1 предмет и кратка хронология на развитието на теоретичните виждания в психологията на личността



страница2/8
Дата11.01.2018
Размер1.37 Mb.
#42967
1   2   3   4   5   6   7   8

Клиничната практика показва, че при лица жертви на насилие, загубили близки хора, преживели природни бедствия се развива фрагментиране и разрушаване на тези пределно общи допускания, като част от развитието на синдрома на депресията.

Възможно най-общото като времеви обхват и зависимост от цялостния жизнен опит на индивида е очакването “ситуация – резултат” от схемата на Хекхаузен. То изразява субективната вероятност за настъпване на предварително определен резултат, в течение на времето, при условията на наличната ситуация, без личността да се намесва в хода на събитията по какъвто и да е начин. Това означава, че естественото развитие на дадената ситуация се разглежда като единствена и достатъчна причина за настъпващите резултати. Това очакване стои в основата на всяка първоначална оценка на перспективите на наличната ситуация и е генерализирано, тъй като в него се обхваща ситуацията като цяло, без да се диференцират отделните нейни аспекти.

Много по-ограничено по обхвата си (насочено към момента) и по-конкретно по съдържанието си е очакването “действие – резултат”, или субективната вероятност предприемането на точно определено действие да доведе до получаването на точно определен резултат. Тази група очаквания е най-многобройна, изучавала се е и продължава да се изучава най-интензивно от психолозите.

Третият вид очакване е определен синтез от предишните две и е генерализирано, защото изразява съвкупното отношение между трите структурни елемента. Описва се като “ситуация – действие – резултат” и поради комплексната си природа, често то често остава недостатъчно осъзнато и дифузно или съществува в чисто емоционална форма.

Последното четвърто по ред очакване “резултат – последствия” е конкретно и има значително по-отчетливи очертания в съзнанието. То изразява вероятната степен, в която настъпването на даден резултат ще доведе до определено, отсрочено във времето последствие, което е привлекателно за личността. Психологическият термин, обозначаващ съдържанието на този вид очакване е “инструменталност на резултата” и върху него са изградени някои психологични теории като тази на Врум, които търсят прогнозиране на бъдещото поведение. За разлика от другото конкретно очакване, за очакването “резултат – последствия” е характерно това, че субектът не може пряко да влияе със собствени действия върху настъпването на последствията. За сметка на това обаче то оказва влияние на първото генерализирано очакване “ситуация – резултат”, т.е. проявява се характеристиката “обратна връзка”, присъща на саморегулиращите се системи.

В четирите отделни очаквания се отчитат различни структурни аспекти на текущото поведение. При двете генерализирани очаквания акцентът е върху външните причинни фактори на поведението, каквито са особеностите на ситуацията и сложността на задачата, която трябва да реши личността. При по-конкретното очакване “действие – резултат” се отчитат вътрешните причинни фактори, каквито са притежаваните способности и влаганите усилия. Факторът “усилие” е не само изменчив, но и управляем от страна на субекта, което означава, че увеличавайки или намалявайки влаганите усилия субектът може да повишава или съответно да понижава собственото си очакване “действие – резултат”, при зависими от старанието задачи. Разчетът на усилията, установяващ съответствие между способностите на субекта и сложността на изпълняваните задачи представлява постоянно функциониращият механизъм в психическия живот на личността. Появата и на най-малките задръжки във функционирането на този механизъм води до възникването на психологични неблагополучия.



Представеният модел на мотивационния процес на Хайнц Хекхаузен принадлежи към класа на т.нар. модели “очакване – ценност”, които водят началото си от известния психолог Курт Левин. Друг модел, представител на друга психологическа традиция е концепцията на А.Н.Леонтиев, позната под названието теория на дейността. Леонтиев продължава развитието на психологическите идеи на Л.С.Виготски, който заедно с друг виден психолог – Жан Пиаже, създава своята културно-историческа теория за развитието на висшите психични функции. Леонтиев извежда характеристиките на мотивационния процес от характеристиките на две по-общи обяснителни категории : предметна дейност и съзнание. Тяхното тясно преплитане в психичния живот в крайна сметка изкристализира феномена мотивация. Под понятието предметна дейност се разбират способите за опериране и преобразуване на предметната действителност, които се използват от хората на дадено общество с определена степен на развитие. Основният обяснителен принцип, върху който се опира тази концепция е, че развивайки способите за преобразуване на физическите предмети, хората развиват и своето съзнание, т.е. способността си да улавят и осмислят разнообразните и сложни връзки между явленията и света. Човешкото съзнание се формира благодарение на един общовалиден за всички хора процес : интериоризация. Това е оперирането с външни предмети в хода на индивидуалното развитие, което постепенно се пренася във вътрешен умствен план под формата на вътрешни психични процеси и това вече определя цялото последващо поведение. Според Леонтиев всяка предметна дейност отговаря на специфичните потребности на личността, осъзнати под формата на мотив. Казано по друг начин – предметите, удовлетворяващи дадена потребност на субекта, се отразяват в съзнанието като субективни образи предизвикващи неговата активност. Главните образувания на дейността представляват целите на личността, които се реализират чрез конкретните й действия. Да се намери смисълът (мотивът) на дадена дейност за личността означава да се установи съдържанието на нейните цели и разположението им във времето. От своя страна в отделното действие анализът различава множество автоматизирали се способи за опериране с предметите (навици) или обозначени като операции. Така се очертават две паралелни йерархични структури от съподчинени елементи : външна и вътрешна (умствена). Външната йерархична структура е следната : една дадена дейност на личността се състои от множество действия, а всяко от тях се формира от множество сензомоторни операции. Вътрешната умствена структура от своя страна има вида : в даден мотив на личността са отразени множество нейни цели, а в осъществяването на всяка цел са включени множество навични компоненти. Елементите от едната йерархична структура влизат в точно регламентирани отношения с онези елементи от другата йерархична структура, които се намират на същото йерархично равнище.


схема на елементите на модела на мотивация на А.Н.Леонтиев и връзките между тях


Според схемата дейността е изцяло съотносима с мотива, действията са съотносими с конкретните цели, а операциите с навиците. Казано по друг начин – дейността се регулира от мотива, отделните действия се предприемат, за да се постигнат формулираните цели, а извършването на операциите става посредством затвърдените навици. Така сформираните структури са динамични образования. Това се обяснява с факта, че когато възникнат препятствия в хода на текущо осъществяваната дейност, навиците, които до този момент са автоматизирани започват да се анализират в съзнанието на индивида, за да може да се установи естеството на препятствията и да се внесат корекции. Този процес се нарича обективатизация. Обяснено по друг начин, когато навиците станат обект на разглеждане в съзнанието, всички техни аспекти могат да се превърнат в самостоятелни цели за постигане и да предизвикат самостоятелни действия. Обратният случай също е често срещан – с превръщането на дадена дейност в рутинна, действията, които до сега са се контролирали от съзнанието, се редуцират до автоматизирани и неконтролирани от съзнанието операции.

От схемата на Леонтиев не може да се изясни отношението между мотива и целта или как първоначално частната цел на личността прераства в мотив за дейност. Смята се, че този аспект е най-важен, за да се разберат процесите на саморазвитие в мотивационната сфера на личността. Всъщност Леонтиев непрекъснато дискутира този проблем, но разсъжденията му са по-скоро декларативни, тъй като в тях той подчертава социалния характер на дейността, нейната производност от системата на обществените отношения. Психологическият аспект на проблема за механизмите на превръщане на целта в мотив той разглежда фрагментно и го свързва изключително с емоционалните явления. Друга слабост на модела на Леонтиев сравнен с този на Хекхаузен е, че теорията на дейността е чисто описателна, т.е. обяснява вече извършените постъпки, а не притежава количествено измерими параметри и не може да служи за предвиждане на бъдещото поведение на даден субект.

Въпреки недостатъците, двете разгледани концепции в голяма степен се допълват в изясняването на структурните особености на мотивационния процес, защото Леонтиев дава общата социално-културна рамка, в която протича мотивацията, а точно тя липсва при Хекхаузен.

4 ПОТРЕБНОСТИТЕ – ОСНОВА НА ЧОВЕШКАТА АКТИВНОСТ И ПРОЦЕСА НА МОТИВАЦИЯ


Потребностите на личността са най-дълбоката основа на проявите на човешката активност и дават най-важния тласък за разгръщане на процеса на мотивация на поведението. Понятието “потребност” в психологията се използва най-вече в три значения (Додонов, 1978) :

1. За обозначаване на определен обект от външната среда, необходим за реализирането на нормалната жизнена дейност на човека. Тази група потребности е подходящо да се обозначат като потребности-обекти;

2. За описване състояние на психиката, отразяващо наличието на специфичен дефицит на вещества, информации и т.н. Тази група е подходящо да се наименува – потребности-състояния;

3. За посочване на фундаменталните свойства на личността, трайно определящи нейното отношение към света. Тези потребности могат да се нарекат потребности-свойства;

Всяко от тези значения изразява специфичен аспект от цялостната жизнена реалност, а трите заедно описват достатъчно изчерпателно връзките на човека с неговата среда.

За личностно-психологическото разбиране най-плодотворно е понятието “потребностно състояние” – в реалния живот на човека една и съща потребност се проявява чрез множество потребностни състояния, т.е. пречупва се през цялостната личностна структура и конкретните условия на неговата социална среда. В този смисъл зад всяко от изброените вече стои определена жизнена реалност :

1. Зад нуждата – диктатът на биологическата природа на човека;

2. Зад състоянието – фактът на осъзнаване на актуализираната потребност, на нейната връзка с емоционалната и мотивационната сфера;

3. Зад свойството – исторически формиралият се социален способ (механизъм) на удовлетворяване на потребността.

Като всяко психично явление потребностите могат да бъдат разгледани на три равнища на анализ :



1. Филогенетично равнище – изразяващо еволюционния процес на пораждане и затвърждаване на връзката на психическото със средата;

2. Историческо равнище – описващо връзката на потребността и способа на нейното удовлетворение;

3. Онтогенетично равнище – като най-дълбока основа на човешката активност и детерминант на избирателното поведение в социалната среда.

Интерпретацията на същността и функциите на потребностите силно зависи от обяснителния модел (осъзнат или не), към който се придържа даденият изследовател. Ако той счита, че всички потребности на личността са израз на поддържането на динамичното равновесие между индивида и неговата среда, то той се придържа към така наречения хомеостатичен модел на потребностите. Основните положения на това схващане са разработени от Мърей в неговата класическа монография “Изследвания върху личността”, издадена през 1938 г., която дава силен тласък на експерименталните изследвания. Според него потребността е онази сила, която организира психичните процеси по такъв начин, че съществуващата неудовлетворителна ситуация да бъде преобразувана в определена насока. Най-важната функция на потребността е да енергетизира поведението. Мърей предлага първата психологическа систематизация на потребностите, като ги разграничава на първични (органични) и вторични (психични).



Първичните потребности са пряко свързани с физиологичните състояния и Мърей различава дванадесет такива потребности : въздух, вода, храна, секс, лактация, уриниране, дефекация, избягване от нараняване, тъмнина, прегряване, студ, сетивност – нуждата от получаване на сетивни впечатления.

Общият механизъм на функциониране на органичните подбуди се реализира чрез следните етапи :



1. Нарушаване равновесието между средата и организма;

2. Възникване на напрежение, което сигнализира в инстанцията на съзнанието за възникналия дефицит или излишък;

3. Проява на активност за намиране на предмета на конкретната нужда;

4. Задоволяване на потребността;

5. Редуциране на напрежението и възстановяване на предишното равновесие между организма и средата.

Редът на разполагане на отделните етапи във времето и по-специално на първия и петия етап, подчертава затворения, цикличен характер на функциониране на биологичните потребности. Потвърждаване на цикличността е посочената от Борис Ананиев връзка между момента на актуализиране на потребността и чисто физиологическото явление – повишаване усетливостта на анализаторите, т.е. снижаване на прага на усещане. В момента на насищане става обратното – намалява усетливостта на анализаторите или повишаването на прага на усещане. Това в най-голяма степен се отнася за вкусовия анализатор, който установява химическия състав на веществата.

Според Мърей вторичните потребности зависят и произтичат от първичните, т.е. тяхното функциониране се описва по същия хомеостатичен модел. Това становище, към което се придържат много автори, сред които и Фройд, примитивизира реалните процеси в психиката, тъй като класът “вторични”(собствено-личностни), изобщо не се вписва в “равновесните” модели. За този клас е характерно, че тяхното удовлетворяване се извършва не с уравновесяване с физическата среда, а чрез включването на индивида във все по-голям кръг от нови дейности и изпълняването на все повече социални роли. Така личността едновременно разширява своята социална среда и активно я усвоява. Според Лидия Божович това придава на тези потребности особеното качество “ненасищаемост” и не цикличност. Това качество е присъщо на отделения от В.А.Петровски (1976) “надситуитивен” тип човешка активност.

Ейбрахам Маслоу отчита тези обстоятелства и отхвърля като безплодни в теоретично отношение изброяванията на множество отделни потребности, включително и тези на Мърей. Той предлага в това множество да се разграничат две големи по съдържание групи : потребности на дефицит и потребности на ръста, като последните определят в решаваща степен човешкото поведение. Неговата класификационна схема включва пет категории, подредени йерархично :

Физиологични потребности;

Потребности, свързани с нуждата от безопасност;

Потребности, свързани с нуждата от любов и привързаност;

Потребности, свързани с необходимостта от уважение;

Потребността от самоосъществяване (която е на върха на йерархията).

Последната потребност отразява желанието на личността да реализира напълно собствените си възможности и индивидуалност, да стане всичко онова, което е способна да стане. Спорен момент в тази концепция е разбирането на автора, че удовлетворението на йерархично по-висшите потребности може да се осъществи само, ако са задоволени по-нискостоящите. Смята се, че такъв тип пряка зависимост не съществува. Ценното тук е разграничаването на класа потребности, получаващи статус в рамките на вече оформена и относително неизменима система от еднотипни ситуации, от класа потребности, отличаващи се със своеобразна “надситуативност”, реализацията на които не е свързана със строго фиксирани предмети, а се осъществява в най-разнообразни по своите характеристики, жизнени ситуации.

Трябва да се има предвид, че отделните потребности не възникват самостоятелно и изолирано една от друга. В един и същ момент трябва да се задоволяват няколко потребности със сравнително ограничено количество ресурси. Съществуват различия в количественото съотношение между броя актуализирани потребности и наличните ресурси. В някои случаи индивидът разполага с повече ресурси, отколкото са му необходими за удовлетворяване на актуализираните потребности. В такова положение отделните “единици” на ресурса (време, физически или психически усилия, пари) не придобиват ценностен смисъл, ако евентуалните загуби, на фона на субективен “излишък” не нарушават хода на задоволяване на актуализираните потребности. Такъв излишък обикновено се осъзнава като наличие на запасни варианти, които позволяват гъвкаво сменяне на способите за задоволяване на потребностите. Съществува и обратния вариант, когато има недостиг на ресурси се налага преоценка и съответно отпадане от реда за задоволяване на по-слабите потребности, т.е. създава се ситуация на ценностен избор.

Важно е да се отбележи,че съществува специфична взаимна връзка в системата от личностни потребности, която се състои в това, че отделната потребност не е самостоятелен подбудител на сложните форми на социална дейност. Имедадзе (1984) изтъква, че съществуват много потребности, чието удовлетворяване е свързано с действието на вече актуализиране потребности. За пример се дава потребността от постижение, изследвана от Аткинсън и потребността от самоосъществяване (самоактуализация) формулирана от Маслоу. Тези видове потребности не организират отделна дейност, тъй като са насочени към качество и пълноценност на текущата дейност или са свързани с формирането на общите жизнени перспективи на личността. Това е причината те да съществуват заедно с други потребности, внасяйки специфичния си принос в общата характеристика на определено поведение. Тези потребности се определят като процесуални (функционални). Предметът им е необходимостта от проява на точно определен тип активност. За разлика от тях, субстанциалните потребности се задоволяват чрез постигането на определен резултат или овладяването на определен предмет. Много автори твърдят, че съществува особена разновидност на процесуална потребност, чието съдържание е нуждата от емоционално насищане, т.е. изпитване на емоционални преживявания с точно определен предмет, знак и интензивност.

Общата динамика на системата от потребности след юношеска възраст не е проучена достатъчно. Все пак се знае, че тази динамика е свързана както с увеличаване броя на включваните в сферата на потребностите подбуди, така и с редуциране, загубване на някои от съставляващите я компоненти. Например в подбудите за учене, труд и др. участват съвместно субстанциални и функционални потребности, но в процеса на конкретната дейност, функционалните потребности се насищат много по-бързо. Разбира се при необходимост човек може да продължи тази си дейност, но се изменя нейният смисъл за личността. Това на свой ред се отразява негативно върху продуктивността, устойчивостта и другите характеристики на тази дейност.

5 РОЛЯТА НА ЕМОЦИИТЕ В РЕГУЛАЦИЯ НА ПОВЕДЕНИЕТО


Влиянието на емоциите върху поведението на човека е толкова очевидно, че като чели не може да се добави нищо съществено. Това влияе силно и върху първоначално формулираните теории за ролята на емоциите. Автори като Ч.Дарвин, Т.Рибо и други развиват в теория тезиса, издигнат от Кант, че има ясна и строга граница между емоциите и разума, а също и между волята и емоциите. Тези автори изразяват схващането за рудиментарния (остатъчен) характер на емоционалните преживявания. В тази теория се твърди, че емоциите са остатък от предишното животинско състояние на човека и в хода на еволюционното развитие, с постъпателното развитие на интелекта, тези преживявания ще отмрат напълно като психично явление. Следователно влиянието им върху поведението ще намалява докато изчезне напълно. Негласната логическа предпоставка на тези първоначални теории е, че емоциите имат изцяло дезорганизиращо влияние върху поведението и че му пречат. Но развитието на експерименталните изследвания опровергава подобни възгледи.



Уилям Джеймс и Ланге са първите автори, които превръщат философският дотогава проблем за емоциите, в психологически. С право упрекват рудиментарната теория, като задават въпроса : защо при указаната от нея безполезност на емоциите, те продължават да съществуват и да оказват значително влияние на цялостното личностно развитие. Двамата автори отделно един от друг формулират положенията на т.нар. “периферна теория за емоциите”. Същественото в тяхната постановка е, че редът на елементите в традиционната схема на хронологията на възникване на емоционалния процес е сменен. Традиционната хронология е следната :

  1. възприемане на ситуацията;

  2. поява на емоция;

  3. възникване на физиологични (органични) изменения в преживяващия човек.

Авторите разменят местата на втория и третия елемент и се получава :

1. възприемане на ситуацията;

  1. възникване на физиологични (органични) изменения в преживяващия човек;

  2. поява на емоционално преживяване.

Според тях емоцията е просто осъзнаване на вече настъпили физиологични изменения, за което дават като пример твърдението, че ние не треперим, защото се страхуваме, а се страхуваме, защото треперим. Все пак Джеймс прави уговорката, че различава висши от низши (страх, гняв и др.) емоции и неговата теория обяснява само низшите. Биологизирането на хода на емоционалния процес дава привидно достатъчно естествено-научно обяснение на причините за емоциите. Но по-късно У.Кенън опровергава физиологичните “основания” на “периферната” теория като доказва, че :

1. Субстратът на емоционалните явления не е в периферните части на тялото, а в центъра, т.е. в подкоровите структури на мозъка;

2. Физиологичните изменения съпровождащи възникналите емоции са неспецифични, а общи и само по физиологични признаци не може да се определи характера на изпитваната емоция.

В хода на по-нататъшните проучвания все по-голямо внимание се отделя на въпроса за конкретните регулативни функции, които изпълняват емоциите по отношение на поведението. Още Фройд обръща внимание на сложната динамика в емоционалния живот, посочва амбивалентността на емоцията в ранните стадии на индивидуалното развитие и въпреки, че дава спорна интерпретация на генезиса и причините на тази динамика, самото поставяне на проблема за изучаване е негова заслуга.

Съществуват две тенденции в обяснението на ролята на емоциите. Едната подчертава динамизиращата функция на емоциите относно процеса на удовлетворяване на потребността, т.е. дават началото на този процес. Тази тенденция е изразена от т.нар. “мотивационни” теории за емоциите, които се придържат към редукционистката теза (свеждане на обяснението на сложни явления до функционирането на някакви по-елементарни процеси) за същността и хода развитието на влеченията. От гледна точка на възможността за изпълнение на функцията на подбуда емоциите се подразделят не строго на стенични (стимулиращи поведенческата активност) като радост, но и гняв, а понякога и страх и астенични (препятстващи тази активност) – преживяванията на тъга, печал, но и понякога страх.

Втората тенденция подчертава сигналната и ориентировъчна функция на преживяванията в хода на поведението. Сигналната функция е точно обозначена от В.Шингаров - “Чрез емоциите потребностите се проектират на екрана на съзнанието”. От такъв тип са теориите на П.Фрес за възникването на емоциите в обстановка на недостатъчни адаптационни възможности и схващането на П.Анохин за емоциите като израз на несъответствието между намерение и реално постигнат резултат. Същата е и “информационната теория” на П.Симонов за ориентировъчните функции на емоциите в условията на излишък или дефицит на информацията, която е необходима за дейността. Самият автор се изразява така : “емоцията е отражение на силата на потребността и вероятността тя да бъде удовлетворена в определен момент”. А.Лазаръс (1970) пише за познавателния характер на емоциите, съществуващи като оценки за възможностите за действие на субекта. Особено важна е сигналната функция на емоциите в процеса на мотивация, където те изразяват съдържанието на мотивите. А.Н.Леонтиев(1977) отбелязва : “Мотивите… съществуват в рамките на съзнанието само в косвено изражение – във формата на желания, искания, стремежи към дадена цел. Тези непосредствени преживявания изпълняват ролята на вътрешните сигнали, с помощта на които се регулират осъществяващите се процеси”.

Това е ключова функция в психичния живот, която емоциите изпълняват благодарение на своите същностни особености. Те са посочени от различни автори. Едната е посочена от Е.Клапаред, който казва, че емоциите разкриват своята значимост пред субекта непосредствено, без никакви опосредстващи звена. Друга особеност е посочена от Анохин – решаваща черта на емоционалното състояние е неговата интегративност, изключителността му спрямо другите състояния и реакции на организма. Емоциите са абсолютен сигнал за полезното или вредно въздействие върху организма като предшестват локализацията на въздействието и конкретния механизъм на ответна реакция.

Благодарение на тези свои способности емоциите имат място в регулацията и на психични процеси като мисленето, които традиционно, още от времето на Кант, се разглеждат като несвързани даже противоположни на емоционалните процеси.

Експериментални изследвания, проведени от О.Тихомиров и сътрудници в края на 70-те години, опровергават традиционното схващане за взаимното изключване на мислене и емоции и разкриват неявно съществуващата дълбока и неразривна връзка между тях. Те установяват, че при решаване на мислени задачи се наблюдава възникване на емоционална активация, която са измерили чрез кожно-галванична реакция (спадане на съпротивлението на кожата). Характерното за тази емоционална активация е, че тя винаги изпреварва с няколко милисекунди намирането на решението и неговото изразяване с думи, т.е. това не е емоция по повод решението, а наличие на своеобразен стадий от процеса на мислене, когато решението е вече намерено, но все още не е оформено с думи.

За да изпълнят емоционалните си преживявания адекватно своите регулативни функции, сигналният им смисъл трябва да бъде разпознат от личността. На практика обаче в процеса на разпознаване съществуват редица затруднения и грешки. Някои от тях са посочени от Януш Рейковски (1979) :

- неразпознаване на момента на настъпване на емоцията;

- погрешна класификация на вече възникналата емоция. Например, субектът определя своята обида като морално възмущение или страха от неуспех като липса на заинтересованост;

- неправилно определяне на причината за емоцията : проявата на гняв към някого се смята за неморално поведение, а всъщност гневът е предизвикан от не оказване на уважение;

- неправилно определяне на връзката между емоция и постъпка : дадена постъпка да де вини за предизвикване на определена емоция, докато причинно-следствената връзка всъщност да е обратната.

Част от изброените затруднения се дължат на сложния състав от компоненти и на най-простата наглед емоция. Според класическата схема на В.Вундт има три параметъра, структуриращи компонентния състав на емоциите :




  1. Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница