смущава хората. Тя ги успокоява. Тя не изкълчва бедрото им, така че да куцат; тя по-скоро ги обучава в упражнения за дълбоко дишане и им подобрява стойката. Лицето на тяхното „аз” е измито и самоувереността им е избавена от обезсърчение. Това те печелят, но не получават ново име като Яков, нито преминават във вечната светлина. „Когато премина през Фануил, слънцето го огря.” Това беше Яков – по-точно това беше Израел, защото слънцето не огряваше много Яков. То се срамуваше. Но то обичаше да почива над главата на човека, когото Бог промени.

Това поколение християни трябва отново да чуе поучението за смущаващия характер на вярата. На хората следва да се каже, че християнската религия не е нещо, с което да си играят. Вярата в Христа желае да управлява или да няма нищо общо с човека. Тя не се поддава на опити. Силата й не може да достигне човек, който тайно задържа открит път за бягство, в случай, че нещата станат твърде сурови за него. Единственият човек, който може да бъде сигурен, че има истинска библейска вяра е онзи, който се е поставил в положение да не може да се върне обратно. Неговата вяра се осъществява чрез вечна и невъзвратима задълженост и колкото и силно да бъде изкушен, той винаги отговаря: „Господи, при Кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот.”

13. ИСТИННАТА ВЯРА НОСИ ОТГОВОРНОСТ

За мнозина християни Христос е малко повече от идея или в най-добрия случай – идеал; Той не е факт. Много изповядали вярващи говорят като че ли Той е реален и действат като че ли не е. А винаги действителното положение се разкрива от начина, по който действаме, а не от начина, по който говорим.

Можем да удостоверим вярата си чрез отговорността си към нея и по никакъв друг начин. Никое вярване, което не управлява този, който го поддържа, не е истинно вярване; то е само фалшиво вярване. И сигурно мнозина от нас ще бъдат дълбоко стреснати, ако внезапно застанем лице с лице с нашите вярвания и бъдем принудени да ги изпитаме в огньовете на практическия живот.

Много от нас, християните, сме станали изключително изкусни, подреждайки живота си така, че да се съгласим с истината на християнството, без да бъдем смутени от неговите частности. Разполагаме нещата така, че можем да минем достатъчно добре без божествена подкрепа, като същевременно я търсим видимо. Хвалим се с Господа, но внимаваме да не зависим от Него. „Сърцето е измамливо и страшно болно; кой може да го познае?” (Еремия 17:9).

Лъжливата вяра винаги приготвя път, които да й служи, ако Бог не го стори. Истинската вяра позволява да бъде отстранена от всеки допълнителен път на изкуствени заместители. За истинската вяра има само Бог или въобще нищо. И след като Адам за първи път застана на земята, Бог не е измамил нито един мъж или жена, които му уповават.

Човекът на фалшивата вяра ще се бори за буквалното си верую, но направо отказва да се затрудни, ако бъдещето му зависи от истинността на това верую. Той винаги се снабдява с допълнителни изходни пътища така, както би имал някакъв път, ако покривът се събори.

Това, от което се нуждаем много в наши дни, са християни, готови да уповават на Бога толкова пълно, колкото в последния ден. За всекиго от нас сигурно ще дойде денят, когато няма да имаме нищо, освен Бог. Здраве, богатство, приятели и убежища ще бъдат унищожени и ще имаме само Бог. За човека с лъжлива вяра това ще е ужасяваща мисъл, но за истинната вяра то е една от най-утешителните мисли, които сърцето може да пази.

Би било трагедия наистина да дойдем до това, че да нямаме другиго, освен Бог и да открием, че фактически не сме уповавали на Бога в дните на земното ни пребиваване. По-добре е сега да поканим Бога да премахне всяко фалшиво упование, да освободи сърцата ни от всички тайни убежища и да ни изведе на открито, където можем да разберем за себе си дали наистина Му уповаваме. Това е сурово лечение за нашите скърби, но е сигурно. По-меки лечения са много слаби за целта. А времето ни изтича.