1. Понятие за гражданско право. Частно и публично, частно и гражданско право. Дуализъм и монизъм на частното право. Съпоставка на гражданското с търговското, трудовото, международното частно и гражданскопроцесуалното право



страница1/19
Дата09.04.2017
Размер2.95 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19
1. Понятие за гражданско право. Частно и публично, частно и гражданско право. Дуализъм и монизъм на частното право. Съпоставка на гражданското с търговското, трудовото, международното частно и гражданскопроцесуалното право.
Терминът “гражданско право” води началото си от Римското право и е буквален превод на ius civile. Още в Римското право се е очертала онази нормативна съвкупност, която днес наричаме частно право.
Исторически съвременното континентално право произхожда от Римското право. Това, което е допринесло последното да оцелее в продължение на столетия и да залегне в основата на модерните правни системи е, че то съдържа абстрактни фигури, както и че има обърнат поглед към практиката. Съвършенството на Римското право от правно-техническа гл. т. е давало възможност на всяка следваща епоха да внася по нещо ново в неговото съдържание. Именно поради тези причини Римското право е било реципирано от западноевропейските държави.
Понятието “гражданско право” се разглежда в четири значения:
1. Гражданското право като обективно право – касае са за отрасъл на правото на една държава, съвкупност от правни норми, уреждащи точно определен кръг обществени отношения.
2. Гражданското право като субективно право – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност едно лице да има определено поведение, респективно да изисква определена престация от трети лица.
Връзката между субективното и обективното право е това, че правната норма (т.е. обективното, материалното право) съдържа в хипотезата си юридически факти, при настъпването на които се проявяват предвидените в диспозицията субективни права и задължения. Обективното (материалното) право или директно предвижда съдържанието на субективни права и задължения, или нормата допуска възможността страните по своя воля да се обвържат от конкретни субективни права и задължения.
3. Гражданското право като учебна дисциплина, имаща за задача да предаде основните знания за предмета, метода, институтите и т.н. на отрасъла Гражданско право.
4. Гражданското право като наука, която има за предмет изучаването на основните институти на гражданското право. Гражданското право като наука изучава още и основните понятия, принципите на гражданското право и обобщава основните разработки на съдебната практика.
Ако първият белег на българското гражданско право е това, че то е част от обективното право, то вторият белег е, че гражданското право е отрасъл на частното право. Делението на правото на частно и публично датира още от Римското право. Критерият за това разграничение обаче не е единен.
Още древно римския юрист Улпиан използва два критерия при делението на правото на частно и публично:
- интересите, които регулират определен кръг правни норми и
- особеностите на субектите, които са адресати на тези правни норми.
Тези два критерия лежат в основата и на двете главни теории, които разграничават частното от публичното право:
А. Теорията на интереса, според която онези норми, които засягат обществото като цяло се отнасят към публичното право, а други норми, регулиращи отношенията между частно правните субекти се причисляват към частното право.
Б. Теорията на субординацията, според която критерий за разделяне на правото на частно и публично е методът на правно регулиране. В публичното право основен метод за регулиране на правоотношенията е този на субординацията (метода на власт и подчинение), а в частното право основен е методът на равнопоставеността (метода на диспозитива).
В. Друга основна теория в тази насока е теорията за правното положение на страните. Тук критерий за дуализма между частно и публично право е това, че някои правни норми, макар и спадащи към частното право, не винаги осигуряват равнопоставеност на правните субекти. Тези отношения обаче не са отношенията на власт и подчинение в публично правния смисъл.
Г. Друго разграничение сочи като критерий това, дали в правоотношението фигурира държавен орган или не. И тази теория обаче не е задоволителна, защото държавните органи могат да влизат както в публично правни, така и в частно правни отношения.
Д. Някои автори стигат дори до такива крайности, че отричат разграничаването на правото на частно и публично.
Онова, което отличава гражданското право от останалите клонове на частното право е предметът на регулиране. По отношение на предмета на регулиране съществуват две тези:
1. Според първата, предметът на гражданското право е онова, върху което въздействат неговите правни норми (т.е. типа обществени отношения, които се регулират). Оттук и извода, че гражданското право регулира имуществените правоотношения между гражданско правните субекти и свързаните с тях лични не имуществени отношения. На това становище се възразява, че предметът на регулиране не може да се определя с извън правни средства.
2. Според втората теза, предмет на гражданското право е правният статут на гражданско правните субекти и правоотношенията на равнопоставеност, които съществуват между тях.
Определение за гражданско право – гражданското право като отрасъл на правото е съвкупност от правни норми, които уреждат статута(правното положение) на гражданско правните субекти и правоотношенията между тях.
Система на гражданското право – системата на гражданското право това е начинът на организиране на нормите, попадащи в гражданското право. Подреждането най-общо става по следния начин – гражданското право, заедно с търговското право и международното частно право, съставляват отраслите на частното право. Подразделенията на гражданското право се наричат клонове. Такива са облигационното право, вещното право, авторското право, семейното и наследственото право и според някои гражданското право обща част. Сред тези клонове трябва да фигурира търговското право, а гражданското право обща част не е отделен клон на гражданското право. Разграничението на клоновете е според предмета, който те регулират.
Система на гражданското право обща част – систематиката на гражданското право обща част включва норми относно нормите, т.е. тези норми, които уреждат кога една гражданско правна норма влиза в действие, кога тя е отменена, нормите относно тълкуването й и т.н. Тук влиза и теорията на гражданското правоотношение – кои юридически факти го пораждат, как се защитават субективните права, субектите на гражданското право и пр.
Според доц. Русчев гражданското право обща част не е клон на гражданското право, а представлява съвкупност от законодателни норми, които регулират гражданското право по общ начин(тези законодателни норми се съдържат в Общата част на Закона за задълженията и договорите). Такава е систематиката на гражданското право и според пандектната система, към която спада и нашата правна система.
Друга система за систематизация на правните норми(и в частност на гражданско правните) е институционалната(напр. Наполеоновият code civil). При нея се разграничават обща част и три специални части – за лицата, за имуществата и другите видове собственост и за способите за придобиването им.


Въпрос 2: Система на гражданското право. Обща част на гражданското право – предмет и система.

Източник:


Лекции на Екатерина Матеева на 2ри курс задочно обучение по право на СУ „ Климент Охридски”
Мария Павлова – „Гражданско право – Обща част” 2ро издание.

1. Понятие за система на гражданското право. Видове системи.


а/ Понятие: Сиситемата на ГП обхваща критериите и начина за разпределение и подреждане на правните норми. Критериите за систематизиране отразяват естеството и съдържанието на взаимоотношенията, които се регулират от ГП.Сиситемата е резултат от човешката дейсност, поради това тя има субективен характер.
б/ Видове системи на ГП
- Институционна: исторически по-старата от двете. За първи път е възприета в Институтите на Гай. Правните норми се подреждат според институтите на ГП. Модела на институционната сиситема включва следните части:
• Въводен отдел: регулира публикуването, действието, и прилагането на законите изобщо.
• Книга 1 : „За лицата” – съдържа разпоредби за правния статут на ФЛ, за брака, родителската власт и настойничеството.
• Книга 2: „ За имуществата и различните видоизменения на собствеността” – съдържа разпоредби за вещите, собствеността и другите вещни права – норми посветени на обектите на гражданските правоотношения (имуществата)
• Книга 3: „За различните способи на придобиване на собствеността” – съдържа разпоредби на наследственото и облигационното право, за давността и владението.
- Пандектна : Общите правила са изведени „ пред скоби” в Обща част на гражданския кодекс. Останалите норми се подреждат в специални специални части по клонове : облигационно, вещно, семейно, наследствено.
в/ Сиситемата на ГП в България
В България не съществува Граждански кодекс. Вместо това нормативната уредба на гражданските правоотношения е разхвърляна в редица самостоятелни нормативни актове. Въпреки това българската система се доближава повече до пандектната система, тъй като на първо място се поставя Общата част на ГП, която обединява общите норми и институти за отделните граждански правоотношения. На следващо място се подреждат отделните отрасли на Частното право.

- Вещно право: урежда отношенията по придобиване, защита, упражняване правата на собственост и другите вещни права. Източници: Закон за собствеността (ЗС), Закон за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), Закон за държавната собственост, Закон за общинската собственост, Закон за горите и т.н.

- Облигационно право: Има обща и специална част. Общата част обхваща общите правила за източниците на облигационните отношение, за изпълнението, неизпълнението и другите способи за погасяване на облигационни задължения. Специалната част обхваща специални норми за основните видове облигационни отношения. Източници: ЗЗД, ЗС, СК, ЗН, закон за електронната търговия, Закон за потребителския кредит, Закон за защита на потребителя.
- Авторско право: урежда правния режим върху произведения на литературата, науката и изкуството, изпълненията на артисти, звукозаписи и програми на радиото и телевизията. Източници: Закон за авторските права и сродните права ( ЗАвПСП), Закон за филмовата индустрия, закон за радиото и телевизията, закон за регулиране търговията с оптични дискове и т.н.
- Семейно право: урежда имуществени и неимуществени отношения между лица, които са свързани помежду си чрез брак, произход и родство или осиновяване. Източник: Семейният кодекс ( СК ). Чл. 614 ал. 2 и 3 от Търговския закон, чл 318 – 330 от новия ГПК ( относно видовете брачни искове ), чл. 502 – 506 от новия ГПК
- Наследствено право: урежда преминаването на имуществени права и задължения на едно ФЛ след неговата смърт към наследниците, които то е определило със завещание и които законът сочи за наследници по закон. Източници: ЗН, чл 341 – 365 от новия ГПК ( относно съдебната делба), чл 15 и чл 24 от Закон за жилищностроителната кооперация.

2. Сиситема на общата част на Гражданското право. Предмет.


Общата част на ГП обхваща две групи норми:
а/ Общи правила относно гражданско – правните норми:
• Източници на обективното гражданско право
• Действието на гражданския закон – по време, място и спрямо лицата
• Тълкуване на гражданския закон
• Попълване на празнотите в закона
• Нисша и висша критика на закона
б/ Общи правила относно гражданско – правните отношения:
• Правилата, отнасящи се до субектите на правото
• Правилата, отнасящи се до съдържанието на правопораждащите фактически състави
• Правила относно представителството
• Общите правила, отнасящи се до погасителната давност ( за разлика от придобивната давност, която е уредена в вещното право)

Забележка: Честно казано не знам дали тази номерация на членовете на законите е вярна, защото поне спрямо тези, които намерих в интернет – не си съответства. Така че, ако някой колега е наясно може да поправи




Въпрос 03.
Основни принципи на гражданското право. Развитие на българското гражданско право.


Понятие за принцип – основно ръководно начало на правото като цяло, отрасъл или дял от него; извлича се от съдържанието на правната норма.

Нормите-принципи са с по-голяма абстрактност, защото са значими като логическата връзка между различни такива общи правила. Именно поради това те са и най-стабилните правни норми. Важно е да се разграничават правните принципи от другите обществени принципи.
Значение на правните принципи – идейно и практическо значение: осъществяват връзката между правото и не правните оценъчни категории, с които борави правото – справедливост, добри нрави, морал и т. н.
От чисто юридическа гл. т. значението на правните принципи се изразява в следното:
- нормотворческо значение – правният принцип е призван да осигури вътрешна непротиворечивост на ценностите, които един правопорядък признава.
- значение в правоприлагането – правните принципи се използват при тълкуването на правните норми (46, ал. 1 ЗНА) , при преодоляването на празноти в правото (46, ал. 2 ЗНА) .

Принципите на гражданското право са следните:
Принцип за забрана за злоупотреба с право – субектите не могат да притежават свои материални или процесуални права, ако не ги притежават (nemo dat tot non habet). В противен случай трябва да им се откаже правна защита. Тази забрана според някои е самостоятелен принцип на гражданското право, а според други – на частното право въобще. Това е основен принцип и в процесуалното право (57, ал. 2 КРБ) .
Принцип за равнопоставеност на субектите – равнопоставеността се приема като равната възможност, която правото осигурява за придобиването на субективни право, равната възможност за извършване на правомерни юридически действия, т. е. признаването на равна правоспособност и дееспособност. Равната правоспособност изисква равни условия за проявяването й (недопускането един субект да бъде едностранно обвързан с правно задължение спрямо друго лице). Проявлението на принципа на равнопоставеността в гражданското право означава едната страна по гражданското правоотношение сама да създава, променя и прекратява правната връзка, в която се намира с другата страна. Към този принцип според доц. Иван Русчев трябва да се отнесе и забраната за злоупотреба с монопол (19, ал. 1 КРБ) .
Принцип за самостоятелност на гражданско-правните субекти и свободата на участие в гражданско-правния оборот – самостоятелността се изразява във възможността правните субекти да имат собствено имущество, да могат да се разполагат свободно с него, да бъдат сами носители на права и задължения, сами да бъдат носители на правни последици и сами да формират и да изразяват правно релевантна воля; във възможността на правните субекти сами да определят действията си.
Основно проявление на този принцип в гражданското право е договорната свобода и свободата на сдружаване. Два са основните елемента на този принцип и те идват от облигационното право – автономията на волята и договорната свобода. Според някои автори става въпрос за едно и също начало, а според други – касае се за различни начала, като свободата на договаряне е производна на автономната воля.
Автономията на волята в гражданското право се изразява в това, че гражданските правоотношения не са наложени от държавната власт, а са израз на свободната мисъл, превъплътена в свободно поведение. Волята на страните не е просто юридически факт, който е необходим, за да се задвижи правната норма. По силата на своята воля страните могат да сътворят нови правни положения, различни от тези в правната норма, но които правни положения ще бъдат меродавни за отношенията между страните и ще имат същата санкция, която имат и предвидените в правната норма права и задължения (20а и 44 ЗЗД) .
Свободата на договарянето (9 ЗЗД) се явява производна от автономията на волята и представлява правото на страните да избират дали да се възползват от признатите им в закона възможности чрез волята си да породят обвързващи ги правни последици и по какъв начин да използват тази възможност. Тази разпоредба дава широко приложение за ненаименуваните договори (пакт и номинат) – т.е. дава правна валидност на ненаименуваните договори и възможност на страните да създават нови и нови ненаименувани договори.
Свободата на договаряне обхваща въпросите дали да се сключи договор, с кого да се сключи и какво да е съдържанието му. Това е възможността дадена на страните да се отклонят от правните норми. Освен това 9 ЗЗД определя и границите на свобода на договаряне.
Във връзка със съдържанието на договора също има ограничения (26, 94 и 226 ЗЗД) .
И 20а и 9 ЗЗД имат значение на основни начала.
Автономията на волята и свободата на договаряне правят възможно съществуването на принципа на консенсуализма (8 ЗЗД) . Този принцип намира приложение в правилата за тълкуване на договорите (20 ЗЗД).
Принцип на справедливостта – това всъщност е защитата на всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на интересите на правните субекти. Ако има колизия между интересите, последните се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Израз на този принцип е принципът на недопустимост за неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД)
Принцип на правната сигурност в оборота – този принцип намира отражение в нормите, в които се установява форма за действителността на сделките (18 ЗЗД) , вписванията при нотариуса или в търговските регистри; правилата, установени за защита на третите добросъвестни лица.
Принцип на добросъвестността – добросъвестността има две смислови значения:
- добросъвестен е онзи, който не знае определено обстоятелство;
- онзи, който не е действал умишлено, но въпреки всичко не е изпълнил определено задължение
Добросъвестността се използва в 21, ал. 2, 82, 25 ЗЗД. Добросъвестността като критерий може да се използва в няколко насоки – 12, 63 ЗЗД и пр. Т. е. под добросъвестност се разбират онези усилие и напрежение от страна на длъжника, което кредитора очаква. Добросъвестността е и мярка за поведението на кредитора, изразяващо се в института на правото за задържане – 307 ЗЗД (отменен).


Въпрос 04.
Обективно гражданско право. Източници на гражданското право – понятие, видове. Нормативните актове и правните обичаи като източник. Тълкувателни решения на ВКС и ВАС



Под източник на гражданското право се разбира юридически факт, който е визиран в закона и има за последица създаването на нови гражданско–правни норми и/или изменението, отменянето, суспендирането и тълкуването на вече влезли в сила гражданско–правни норми. Характерно за тези юридически факти е, че за разлика от другите юридически факти, тяхното действие е свързано с пораждането, изменението, прекратяването и тълкуването на правните норми, а не на правоотношението.

Като източник на гражданското право ще бъдат окачествени не само онези юридически факти, които пряко пораждат, изменят, отменят или суспендират, но и онези юридически факти, които внасят промяна било в тълкуването на правната норма, било в начина на прилагането й и по този начин могат косвено да станат причина за възникването на нови правни последици.


Преки юридически факти (източници): правните норми, правният обичай и решенията на КС, които провъзгласяват за противоконституционна дадена правна норма.
Косвени източници: тълкувателните решения на КС и тълкувателните решения на ОСГК на ВКС и ВАС.
Субсидиарни източници: правилата на морала и справедливостта.
Спорно е дали към източниците на гражданското право спада автономното право на колективните тела (устави на кооперации, дружества, както и вътрешните актове, уреждащи взаимоотношенията между работещите в една организация).

Нормативни актове
Нормативният акт може да се определи като волеизявления на овластени от закона лица, извършени по установен от правото ред. Нормативните актове се намират в йерархична подчиненост в зависимост от юридическата си сила, като на върха стои Конституцията, а след нея се подреждат според юридическата си сила международните договори, ратифицирани от българското право, кодексите, законите, постановленията на МС (включително и тези, с които се приемат правилници и наредби), правилниците, наредбите на МС и наредбите и нормативните решения на Общинските съвети.
Останалите актове (включително и тези, издавани от НС) не са нормативни актове. Същото важи и за разпоредбите и решенията на МС. Нормативен характер нямат и указите на президента.
Решенията на Общинските съвети могат да имат като нормативен, така и не нормативен характер. Правилниците и наредбите винаги са нормативни актове, но когато те са дело на МС, трябва да бъде издадено съответно постановление за приемането им. Нормативен характер имат и инструкциите.

Закони
Законът безспорно е главната форма на източник на позитивното право. Той е нормативен акт на НС. Но НС не е единственият орган с нормативни компетенции – 2, ал. 1 ЗНА предвижда, нормативна компетентност за определени органи може да се признае и със закон). Като гаранция за това е 2, ал. 2 ЗНА, която гласи, че компетентност да се издават нормативни актове не може да се делегира. Този въпрос обаче не е безспорен – напр. 26, ал. 2 ЗАдм приема, че министър може да делегира свои правомощия, включително и нормативни на своя заместник – министър.
Оттук следва, че делегиране на нормотворчески компетенции е възможна, но само когато е установена със закон. От тълкуването на ЗНА се прави извода, че компетентността за издаване на нормативни актове не може да се прехвърля, освен в изрично установените случаи, а такъв именно е 26, ал. 2 ЗАдм.
Под делегация на правомощия се разбира и прехвърлянето на правомощия от законодателната към изпълнителната власт.
Всички други актове, които нямат формата на закон, се определят като подзаконови, независимо от това кой ги издава. Но подзаконовият акт не е винаги вторичен. Първични по съдържанието си могат да бъдат само постановленията на МС (6 ЗНА).

Наредбите
Наредбите, издавани от Общинските съвети също могат да създават първична уредба на обществените отношения, но вече с местно значение – 8 ЗНА.
Следователно разликата между първичния и вторичния нормативен акт е в това, че за първичните ЗНА изисква те да бъдат съобразени със закона, докато за производните (подзаконовите нормативни актове) се издават, за да осигурят прилагането на закона и следователно трябва да го следват по съдържание.
Друг спорен източник на ГП са българските държавни стандарти и съществуващите отраслови нормали (по отменения Закон за стандартизацията). Според този закон те се разглеждат като специфични подзаконови нормативни актове. Според ЗНСт от 1999 г. българските държавни стандарти се определят като съставени чрез общо съгласие и определящи за общо и повтарящо се прилагане правила, основни насоки или характеристика за дейности, за да се постигнат оптимални резултати. Те влизат в сила след публикуване на наименованието и номера им в официалния бюлетин на Националния стандартизационен комитет. Съгласно 5 ЗНСт българските държавни стандарти се прилагат доброволно. В някои случаи обаче, някои стандарти (като националните статистически стандарти например), се обнародват в Държавен вестник (10, ал. 3 ЗСт) , а други национални стандарти (като националните счетоводни стандарти например), са задължителни за предприятията (6, ал. 1 ЗСч). Оттук, задължителността и обнародването на националните счетоводни стандарти, могат да послужат като аргументи за обосноваването на тезата, че някои от българските държавни стандарти са задължителни подзаконови нормативни актове.
Основните законови и подзаконови актове, които са източници на ГП са следните: ЗЗД, ТЗ, ЗС, ЗДС, ЗЧС, ЗКооп, ЗН, СК, ЗАПСП, ЗОП, ВЗ, ЗЗК и т.н.
По-характерни подзаконови източници на облигационното право са: ПМС № 245 от 1994 г., Наредба № 35 от 1995 г. и т.н.

Международните договори
Тези, които имат за предмет регулирането на гражданските правоотношения са: (главно в облигационното и търговското право) – Виенската конвенция от 1980 г. за международната продажба на стоки и т.н.

Правният обичай
Като източник на ГП – подобно на всяка друга норма, обичаят е общо правило за поведение. Два основни елемента го формират – продължителното му прилагане и създаденото убеждение в правосъзнанието за неговата задължителност. За да имаме правен обичай, трябва да е налице още един елемент – държавата да допусне съответния обичай и да гарантира спазването му с държавна принуда.
Признаването на правния обичай става чрез правни норми, които препращат към определени обичайни правила или допускат при дупки в правото да се използва обичая (напр. 1, ал. 2 от Наредбата за плащанията).
В нашето право правният обичай няма самостоятелна правна задължителност, а черпи силата си от закона, т.е. в българската правна система не съществува обичай със задължителна правна сила, която да конкурира или да измести правна норма.
В ГП традиционно се прокарва разграничението между правният обичай и обичаят в практиката. При последния липсва като елемент и убеждението за задължителност. Той намира приложение, но само тогава, когато законът изрично е препратил към тях. Между двете категории обаче няма непреодолима преграда и обичаите в практиката могат да се превърнат в правен обичай, стига да са упоменати в правна норма.
В съвремието търговският обичай се формира много бързо. Международният търговски обичай се прилага засилено, тъй като законите в отделните държави не са толкова гъвкави и е необходимо препращането към международните търговски обичаи. В ТЗ се съдържат много норми за допустимостта на правния обичай при празноти в правото (288, 494, ал. 2, 299 и 300 ТЗ).
Кодексът на търговското мореплаване също предвижда задължителната сила на уговореното или чуждият морски обичай (154 КТМ). Международните обичаи имат значение при определяне вида на аварията.
Към обичаите на практиката препраща напр. 20 ЗЗД; по повод отмяна на дарение 227 ЗЗД;
За да се отстрани несигурността на международните обичаи, те се кодифицират (включват се в отделни сборници, какъвто е този на търговските камари например и т.н.). Усъвършенстването на международните обичаи се извършва по два начина – или чрез създаването на общи търговски условия, или чрез създаването на еднообразни обичаи и правила от организации, които имат тежест в международната търговия. Пример за последните са т. нар. инкотермс на Международната търговска камара.
Понякога обаче се оказва, че и обикновеният обичай има значение за правото. Практиката на ВС приема, че както по повод на годежа, така и по повод на църковния ритуал за непозволени увреждания. Чеизът се счита от ВС за индивидуална собственост и полагането му по обичай в ръцете на съпруга не означава, че той става обща съпружеска собственост.



Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница