1. Обединителните процеси в Европа след Втората Световна война – зес, еоис, Съветът на Европа и оссе



страница1/5
Дата10.02.2018
Размер0.67 Mb.
#56903
  1   2   3   4   5

1. Обединителните процеси в Европа след Втората Световна война – ЗЕС, ЕОИС, Съветът на Европа и ОССЕ.

Опустошителните последици след ВСВ извеждат на преден план необходимостта от радикална реорганизация на следвоенна Европа. Започват засилени интеграционни процеси, които намират израз в създаването на редица международни организации. Те могат да се разделят най-общо на две групи: общи и специализирани.

Организация с обща компетентност е Съветът на Европа.

Възниква като резултат от набралите сила след ВСВ движения за политическо обединение. На състоялият се през 1948 г. Европейски конгрес в Хага е приет документ, наречен “Послание към европейците”, в който се призовава към политическо и икономическо обединение на европейските държави при частични ограничения на националния суверенитет.



На 5 май 1949 в Лондон 10 държави подписват Статут на Съвета на Европа.

Организацията разполага с обща компетентност в икономическата, социалната, културната, научната, правната област, но не и по въпросите на отбраната. Превес имат целите в хуманитарната област.

Органи и институции: ПАСЕ, Комитет на министрите, Секретариат, Конгрес на местните и регионални власти.

Организация със специализирана компетентност във военната област – ЗЕС. Първият военен съюз след ВСВ – Дюнкеркски пакт 1947 г. за взаимопомощ срещу

германска заплаха – между Великобритания и Франция.

1948 г. Брюкселски договор за колективна отбрана срещу всяка въоръжена агресия в Европа.

1952 г. в Париж се подписва договор за създаването на ЕОО, но не влиза в сила – Франция отказва да го ратифицира.

1954 г. в Париж – договор за създаването на ЗЕС: Франция, Великобритания, Германия, Италия, Белгия, Нидерландия, Люксембург.

Организация със специализирана компетентност в политическата област – ОССЕ.



Възниква през 70-те години като СССЕ с цел принос за намаляване на международното напрежение и установяване на равноправно сътрудничество в периода на студената война. Ключов момент в развитието на организацията – подписването на заключителния акт от Хелзинки 1 август 1975 г. от държавните глави на 33 европейски държави + САЩ и Канада.

След 1989 г. – благоприятни условия за присъединяването на страните от Централна и Източна Европа.

През 1990 г. е подписана „Парижка харта за нова Европа”- бележи края на разделението на Европа; основава се на три водещи принципа: зачитане правата и основните свободи на човека, икономическо сътрудничество и сигурност

1994 г. на среща в Букурещ СССЕ се преименува на ОССЕ.

Организация със специализирана компетентност в икономическата област – ОЕИС.



16 април 1948 г. е създадена Организацията за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС) предназначена да способства за оползотворяването на американската помощ, предложена с Плана на Джордж Маршал.

На 14 декември 1960 г. в Париж е подписана Конвенция за създаване на Организация за икономически сътрудничество и развитие (ОИСР), като продължител на ОЕИС, която включва първоначално 20 държави ­ 18 европейски + САЩ и Канада.

Основните цели на ОИСР са повишаване ефективността на икономиките, създаване условия за развитие на пазарно стопанство и свободен обмен, както и икономически растеж на държавите-членки. Седалището на организацията е в Париж.

Главен орган е Съветът, в който всяка държава участва на ниво МВнР, Постоянен изпълнителен комитет, Секретариат и множество технически комитети.



2. Интеграция и междуправителствено сътрудничество - понятия. Етапи на икономическата интеграция.

В преамбюла на договора за Европейската икономическа общност (ЕИО) държавите-учредителки отбелязват решимостта си да изградят основите на все по-тесен съюз между народите на Европа. Постигането на тази политическа цел се предвижда чрез създаването на Общ пазар на територията на шестте, чрез създаването на Митнически съюз и чрез постепенното премахване на пречките пред свободното движение на стоки, лица, услуги и капитали. Към Общия пазар се прибавят и общи политики в сферата на селското стопанство, търговията, транспорта, конкуренцията и др.

Междуправителствено сътрудничество:


  • Осъществява се между национални правителства на суверенни държави; има определени граници.

  • Контролира се от участващите държави – не засяга държавния суверенитет.

  • Не се създава център на власт, който да стои над държавите членки.

  • Актовете налагат права и задължения само за държавите-членки. Изключват се не държави-членки, ФЛ и ЮЛ.

Интеграция – процес на постепенно превръщане на дотогава отделни единици в съставни части на нова единна система. Държавите-членки постепенно престават да бъдат напълно суверенни и приемат нови средства за решаване на въпроси от общ интерес – създават се наднационални институции, овластени да приемат актове, които обвързват дори държавите-членки гласували против, както и частноправни субекти в държавите-членки.

Икономическата интеграция преминава през различни фази:



  • Зона за свободна търговия - премахват се всички търговски бариери между страните-членки на зоната, но се запазват собствените търговки политики по отношение на трети страни

  • Митнически съюз - на този етап страните-членки изработват и прилагат външнотърговска политика и обща митническа тарифа

  • Общ пазар (вътрешен пазар) - на този етап митническият съюз се разширява със свободното движение на работна сила, стоки, услуги и капитали

  • Икономически и валутен съюз - това е единен пазар с обединяване на паричната и фискалната политика.

На 1 юли 1968 г. държавите-членки на Общностите оповестиха приключването на изграждането на митническия съюз. Въведена е обща митническа тарифа.



3. Планът "Шуман". Създаване на ЕОВС - цели, предмет и институции.

В съответствие с плана Шуман на френския външен министър Робер Шуман и идеите на Жан Моне шестте държави подписват на 18 април 1951 г. в Париж Договор за Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС).

Основната идея е да се създаде общ пазар за въглища и стомана, което да премахване унаследената германско-френска враждебност. Тази първа общност трябва да послужи като модел за изграждането на аналогични икономически структури, които в последствие да прераснат в политически съюз.

ДЕОВС е вдъхновен от т.нар. “наднационални теории”. Наднационалността наподобява функционален федерализъм.

Федерализъм, защото създава органи, които стоят над тези на държавите-членки и разполагат с компетенции, които оказват непосредствено въздействие върху правното положение на държавите-членки.

Функционален, тъй като засяга единствено сектори, ясно определени в конкретния случай – въглища и стомана.

Органът, който олицетворява наднационалността е Върховният орган, съставен от независими личности от всяка държава-член и впоследствие заменен от Комисията. Други органи – Обща асамблея, Съвет на министрите, Съд.

4. Опитите за създаване на военна (ЕОО) и политическа (ЕПО) общности и причини за неуспеха на проектодоговорите за ЕОО и ЕПО. Създаване на ЕИО и ЕОАЕ - цели , предмет и институции.

Усилията на западноевропейските държави след сключването на ЕОВС първоначално се насочват към създаването на обединения в областта на политическото сътрудничество и отбраната. В съответствие с плана Плевен на тогавашния френски министър-председател Рене Плевен, на 27 май 1952 г. в Париж се подписва договор за създаването на ЕОО. Идеята е да се създаде обща европейска армия под ръководството на европейски министър на отбраната. Тази изходна идея засяга много дълбоко националните права, тъй като въоръжените сили се числят към областите на първичния суверенитет на националната държава.



На 10 септември 1952 г. на своята първа среща като Съвет на ЕОВС шестимата външни министри вземат решение разширената асабмлея на ЕОВС като ad hoc (създадена специално за конкретен случай) да изработи конституцията на една Европейска политическа общност (ЕПО). Тази новосъздаваща се общност трябва да разполага с правомощия в областта на въглищата и стоманата и по въпроси на отбраната, както и да “осигури координацията на външната политика на държавите членки”. Другите цели на ЕПО включват: развитието на общия пазар на членуващите държави, повишаването на жизнения стандарт, увеличаването на заетостта. В рамките на две години съществуващата ЕОВС и предвидената ЕОО трябва да бъдат интегрирани в ЕПО.
Проектът за договора за създаване на ЕПО единодушно е одобрен от асамблеята на ЕОВС през март 1953 г. Но водените през същата година преговори на външните министри не довеждат до споразумение докъде да стигне отказът от национален суверенитет. През август 1954 г. проектът за ЕОО се проваля във френското Национално събрание. С това се разпада основата на проекта за европейска конституция и начинанието за създаване на ЕПО бива изоставено. След този провал Жан Моне стига до извода, че европейската интеграция трябва да премине първо през икономическо обединение. На Месинската конференция през 1955 г. шестимата министри поверяват на комисията, ръководена от белгийския МВнР П.А.Спаак да проучи възможностите за прогресивна интеграция и да представи доклад.

През май 1956 г. Комитетът за създаването на Европейски обединени щати, оглавяван от Жан Моне, приема „Доклад Спаак”, който служи за основа на подписаните в Рим на 25 март 1957 от същите шест държави договори за учредяването на още две Общности – ЕИО и ЕОАЕ (Евратом).



Целта на ЕИО е да интегрира търговията между държавите-членки с цел икономическа експанзия. Договорът създава общ пазар, митнически съюз и предпоставя общите политики в областта на земеделието, търговията и транспорта.

Целта на ЕОАЕ е да допринесе за създаването и развитието на европейските ядрени индустрии, така че всички държави-членки да имат полза от атомната енергия. Договорът също така гарантира безопасността на доставките. Той установява високи стандарти за безопасност и предотвратява използването на ядрени материали за цели не по предназначение.

За да се сложи край на дублирането на институциите на трите Общности, през 1965 г. e подписан Договорът от Брюксел за сливане на изпълнителните органи в една „Комисия на Европейските общности“ и създаване на един общ Съвет. Трите общности – ЕОВС, Евратом и ЕИО – официално се обединяват на 1 юли 1967 г. Те получават известност под общото название Европейска Общност (ЕО) или понякога Европейски общности, въпреки че ЕИО се използва още дълго време като име на събраните в едно организации.




5. Довършване, разширяване и задълбочаване на Общностите

От създаването си Европейската общност многократно се разширява. Към шестте страни-основателки – Франция, Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия – постепенно се присъединиха девет други страни:

1973 г. – Дания, Ирландия и Великобритания;

1981 г. – Гърция;

1986 г. – Португалия и Испания;

1995 г. – Австрия, Финландия и Швеция;

2004 г. – 10 нови страни членки.

На фона на растящия брой на страните-кандидатки без реформа на институциите и определени политически области, съюза вече не може да функционира ефективно. Тази теза доведе до дебати относно понятията "разширяване" и "задълбочаване":



Задълбочаване – с това понятие се описва динамиката на интеграционните процеси, която е типична за европейската идея още от самото начало. Европейските общности първоначално се развиваха от митнически съюз към вътрешен пазар. С Еврозоната (ИВС) беше постигнато последното ниво на Съюза на народите на Европа, както е установено в договора, и който съюз трябва да става "все по-тесен". Задълбочаването протича паралелно с разширяването и често се разглежда като предварително условие за разширяване.

За едни разширяването трябва да се осъществи успоредно с цялостна реформа на органите и начина на функциониране на Европейския съюз, за други самото разширяване има предимство (често с предубеждението, че по този начин политическият профил на съюза би се разводнил).

След като с Договора от Амстердам не успяват да се създадат институционалните предпоставки за разширяването, както първоначално е предвидено, с договора от Ница, е необходима друга договорна реформа, за да се вземат договорените в Амстердам решения ("left-overs"). След често остро критикувания договор от Ница ЕС е формално готов за разширяване, но реформите продължават да настъпват в така наречения "пост-Ница-процес".

На 15 юли 1997 година Комисията представя програмата 2000 - "Agenda 2000" в която прави анализ на проблемите, свързани с разширяването и задачите, които трябва да преодолее Европейския съюз през първите години на 21 век.


6. Подемът в европейската интеграция в средата и края на 80-те години. Единният Европейски Акт.

Края на 70-те години – стагнация. Признаци за преодоляването и настъпват в началото на 80-те. Неформален тласък дават срещите на върха на лидерите на държавите-членки, които открито демонстрират амбициите си да говорят и да действат като едно на международната политическа сцена. Роля на Европа в света – икономически гигант, политическо джудже. Необходими са действия за политическо утвърждаване.

Политическо утвърждаване – проект “Синели” 1984 г. – предложението политическата легитимност да се установи чрез преки избори за Европейски парламент не се удостояват дори с обсъждане. Само италианският парламент го одобрява по принцип. Макар проектът да не вижда бял свят, съсдржащите се в него идеи послужват в редица приети по-късно актове.



На 1 януари 1985 г. е назначен нов председател на Европейската комисия – Жак Делор. Прави се задълбочен анализ на вторичното право и се констатира, че е твърде далеч от това, което трябва да бъде. Представена е т.нар. “Бяла книга” – не просто акт, а документ, съдържащ констатации за състоянието на пазара и предложения до 31 декември 1992 г. да се приемат около 300 акта, насочени към премахване на физическите, техническите и фискалните бариери пред свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали. Ако графикът бъде спазен, общият пазар ще стане ефективен. На неформални срещи на върха се приветства идеята за “Бялата книга”. Взема се решения за проучване на въпросите с оглед реформи в институциите и предложение за подобряване на политическото сътрудничество – създава се комитет “Доож”.

Комитета “Доож” изработва доклад. След като възприемат предложенията в доклада, държавните и правителствени ръководители вземат решение за свикване на международна конференция, която да подготви проект за договор за необходимите промени в учредителните договори, които да дадат зелена светлина на промените от “Бялата книга”. Конференцията се провежда в края на 1985 г. – изработва се Проект за Единен Европейски Акт (ЕЕА) подписан като международен договор през февруари 1986 г. в Люксембург. Влиза в сила от юли 1987 г. Това е една голяма ревизия на учредителните договори. Включва разпоредби относно политическото сътрудничество между държавите-членки, което до този момент се осъществява неформално – извън рамките на учредителните договори и институциите. Обединяват се разпоредби за икономическо сътрудничество, интеграция и политическо сътрудничество и вече на договорна основа се развива неограничено сътрудничество. Предвидено е създаването на Европейски Съвет без ранг на общностна институция.

Промени в Учредителния договор:

  • Създаване на предпоставки за изграждане на “вътрешен пазар”, който да замени “общия пазар”.

  • Процес на сближаване на законодателствата на държавите-членки.

  • Въвежда се процедура за сътрудничество.

  • Разширява се кръга на материите, в които актовете се приемат с квалифицирано мнозинство.

  • Разширяват се правомощията на Комисията.

  • Създава се правна основа за учредяване на един институционален съд.

  • Прехвърлят се нови правомощия от държавите-членки в областта на социалната и регионалната политика.


Успех на ЕЕА – приемат се 258 от предвидените 282 акта и то не само формално, а и се имплементират във вътрешното право. Спазват се от държавите-членки.

Приема се планът Делор 1 – IV източник на финансиране на бюджета на ЕО – преки приходи.




7. Договорът от Маастрихт за Европейски съюз – структура и съдържание.

Първата ревизия на учредителните договори е направена с приетия през 1986 г. Единен Европейски Акт. С него се внасят редица промени в учредителните договори в 2 направления: усъвършенстване на институциите и включване на нови области в обхвата на компетентност на интеграционните общности. ЕЕА влиза в сила през 1987 г. В него е записано, че 1992 г. е годината, когато вътрешният пазар трябва да функционира пълноценно и без никакви проблеми.

В Торино се свиква конференция като работят 2 експертни екипа. Целта е нова ревизия на учредителните договори. Двата екипа заедно готвят договор за Европейски съюз. Терминът “Европейски съюз” за първи път като юридическо понятие се въвежда в Договора за Европейски съюз (ДЕС) от Маастрихт през 1992 г., въпреки че и преди това е използван многократно в теорията и практиката на европейската интеграция. В първичното общностно право той се въвежда за първи път в преамбюла на Договора за ЕИО.

Първата норма на ДЕС гласи, че чрез този договор високодоговарящите се страни създават помежду си Европейски съюз и тя бележи началото на съществена промяна в европейския интеграционен процес. ДЕС е подписан през 1992 г. и влиза в сила през 1993 г. Възникват, обаче, проблеми с ратификацията му. Дания напр.провежда 2 референдума за ДЕС. Във Франция също правят референдум.



Съгласно ДЕС Европейският съюз се състои от трите интеграционни общности на ЕО (ЕИО, ЕОВС, ЕОАЕ). Записано е, че Европейският съюз включва и общите политики, предвидени в ДЕСобща външна политика и политика на сигурност и сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешния ред. Те функционират върху единна нормативна база и имат обща конституционална шапка. Т.е получава се конструкцията на гръцки храм. ДЕС не отменя трите учредителни договора, които продължават да са действащо право. ЕС не се появява на мястото на интеграционните общности, а ги включва заедно с двете нови области.

И в трите стълба на храма (ЕО, обща външна политика и политика на сигурност и сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешния ред) сътрудничеството не започва с подписването на ДЕС, а години преди това. С ДЕС е въведено и европейското гражданство. ЕС не е нова фигура, нито ДЕС отменя учредителните договори. В ДЕС, обаче, умишлено няма текст дали ЕС е юридическо лице. ЕС няма собствени институции, няма собствен бюджет, отделен от бюджета на интеграционните общности. В ДЕС за първи път са включени текстове относно валутния съюз. Очертани са трите етапа на изграждане на валутния съюз, формулирани са т.нар. “маастрихски критерии”, защото има изискване към държавите за участието им във валутния съюз. Държавите, подписали ДЕС, през 1992 г. са 12. От 1993 г. ДЕС е действащо право. 


8. Договорите от Амстердам и от Ница – изменения и допълнения в ЕО и ДЕС. Европейският конвент – състав и мандат.

През 1997 г. е подписан следващият ревизионен договор, който променя и текстове на учредителния договор, и текстове на ДЕС. Известен е като Договора от Амстердам. Влиза в сила през 1999 г. Към 1997 г. държавите са вече 15. Договорът от Амстердам провъзгласява създаването на зона на свобода, справедливост и сигурност и преструктурира третия стълб, като визовата политика, предоставянето на убежище и имиграцията са прехвърлени в първия стълб. Т.е. тези три теми са комунизирани. Защото съветът на министрите гласува в първи стълб с квалифицирано мнозинство, решенията подлежат на контрол и при решаване на въпроси от първи стълб се участва активно. Във втори и трети стълб  нещата са по друг начин. Т.е. наднационалността е изразена в първи стълб.

По втори стълб фигурата на генералния секретар на Секретариата на министрите получава нови функции. Създаден е върховния представител по външната политика. Взема се решение във втори стълб Европейският съвет да приема стратегии. Те се приемат с консенсус. Договорът от Амстердам за първи път създава текстове, които се отнасят до “засилено сътрудничество” между държави, които имат волята да създават по-тесни контакти помежду си.



Разширяват се правомощията на Европейския парламент и на председателя на Европейската комисия.

По време на междуправителствената конференция в Амстердам се поставя и въпросът за заетостта. Създаден е комитет по заетостта. В Амстердам присъства и темата за източното разширяване.

Поредната правителствена конференция е в Ница. Тя има изключително важна задача – как да се адаптират институциите на общностите на съюза към членството на 27 държави? /защото предстои приемането на още 12 държави/. Въпроси за решаване са и броят на евродепутатите, броят на еврокомисарите /те са абсолютно независими/, колко гласа ще има всяка държава в Съвета на министрите.

Договорът от Ница е подписан през февруари 2001 г., но влиза в сила едва през февруари 2003 г. Той създава институционалната рамка за разширяването на ЕС - предвижда структурата и функциите на институциите на ЕС за общност, в която членуват до 27 държави. Към Договора е прикрепена декларация, с която 15-те държави-членки откриват дебат и призовават за по-задълбочено и широко обсъждане на бъдещето на ЕС.

На тази конференция е доразвито и засилено сътрудничеството. Извършена е и реформа на съда. Съдът е бил създаден на старта като една инстанция. През 1989 г. – двуинстанционен. В Ница е взето решение за създаване на съдебни отделения, които ще решават специфични въпроси.

През 1999 г. е създаден т.нар. “малък конвент”. Малкият конвент изработва Харта на основните права в рамките на ЕС, която се прокламира по време на Европейския съвет в Ница през 2000 г. Държавите-членки не постигат съгласие по въпроса за правната природа на Хартата. През 2001 г. е взето решение да се свика големият конвент, който да напише нов договор – конституция за Европа. Конвентът се създава с решение на Европейския съвет от Гент (октомври 2001 г.) и започва да действа през март 2002 г. Статутът на Конвента е утвърден от Европейския съвет в Лакен - декември 2001 г. В големият конвент са включени представители на правителствата, на парламентите, на Европейския парламент и на Европейската комисия. Малкият конвент има същия състав. В големия конвент, обаче, участват и преговарящите 13 държави и Турция. Конвентът формира работни групи. Пред него са поставени за решение определени въпроси. Имал е 18 месеца за работа. Конвентът е консултативният орган, призован да разработи проектодокумент, който да обобщава идеите за бъдещето на ЕС.

Работата на Конвента е съсредоточена върху четири основни теми:



  • Хартата за основните човешки права.

  • Ролята на националните парламенти,

  • Разделението на отговорностите между ЕС и държавите-членки.

  • Опростяването на учредителните договори.

През октомври 2002 г. Конвентът дефинира най-подходящата структура за бъдещ договор. Защо е конституционен договорзащото е извършена кодификация; защото обединява стълбовете (вече няма стълбове, а области); решава въпросът за правосубектност на ЕС като записва, че ЕС е юридическо лице; актовете на институциите ще се наричат рамкови закони; върховният представител ще се нарича министър на външните работи; отменя учредителните договори.

Междуправителствената конференция се провежда между октомври 2003 г. и юни 2004 г. и постигна консенсус за бъдещата конституция. Новият договор ще замести всички договори от последните 50 години с изключение на Договора за ЕВРАТОМ. Договорът е подписан. Франция и Холандия, обаче, казват “не” на референдум.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница