1. От биографията Ви разбираме, че владеете няколко езика. Професорът или филологът Любомир Андрейчин Ви насочваше към усвояването им?



Дата30.11.2017
Размер128.06 Kb.


Въпроси от членовете на Лингвистичния клуб "Проф. Борис Симеонов" при Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", отправени към доц. арх. Димитър Л. Андрейчин, по повод стогодишнината от рождението на проф. д-р Любомир Д. Андрейчин.
1. От биографията Ви разбираме, че владеете няколко езика. Професорът или филологът Любомир Андрейчин Ви насочваше към усвояването им?

Езиците наистина ми се отдаваха и това вероятно е проличало в съвсем ранна възраст. Но тук става дума не за професора или филолога, а за бащата, защото по онова време никой родител не жалеше средства за частни езикови уроци на децата си. В моя случай това беше френският език – започнах да го изучавам в "забавачка" при френския културен институт, тогава наричан "Алианс Франсез". Учих там още 5 години в извънучилищни курсове, а после – чак докато завърших гимназия – баща ми плащаше за уроците на частна учителка по френски език, която идваше у дома. В училището и в университета изучавах немски език. В гимназията имахме много добра и много взискателна възрастна учителка по немски език, но въпреки това ходех и на частни уроци, за да го усвоя по-добре. Много сериозно се занимавах и с руски – каквото съм прочел от техните класици, то беше "в оригинал". На руски език съм чел и много произведения на световни автори, които тогава не бяха преведени на български език. От малък си знаех, че в нашия дом езиците трябва да се учат сериозно и задълбочено, но аз го правех и с желание.


2. Представят професора като доста отдаден не само на научните, но и на административните си задължения. Това прекрояваше ли графика на семейството?

Баща ми не можеше да си позволи разделянето на преподавателските, научните и административните задължения – изпълняваше ги всичките. Иначе сигурно би живял по-дълго. И през ум не му минаваше да се обади някъде, за да каже, че няма да успее да отиде там. Закъсняваше, но нито отлагаше, нито "претупваше" ангажиментите си. Така го е описал в спомените си проф. Петър Динеков в книгата си "Литература и култура". А ето и пример от моите впечатления:

Като директор на Института за български език трябваше да бъде с половин натоварване в Университета. Но той изнасяше всичките си лекции и изпитваше всичките си студенти. Не знам колко студенти следват Българска филология сега, но тогава курсовете стигаха до 500 души. Работеше по 15-16 часа и в делник, и в празник. В този смисъл ние просто нямахме ежедневен или седмичен "график" на семейството.

Майка ми беше завършила математика в СУ, но още когато аз съм се родил през 1942 г., тя се беше отказала от кариерата си на учителка. През целия си живот беше отдадена на грижите за семейството, а успяваше да помага и на баща ми – пишеше на машина, правеше справки и пр.

Баща ми много рядко си позволяваше да отдели време, за да отидем на гости у роднини или приятели извън строго спазваните традиции, които сам беше наложил в семейството – гостуване за имени дни или за други големи празници. И никога не се е опитвал да откаже с извинението, че е затънал в много работа – даже да му се наложи след това да работи до зори.

Например, на Коледа, на Великден и на Петровден непременно отивахме да почетем неговия кум и мой кръстник проф. Петър Динеков. В моето детство той все още живееше в бащината си къща в Красно село и на мен това далечно пътуване ми изглеждаше като голямо приключение. (Едва след средата на 50-те години Динекови се преместиха на ул. "Л. Каравелов" 11.)

Извън тези традиции, той прекъсваше работата си и с радост влизаше в ролята на домакин и приятен събеседник, само когато канеше в дома ни или на вилата в Драгалевци негови колеги и приятели от чужбина, най-често поляци. Впрочем, за него построената през 1955 г. двустайна вила постепенно загуби функцията си за разтоварване и седмичен отдих, остана ѝ ролята да посрещаме скъпи гости, най-вече през лятото.

Въпреки че и на вилата имаше кабинет (по-малката от двете стаи беше наречена с това гръмко име), където разполагаше с най-необходимата му литература, той не можеше да работи там пълноценно и така все по-рядко прекарваше някой и друг час в полите на Витоша. През 1966 г. ми купи един стар Фолксваген ("костенурка"), за да изуча шофьорските умения. После имахме и други автомобили. През следващите 9 години понякога го закарвах на вилата в събота или неделя. Майка ми прекарваше повече време там и ни очакваше с вкусен обяд, после баща ми дремваше за малко и тръгвахме обратно към София, където го чакаше отрупаното с ръкописи, стенографски бележки, коректури, учебници и книги бюро, а пишещата му машина тракаше до късно.

Но най-голямото удоволствие за мен беше отиването на театър – макар и рядко, баща ми ни водеше на представления. И не само защото от малък харесвах театъра. От 1948 до 1952 г. той преподаваше в Театралната академия като "частен доцент". Много харесваше работата с бъдещите артисти, учеше ги на правилен изговор, дикция, интонация – изобщо на всички говорни умения. Но трябваше да се откаже, след като беше назначен за заместник-директор на Института за български език и вече не можеше да изпълнява толкова длъжности. А по времето, докато преподаваше в Театралната академия, студенти са му били най-известните по-късно имена сред българските артисти.

И така, след представленията отивахме "задължително" на вечеря в Руския клуб (една красива къща на ъгъла на улиците "Славянска" и "Добруджа"). Баща ми го харесваше, защото нямаше шум и музика, а обслужването беше на много високо ниво. Не след дълго там се появяваха и някои от артистите, които току що бяхме гледали, или техни колеги от другите театри наоколо. Идваха при нас да поздравят баща ми, да го разпитат как е. Можете да си представите как съм се чувствал, когато някой от тези боготворени от мен хора – например Йордан Матев или Апостол Карамитев – ме питаха в кой клас съм и дали ще стана езиковед или артист!

Отговорът на този ваш въпрос стана доста дълъг, но затова пък ви разказах почти всичко, което можеше да се случи в нашето семейство през редките часове от "свободното време" на Професора.
3. Теоретик на българската граматика и радетел за висока езикова култура. Тази номинация обхваща ли в цялост академичния профил на проф. Любомир Андрейчин?

Ако се стремите към най-краткото описание, което, въпреки лаконичността, да покрива повечето от научните интереси и дейности на моя баща, формулировката е точна. В същото време тя е прекалено универсална, би могла да се използва заслужено за още много дейци на българската наука и образование, а в частност – и в езикознанието.

По-подробните описания на неговата дейност, които съм чел или чувал, изпълват много страници и изискват доста време, за да бъдат изчетени. Неговите сътрудници и последователи, когато описват дейността на своя учител, винаги започват с това, че тя не може да се опише накратко, защото е изключително многостранна и разнообразна. И всеки път някой се сеща за още важни неща, които баща ми е направил, неспоменавани дотогава.

Дори за човек като мен – некомпетентен в безбрежните области на езикознанието – става ясно, че това е уникален случай в науката: един учен, воден от новаторската си природа и задълбочената си всестранна подготовка, да се изявява в почти всички направления на теоретичните и практическите аспекти, свързани с българския език, да направи нови и основополагащи стъпки както в преподаването на теорията, така и в организацията на научната дейност, какъвто е примерът с Института за български език.
4. Какво ценеше най-много извън Алма матер?

Мисля, че вече отговорих донякъде на този въпрос. Трудността идва от парадокса, че извън Алма матер почти всичко се свързваше пак с Алма матер. Или, казано с други думи, Алма матер изпълваше целия ден и целия живот на баща ми – в буквалния и в преносния смисъл.

Но нека тук да добавя любовта му към музиката – запазили сме любимите му плочи, които стояха заедно с грамофона до леглото му. Много обичаше да слуша Шопен, но ми се струва, че класическата музика не преобладаваше в предпочитанията му – слушаше повече естрадна музика или стари шлагери, отколкото класика. Вероятно това го е разтоварвало по-добре за по-кратко време. Имаше си любими танга, както и любими певци, като Лили Иванова, много полски изпълнители, а също френските звезди Адамо, Азнавур и др.

Нека ви разкажа и за внезапно проявилата се у баща ми страст към фотографията – обичаше да показва на гостите си снимки или да им прожектира диапозитиви, направени от него с едно малко апаратче "Олимпус Пен", което му бях намерил от приятели. Впрочем, макар да изглеждаше, че с тази фотографска страст съм го заразил аз, тя сигурно е била наследствена, защото баща му – лесовъдът Димитър Ст. Андрейчин – се е занимавал много сериозно с фотография, а снимките му, заснети с голямоформатна камера, бяха с много високо качество. Помня, че още при първото ми плахо изразено желание да се науча да снимам, когато бях само на 11 години, баща ми ми подари съветски фотоапарат "Любител" за рол-филми (формат 6 х 6 см, откопиран от немския "Ролайфлекс").

Отделих повече място на неговите малки "хобита", защото те му създаваха минути на голяма радост в едно напрегнато ежедневие, когато имаше много неприятности и огорчения, особено през 70-те години, оказали се последните от живота му.
5. Казвал е, че и като лесовъд би станал професор, но филологията го е "примамила". В този смисъл питаме за отношението му към академичните титли?

Аз го чух да го казва веднаж – не бяхме само ние с майка ми, имаше и други роднини вкъщи. В първия момент ми прозвуча самохвално и много се изненадах, защото наистина никога не го бях чувал да се хвали! А имаше за какво – преценете сами: на 5 години тръгва на училище, завършва го на 17, вместо на 19, на 21 е вече лектор по български език в Краков. На 26 става Доктор по философия на Ягелонския университет, на 31 е редовен асистент, на 32 завършва "Основна българска граматика", на 36 става редовен доцент, на 40 – професор, на 41 е избран за член-кореспондент на БАН (най-младият тогава). Успехите му не са били самоцел, те винаги са били просто част от огромния труд, с който проправяше пътя напред на много хора. Още като студент неговите професори са го забелязали и оценили – иначе нямаше да му поверят лектората по български език в Краков, още преди да се дипломира в СУ. А и в началото пътят пред него не е бил препречен от конкуренти-кариеристи. Когато те все пак се появиха, беше вече като в поговорката за кучетата и кервана.

Изявлението, заради което задавате вашия въпрос, беше изречено от него, когато на шега го попитах какво е щял да прави, ако беше продължил да следва Лесовъдство – по волята на баща си. Професорът имаше много хубаво чувство за хумор, разбираше от шеги и никога не се сърдеше. Но тогава отговорът му беше съвсем сериозен и сякаш го каза повече на себе си, отколкото на останалите: "И да бях завършил Лесовъдство, пак щях да съм професор."

След като изненадата ми от "самохвалството" му премина, вече не беше трудно да съобразя, че винаги го е мислел и знаел, но не е имало смисъл да го демонстрира. В неговия случай това е означавало само едно – той винаги е щял да се стреми към върховете на Познанието и никога не би се задоволил с чиновническа кариера, която да върви от само себе си – единствено с трудовия стаж.

Но нека да ви разкажа и предисторията, която беше причина за закачката ми: прехвърлянето му в Българска филология наистина е било голям късмет, защото по онова време студент, желаещ да се прехвърли в друга специалност на Университета, е могъл само да се размени с друг студент. Сега звучи невероятно, но точно в онзи момент се оказва, че студент по Славянска филология иска да се прехвърли в Лесовъдство! За мен това е още едно доказателство, че нищо на този свят не е случайно, но това е друга тема.

Баща ми си е взел всичките изпити от първата година в Лесовъдство, за да не каже баща му, че е избрал „лесния” начин, и едва тогава се осмелява да му каже, че вече е избрал да стане езиковед. И най-сетне получава благословията на баща си.

Колкото до отношението му към академичните титли, нека споделя, че баща ми не страдаше от прекомерни амбиции, а мисля и че никога не е изпитвал болезнената завист, която често съпътства една научна карирера в състезание с други амбициозни учени.

Не го казвам, за да идеализирам неговия образ във вашите очи – за щастие много хора са го казвали преди мен. Но поне в семейството щяхме да знаем, ако го е измъчвала някаква неудовлетвореност в кариерата му. От друга страна – както казах и по-преди – той беше получил всичките си титли до 1951 и оставаше само една титла у нас, която до смъртта си през 1975 г. не получи. А хората и до ден днешен го споменават като академик и вярват, че е имал и тази титла.

Но не само баща ми не стана академик – ще ви припомня, че в областта на българското езикознание нямаше нито един академик чак до края на ХХ век. Това се дължеше най-вече на тогавашните вождове, които бяха решили, че политиката може да се меси в науката и даже да я променя със задна дата. Баща ми никога не се съгласи с такава намеса и отстояваше позициите си докрай. По тези причини той не се и надяваше, че ще го изберат за академик, особено след 1970 г.

Много преди тези събития понякога съм го питал кога ще стане академик, а той съвсем спокойно ми отговаряше: "Не знам. Сигурно няма да е скоро, защото проф. Мирчев и проф. Леков са преди мен".

Това показва, че професионалната етика винаги е била в основата на отношенията на баща ми с колегите му, още повече, че с някои от тях го свързваше и дълголетно приятелство. Но той никога не нарушаваше етичните правила, даже спрямо хора, с които не е бил в добри отношения.

И все пак, на една от своите титли държеше особено и тя беше първата – докторската от Краков. Когато у нас възприеха съветската система и нарекоха докторите "кандидати на науките", предложиха на баща ми да признаят докторската му степен от Краков за кандидатска и да получава съответното месечно възнаграждение за нея. Баща ми тогава заяви, че няма да замени докторската си титла от Ягелонския университет за нищо на света.

Така си остана с "непризнат" докторат даже и след смъртта си: предложението за възпоменателна плоча на стената на нашия дом в София включваше титлите "проф. д-р", само че, след дългата процедура по одобряването, включително и от "най-високо място", на поставената на ул. "Цанко Церковски" № 13 паметна плоча ще видите изписана пред името му само титлата "професор".
6. Вие също сте в академичната общност. Как определяте състоянието на науката в съвременна България?

Много ми е трудно да се изкажа по такъв въпрос, защото съм имал само "косвен" досег с научните звена в моята област. Това, че имам и някаква представа за състоянието на Института за български език – първият институт на БАН – е чиста случайност и също не ми дава право на преценка. Баща ми почина преди 35 години, така че по-добрата ми представа за българската наука от онова време вече не е валидна.

Но за мен, както и за повечето хора в България, Българската академия на науките е институцията, която е представителна за научната дейност в България и отговаря за голяма част от нея. БАН е дълбоко и органично свързана с повечето държавни университети в София и с висшето образование изобщо. Очаквам да ме поправите, ако точно при вас в Пловдив картината е различна, но дори научните звена при университетите в другите градове, които са отделени от БАН поради отдалеченост, също поддържат с много от нейните институти важни и необходими за развитието им връзки. Иначе нямаше да бъдем Академична общност – такава е нашата традиция. Заедно с другите фактори за развитието на българската наука, тя е резултат и от почти век и половина развитие на най-старата българска институция – единствената, възникнала още докато България не е била самостоятелна държава!

Не твърдя, че българската наука няма нужда от реформиране и рационализиране на модела ѝ – както и всичко останало в нашата държава. Сегашното ръководство на Академията е поело този труден път. Жалко е, че толкова дълго никой не се нае да го извърви, защото процесът изисква повече време – това не е фабрика, която да затвориш от днес за утре. А и колко наистина излишни и даже вредни фабрики продължават да се поддържат "в кома", само заради страха и нежеланието на поредицата от правителства да поемат социалната отговорност и грижата за работещите в тях.

Но да дойде някой отвън и да иска да постъпи с българската наука като със стара и износена фабрика, да каже, че тя трябва да се закрие и затрие, това е дилетантщина – и то най-меко казано!

Мит е също твърдението, че никъде другаде по света науката не била отделена от висшето образование! Вярно е, че науката на много места по света е "под шапката" на университетите, но има и много научни институти, както и по-големи научни комплекси, които нямат нищо общо с университетите. Докато специализирах и преподавах в САЩ, видях и двата модела да работят успешно, без някой да оспорва единия или другия. Така е и в много други страни. Но по-важното е, че и при двата модела в научната дейност са заети хора, които или изобщо не преподават, или преподават "между другото" – водят един курс по два часа седмично и получават заплатите си от научни проекти и разработки, а не срещу 360 часа годишна аудиторна заетост. А ние се опитваме да правим точно обратното – да изискваме от преподавателите пълна учебна натовареност, но и да създават научна продукция.

Вярно е, че преподавателите трябва да се занимават и с наука, за да се усъвършенстват, но у нас това е нормативно необходимо за личната им кариера. Не всеки може да издържи, а ако някои все пак успяват, появяват се съмнения за качеството на научните им трудове при такова свръхнатоварване.

За науката, която трябва да прехвърли хоризонта на днешния ден и да проправя пътя към бъдещето, трябват хора, които да се занимават само с нея. А преподавателите – ако са истински отдадени на студентите – трябва да им посвещават цялото си работно време. Моят баща се раздаваше и в двете посоки, вярвайки, че такъв е дългът му, но това му е струвало поне още две десетилетия ползотворен живот и неосъществяването на още много проекти, които си отидоха заедно с него – носеше ги в себе си и повечето от тях дори не успя да сподели със сътрудниците си.

Моето мнение се основава на наблюдения и опит. А би било чудесно, ако вие спокойно и задълбочено разработите и предложите моделите на образованието и науката у нас, защото сте млади и трябва да сте подготвени и уверени в себе си, когато отговорността за истинските промени ще легне върху вас!
7. И един метафоричен въпрос: молим ви с архитектурна проекция да представите системата на българския език. Приемате ли?

Това е голямо предизвикателство – би било много интересно и приятно за мен! Но вие – филолозите – трябва да ми предоставите един словесен модел на българския език, за да се опитам да го представя като пространства и проекции.

Впрочем, проф. Венче Попова веднаж каза, че Андрейчин е бил голям езиковед, защото е имал силни пространствени представи! Аз също бях забелязал такава способност у него – нали дарбата ми за рисуване, в чиято основа са пространствените представи, все е трябвало да стигне от някого до мен! Жалко е, че с баща ми не сме се опитали да разработим такъв "интердисциплинарен” проект. Не зная дали бих се справил сам, но можем да се опитаме с вас!

٭ ٭ ٭


Скъпи колеги,

Всичко, което споделих тук, си спомням съвсем ясно! Не съм украсявал случките и не съм ги допълвал със свободни съчинения. Надявам се, че тези спомени няма да се възприемат като опит за идеализиране на образа на баща ми във вашите очи – за щастие, много хора са казвали същите неща много преди мен, та не се налага аз да засилвам краските.

Много пъти по различни поводи съм разказвал някои от тези случки в живота на баща ми, но досега не бях ги описвал толкова подробно. Благодарен съм ви, че с въпросите си ме предизвикахте да го сторя и така направих още няколко стъпки към един по-дълъг разказ за неговия живот, който винаги съм искал да напиша и който той заслужава. Заслужавате го и вие – младите учени и преподаватели, заради ярката му следа в езикознанието, както и поколенията след вас, които биха разпознали в живота и творчеството на проф. Любомир Андрейчин още един възрожденец.

Той наистина произхожда от възрожденска фамилия – беше наследник на 200-годишна родова памет, плод от дейността на няколко поколения учители, свещеници, писатели, поети – общественици и просветители, докато се стигне до професори като него и първия му братовчед – физикът Разум Андрейчин (1911-1997). Проф. Л. Андрейчин беше борбена личност, патриот и непоправим оптимист, който винаги е вярвал в по-доброто бъдеще на българската наука и на България!

Но най-важното е, че колкото и невероятен да изглежда образът му в днешното "друго" време, проф. Любомир Андрейчин наистина живя сред нас точно такъв, какъвто всички го описват! Аз само се опитах да добавя няколко епизода от личния и семейния му живот.

Пожелавам ви здраве и много творчески успехи!



Димитър Андрейчин
София, 8 ноември 2010 г.



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница