1 предмет и кратка хронология на развитието на теоретичните виждания в психологията на личността

Различните автори придават различна тежест на отделните компоненти в теориите за регулативните възможности на емоциите. С.Шахтър (1962) поставя в основата на своята теория компонента равнище на активация. К.Изард (1980) изгражда своята диференциална теория за емоциите чрез типологизацията на модалностните и качествените характеристики на преживявания като радост, страх, гняв. Към тези теории може да се отправи възражението, че точно тези компоненти имат силно ограничено влияние върху поведението, което се дължи на физиологичната специфика на всеки организъм. Показателни са данните на Р.Райсензен (1983), който не получава потвърждение при изследването на най-важната хипотеза на Шахтър, че редукцията на възбудата води винаги до прекратяване на емоционалното състояние. В повечето случаи, веднъж възникналото емоционално състояние се оказва независимо от последващото равнище на активация. Друго възражение е различния принос, който внасят в организацията на поведението преживяванията с отрицателен или положителен знак. П.Симонов подчертава решаващата роля на положителните емоции в построяването на сложните форми на индивидуална активност. Отбелязва, че “доминираща е ролята на положителните емоции в организацията на изследователското поведение. Без тях е трудно да си представим онези дейности, които не са продиктувани от непосредствено утилитарен ефект : теоретичното познание, различните видове творчество и т.н. В тези области подбуждащото на отрицателните емоции е нищожно, ако въобще съществува… Отрицателните емоции, като правило, осигуряват съхраняването на това, което е вече достигнато от еволюцията или индивидуалното развитие на субекта. Положителните емоции революционизират поведението, подбуждайки към търсенето на нови, още неудовлетворени потребности..”

Автори като В.Нибелицин, обръщат внимание на връзката на емоционалния живот с физиологично обусловените регулативни структури, какъвто е темпераментът. Той смята съвкупността от характеристиките на различните емоционални явления за цялостна система, изразяваща обобщената индивидуална характеристика “емоционалност”. В качеството на основни параметри на тази характеристика той отделя впечатлителност – чувствителност към по-слаби въздействия от средата; импулсивност – бързината, с която емоцията става реална подбудителна сила и емоционална лабилност – показва скоростта на прекратяване на една емоция или скоростта на смяна на една емоция с друга.

С многообразните си форми на влияние върху поведението, емоционалните преживявания са един от ключовите фактори от системата на психичните регулатори на човешката активност.

№ 6 ПСИХОАНАЛИЗА И НЕФРОЙДИСТКИ КОНЦЕПЦИИ

За да се избере основната форма на психична енергия, са нужни критерии за различаването на изходна форма от нейните производни прояви. Критерият, използван от Фройд е чисто емпиричен. Като главна, изходна форма на психичната енергия той отделя онази сфера, в която енергетичните характеристики са изразени най-отчетливо и с максимална интензивност – сексуалната сфера. Идеята, че основен генератор на психични напрежения е сексуалната сфера, предопределя логиката в неговата теория, че всички останали прояви на психичната енергия, а от там и на психичния живот са модификации на изходната сексуална енергия и резултат от нейните превръщания.

Несъзнателният “стремеж към власт” според автора представлява друга основна мотивационна тенденция. Физически слабият човек се стреми да компенсира чувството си за непълноценност с достигането на неограничена власт. Властта се явява едновременно средство за компенсация и цел на хората, живеещи в цивилизацията. Това свое виждане Адлер заимства директно от Ф.Ницше, когото често цитира и смята за велик мислител. Разликата във вижданията на двамата е само тази, че според Ницше “волята за власт” е творчески инстинкт на човека, а при Адлер “стремежът към власт” е динамичната сила на развитието на човешката психика и механизмът за компенсация на чувството за непълноценност.

С развитието на възгледите си Адлер постепенно стига до извода, че само изследването на несъзнателната мотивация не осигурява цялостна картина на човешката природа. Смята, че за да се вникне във вътрешната природа на човека е необходимо да се изследва цялата съвкупност от връзки, които субектът установява със света, а те започват от раждането. Фройд смята, че интересът на детето е насочен навътре към себе си, към собственото си тяло, а според Адлер детското внимание е насочено навън – към другите хора и обкръжаващите го събития. Така човек не е изолирано същество, действащо независимо от социалното си обкръжение. В този смисъл за Адлер човекът е двойнствено същество – от една страна е слаб и непълноценен биологически, опитващ се да компенсира своята непълноценност със стремежът си за власт, а от друга – е социално същество, надарено с “космическо чувство за принадлежност” към цялото човечество. Между тези две страни на човешкото съществуване има тясна връзка, която “индивидуалната психология” на Адлер се опитва да разшифрова. Затова въвежда понятието “социално чувство”, а също и еквивалентното “социален интерес”. В неговата интерпретация това понятие включва в себе си не само общочовешкото чувство за взаимна свързаност между индивидите, но и оценъчното отношение на човека за живота като цяло., което означава, че всеки индивид притежава способността да вижда себе си и света с очите на другите, да оценява жизнените ситуации от гледна точка на тези културни и морални норми, създали се в хода на съвместния живот в определена общност. Върху “социалния интерес” са основани правовите отношения, етическите и естетически оценки. Адлер смята, че точно този интерес е истинската и необходима компенсация на естествените слабости в човека, т.е. също изпълнява компенсаторна функция. Счита също, че благодарение точно на този интерес протича социално приемливото приспособяване на индивидите към актуалната жизнена ситуация, приспособяване, осъществявано както на социално, така и на психологическо равнище.

Друго съществено различие във възгледите на Фройд и Адлер е схващането на Адлер, че не може да се говори за биологически детерминизъм (биологията изцяло да предопределя психичното развитие) в психиката, доколкото инстинктите не могат да служат за изходни обяснителни принципи при разглеждане на насочеността на психическата дейност на личността. За обяснение на поведението е необходимо да се знае крайната цел на действащата личност. Според Адлер механизмите на “компенсация” и “свръхкомпенсация” не функционират без тази крайна цел, към която е ориентирана всяка човешка дейност. Авторът смята, че крайната цел винаги е в подсъзнателните слоеве на психиката и затова е необходимо да се помогне на човека да осъзнае несъзнателно изработения от него план на собствения му живот. Основната задача на своята “индивидуална психология” Адлер вижда в разкриване на съдържанието на този план. В хода на доизграждането на теорията си той променя дефиницията на крайната цел няколко пъти. В началото е “стремежът към властта”, изпълняващ ролята на “свръхкомпенсация” на “чувството за непълноценност” на индивида. По-късно се заменя със “стремеж към превъзходство”, свързан с престижа, икономическото преуспяване и общественото признание. В последните си работи авторът стига до тезиса за “стремеж към съвършенство” и го определя като саморазгръщане на вътрешните сили на човека, за достигане на завършеност и цялост на личността. Утвърждаването на активния принцип в човешкото битие и акцентирането върху личността, като творческа и самоопределяща се цялост, е особено позитивен момент в концепцията на Адлер.

Концепцията на Хорни се смята за социално-културна, тъй като тя стига до убеждението, че разгадаването на причините за поведението следва да се търсят в различните социални и културни условия на живот. Тя насочва усилията се към развитието на психоанализата в посока на една културологична интерпретация. От тази позиция тя обосновава идеите си за природата на вътрешноличностните конфликти, за възникване на неврозите и за взаимовръзките между човека и културата.

При разглеждането на проблема за конфликтите, Хорни специално подчертава, че конфликтните ситуации са вътрешно присъщи не само на невротика, но и на всеки човек и се явяват “интегрална част от човешкия живот”. В книгите си “Нашите вътрешни конфликти”(1945) и “Неврозите и развитието на човека”(1950) тя преразглежда тезиса на Фройд за непримиримия конфликт между индивида и цивилизацията. Тревогата според нея не е изначално присъстваща в психиката, но тя възниква от отсъствието на чувството за безопасност в междуличностните отношения, което се заменя от т.н. “чувство на основно безпокойство”. Оказва се, че възникването и развитието на вътрешноличностен конфликт е в тясна зависимост от изпитването на това чувство, което според Хорни формира предпоставките на “основния конфликт” в личността.

Съдържанието на този “основен конфликт” е в отчаянието и безпомощността на човека в света, неспособността за ориентация в изменящите се и неподвластни на личностен контрол условия на културата. В тези променящи се условия се наблюдава разпад на старите и възникване на нови ценности, съществуването на различни стилове на живот.

Хората се различават по способностите да третират конфликтите си. Едни могат да осъзнават своите конфликти и така да ги превръщат в “нормални” и контролируеми психични явления, но при други подобно осъзнаване не се осъществява и в съзнанието им настъпва “невротичен конфликт”. Хорни смята, че основен източник на такъв конфликт не е противоречието между стремежа за осъществяване на скритите желания и страха от нарушаване на моралните забрани, а загубата на способността да се желаят напълно конкретни и определени неща, тъй като под въздействието на социално-културните условия, желанията на човека се оказват разцепени и насочени в различни посоки. Това разбиране определя позитивното виждане за възможния изход – за разлика от Фройд, Хорни смята, че конфликтът може да бъде разрешен.

При разкриване на причините за възникване на вътрешноличностните конфликти, Хорни обръща особено внимание върху противоречието между потребностите на отделния човек и възможностите за тяхното удовлетворяване в рамките на съществуващата култура. В зависимост от особеностите на отношенията на личността с обкръжаващите го хора, Керън Хорни различава три вида потребности : насочени към хората; насочени против хората; за разграничаване от хората. Всяко от тези отношения се отличава със засилване на определен елемент от “основното безпокойство”. При първото отношение доминира безпомощността, при второто – враждебността, а при третото – изолацията.

При нормално развитие на личността трите вида потребности се балансират взаимно, докато при невротичното развитие този баланс е нарушен и доминира една от трите, което определя и трите типа невротична личност :

1. “Отстъпчив”тип – личност, която има повишена нужда да е съпричастна с живота на другия и да се подчинява на неговото влияние. Самооценката на такава личност е напълно зависима от оценката на другите за нея, а нейните ценностни ориентации са любовта към ближния, симпатията и добротата. Това са и основните способи на личността за преодоляване на вътрешните си конфликти.

2. “Агресивен”тип – личност, противоположна на първата, която смята хората за враждебно настроени един към друг и разглежда живота като непрекъсната борба на всеки срещу всеки, в която оцелява само най-силният. Основната потребност на този тип личност е да постигне господство над другите, демонстрирано чрез богатството и социалното влияние.

3. “Отстранен”тип – личност, опитваща се да минимизира чувството за безпокойство чрез установяване на емоционална дистанция между себе си и другите. Тази личност не иска да се включва в социалния живот и да се съобразява с мнението на другите и с установените норми. Нейните ценности са свързани с преживяването на собствено достойнство и уникалността на личностното съществуване.

Специфичен механизъм на невротичното развитие, според Хорни е формирането на “идеализиран образ на собственото Аз”, който функционира на безсъзнателно равнище и се поражда за заместване на реалното самоутвърждаване и за илюзорно прикритие на противоречията, раздиращи личността. Така интерпретирани, конфликтите не се възприемат като действително съществуващи. Хорни смята, че задачата на психологията е да помогне на невротика да осъзнае наличието на своя “идеализиран образ” и да го убеди, че подобен мним опит за решаване на действителните конфликти не води до позитивни и трайни резултати, а също и да развие способностите на тази личност за изработване на реалистични решения на съществуващите проблеми. Затова Керън Хорни апелира за стимулиране на присъщия на човека стремеж към самореализация, т.е. към разгръщане на всички вътрешни потенциали, заложени първоначално в човека. С тези свои схващания Хорни се сближава с теоретичните виждания на представителите на хуманистичната психология, каквито са Карл Роджърс и Ейбрахам Маслоу.

№ 7 ТЕОРИЯТА НА ГОРДЪН ОЛПОРТ ЗА ЧЕРТИТЕ НА ЛИЧНОСТТА
В средата на нашия век част от психолозите стигат до заключението, че трябва да се измени радикално самият подход към изследването на личността. Същността на тази промяна се състои в принципното отхвърляне на необходимостта от предварителното построяване на теоретични схеми за обясняване на поведението. Авторите на тази промяна са силно повлияни от философското направление логически позитивизъм. Те поставят в центъра на своето внимание въпросите, отнасящи се до измерването на явления, свързани по един или друг начин с феномена наричан личност, а не проблемите на теорията. Вместо към мисълта на К.Левин :”няма нищо по-практично от добрата теория”, те се придържат към максимата “няма нищо по-практично от добрата процедура”. Отричат нуждата от предварителна теория за същността и структурата на връзките между психичните явления и се насочват към изследване на езика и по-специално на лексиката, в която се обективира и типологизира описанието на иначе безкрайно вариативното човешко поведение. Въпреки антитеоретичната патетика на вижданията им, авторите са силно повлияни от едно от схващанията на теоретикът Гордън Олпорт, провел през 1924 година първия в САЩ специализиран лекционен курс по психология на личността, а през 1937 година публикувал книгата ”Личност : психологическа интерпретация”, която в продължение на 25 години е била основен учебник за американските университети в тази област.

Олпорт развива своята концепция, противопоставяйки се на трите основни тези на фройдизма:

1. 
   За ирационалната природа и мотивация;
   
2. 
   За отсъствието у “Аз-а” на собствена динамична сила;
   
3. 
   За фаталната предопределеност на личността на възрастния от преживяванията в детството.