1. начало Ирис е вещица-самодива

Легнах с дрехите, покрих се с два юргана, но не се стоплих цялата нощ, а в сънищата ми това бягство се връщаше към мен като живо същество и тъпо ми припомняше очертанията на горската къща, чийто обитател бях аз!

Не си и помислях да кажа на баба за това. Винаги всичко съм й споделяла, но този път нещо беше различно. Знаех, че трябва да мълча. За първи път имах своя тайна. Или по-скоро пазех тайната на странната къща, а тя по нищо не приличаше на другите къщи на село – беше едноетажна и дървена. Чудех се как тази крехка къща издържа зимите, когато снегът тежеше дори върху нашата.
Наблюдавам я тайно. Лицето й почти не се вижда зад искрящите в черно коси, но знам, че е много бледо, чак бяло. И контрастира с червеното червило по устните й, което е толкова тъмно червено, че чак лилавее. На врата й виси нещо, но не успявам да го видя, защото не смея да се доближа толкова много. По цял ден събира билки в планината и тогава я следя много отдалеч, крия се зад дърветата навътре в гората. Суши цветчетата на скованата до живия плет маса. Чудех се дали знае, че съм наоколо. Каква самодива би била, ако не знаеше… но реших да й оставям следи за присъствието си. Веднъж, когато замина на поредната си разходка, й нацепих дърва – не знам как крехко създание като мен се справи, друг път изметох в двора. По детски намирах тази помощ за много полезна, въпреки че я виждах как тя размята секирата все едно беше клонче и наоколо хвърчаха трески. Освен това наистина исках да ме забележи. Знаех, че нямаше приятели в селото и за цяло лято скрити наблюдения, не видях нито един гост. А тя нито веднъж не показа, че ме е забелязала или усетила, не се озърташе, не гледаше назад, не реагираше и като се върнеше у дома и завареше някаква промяна. Разочаровах се. Възлагах големи надежди да ме открие, да ме потърси – оставях й цветя пред вратата преди да се събуди, пълнех торбичка с диви ягоди или боровинки, хранех котката й. Но не, тя приемаше всичко сякаш сама го е направила. Започнах да мисля, че нещо й има. Да се съмнявам, че наистина е вещица-самодива. Притеснявах се просто да се изправя пред нея – какво да й кажа, какво да направя, а тя как ще ме приеме.

Нямах представа какво точно прави една самодива, нито вещица, но в ума ми изникнаха точно тези думи, когато я видях за първи път. Вареше чай на двора в едно черно котле, на което се зачудих, защото мислех, че такива котлета има само в приказките. Моята баба, например, нямаше котле… Помирисвах чая, защото имаше вятър, беше от мащерка, но долавях и канела. Останах да я гледам и не знам, ароматът ли ме плени, или външния й вид. Тези разпуснати коси, които вятърът разпиляваше, но това изобщо не й пречеше. А най-странното в нея бяха дългите до колената й черни кожени ботуши с високи подметки. Това изобщо не прилягаше на жена в затънтено село в планината, или по-точно в гората.

Започнах да я следя още тогава. Между дърветата, едва стъпвах по боровите иглички, за да не вдигам шум, дори лазех в тревата. Тя докосваше леко кората на дърветата, вдъхваше от цветята и прибираше билки и листа някъде в пазвата си. По залез отиде до езерото, гледах я навела се в храстите. Но когато тя започна да се съблича, съвсем ме хвана срам. Легнах по корем в боцкащата трева и стиснах очи и запуших уши от ужас, осъзнавайки какво точно правя. Но тогава чух плясъците в езерото и се задигнах леко. Ирис сякаш танцуваше във водата. Започнах да пълзя напред, а ушите ми пламтяха. Гледах я как се къпе и плува, как разхвърля вода и мокри косата си. Голите й рамене, млечно-бялата кожа. И на фона на това пееше! Ставаше все по-мрачно, а аз слушах гласа й и не откъсвах поглед от бялото чудо пред мен. Тогава я помислих за самодива. И понеже не можех да мръдна, се почувствах омагьосана. Затова и усещането, че е вещица. Не станах от тревата, докато тя не се облече и не се отдалечи достатъчно. Едва имах сили да продължа да ходя след това преживяване и изобщо не обръщах внимание на това да се крия. Спрях да я следя по средата на гората и се прибрах.
2. детето
Зарових се из старите книги у баба. Каква е тази самодива? Трябваше да разбера всичко. Библиотеката беше голяма, така че първо отделих книгите, които можеха да ми свършат работа – тези със славянските и средновековни легенди, с приказки и суеверия, научни книги за митологията и фолклора. Няколко дни прекарах в четене. Баба ме викаше да ям, защото забравях. Не проумяваше защо чета така вглъбено, а аз открих странни несъответствия с написаното и моята самодива. В книгите тя беше изцяло в бяло, а тази от село в черно. И защо се явяваше на мен след като не бях мъж...

Обожавах да се заравям из шкафовете с книги на втория етаж – любимата ми стая в къщата на баба – цяла библиотека от стари книги от нейно време, а също и много книги на татко. Имах всички истории на свта и освен скитането, запълвах летата си с четене. Стоях сама в хладната стая, докато баба почиваше долу и нямаше нужда от мен и четях всичко, сторило ми се интересно. Всяко лято преравях книгите из основи, дори и прочетените, и си избирах няколко, които задължително да прочета, няколко, ако остане време, други за приспиване. Взимах и да си дочитам през учебната година. На леглото до прозореца беше едно от любимите ми места в къщата, а понякога го правех и под лозата на двора, където постилах шарена черга на плочите и разхвърлях меки възглавници отгоре. Но не обичах да ме кацат мухите и по-често четях вътре. И докато навън е невъобразима жега, аз се намествах в хладната стая и потъвах в историите. Така на 12 вече бях изчела всички налични детски книжки и бях сериозно навлязла в руската, френската, немската и английската литература. Не винаги разбирах книгите, тях отделях в специален ъгъл на лавицата, за да ги чета като порасна.

Казват, че на село съм проходила, а първата ми дума била ‘гора’. Въобще тук прекарах по-голямата част от живота си преди да почна училище и привикването с града беше трудно. Тук растях диво и щастливо под надзора на баба, с присъщата й сериозност, но и много свобода. Не само ми беше баба, която да се грижи за мен, но и ме възпитаваше и учеше на много неща. Не само четенето и смятането още на пет годинки, докато нейното зрение отслабваше покрай моето сричане и събиране и изваждане на бобчета в топлата стая с печката една особено студена зима, която прекарахме главно в къщата с ежеднвни уроци сред аромата на печена царевица. Друга зима подехме гоблените, които в началото ми се сториха толкова интересни и напредвах, и после изведнъж загубих интерес. Наистина изведнъж, помня деня – беше навалял много сняг, само това се виждаше от прозорците, целият първи етаж беше затрупан. Едва ме удържаха да не изтичам до втория етаж и да скоча от прозореца. Тогава дядо, който още беше жив, направи пъртина чак до портата и аз цял ден исках да излизам да се разхождам в този снежен тунел. Къщата ни беше станала иглу, а гоблените бяха напълно забравени. Не знам дали подобен сняг се повтори, аз не съм била там да го видя, защото тръгнах на училище и досегашният ми живот на село се превърна само в посещение през лятната ваканция. Бях си зверче, макар и донякъде облагородено. Тъй като никога не стъпих в детска градина, контактите ми с други деца бяха редки – най-вече през лятото и някой случаен уикенд. Тогава се събирахме всички, аз бях най-малката, отивахме на някоя поляна, където се къпехме в езерото или палехме огън и печахме гъби. Помня две сестри, едната беше най-голямата от всички деца, тя ни водеше да берем гъбите и знаеше кои стават за ядене.

Когато се откъснах от село, най-много ми липсваше пространството – огромните зелени поля, гледката на планината, накъдето и да се обърна. Да знам, че я има, а не просто блокове, улици, коли, магазини, хора. Бях свикнала на тих живот седем години и когато в края на лятото трябваше да се прибера вкъщи за училище, се почувствах затворена и ограничена. В апартамент, а не в къща. Без двор с цветя. Без баба. Лудувах, буйствах, побърквах се. Не че не си учех уроците, дори не ми трябваше много време за тях. Със съучениците ми не станахме приятели нито в началното училище, нито след това. Не намирах никакви допирни точки с тях, а се опитвах. Затова през повечето време бях сама с книгите си – когато приключех с донесените от село, започвах да разгромявам семейния бюджет с покупката на нови. Така изчетох цялата детска класика, всички приказки на различните народи, които липсваха при баба, и бързо преминах на съвременни автори. Освен четене запълвах времето си с много разходки със слушалки в ушите. Понякога взимах влака до някое близко село, където се размотавах час-два и пак се връщах. Но никое село не приличаше на бабиното, всички бяха прекалено населени, прашни от камиони и коли. Ставах самотна и с възрастта го усещах все повече. Не прилягаше на едно дете да е самотно от толкова малко. Никога не се запитах каква бих била, ако не бях живяла на село. Другите деца познаваха само междублоковите пространства, далечните си квартали, градинките с боклуци и телевизията. Как да не бъда самотна!

Годината преди да дойда това лято на село беше толкова тъжна. Искаше ми се да имам човек, с когото да говоря за всичко. Вместо това само наблюдавах съучениците си – момичетата пропушваха, момчетата си говореха за гаджета, тресеше ги пубертетът по всички параграфи. Аз скучаех. Изолирах се все повече. Те ме намираха за странна, не само си го мислех, бяха ми го казали. Това не ме нараняваше, защото не бяха хора, на които държа. Не бях от зубърите, не бях от готините, бях аутсайдер дори сред аутсйдерите. Чувствах се голяма. Говореше ми се с приятел, не с родител. Някой, с когото да откриваме света заедно, да бъбрим за музика и любов, за чудеса и книги, за нещата около порастването. Вместо това си правех самотни чайове и пишех всичко, което нямаше с кого да изприказвам. Прищя ми се да пътувам. Познавах само селото и околността, никъде другаде не бях ходила. Само чела за горите тилилейски с хладен въздух, за острови на корабокрушенци, за улиците на Ню Йорк, кафенетата на Париж, пушалните в Лондон, площадите в Москва. Исках нови неща, нови места, приятели и бях нещастна. Нямах търпение за лятото, за да отида поне на село и да дишам, там можех да бъда спокойна. Имаше моменти, когато толкова ми се излизаше с някого, че си представях как съм навън с няколко съученици в заведение, дискотека, а никога, никога не се сближих. Дори при редкия им интерес към мен, дори при желанието на едно заблудено момче да ходим на кафе след училище, дори при познанството ми с няколко деца от близките блокове и игрите ни едно време. Никое от децата на село не беше от моя град, освен може би онези две сестри, които отдавна не бях виждала и чиито имена бях забравила, освен беглия спомен за нещо горско.

Усещах предстоящото лято като последно, защото следващата година трябваше да бъде изпълнена със сериозност заради изпитите за гимназия. Щях да вляза където си поискам и на който го кажех, започваше да ми обяснява как това изисква много учене и т.н., но аз го знаех като известен факт – щях да вляза където си поискам. И колкото повече сигурна бях, по-скоро в знанието си, отколкото в способностите, по не вярваха и смятаха думите ми за чисто хвалене на сляпо. Как да им обясня обзелото ме знание, че така ще стане. Понякога и аз не си вярвах и в слабостта си се заричах, че ще уча здраво, за да го постигна. Но аз никога не учех здраво. Просто възприемах и запомнях по-лесно.
3. очи
Върнах се до къщата й чак след седмица. И после не пропуснах нито ден. А една вечер, когато баба ми заспа почти по светло, се измъкнах и затичах в тъмното. Нищо не виждах, но знаех пътя до къщата на Ирис наизуст – първо през голямата селска улица, покрай горните къщи, подминавам единствената лампа до паметника на загиналите войници и после право през поляната, прескачам малкия ручей, намалям ход, за не се спъна в едрите камъни, съвсем тъмно е, клоните на дърветата не са ми страшни, защото нощта е вълшебна. Мисълта за Ирис ме води напред – препускам, летя, нося се, плувам. Когато наближавам, обръщам на ходене, за да успокоя дъха си. В къщата й свети. Но не от лампа. Светлината трепти. Значи са свещи. И чак тогава виждам отвън на прозореца една свещ, оставена сякаш за самотни пътници, които минават оттам. Седя сред листата и се размечтавам. Приказките оживяват. Къщата й е страноприемница, хан, където уморени кервани спират за през нощта да починат, да се приспят с кана червено вино; виждах мястото за конете, помирисвах сеното, чувах песните на пътуващите, чувах стъпките й до горния етаж да им приготви стаите. Къщата й е пристанище, където акостират корабите. Къщата й е остров, а тази свещ е фарът; вълните се разбиваха по бялата й кожа. Прибрах се чак по изгрев.

Друга нощ я видях да излиза. Затича из гората и се изплаших. Почувствах се изоставена и измамена. Тръгнах в нейната посока. Открих я много навътре в гората и то само, защото беше запалила малък огън. Вареше нещо в котлето си, но този път нищо не помирисвах. Виждах я да движи устните си, но без звук; после едно монотонно пеене с различна височина. Помислих, че в котлето има кръв и че тя ще пие от нея, а после ще ме издърпа и ще накара и мен да пия. Но нищо такова не стана. Не разбирах какво говори, а и шепнеше. Вееше косата си. Мислех си, че не е на себе си. След това започна да се съблича и аз пак се засрамих. Беше ужасно да шпионирам тази жена, и колкото и да исках да се запознаем, ако го направехме, със сигурност щях да й призная, че съм я гледала, и тя щеше да ме отпрати. Не виждах голотата й, просто знаех, че е гола и нищо повече. Движенията й се превръщаха в танц, шепота й в песен, а аз стоях с отворена уста. Имаше светкавици, но без гръм, нито дъжд, и мислех, че тя ги предизвиква, че ги призовава чрез песните си-заклинания. Не усетих как главата ми клюмва и постепенно се унасям в сън. Песента й става приспивна, завива ме с дрехите си и шепне нещо в ухото ми, докато не заспя дълбоко. Сънищата идват – нови приказки с всички цветове и аромат на билки. Устните ми са сухи, но се появява роса. Вдъхвам и мириса на дрехите й – сънувам аромати. Дрехите са бели – риза и пола – значи е само по странните обувки. Сама съм, но не ме е страх. А Ирис се връща точно, когато се събуждам. Изгрява пред мен преди слънцето. За първи път се гледаме в очите. Тя си взима дрехите, аз потрепервам, но се обръщам на другата страна, докато тя се облича. Мисля, че ми говори по телепатия, но разбирам, че си въобразявам, когато отваря уста:

– Докога ще ме дебнеш? – казва толкова тихо, че да не чуя гласа й.

• 
  Аз… съжалявам.
  
• 
  Не беше ли по-добре да ми се представиш?
  
• 
  Не беше лесно.
  
• 
  Явно още не е, щом трябваше да направя това…
  
• 
  Какво направи?
  
• 
  Омагьосах те.
  
• 
  Ти наистина ли си…
  
• 
  Каква? Вещица? Самодива?
  

• 
  Следя те всеки ден, откакто съм тук. Понякога и през нощта. Знам какво правиш, къде ходиш. Винаги съм с теб, крия се. Видях те и да се къпеш гола, съжалявам. Исках да се запознаем, но ме е страх, не знам от какво. Затова само ти оставях подаръци и вършех неща из двора. Харесва ми просто да те гледам да правиш това… което си правиш. И имаш хубава котка.
  

• 
  Всичко това ми е ясно. Знаех кога ме следиш.
  
• 
  Но ти нищо не каза… и не направи.
  

Повежда ме за ръка през гората, не гледам къде вървим. Усещам само топлата й длан и дългите пръсти. Дъхът ми си личи в студения въздух. Не мога да разгранича обзелото ме спокойствие от настанилата се топка ниско в стомаха ми. Още не беше съвсем светло, а и имаше сутрешна мъгла. Въобразявах си, че е парата от котлето, което не видях като се събудих. Говори ми се, но сякаш съм забравила как. Отдавам се на възприятията си – ушите и носът ми мръзнат, още не съм излязла от вцепенението на съня, а Ирис с бързи крачки ме влачи вероятно към къщата си. Не знам колко далече сме, не знам и дали преди съм идвала в тази част на гората. Изведнъж се оказваме пред познатия двор с живия плет. Последните крачки до входната врата ми костват огромни усилия, все едно съм натежала и едва се движа, дори очите ми тежат. Влизаме вътре и веднага в полусъзнание сядам на някакъв стол, без дори срамежливо да чакам тя да ме покани.

• 
  Махни магията – казвам измъчено.
  Не я виждам какво прави, докато не усещам под носа си топла ароматна пара, взима ръката ми и я поставя на чашата с чай.
  
• 
  Пий.
  

• 
  Няма вече магия.
  

Сяда на стол срещу мен, кръстосва по-скоро онези черни ботуши, отколкото краката си. Приключила съм с чая, но още държа чашата пред лицето си, за да се скрия. Сега какво? Очаквам тя да заговори първа, аз си казах небивалиците вече. Очите й имат собствен живот – черни дупки, пълни с живот, с взиране, с думи дори, могат ей сега сами да затанцуват пред мен.

• 
  Аз съм тук само за лятото! - почти проплаквам и това е кулминацията в търсенето ми на близост с тази изумителна жена. И знам, че тя разбира това без още дори да съм разбрала какво съм казала. Иде ми да се тръшкам и да проклинам, че ще я загубя толкова скоро след като съм я открила. Какво ще стане като си тръгна оттук и почна училище? Трябва да я виждам, да говоря с нея. За нищо конкретно не сме говорили още, но не мога без нея. А Ирис мълчи сякаш не ме е чула. Поглеждам я безнадеждно, а тя се усмихва:
  
• 
  До края му има още два месеца.
  

• 
  Отиди си у вас.
  

• 
  Ела довечера.
  
• 
  Защо не сега?
  
• 
  Баба ти ще се чуди къде си. Хайде.
  

Много деца прекарват летата си в града, защото нямат баби и дядовци на село, но аз от малка съм свикнала, че свърши ли училището, заминаваме. Родителите ми стоят няколко дни на село и се прибират, а аз оставам да се шляя по-скоро из горите, отколкото в селото. Него отдавна знам наизуст, но не ми е станало скучно. Винаги първия ден го обикалям цялото, за да видя има ли нещо ново или променено. Хубаво е, че колкото и малко хора да има, жените в селото винаги поддържат не само своите дворове, а и общите градини – казва баба.

От нея съм научила всички приказки, които знам. Разказваше ми ги преди лягане, приспиваше ме с тях от малка, но с времето не заспивах вече толкова рано и ги запомних всичките. А когато навън беше много горещо, седях в стаята си на хладно и пишех нещо като продължения или допълнения към някои приказки. Украсявах героите, пращах ги да вършат още подвизи, да им се случват нови изпитания, или описвах ежедневието им. Вечер ги четях на баба и вече аз я приспивах с приказки.

Още като съвсем малка, тя ми беше показала пътеките в гората, по които и тя като момиче е тичала. Вървяхме с една раница с храна, баба разказваше на какво са играли като деца, събираше енергия от дърветата като доближаваше гръб до тях(в такива моменти се надявах да няма кой да ни види, защото ми се струваше много странно това ‘събиране’). А всяка есен, когато се върнех в града, се чувствах като Маугли.

Свещта на прозореца е там. Ханът е отворен единствено за мен. Почуквам.

• 
  Ти защо ме следеше? - изненадва ме първа.
  
• 
  За да те опозная.
  
• 
  И какво разбра за мен?
  
• 
  Всичко, което си ми позволила да разбера.
  
• 
  И си сигурна, че всичко си разбрала?
  
• 
  Е… не. Но ти ще ми обясниш, нали?
  
• 
  Ще си помисля.
  
• 
  Добре, истината е, че нищо не знам за теб. Виждах само какво правиш навън, но никога в къщата. Нито знам какво мислиш… - почувствах се по-голяма. Сякаш не само можех да питам Ирис неща, но и да ги обсъждаме. Мисля, че тя направи нещо с мен, за да й е по-лесно да говорим, а иначе би ни пречела моята наивност… а не е ли наивно да мисля така? Може би просто въпросите и мислит еми получават някаква форма. - Какво направи с мен?
  
• 
  Омагьосах те, казах ти.
  
• 
  Но как?
  
• 
  Тайна е.
  
• 
  Нека е тайна. така ми е по-добре - омагьосана. А докога ще ме държи?
  
• 
  Докогато аз реша.
  
  • 
    Докога ще решиш?
    
• 
  Не съм решила - смеем се, а котката измяуква да получи мляко. Ирис й сипва.
  
• 
  Добре, прави ме каквото искаш.
  
• 
  Не аз, ти го искаш.
  
• 
  Какво искам?
  
• 
  Питай ме само неща, които не знаеш.
  
• 
  Добре, искам отговори.
  
• 
  Слушам те.
  
• 
  Ще бъдеш ли с мен винаги? - най-голямото ми притеснение в момента.
  
• 
  Не можеш да почнеш отзад-напред.
  
• 
  Но аз не знам реда на въпросите!
  
• 
  Не го знаеш, но имаш представа.
  
• 
  Защо трябва да е толкова сложно?!
  
• 
  Не е сложно. Спокойно.
  
• 
  Може ли да питам за теб?
  
• 
  Може. Но не толкова скоро. Още не сме се опознали.
  
• 
  Както върви, това никога няма да стане - промърморвам си. - Имаш ли представа какво значиш за мен!
  
• 
  Имам някаква.
  
• 
  Това не беше въпрос.
  
• 
  Знам. Но имам представа. А ти имаш ли? - Замислям се. Това, че нямам думи, с които да й обясня, значи ли, че нямам и представа?
  
• 
  Добре, питам: защо значиш толкова много за мен. Защо имаш отговорите, които искам?
  
• 
  Прекалено си нетърпелива.
  
• 
  Отново не ми отговаряш!
  
• 
  Отново си нетърпелива. Ако си все такава, каквото и да ти говоря, ти ще се стараеш да го наизустиш, вместо да го запомниш и да знаеш как да ти помогне. Освен това си и напрегната. Изчакай поне да подейства чаят.
  
• 
  Какво има в него?
  
• 
  Специални билки да се отпуснеш.
  
• 
  Нали няма да ходим в гората?
  
• 
  Няма. Страх ли те е?
  
• 
  Малко.
  
• 
  А иначе ме преследваше и посред нощ…
  
• 
  Ти сам оме омагьосваш.
  
• 
  Хайде, изпий го.
  
• 
  Пия до дъно, гледайки я в очите.
  

• 
  Той вече действа.