1 предмет и кратка хронология на развитието на теоретичните виждания в психологията на личността

В психологията на личността не се изучават отделните психологични процеси като усещане, възприятие, представи, памет, внимание, емоции, мислене, сами по себе си (което е предмет на общата психология), а се търсят особеностите на проява на тези процеси при конкретни индивиди в конкретни социални ситуации. Акцентът на изследователския интерес върху отделния човек разграничава също тази проблемна област от сферата на социалната психология, където изследването се прави върху групи от хора – от двама души т.н. диада до огромни общности като отделни народи или човечеството като цяло.

Процесът на диференциране на предметите на тези три дисциплини протича много бавно, чак до тридесетте години на 20-ти век, поради сложния и комплексен характер на психологическите проблеми, въпреки че отделните автори се стремят да търсят взаимовръзките между психологическите данни още от самото зараждане на теоретичния интерес към психичния свят на човека. А началото на този теоретичен интерес може да се открие още в древността, когато автори като Теофраст дават великолепни словесни описания на различни психични проявления на човека. Например останалите от него описания на страхливеца, бъбривеца и други могат без съществени промени да се използват и за нашите съвременници. Самата дума характер също е предложена от Теофраст. Самият Аристотел е написал специално съчинение, наречено “Физиогномика”, в което формулира тезата, че от анатомичните особености на човешкото лице може еднозначно да се съди за психичните качества на дадения индивид. Идеите на физиогномиката се възраждат доста по-късно във Франция, в годините преди буржоазната революция, от автори като Лабрюер. В България мислители като Петър Дънов се придържат към физиогномичните схващания.

Ако трябва сбито да се очертае историческият път на развитие на психологията на личността, това е път на нарастващата формализация в представянето на психичното знание – от чисто словесни описания към структурни понятийни теории (проверени емпирично), а от тях към изцяло математизирани модели за предсказване на възможното поведение, а също за т.н. “изкуствен интелект” и компютъризирани експертни системи.

Основната трудност в психологическото изследване на личността винаги се корени в едно наглед банално обстоятелство : в способността на човека като същество надарено със съзнание, да иска едно, да осъзнава друго, да говори трето, а да постъпва по четвърти начин.

Най-общо, теоретичните дискусии в психологията на личността се съсредоточават главно в три основни проблемни области, очертани от Тадеуш Томашевски :

От своя страна, развитието на собствения понятиен апарат на психологията е в няколко основни насоки също очертани от Томашевски :

Нововъведените понятия не премахват по-старите, а ги допълват и нюансират, за да развиват общата система от категории на психологията, предназначени да описват многомерния свят на личността.

Методичните средства, с които си служи психологията на личността са многообразни те могат да бъдат : наблюдение, естествен експеримент, свободно и стандартизирано интервю, тестови и апаратни методики и най-сложния за организиране – лабораторен експеримент, който в хода на своето провеждане може да включи в себе си всички изброени по-горе методики. Същността на лабораторния експеримент винаги е в търсене на причинни връзки между явленията и затова е широко прилаган за получаване на достоверна информация.

Английският логик Дж. Стюард Мил обосновава експерименталния метод като поставя изискването за спазване на две логически процедури : установяване на сходство и установяване на различие. Самата структура на експеримента се подрежда по следния начин :

1.определяне на независима теоретична (концептуална) променлива (“променлива” в психологията е изследвано психично явление, чиито прояви варират и се променят при различните индивиди);

2.регистриране на множеството операционни променливи (наблюдаемите в поведението), в които тя се въплъщава – установяване на степента и характера на въздействие на независимата променлива върху изучаваната зависима концептуална променлива.

Развитието на теоретичните схващания в психологията може да бъде систематизирано чрез използването на същите четири разграничителни критерия, които са предложени за социалната психология от Макгуайър. Първият от тях диференцира активните от реактивните причинители на човешките действия. Според едни от теориите причина за поведението са вътрешните особености и предразположения (диспозиции) на самата личност, други обаче разглеждат поведението като пасивен отговор на натиска, идващ от външната среда. Второто разграничително измерение е представата за доминиращата тенденция в организацията на личностната структура. Възниква въпросът дали тази тенденция е стремежът към стабилност или стремежът към растеж. Според едни теории личността е ориентирана към съхраняване на съществуващото положение, а според други непрекъснатите личностни изменения и натрупвания преобразуват наличната структура по посока на нова и по-усложнена организация. Третото разграничение се отнася до това, кое доминира сред елементите на личностната структура – дали това са елементите с афективно (емоционално) съдържание или преобладават онези, изразяващи познавателни (когнитивни) характеристики, т.е. емоциите срещу рациото. Последното четвърто измерение диференцира вътрешните от външните психически условия в качеството им на детерминанти, т.е. кое определя в крайна сметка състоянието, към което се стреми личността – дали това са вътрешните отношения на личността или взаимоотношенията с външната среда. Както се вижда, всеки от тези разграничителни признаци е биполярен и независим от останалите три.

Хронологията, в която различните теоретични подходи са формирали доминиращата тенденция в изучаването на психиката на човека е накратко следната :

През 70-те години на 19-ти век в Лайпциг, Германия се създава първата психологическа лаборатория в света от Вилхелм Вунтд. Неговите психологически възгледи са в основата на първото теоретично направление – асоциативизма. Според тези виждания психиката на човека е изградена от асоциирането на първични елементи – усещания и задачата на психологията е разлагане до изходните елементи на психичните явления и описване на характеристиките на тези елементи. Поради явната изкуственост и невъзможността получените данни да се използват за практически нужди към края на 19-ти век в САЩ възниква друго направление – бихевиоризма. То си поставя целта да изследва наблюдаемото човешко поведение, а не феномените на съзнанието, които на бърза ръка обявява за несъществени. Европа “отговаря на предизвикателството” чрез възникването на психоанализата на Зигмунд Фройд. От 30-те години на 20-ти век Америка отново взема теоретичен превес с т.н. психодинамично направление, за разработването на което голям принос имат идеите на германския емигрант в САЩ Курт Левин, известни също като теория на психологическото поле. Това направление дава тласък на множество експериментални изследвания. След Втората световна война започва теоретичното оформяне на едно друго направление – когнитивизма, което впоследствие дава множество концептуални разклонения. Неговият изследователски интерес е насочен обратно към въпросите на познанието – как човек събира, обработва, интерпретира и използва информацията за себе си и за социалната действителност.

Една от основните концепции на когнитивизма от 50-те години е на Джеръм Брунер и тя се занимава с особеностите на процеса на възприятие (перцепция) и факторите, под чието въздействие се изменя. Друга известна концепция пак от 50-те години е теорията за персоналните конструкти на Дж. Кели, занимаваща се с основанията на човешките интерпретации на междуличностните отношения. През 60-те години се появяват разработки върху т.н. теории за когнитивното съответствие и баланс, като една от тях е теорията на Л. Фестинжър за когнитивния дисонанс. Тя разглежда ролята на противоречията от всякакъв тип (перцептивни, емоционални, познавателни и поведенчески),които водят до разнообразни изменения в реалното поведение. През 70-те години доминира друг вид когнитивистко разклонение – т.н. теории за атрибуцията или за това как човек търси и приписва причините за събитията в неговия живот.

Паралелно с когнитивното направление от края на 50-те години се развива и получава широко разпространение в психотерапевтичната практика т.н. “хуманистична психология”, която поставя в центъра на своето внимание разкриването и развитието на вътрешните потенциали, притежавани от всеки човек. Такава е теорията за самоактуализация на Ейбрахам Маслоу. Друга много интересна теория с приложение в психотерапията е транзакционният анализ на Ерик Бърн, посветен на проблемите на междуличностната комуникация.

По разбираеми причини развитието на психологическата теория в Източна Европа до скоро е протичало изолирано от останалата част на света, но въпреки всичко и тук възникват интересни концепции, като теорията за културно-историческото развитие на Лев Виготски, послужила за идейна основа на разработената от неговия ученик А.Н.Леонтиев - теория на дейността.

Интересно е да се знае, че за разлика от естествено научните дисциплини като химия и физика, в психологията по-късно възникналите теории не заменят изцяло по-ранните концепции, а съществуват и се конкурират заедно в едни и същи области на практиката. Например, в полето на психотерапията, в момента, се прилагат паралелно психоаналитични, бихевиористки (поведенчески), когнитивни, трансзакционни и други техники, в зависимост от това на коя теоретична школа е възпитаник прилагащият ги терапевт.

№ 2 ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЧОВЕШКАТА МОТИВАЦИЯ – ПАРАМЕТРИ, ГЛЕДНИ ТОЧКИ И ПОДХОДИ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АНАЛИЗ
Понятието, най-тясно свързано с предмета на психологията на личността е мотивацията. При анализа на въпросите, свързани с проблема за мотивацията е подходящо да се започне от разграничаването на видовете активности, проявявани от човека в неговото ежедневие. Различават се два отделни класа активност – непреднамерена и преднамерена, в зависимост от съществуващите възможности за корекция и промяна в хода на предприетите действия. Когато са налице възможности за смяна и избор на най-подходящите за конкретния случай действия, се реализира преднамерена активност. Една от най-важните характеристики на този вид активност е съгласуването на предприеманите действия, съобразно условията на текущата ситуация, които могат да продължат до постигането на предварително определен резултат. При този вид активност се осъзнава преследваната цел, но и възможността за контрол върху хода на извършващите се процеси. Тя винаги протича на фона на повече или по-малко отчетливи очаквания за предполагаемия резултат и възможните последствия от него. Само за тази активност има смисъл да се поставя въпроса “защо” и да се търси мотивация на поведението. Структурата на преднамереното поведение се изгражда от два елемента – действия и навици. Действията се характеризират с осъзнатост на тяхното протичане и получаваните последствия. Фактът на осъзнаване означава наличие на обратна връзка и психологически се обозначава като рефлексивност на действията. Проявата на рефлексивност е специфична за човека, който може да оцени условията на ситуацията, в която се намира, да набележи краткосрочни или дългосрочни цели от гледище на вероятността за успех, да коригира собствените си действия съобразно текущите обстоятелства, да се чувства отговорен за възможните резултати и да съобщава за това на другите хора. Навиците, с малки изключения, обаче са лишени от рефлексивност. При тях активността протича автоматично, но за човека е характерно, че и при най-малкото нарушение в хода на осъществяване на навика се възстановява рефлексивността. В реалното поведение действията и навиците тясно се преплитат, а действията по правило включват като свои сегменти отделни навици. Това преплитане произтича от нуждата на съзнанието да се разтовари от контрола върху многочислените аспекти на текущата ситуация.

Определянето на едно действие като преднамерено е само първата крачка в неговия психологически анализ. Този анализ може да бъде продължен чрез три универсални параметъра за оценка на индивидуалното действие ( според Кели,1967г.):

1.параметър на междуиндивидуалните различия - степента на съответствие на дадено действие с действията на другите хора. Колкото по-малко се съгласува едно оценявано действие с действията на повечето хора в определена ситуация, толкова в по-голяма степен то е обусловено от личностни (диспозиционни) фактори. Пример : ако един студент се съсредоточава върху учебните си задължения през семестъра без външна принуда и напомняне, докато другите студенти са ориентирани към “купона”, то може да се приеме, че този студент се отличава с устойчиви познавателни интереси.

2.параметър стабилност по отношение на ситуациите – степента на съответствие на дадено действие с действията на същия човек в други ситуации. Колкото по-еднотипно е поведението на даден човек в различни ситуации, толкова по-силно това поведение се причинява от устойчиви личностни особености.

3.параметър стабилност във времето – степента на съответствие на даденото действие с действията на същия човек в миналото. Колкото е по-съгласувано

поведението на едни индивид във времева перспектива, толкова повече то се дължи на устойчиви диспозиционни фактори.

Тъй като дадена личност има възможност да се изменя и по трите представени параметъра, то с течение на времето поведението на тази личност все по-малко се определя от външните обстоятелства и все по-силно зависи от психичните особености на действащия субект, т.е. проявява устойчива тенденция към повишаване автономността на Аз-а. Разбира се споменатата тенденция не е абсолютна, а относителна и се проявява с различна сила при различните индивиди. Може да се счита обаче за психологически доказано, че в реалните житейски условия личността и ситуацията съвместно се изменят (коварират помежду си) и това се дължи на човешката способност за обучение.

Акцентът, който поставя даден автор върху един или друг от изложените параметри на психологическа оценка, определя и гледната точка на този автор относно въпроса за основния детерминант на индивидуалното поведение. Могат да се посочат четири съществуващи гледни точки за психологическа причинност.

Първата и най-традиционна от тях определя за причини на всяко поведение изключително устойчивите вътрешни особености (диспозиции) на личността или това е известната в историята на психологията теория на свойствата, развита най-последователно от немските автори Е.Шпрангер и В.Щерн. Тези автори са известни в литературата като персонолози, защото разглеждат човека като носител на уникални особености и по-специално на духовни ценности, които го определят като определен тип личност. Естествената реакция на подобно абсолютизиране на ролята на вътрешните фактори е появата на алтернативна втора гледна точка, която обявява изискванията, обективно предявени от актуалната ситуация за определящи реалното поведение. Тази гледна точка се определя като ситуационизъм и се стреми да обясни пластичността и вариативността на реалното поведение, но нейната максима :”Човек е такъв, каквато е ситуацията, в която се намира” е също едностранчива и опростява психологическата действителност. Подобна гледна точка отстояват цяла група иначе разнородни теории, сред които е и бихевиоризма.

Тези две разбирания за причинността на поведението задават и две изследователски направления в психологическата наука. Едното от тях се интересува от субекта : в неговите рамки се разработват тестове за изучаване на такива диспозиции като интелекта и чертите на характера, за да може индивидуалните различия да се откроят най-отчетливо. Тук за проверка на хипотезите се използват многомерни статистически методи, които позволяват да се провери в каква степен поведението и неговите резултати зависят от диспозициите, регистрирани чрез тестовите оценки и доколко са свързани помежду си самите оценки, т.е. да се разкрият корелационните и независимите (базисни) личностни свойства.

В направлението, изследващо ситуацията и нейните особености, интересът е насочен към промените на поведението във времето, към приспособяването на живото същество съобразно вариращите ситуационни условия. Появяващите се индивидуални различия в този случай съзнателно се елиминират или пренебрегват, с изключение на едно – способността за обучение, към което се свежда цялото индивидуално развитие.

Третата гледна точка е опит за синтез и преодоляване на крайната едностранчивост в локализацията на причините на поведението както на личностно центрираната теория на свойствата, така и на акцентиращото върху ситуацията схващане. Тук стремежът е да се отчете отделния принос на личностните и ситуационни фактори в организацията на действията, а също и взаимното влияние между индивидуалните диспозиции и актуалната ситуация, защото еднаквите особености на ситуацията при различни диспозиции влияят различно, понякога даже противоположно, върху поведението.

Предположението за взаимодействие позволява да се разделим с представата, че ситуацията винаги предшества във времето поведението и се явява безусловен стимул, на който реагира индивидът.

Личността търси и даже формира налични ситуации в съответствие със своите диспозиции. Тя последователно твори цялостната си жизнена ситуация, избирайки едни и ограничавайки други, от множеството възможни ситуационни влияния.

Последната, четвърта гледна точка взема предвид по-общите социално-културни обстоятелства и възможности за развитие на личността. Ако поведението се основава на непрекъснатото взаимодействие между личностните и ситуационни фактори, то както формиращите се диспозиции, така и конструираните ситуации, в крайна сметка се определят от общата социално-икономическа ситуация, в която индивидът е потопен. С други думи, личността по принцип може да оперира с цялата съвкупност от потенциални възможности, създадени в едно общество, но на практика повечето хора имат достъп само до малка част от тези възможности. Както се казва идеята за свобода звучи добре, но трябват и пари. Смята се, че сериозните ограничения на възможностите за личностно развитие произтичат от дефицита на ситуации, необходими за формирането или реализацията на определени личностни качества. Този дефицит се дължи на общите социално-културни, обществено-икономически и религиозни обстоятелства. Едни жизнени ситуации се формират в икономически развитите европейски страни, други на Балканите, съвършено трети в ислямския Среден изток. Обективните условия в едно общество не зависят от повечето индивиди, които го образуват, но пък характеристиките на същото общество ограничават възможното поведение на индивидите до форми, съответстващи на даденото място и време.

Може ли, например, сериозно да се говори за Интернет технологии там, където няма компютри? В този смисъл шансовете и възможностите, които се съдържат или не се съдържат в поведенческото поле, се обозначават като социално-културни способи за реализация на дейността. Те получават институционализирана форма и така съдействат за стабилизирането на социалните общности. Следствията се виждат в особеностите на поведението на хора, принадлежащи към различни субкултури и исторически епохи или това е отдавна разискваният въпрос за народопсихологията и националния характер.

Представените гледни точки формират двата основни подхода на разглеждане на необятния проблем, наречен човешка мотивация. По-разпространения в момента подход в изследването и анализа на психологическите явления е т.нар. номотетичен подход. При него личността се оценява по даден психичен показател и получената оценка се сравнява с предварително изработен стандарт. Този стандарт се формира на базата на средните оценки на другите. Това показва, че този подход е ориентиран към разкриване на общите закономерности и универсални механизми на функциониране на личността и тук конкретният субект се представя като точка в нормативното пространство на изучаваните психологични характеристики. Като точен пример за прилагането на този подход можем да посочим известният коефициент на интелигентност. Цяла група психологически теории като т.нар. факторни теории за личността и практически всички масови психологически тестове са основани на този подход, тъй като е подходящ за специфичните и ограничени цели на психометрията, професионалния подбор и оценка. Индивидуалните особености в този случай са пренебрегнати.

Опасността от обезличаване на богатия психичен свят на личността подтиква психолозите, работещи в областта на психологическата консултация и психотерапията да застъпват алтернативния идеографичен подход. Той е ориентиран към това личността да се описва като уникална цялост, която да се анализира сама за себе си и по отношение на предишни състояния, а не да се сравнява с другите. Представители на това направление са Гордън Олпорт, който първи посочва различията между двата подхода, персонолозите Щерн и Шпрангер, а също и авторите разработили т.нар. хуманистична психология – Карл Роджърс и Ейбрахам Маслоу.

Съпоставката между изложените гледни точки и подходите на психологически анализ води до извода, че гледни точки едно и три са израз на идеографичния подход, защото подчертават специфичното и уникалното в личността, а втората и четвъртата отразяват по-скоро номотетичния подход със своя акцент върху общите закономерности.

№ 3 ОБЩА СТРУКТУРА НА МОТИВАЦИОННИЯ ПРОЦЕС

Във фундаменталния си труд “Мотивация и дейност” известният немски психолог Хайнц Хекхаузен обобщава резултатите от множество експериментални изследвания и теоретични разработки в проблемната област на психологията на личността и представя своя модел на мотивацията, който интегрира изолирани по-рано елементи в единна структура. Този модел е съобразен с развитието на мотивационния процес във времето и е структуриран от четирите негови стадиални елементи : ситуация, действие, резултат и последствия.особен акцент се поставя върху третия елемент – резултата. Сам по себе си той не притежава психологическа привлекателност, защото винаги се осъзнава отчетливо и чрез своята връзка с възможните последствия придобива положителен или отрицателен смисъл за личността. Разграничението между непосредствения резултат и отсрочените във времето негови последствия е оправдано по две причини. Първо, защото резултатът от действието по правило има не едно, а няколко отделни последствия и второ, защото един и същи резултат може да има различни психологически последствия за различните хора, които да ориентират тяхното последващо поведение в съвършено различни направления.









СИТУАЦИЯ ДЕЙСТВИЕ РЕЗУЛТАТ ПОСЛЕДСТВИЯ


схема на елементите на модела на мотивация на Х.Хекхаузен и връзките между тях
Връзката между четирите посочени елементи и тяхното интегриране в система се осъществява чрез четири вида психологически очаквания, формирали се в хода на индивидуалното развитие. Понятието “очакване” е въведено в психологическата теория за пръв път от Е.Толмън, който го определя като научно знание за съотношението между средствата и целите. Очакванията са психичните явления, които всъщност сигнализират в инстанцията на съзнанието за действителното мотивационно значение на една или друга конфигурация от елементи, т.е. представляват както продукт на обучението и жизнения опит, така и реалния психичен еквивалент на иначе абстрактния мотив в индивидуалното съзнание.

Психологическите очаквания са два вида – глобални (генерализирани) и специфични (конкретни). Генерализираните очаквания обобщават опита, натрупан от индивида от неговите предишни действия и преживявания в определени класове жизнени ситуации (свързани например с общуването, трудовата дейност и т.н.). различават се три типа генерализирани очаквания според тяхното съдържание. Първата група съставляват очакванията за подкрепи, например, че оказването на услуги на другите ще увеличава тяхното положително отношение към субекта. Втора група формират очакванията за решаване на проблеми, т.е. как даден клас проблемни за личността ситуации е вероятно да се преодолеят с прилагането на определени поведенчески стратегии – например финансовите затруднения се преодоляват с усилена работа. Трета група засяга вярванията на индивида за това кое е по-честа и по-трайна причина за събитията в живота му – дали собствените психични качества и способности или не поддаващи се на контрол условия на ситуацията, в която е включен. Този феномен е обозначен в психологическата теория с термина “локус контрол”. Този термин цели да обозначи наличието или липсата на индивидуалната увереност, че външната среда е податлива на контрол и че личността е способна да осъществи такъв контрол.

Човекът в хода на собствения си живот, постепенно си изработва няколко пределно общи представи за това кой е той и в какъв свят живее. Тези, не повече от десетина представи формират т.н. “имплицитна теория на личността” или казано по друг начин негласните, неявни схващания на индивида за собствените качества и външните условия, които веднъж формирани, много рядко или никак не се подлагат на преоценка. Тази “негласна” теория служи на личността за вътрешен ориентир в нови и непознати ситуации, снижава свързаната с тях неопределеност и съдейства за тяхното осмисляне. За здравите и добре справящи се с житейските трудности хора е характерно свързването в единно цяло на три по-частни представи и допускания – светът в крайна сметка е добронамерен, животът е организиран и осмислен, моето Аз е от особено значение и има несъмнена ценност за мен, но и за другите. Психологическото съдържание на допускането за добронамерен свят се състои от очаквания да се случат предимно положителни събития и те да преобладават над неприятностите : вярата в някаква универсална справедливост. Допускането за организираността и осмислеността на собствения живот включва вярата в предвидимостта на протичащите събития и че те могат да се контролират в определена степен. Допускането за ценността на “Аз-а” се опира на вярванията за себе си като достоен и добър: за наличието на лични сили и способности, за да се управляване на собствената среда и за действието на шанса в полза на Аз-а. Системата от тези пределно общи допускания са познати в психологическата теория с термина “предполагаеми светове”. Този термин е избран, за да се обозначи факта, че представите са изцяло субективни и не е задължително да отговарят на реалността, в която съществуват.