1. Понятие за гражданско право. Частно и публично, частно и гражданско право. Дуализъм и монизъм на частното право. Съпоставка на гражданското с търговското, трудовото, международното частно и гражданскопроцесуалното право
Изтегляне 2.95 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Въпрос 17. Правно задължение. Видове правни задължения
- Въпрос 18. Упражняване на субективни права и изпълнение на правни задължения. Отказ от субективно право. Колизия при упражняването. Граници на упражняването. Злоупотреба с право.
- 1. Упражняване на субективни права
- 2. Изпълнение на правни задължения
- 3. Неизпълнение на субективното право
- 4. Неизпълнение на правно задължение
- 5. Колизии при упражняването на субективните права
- 6. Граници на упражняване на субективните права
- Въпрос 19. Защита на субективните права – понятие и видове. Самозащита и самопомощ
2. Възражение Понятието “възражение” се използва в два смисъла: 2.1. Като процесуално действие, действие на ответника, с което във висящ процес този ответник навежда правни доводи или изтъква юридически факти, които са от значение за претендираното от ищеца субективно право. Например процесуалното възражение често е формата, начина, чрез който се упражнява материално-правното възражение. 2.2. Като материално-правно възражение – това е вид субективно право, т.е. призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение. Спецификата на възражението е неговото съдържание – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност да се откаже изпълнението на едно субективно право. Например – възражението по 90 ЗЗД за неизпълнен договор или възражението по 91 ЗЗД за право на задържане.
2.3. В зависимост от вида, от мотива, поради който се отказва изпълнението, възраженията биват няколко вида:  прекратително (премпторно) възражение – това възражение, което изключва упражняването на претендираното срещу мене субективно право (когато е изтекла погасителна или придобивна давност).
отлагателно (дилаторно) възражение – дилаторно възражение има тогава, когато не се отрича задължението да се изпълни определена престация, но изпълнението се отлага докато насрещният не изпълни своето задължение (90 ЗЗД).
От друга страна възраженията се делят на: самостоятелни възражения – тези възражения, които не почиват върху друго субективно право – напр. 110 ЗЗД.
несамостоятелни възражения – тогава, когато възражението се упражнява, защото съществува някакво друго основно субективно право, от което произтича правото да се откаже изпълнението – напр. възражението за право на задържане (91 ЗЗД) или при компенсацията (103 ЗЗД).
Друга класификация на възраженията ги раздела на: относителни възражения – тези възражения, които могат да се правят само по отношение на точно определено лице – при възражението за задържане (91 ЗЗД), при компенсацията (103 ЗЗД).
абсолютни възражения – възраженията, които могат да се правят по отношение на всички лица.
смесени възражения – напр. правото на задържане за определено подобрение може да се прави срещу собственика на имота, както срещу този, който е бил собственик на недвижимия имот по време на подобрението, така и срещу новият собственик, ако той е наследник на стария собственик, но не и срещу нов собственик, който е купил недвижимия имот от стария собственик - Реш. № 48 на ВС от 1961 г..
Въпрос 17. Правно задължение. Видове правни задължения Правното задължение се явява като вид логически антипод на субективното право. Правното задължение представлява правно установената необходимост за едно лице да спазва определено поведение, изразяващо в действие или в бездействие, или пък може да се състои в това, лицето да осъществи определен резултат с оглед задоволяването на нечий чужд, правно защитен интерес. Задължението може да се изрази и в поведението да се търпи някакво чуждо правно действие и резултатите, които то произвежда в сферата на задълженото лице. Това поведение е дължимо от задълженото лице по едно потестативно (преобразуващо) право – напр. правото на развод. Когато един от съпрузите го упражни, другият трябва да се съобрази с него независимо дали му харесва или не. Между субективното право и правното задължение съществува взаимозависимост и обусловеност. Това е т.нар. корелативна връзка, която означава, че едно субективно право може да съществува като такова, доколкото кореспондира на определено, кореспондиращо му субективно задължение, както и обратното. Тази корелативна зависимост е ясно изразена при покупко-продажбата. Въпрос 18. Упражняване на субективни права и изпълнение на правни задължения. Отказ от субективно право. Колизия при упражняването. Граници на упражняването. Злоупотреба с право. 1. Упражняване на субективни права Пораждането на гражданското правоотношение е първата фаза в битието на правната норма. За да осъществи функцията си обаче, не е достатъчно само пораждането на субективни права/правни задължения, а са необходими и волеви, целенасочени действия от страна на нормените адресати за реализирането на тези права/изпълнението на правните задължения. В този смисъл волевото действие (т.е. съобразяването на дейността ни с разпоредбите на правните норми) се означава като изпълнение. Упражняването на правото/изпълнението на задължението може да се определи като поведение на титуляра на правото или на трети лица, чрез което се реализира предписаното в закона или в договора поведение на правните субекти. Едва в този момент субективните права и правните задължения стават реални. Упражняването на субективното право има различни проявления в зависимост от това за какъв тип субективно право става въпрос. Ако говорим за относителни субективни права (напр. вземания), то упражняването на правото ще се сведе до изискването на определено поведение от едно точно определено лице (лица). Ако се касае за абсолютно субективни право (напр. вещно), то тогава упражняването на правото ще се сведе до реализирането на правните възможности, изрично посочени в правната норма. Спорно е дали субективното право е едновременно и правно задължение (напр. при родителските права). Интересът не се включва в съдържанието на субективното право, а по-скоро е предпоставка за това, от упражняването на субективното право да се породят валидни правни последици. Упражняването на субективните права става както с правни, така и с фактически действия. Това важи и за правните задължения. Напр. плащането на едно парично задължение, макар и да се осъществява по кешов път, представлява и правно действие. Действие по обикновено управление и действие по разпореждане не съвпадат с класификациите правни действия и фактически действия. Действията по обикновено управление са онези действия, при които се събират плодовете (запазват се), като тези действия могат да бъдат както правни, така и фактически. Действията по разпореждане също могат да бъдат фактически (изконсумирването на една вещ) и правни (когато една вещ се обременява или отчуждава). 2. Изпълнение на правни задължения Изпълнението на правните задължения трябва да е разграничава от задължението на длъжника да бездейства по едно облигационно правоотношение, което е задължение за non face и от задължението за бездействие на всички трети лица по едно абсолютно вещно правоотношение, което е задължение за non pati. Субективното право може да се упражнява от следните правни субекти: от правоимащия (титулярът на субективното право) – кредитор, собственик и т.н.
от други лица, които са оправомощени по закон да упражняват субективното право на титуляра – попечителите и настойниците
овластените или оправомощените лица да упражняват чужди субективни права – пълномощници, представители и т.н.
третите лица, които имат интерес да упражняват чужди субективни права, независимо от съгласието на титуляра и дори против неговата воля – 134 ЗЗД. В случай, когато длъжникът бездейства и неговото бездействие заплашва удовлетворяването на кредитора му, то последния може да упражни правата на длъжника си. Това е т.нар. процесуална субституция.
Когато едно трето лице упражнява чуждо имуществено право, третото лице винаги може да изпълни чуждо задължение, стига това задължение да не е intuitu personae (73 ЗЗД). С упражняването на субективното право/с изпълнение на правното задължение субективното право се погасява. Изпълнението на едно правно задължение всъщност е доставянето на желания от кредитора резултат или доставянето на очакваното от длъжника определено поведение. 3. Неизпълнение на субективното право Неизпълнението (не упражняването) на едно субективно право влече след себе си следните правни последици: бездействието на кредитора към длъжника води до погасяването на субективното право по давност, без обаче да е прекратено самото субективно право, т.е. погасява се само възможността кредиторът да търси от държавните органи принудително изпълнение на субективното си право.
придобивната давност намира приложение само при права, които не се погасяват по давност. Така напр., когато едно лице владее пет или десет години един чужд имот, то придобива поради изтекла придобивна давност собствеността върху имота (79 ЗС).
4. Неизпълнение на правно задължение Неизпълнението на едно правно задължение е свързано с пораждането на следните правни последици: ако се касае за накърняване на субективно право на собственика, титулярът на субективното право може да го защитава по слените няколко начина:
- да се брани с вещни искове – ревандикационен, негаторен или установителен. - да брани фактически правото си ако длъжникът не изпълни задължението си, в зависимост от причините за неизпълнение, правните последици са следните:
- ако вещта, която е обещана погине или бъде открадната, но длъжникът не е виновен, той няма да понесе санкция. Тук влизат в сила рисковите правила. - ако длъжникът не изпълни правното си задължение по причини, за които той отговаря виновно, кредитора може да предприеме следното: • да иска изпълнение на задължението • да иска изпълнение на задължението заедно с обезщетение за вреди • да развали договора, ако е изгубил интерес от изпълнението му заедно с обезщетение за вреди • да предяви иск за изпълнение на задължението заедно с иск за мораторно обезщетение 5. Колизии при упражняването на субективните права 5. 1. За колизия говорим, когато върху един и същ обект на правото съществуват две или повече субективни права в полза на различни лица, като упражняването на някое от тях пречи на упражняването на другото. Напр. при съсобственост правилата за разпределение на собствеността се определят от 30 – 34 ЗС. Когато е налице колизия между различни субективни права върху една и съща вещ, прилага се принципа, че приоритет има най-тясното по съдържание право, защото, ако се позволи с предимство да бъде упражнено най-широкото право, то титулярът на най-тясното право ще бъде лишен от възможността да го упражнява. При определянето на колизията между отделните носители на субективни права има и други правила: при облигационните права колизията между отделните вземания се определят от привилегироваността на вземанията (136 ЗЗД и 722 ТЗ ).
когато има колизия между обезпечен и необезпечен кредитор, предимство има обезпечения кредитор (напр. този, който има право на задържане).
ако има колизия между двама приобретателя на един и същ имот, важи правилото, че първият вписал придобивния акт има предимство, независимо, че другия е купил по-рано (113 ЗЗД).
добросъвестността дава преимущество при колизия на права с други лица. Така напр. 88 ЗЗД решава колизията в зависимост от това, дали третото лице е придобило преди вписването на иска или преди това. Подобно решение дават и 227 ЗЗД и 33 ЗС.
5. 2. Когато върху едно и също имущество съществуват различни права, говорим за конкуренция на притезанията, т.е. когато едно и също лице има към един и същ кредитор различни притезания на различни основания. Конкуренцията на притезания се поставя при хипотеза, когато трябва да се избира между договорна и деликтна отговорност. Напр. при продажбата на една чужда вещ, правата на ощетения могат да се търсят поне по две линии – да се иска унищожаването на договора поради грешка или измама заедно иск за негативни вреди или да се развали договора заедно с иск за позитивни вреди (189, 193 и 195 ЗЗД). Упражняването на едната от претенциите води до преклудирането на другата (другите) претенция. 6. Граници на упражняване на субективните права Границите на упражняване на субективните права на едно лице, това са субективните права и законните интереси на другите лица (57, ал. 2 ЗЗД във връзка с 57, ал. 1 КРБ ). Под законов интерес се разбира определено състояние, което е свързано с благоприятни последици за един правен субект, но този субект на притежава субективното право върху това състояние (напр. при едно ноу-хау това състояние е технологичната тайна). Друга граница при упражняването на субективните права е интересът на обществото. На конституционно ниво публичният интерес на обществото е изведен като граница на упражняване на субективните права в 37 и 41 КРБ. Напр. граница за упражняване на субективни права е хипотезата на 22, ал. 1 ЗКонц. Границата на упражняване на субективните права намира израз и в ограничението, наложено от закона да бъде осъществено в пълнота субективното право на титуляра. Напр. хипотезите на 51 – 53 ЗС. 7. Злоупотреба с право Злоупотребата с право е налице, когато то противоречи на конкретна правна норма и когато титулярът на субективното право го упражни не за задоволяването на свои нужди, а за постигането на неправомерни цели. Съществуват две теории, които обясняват същността на злоупотребата с право. Според субективната теория, злоупотреба с правото ще е налице и когато се докаже, че упражняващият своето право цели (има animus) да увреди друг правен субект или когато упражняването на субективното право противоречи на социалното му предназначение. Тази теория не е правилна според доц. Русчев, тъй като почти никой не злоупотребява с право, само за да увреди на другия. По-правилна е обективната теория, според която приема, че злоупотреба с право е налице, когато титуляра на правото приема, че би могъл да увреди другия. 289 ТЗ възприема субективната теория. Злоупотреба с право има и в случаите, когато се завежда някаква искова претенция без да се сочат доказателства за нея. Въпрос 19. Защита на субективните права – понятие и видове. Самозащита и самопомощ Защитата, която се дава на субективните права се състои в следните няколко вида: 1. Държавно гарантирана и държавно осъществявана защита. 2. Защита на субективните права, която се дава чрез действията на органи и лица, които не спадат към държавните органи, но по силата на законодателна делегация те имат това правомощие – напр. частен арбитраж, нотариусите и т.н. 3. Самопомощ и самозащита. 1. Държавно гарантирана и държавно осъществявана защита Държавната защита се осъществява от правораздавателните органи, като гражданските съдилища са общокомпетентни да се занимават с гражданско правните спорове (включително и да се произнасят по законосъобразността на определени административни актове). Правораздавателните органи решават дали съществува съответното субективно право или юридически факт. Решението на съда завършва с постановяване на присъдено нещо. Привеждането в действие на това решение се прави от съдия-изпълнител (било чрез осребряване имуществото на длъжника, било в съдействие за упражняване на принуда, включително и върху личността на длъжника по осъществяване на едно действие). Формите на гражданско правна защита са следните: ако се оспори едно субективно право, заинтересуваното лице може да иска оспорване на това право чрез установителен иск.
ако нарушението на субективното право надхвърля оспорването и е придружено с фактически действия, тогава заинтересуваното лице може да използва осъдителен иск (ревандикационен иск например). Често пъти осъдителният иск може да се комбинира с иск за обезщетение за вреди на договорно или на деликтно основание.
когато се упражняват потестативни права, искът е конститутивен и едновременно с това съда постановява промяната във фактическата обстановка.
Най-ефикасната форма за защита на субективните права е държавната. Тя намира израз в отделни производства, обединени под общото наименование граждански процес, т.е. това е съвкупността от отделни предвидени в закона формални производства за защита на субективните права в зависимост от фазата на съществуване и вида на нарушените субективни права. Производствата са следните:  Исков процес – при него със сила на присъдено нещо съдът установява съществуването или несъществуването на твърдяното от ищеца субективно право и/или осъжда ответника да преустанови нарушаването на това субективно право, да обезщети причинените на ищеца вреди или постановява искана от гражданско правния субект промяна в правната сфера на друго лице.
Исковият процес е състезателен – предвидени са гаранции за адекватна защита на твърдяното право, респ. За адекватна защита на ответника. Вътре в исковия процес, в зависимост от нарушеното субективно право, могат да се наблюдават три вида искове: установителен иск – това е претенцията на едно лице да бъде признато с присъдено нещо съществуването или несъществуването на твърдяното от него право. Напр. установителен иск, с който с който едно лице, което е собственик на един имот, твърди и иска да бъде призната собствеността по отношение на друго лице.
В обратната хипотеза това е положителен установителен иск. Отрицателен осъдителен иск е налице, когато се иска от съда да установи, че другото лице няма определено право. С установителен иск се бранят както притезателни, така и непритезателни права. Ако нещата излязат извън твърдението за собственост и има вече фактически действия (напр. пречене за упражняване правото на собственост), простият установителен иск не е достатъчен за защитата на субективното право, а трябва да се използва и осъдителен иск – отделно или кумулативно се претендира обезщетение за вреди, за което трябва да се използват следните видове осъдителни искове:
-ревандикационен иск – 108 ЗС заедно с деликтен иск за вреда. -негаторен иск – използва се, когато има само частично отнемане на собствеността (109 ЗС). С осъдителен иск се бранят притезателни права. конститутивен иск – това е онова искане по съдебен ред да бъде упражнено едно потестативно право – напр. унищожаване на сделка.
С конститутивен иск се бранят потестативни права. Често пъти с една искова молба могат да се съединят няколко иска. Напр., когато се иска да се развали договор за покупко-продажба, защото отсрещната страна не е платила цената. Тук се използват няколко осъдителни иска. Обезпечителен процес – това производство се упражнява при следните две хипотези:
когато във връзка с предстоящ иск има опасност имуществото, предмет на иска, да бъде унищожено.
когато вече има висящ иск и се иска от съда да обезпечаване на предявената претенция, защото имота може да бъде отчужден.
Основните мерки за обезпечение в ГПК са следните: възбрана на недвижим имот – това е съдебна заповед, при налагането на която длъжникът не може да се разпорежда с имота.
запор на движима вещ
спиране изпълнението на едно съдебно решение
Изпълнителен процес
Основният орган при изпълнителния процес е съдия – изпълнителят. Когато един ответник е вече осъден, на ищеца е даден изпълнителен лист, като издаването на последния е актът, с който започва изпълнителното производство. 237 ГПК предвижда кои са тези актове, наречени изпълнителни основания, т.е. актовете, които дават основание да се издаде изпълнителен лист. 2. Самозащита и самопомощ(неизбежна отбрана и крайна необходимост) Самозащитата в България не е предвидена като обща, симетрична мярка на държавно правната защита. Тези правни фигури дават възможност на лицето, титуляр на дадено право, да си осигури защита със свои собствени сили. 46, ал. 1 и 2 ЗЗД говори само за гражданско правните последици от неизбежната отбрана и крайната необходимост. Поради това, понятията за тези две правни фигури са взети от НК. 2. 1. Неизбежна отбрана Неизбежна отбрана е вид самозащита, допустима от закона за отблъскване на противоправно нападение срещу онзи, който действа при неизбежна отбрана. Според 12, ал. 1 НК не е обществено опасно действието, което е извършено при неизбежна отбрана, за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Не обществено опасно – т.е. не се действа противоправно. Макар да се нарушава закона, ако се причиняват вреди в определени граници, това действие не е противоправно, т.е. няма да се проявят гражданско правни последици (няма да се заплащат причинените вреди). Ако са причинени вреди, надхвърлящи границите на неизбежната отбрана, тогава вреди се дължат. Границите на неизбежната отбрана са следните: трябва да е налице едно нападение, което да се свежда до използването на физическа сила или други средства, които трябва да са безспорни, т.е. нападението трябва да е такова, че да налага отбрана.
чрез нападението трябва да се накърняват права и интереси на гражданско правни субекти и това нападение трябва да е противоправно.
нападението трябва да не е прекратено към момента, в който се причиняват вреди на нападателя. Изключение има, когато нападателят е взел със себе си вещта, предмет на нападението.
вредите, причинени на нападателя трябва да бъдат в рамките на необходимите предели.
Ексцес (превишаване) пределите на неизбежната отбрана има тогава, когато е налице явно несъответствие с интензивността на нападението и когато на нападателя са нанесени щети, по-големи от необходимото. 2. 2. Крайна необходимост Крайната необходимост е уредена в 13 НК. Тази правна фигура се определя по следния начин - не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост - за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. При наличието на тези предпоставки не е криминално деянието само тогава, когато причинените вреди са по-малки от предотвратените. Но 42, ал. 2 ЗЗД не изключва поправянето на причинените вреди. Наказателно правните и гражданско правните последици са различни – според 42, ал. 2 ЗЗД при крайна необходимост се дължи поправянето на причинените вреди, но за да е налице крайна необходимост, се презюмира, че предотвратените вреди са повече от причинените. Има ли причинени вреди, които са по-големи или равни на предотвратените, тогава се заплаща обезщетение за причинени вреди. Предпоставките, за да са налице наказателно правни последици, се съдържат в 13 НК. По въпроса кой дължи поправка за причинени вреди има решение на ВС. Във връзка с гражданско правните рефлексии на самопомощта, трябва да се каже следното – най-често самопомощта се свързва с правене на възражение от задълженото лице срещу насрещната страна, когато тя също е задължена към упражняващия самопомощта. Напр. възражението за неизпълнен договор по 90 ЗЗД е дилаторно възражение. Или пък в хипотезата на 91 ЗЗД също има самопомощ. В този случай обаче, за разлика от хипотезата на 90 ЗЗД, тук вещта може да се изнесе на публична продан. Самопомощ е и компенсацията на насрещни вземания по 103 ЗЗД. Подобна хипотеза има и при правото на задържане, когато един подобрител на имот прави възражение срещу собственика на имота и го задържа докато последният не му изплати дължимото за направеното подобрение. Вид самопомощ е и едностранното извън съдебно упражняване на потестативни права – напр. развалянето на двустранен договор. Но когато става дума за договор, с който се прехвърлят вещни права, развалянето става само по съдебен път. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|