1. Понятие за гражданско право. Частно и публично, частно и гражданско право. Дуализъм и монизъм на частното право. Съпоставка на гражданското с търговското, трудовото, международното частно и гражданскопроцесуалното право


Въпрос 09. Видове тълкуване на гражданския закон



страница3/19
Дата09.04.2017
Размер2.95 Mb.
#18768
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

Въпрос 09.
Видове тълкуване на гражданския закон.

Според правното положение на лицата, които тълкуват гражданско правната норма и дали това тълкуване има задължителен характер, тълкуването бива:
официално тълкуване – това тълкуване се дава от държавните органи, овластени от закона за това, както и онова
тълкуване, което има задължителен характер за правоприлагащите нормата (напр. тълкуване, което се дава в закон, наречен “тълкувателен” – ЗЧРБ; решенията на КС; решенията на ОСГК и ОСНК на ВКС).
От своя страна официалното тълкуване се дели на общо и каузално Докато общото тълкуване представлява тълкуване на закона в неговата цялост, то каузалното тълкуване е тълкуване на правната норма, но вече за всеки конкретен случай ( така напр. всяко едно съдебно решение е едно такова каузално тълкуване).
неофициално тълкуване – това е онова тълкуване, което, за разлика от официалното, няма задължителен характер, тъй като се прави от лица, които нямат публично-правна компетентност.

Според резултатите тълкуването бива:
корективно тълкуване. То от своя страна се дели на разширително и ограничително тълкуване.
потвърдително тълкуване.
Критерий за това деление е дали буквата на закона съвпада с духа на закона или пък дали духа на закона се покрива с буквата на закона.

Според средствата, с които се извършва, тълкуването бива:
граматическо тълкуване – то има за цел да изясни езиковия смисъл на правната норма. Граматическото тълкуване предшества логическото, тъй като чрез първия вид тълкуване се изяснява езиковия смисъл на правната норма, а чрез втория вид се разкриват духа и разума на закона.
При граматическото тълкуване се изяснява смисъла на отделните думи, използвани при формулирането на закона. Тези думи се наричат “термини”. Оттук следва извода, че, тълкувайки тези термини, ние стигаме до правното понятие. Правилата, които се използват при граматическото тълкуване са следните:
когато думите, използвани в правната норма имат едновременно обикновено и по-особено значение, предполага се, че законодателят е имал предвид обикновеното значение
когато има употребен термин с научна или техническа употреба, това значение трябва да се предпочете пред общоупотребимото, защото е по-прецизно
правилото на легалните дефиниции. То се състои от две подправила:
-когато легалната дефиниция е дадена в специалната част на закона, легалната дефиниция се отнася само до съответния закон.
-когато легалната дефиниция се дава като определение на дадено понятие чрез описанието му в текст на закона. Тези легални дефиниции се прилагат в цялата правна система – напр. понятията “давност”, “собственост”, “договор”;
Тези дефиниции се разделят на два вида:
-дефиниране на нови понятия – напр. “опасен рецидив”.
-предефиниране на нови понятия – напр. “вина”.

логическо тълкуване – това е следващата крачка към разтълкуването на правната норма. При логическото тълкуване се предполага, че терминът е изяснен като езикова единица и се търси връзката му с другите термини, търси се мястото на термина в разпоредбата. Логическото тълкуване се дели на:
логическо тълкуване в тесен смисъл – при него се изяснява смисъла на тълкуваната норма, като се търси връзката между използваните термини и изрази. Използват се способите на формалната логика, които са следните:
-argumentum a fortiori (аргумент на по-силното основание) – ако се докажат някакви права или задължения за даден правен субект, предполагат се същите права или задължения и за друг правен субект, който се намира в по-силна юридическа позиция.
-argumentum a contrario (аргумент на противното основание) – ако се докаже липсата на определено право в едната страна, то това право се намира в другата страна.
-argumentum pe analogia (по аналогия) – аналогията представлява сходство и този аргумент се основава на сходството между два предмета или между две явления.
-reductio ad absurdum (довеждане до абсурд) – тази логическа техника представлява серия от съждения, всяко от които логически е основано на предхождащото го. Тази техника се състои в логическото продължаване на противниковата теза и установяването, че тя довежда до абсурден резултат.
-tentum non datum (трето не е дадено) – тази логическа техника се използва, когато има две противоположни тези.
-nemo dat tot non habbet (не могат да се дадат повече права, отколкото се притежават) – тази логическа техника се използва при прехвърлянето на права.
логическо тълкуване в широк смисъл
систематично тълкуване – при него се държи сметка за правната логика, презюмира се от една теза, че законодателят е прав. Т.е. това е намирането на една определена правна норма в общите разпоредби на закона, означава, че тя се отнася за всички други правни норми. Това е и предпоставка за това дали тълкуваната правна норма ще се тълкува широко или тясно.
историческо тълкуване – при него се търси отговор на това, каква е правната идея, от която е изходил законодателят когато е формулирал правната норма. Тук критериите са два:
-ratio legis (смисъла, целта на закона) – напр. хипотезите на неоснователното обогатяване (55-59 ЗЗД) .
-ocasio legis (конкретният повод за издаването на закона).

Тълкуване според резултатите. Тук се установява съответствието между граматическото и логическото тълкуване. В зависимост от това доколко те си съответстват, вариантите са следните:
потвърдително тълкуване – когато граматическото тълкуване съвпада с логическото тълкуване, т.е. разума и буквата на закона съвпадат.
отменително тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване въобще не съвпадат и взаимно се отменят. В този случай няма правна норма, която да урежда интересуващия ни юридически факт.
корективно тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване отново въобще не съответстват, но е възможно да се изведе правна норма, която да уреди интересуващия ни юридически факт.
когато има несъответствие от гл.т. на обема между граматическото и логическото тълкуване. Тук се прилага тълкуване в няколко насоки:
- ограничително тълкуване – когато действителният смисъл, който законодателят е искал да вложи в правната норма се окаже по-тесен в сравнение с граматическия изказ – напр. 27 ЗЗД във връзка 26, ал. 2 ЗЗД. Тук става въпрос за използването на корективно тълкуване със стеснен обем, от което се достига до извода, че унищожаеми са сделките, сключени само от лица, които са ограничено недееспособни (напр. непълнолетните) или лицата, които са пълнолетни, но са поставени под ограничено запрещение.
- разширително тълкуване – когато езиковият смисъл на закона е по-тесен от действителния смисъл, който е искал да вложи в правната норма законодателя (26 ЗЗД).


Въпрос 10.
Нисша и висша критика на гражданския закон. Поправки. Правоприлагане



Критиката на закона е дейност по установяване автентичността на правната норма. Чрез нея се цели следното – от една страна, да се установи дали текстът на гражданския закон не съдържа грешки; от друга страна, установява се дали дадената правна норма е приета от органа, от чието име тя е издадена; и на трето място – чрез критиката се установява дали гражданско правната норма е в сила и дали е влязла вече в сила.

Критиката на гражданския закон бива два вида:



Нисша критика на закона – тя установява дали текста на закона не съдържа печатни грешки. За целта се сравнява обнародвания акт с оригинала, който се пази в канцеларията на органа, издал нормативния акт. Съществува презумпцията, че обнародвания текст отговаря на оригинала. Ако има разлика, тогава се прибягва именно до нисшата критика на закона. Ако се констатират грешки в текста на нормативния акт, прави се поправка, която е уредена в 42 – 45 ЗНА.
Действието на вече влязла в сила поправка се уреждат от 45 ЗНА – действията на гражданите по сгрешения текст до влизането в сила на поправката се считат за правомерни, освен ако грешката не е очевидна.
По отношение на действията на държавните органи, които са основани на грешния текст, то те подлежат на отмяна по съответния законов ред. Изключение от това правило е тогава, когато отмяната на грешния текст би довела до отговорност, несъвместима с гражданската отговорност по 45, ал. 1 ЗНА или до накърняване на права, придобити съобразно нея.

Висша критика на закона
Висшата критика на закона се осъществява в две насоки:

Относно това, дали органът, който е посочен като автор в обнародвания текст е автентичен.
Проверка дали даден нормативен акт е вече влязъл в сила, дали е все още в сила, дали действието му не е суспендирано. Тук може да се прецени и дали гражданският закон не противоречи на нормативен акт от по-висок порядък.

Правоприлагане
При правоприлагането специална хипотеза е т.нар. конкуренция на гражданските закони. Това са случаите, при които различни правни норми, даващи различни права и задължения, могат да уредят един и същ юридически факт. В тези случаи въпросът е какво е съотношението между тези правни норми и как те се съпоставят. Най-често срещаното съответствие между правните последици, предвидени от различни правни норми, е на кумулативност между тях.
Възможно е и правна норма да предвижда няколко различни правни последици, които обаче да се изключват взаимно. Например 195, ал. 1 ЗЗД или 195, ал. 3 ЗЗД + 195, ал. 2 ЗЗД като кумулативна възможност.
Възможно е и отношение на евентуалност – напр. във възражение по касационна жалба, която се иска да бъде оставена без разглеждане, тъй като тя не е процесуално допустима, но ако все пак съдът разгледа молбата, тя да се смята за неоснователна.
Възможно е и субсидиарно отношение, когато липсва една конкретна правна норма, която да уреди един конкретен юридически факт. Тогава се прибягва до по-обща правна норма. Например от 55 – 58 ЗЗД се дават искове, но когато те не могат да се приложат, се прилага субсидиарния иск на 59 ЗЗД.
Въпрос 11.
Правоприлагане по аналогия, по аргумент от противното и за по-силното основание


Празнотата в гражданския закон е едно състояние на изрична неуреденост на конкретен казус от правните норми, т.е. правото е в състояние на неуреденост на дадени юридически факти. Налага се да се използват определени правни техники, чрез които да се преодолеят тези празноти. Преодоляването на празнотите в закона е дейност по правоприлагане, а не тълкуване. Търси се друга правна норма или правен принцип, които да дадат разрешение за възникналия правен спор.
До празнота в правото се достига, когато наистина няма правна регламентация, когато две правни норми се самоизключват или когато тълкуваната правна норма е изключително неясна.

Способите за преодоляването на празнотите в правото са следните:



Analogia (аналогия)
За да прибегнем до аналогия, логическото основание е, че макар законодателят да не е обхванал всички случаи, е противно подобните случаи да се решават подобно. Следователно, ако има два подобни случая, а единият е уреден в закона, но другия не е, тогава по логически път се разбира как би го регулирал законодателя. Аналогията е уредена в 46, ал. 2 ЗНА.

Analogia legis
За да имаме аналогия на закона, трябва да са налице два подобни случая, от които единият да е уреден от законодателя, а другият да не е уреден. Първо трябва да се констатира, че има празнота, след което трябва да се потърси друг случай, който да е подобен на уредения и този случай да е уреден в законите, както и да е установена степента на подобие (т.е. кое е основното и кое е допълнителното). След това се установява, че правната норма, уреждаща подобен случай е приложима и към неуредения, като за съответствието разбираме от целта на уредената правна норма, като трябва това прилагане да не противоречи на морала. Това обаче не означава, че уредената правна норма трябва да бъде огледално приложена към неуредената правна норма. Възможно е и съответно прилагане. Тук трябва да се отбележи, че не е аналогия предвиденото в 223 ЗЗД. В този случай има съответно препращане.

Analogia iuris
Съществуват хипотези, при които липсва правна норма, която да уреди съответния случай. Технологията на размишление е да се намери общия принцип, който е водил законодателя в случая, който ни интересува. От този принцип се извежда разрешението, което трябва да съответства на правилата на морала. Пример в тази насока е 46, ал. 2 ЗЗД, уреждащ крайната необходимост.

Per argumentum a contrario – това е способ за правоприлагане, тъй като чрез него не се тълкува, а се търси подобна правна норма. Аргументът на противното основание е много близък до аналогията, защото и при него се правоприлага по аналогия. Разликата е, че при аналогията, трябва да се намери сходство при главните белези на юридическите факти, докато при аргумента на противното основание трябва да има съществени различия в главните признаци на юридическите факти, за да може да се направи извода, че онова, което важи за уредения случай не важи за неуредения случай. Напр. 113 ЗЗД или 94 ЗЗД.

Argumentum a fortiori – това също е способ за преодоляване на празнини в правото, който изхожда от логическото съвпадане на два случая, но тук логическото правило се базира на разлика в обема на двата случая, от които единият е уреден, а другия – неуреден. Тук логиката е друга – хипотезите пак са сходни, но интересуващият ни юридически факт, за който няма изрична правна норма, е по-тесен от уредения юридически факт. Ако уреденият случай е по-широк от неуредения, то тогава логиката важи и за неуредения случай. А ако уреденият случай е по-тесен, то тогава логиката не важи за неуредения случай. Тук се следват следните няколко правила:
който е длъжен да извърши по-голямото, той има правото да върши по-малкото
който има право на собственост, той има право на ипотека и т.н.
онзи, на когото му е забранено по-малкото, не може да използва по-голямото
ако законът забранява постигането на една определена цел, той забранява и средствата, с които тя може да се постигне


Въпрос 12.
Гражданско правоотношение – понятие, обща характеристика, видове.


Понятието “правоотношение”, заедно с понятието “субективно право”, е един от “трите кита”, върху които лежи всяка една правна система. Правоотношението има много голям интелектуален заряд, тъй като то лежи в основата на всяка кодификация. Следователно мястото на правоотношението може да се определи като междинно звено между нормата, която предвижда определено поведение, което правните субекти трябва да имат и общественото отношение, върху което нормата въздейства посредством правното отношение.

Терминът правоотношение може да се разгледа в два аспекта:



Като битие на субективните права и правните задължения – правоотношението възниква, след като се проявят субективните права и правните задължения и изпълнява функцията на една връзка между тях.
Правоотношението възниква, след като настъпи юридическият факт, но преди да са се проявили субективните права и правните задължения, т.е. между правните субекти първо възниква правното отношения.

Последното становище налага да се направи кратка критика на такова схващане, защото и правоотношението, и субективното право възникват едновременно от един и същ юридически факт. Факт е, че при абсолютните субективни права правоотношението възниква, след като субективното право се е осъществило (т.е. накърнено, нарушено е). Това съответства на виждането на “големия” правен теоретик проф. Бойчев, че абсолютното субективно право съществува извън правоотношението. Но новото правоотношение и новото субективно право възникват едновременно и не е аргумент, че субективното право поражда правоотношението.



От изложеното дотук можем да определим следните родови белези на правоотношението:
Гражданското правоотношение е вид обществено отношение.
При правоотношението се касае за връзка между два или повече правни субекти.
Това е уредено от правото обществено отношение.

Видове правоотношения:
Различаваме различни видове правоотношения в зависимост от критерия, чрез който открояваме различните техни свойства. Могат да се направят най-различни класификации, но ще разгледаме само две от тях:

Въз основа на това как са структурирани правата и задълженията в гражданското правоотношение, те биват:
Просто правоотношение – това правоотношение, при което има само едно субективно право и кореспондиращо му субективно задължение. От такъв тип е напр. правоотношението при договора за заем, където има субективно право на заемодателя да получи предоставената сума и насрещно задължение на заемателя да плати тази сума.
Сложно правоотношение – при него се открояват повече от едно субективно право и повече от едно противостоящо му субективно задължение. Такава е напр. покупко-продажбата, при която като минимум установяваме правото на купувача да получи собствеността и фактическото владение върху вещта. Срещу тези права противостоят съответните задължения на продавача – да прехвърли правото на собственост и да прехвърли фактическата власт върху вещта.
Много често в сложните правоотношения има двойственост в качествата на участващите в тях страни. Тази двойственост намира отражение в това, че освен положението на титуляри на права по правоотношението, страните са и носители на задължения по това правоотношение. В този смисъл много често сложните правоотношения проявяват двустранен характер. Така напр. повечето от облигационните, семейните и родителските правоотношение са сложни и двустранни.
Комплексно правоотношение – особеното при него е, че обхваща в една обща рамка един сноп от самостоятелни правоотношения, т.е. то е съвкупност от правоотношения, които са обединени от общ правопораждащ юридически факт и общност на страните, участващи в правоотношението. Такова е напр. членственото правоотношение в сдружение с идеална цел. В него се открояват следните правоотношения:
- неимуществено организационно правоотношение, свързано с възможността на субекта да участва в управлението на дружеството
- правоотношение от имуществен характер, което може да е свързано със задължението на субекта да участва във финансиране дейността на дружеството, плащайки членски внос
- наличие на трудово правоотношение, ако е предвидено, че членството в съответното дружество, е предпоставка за сключване на трудов договор между субекта и дружеството.
Всичко това показва, че в рамките на едно комплексно правоотношение могат да влязат правоотношения, спадащи към различни правни отрасли.

В зависимост от начина, по който са определени насрещните страни по правоотношението, гражданските правоотношения биват следните:
Когато страните са точно определени, правоотношението има относителен характер. Такъв е случаят с облигационните правоотношения, където страните по договора са ясно индивидуализирани. Такива са и отношенията в семейното право, в наследственото право и т.н.
Когато едната от страните по гражданското правоотношение не е точно определена, тогава правоотношението е с абсолютен характер. Такива са вещните правоотношения, доколкото срещу титуляра на съответните субективни вещни права стои едно неопределено множество от насрещно задължени субекти.


Въпрос 13.
Субективно гражданско право – теории за същността му, понятие, значението на интереса


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница