1 предмет и кратка хронология на развитието на теоретичните виждания в психологията на личността


Самооценки на външния вид и притежаваната привлекателност



страница6/8
Дата11.01.2018
Размер1.37 Mb.
#42967
1   2   3   4   5   6   7   8

3. Самооценки на външния вид и притежаваната привлекателност. Към тях се отнася обобщената оценка за физическата красота, оценката за притежаваните маниери на поведение, вкуса на обличане, поддържане на личната хигиена и др. в началото тези самооценки са присъщи повече на момичетата и девойките, но през пубертета ангажират и момчетата, а после придобиват решаващо значение в регулацията на отношенията между половете.

4. Самооценки на качествата, свързани с организацията и осъществяването на междуличностните отношения. Това са самооценки на моралните качества като честност, откритост и др., но и техните антиподи. Тук влизат качества, необходими за започване на общуване, както и за поддържане на хармонични отношения.

Изброените видове самооценки изразяват структурния аспект на организация на знанията за себе си. В процеса на индивидуално развитие представите се развиват и усложняват и стават все по-абстрактни. На основата на сведения за първоначалните умения и способности (например добър в рисуването), постепенно се формират обобщения от първи порядък (“с умела ръка”), а по-късно прерастват в първични абстракции (художник), а още по-късно в по-високи абстракции (творец). По този начин се развиват комплексни когнитивни схеми, които съдържат както конкретни, така и абстрактни елементи. В тях протичат процеси на диференциация на конкретни страни и едновременно с това и на реинтеграцията им в нови структури.

Представянето на Аз-образа като сложна конфигурация не е достатъчно, ако не се разкрие аспекта на функциониране на самооценките в система. Системата е динамична. Във всеки момент обект на регулация стават различни страни на личността, а също постоянно се променя и типът съпоставки между различните по съдържание представи за себе си. Съществува определена типология на самооценките, които в определени моменти изпълняват специфични роли в процеса на саморегулация :

1. Реална самооценка – това е основната функционална роля, в която се оказва една представа за себе си. Отразява наличното състояние и степен на развитие на притежаваните качества. Служи като актуална основа за планиране на действия и избор на желаните цели, независимо дали е адекватна или не.

2. Идеална самооценка – тази роля на самооценката изразява желанията и стремежите на индивида за постигане такова равнище на развитие на наличните качества, което най-пълно отговаря на идеалите и ценностите на тази личност.

3. Нормативна самооценка – отразява въздействието на социалните норми и морални правила върху организацията на индивидуалните действия.

4. Възприемана самооценка - тя е органично свързана с нормативната самооценка. Въплъщава субективните представи на личността за това как околните (значимите други) възприемат нейните качества, т.е. какво е мнението на значимите други за индивида в определен жизнен аспект.

5. “Очаквана самооценка” – изкристализира въз основа на представите на индивида за възможния диапазон на промяна на притежаваните качества. Тази роля на самооценката е тясно свързана с повишаване на степента на адекватност. В нея обективно се отчитат факторите от външната среда и на самата личност, които пречат на реалното постигане на предписваните нива на идеалната или нормативната самооценка.

Действителната динамика в системата от самооценки се реализира от непрекъснати съпоставки между самооценките, които са в различно функционално качество. Постоянно действаща в рамките на мотивационния процес е съпоставката между реалната и идеалната самооценка на дадена среда на личността. Ако нивата на двете съвпаднат това става източник на интензивни емоционални преживявания – радост, приповдигнатост, общо задоволство от себе си. Когато идеалната надхвърля реалната, това е повод за вътрешна мобилизация и напрегнатост като най-често в резултат се появява мотивация за действие. При всеки процес на мотивация, от който произтичат реални действия в един момент се формира подобен тип надвишаване на идеалната над реалната самооценка, което се явява отново подбуда за действие, но само когато е в реални оптимални граници, при които не се губи усещането за достижимост на целите. Ако надвишаването е прекалено голямо се пораждат негативни преживявания на разочарование и неудовлетвореност, които възпират предприемането на реални действия за постигане на целите. При евентуално надвишаване на реалната над идеалната самооценка също има възпиране от действия, но причината е емоцията на самодоволство и самолюбието. Ако това надвишаване често е факт, то е сигурен индикатор за наличие на процес на деградация на личността.



Съпоставката между реалната и нормативната самооценки разкрива степента на реалния Аз и нормативните изисквания на социалната среда, в която се намира индивидът. Когато реалната оценка надхвърля нормативната или са равни, личността се чувства уютно и добре интегрирана в социума. Ако нормативната надхвърля реалната в определен диапазон, се стимулира процес на изменение на качествата към доближаване до нормативните изисквания. Стремежът на промяна е толкова силен, колкото е по-голямо съгласието с мнението на значимите други. Ако достигането на нормативните изисквания се преживява като невъзможно, това може да доведе до две различни психологически последствия : при едното личността започва едно вътрешно дистанциране от нормативните изисквания, което води до тяхната психическа девалвация (обезценяване), при другото последствие личността не подлага на преоценка тяхната ценност и тогава преживява интензивни чувства на вина и срам, които на свой ред влияят на социалното му поведение.

Съпоставката между реална и възприемана самооценка изпълнява важни регулативни функции в сферата на междуличностното общуване. От тази съпоставка зависи степента на междуличностно доверие между евентуалните партньори в общуването. Когато реалната надхвърля възприеманата в човека възниква чувството, че е пренебрегван и недооценяван и в него се пораждат преживяванията на обида и враждебност. Започва да изпитва недоверие и подозрителност към чуждите намерения и да прикрива своите. Ако двете съвпадат или възприеманата малко надхвърля реалната, човек се чувства изцяло приет и справедливо оценен като е склонен към прояви на по-голяма откритост и доверие.

Следващите възможни съпоставяния се реализират по-рядко, тъй като се основават на по-специфични умения на личността – интелектуален анализ и самоанализ на собствените преживявания. Една от тях е съпоставката между идеална самооценка и нормативен стандарт, функциониращ в обществото. Интелектуалният анализ може да разкрие потенциалните зони на конфликт между личните стремежи и обективните социални условия. Ако средата налага като образец печеленето на пари и социално положение, а идеалната самооценка е въплъщение на стремеж към постигане на вътрешна хармония и единение с природата, преживяването на конфликти на ценностно равнище поражда преживявания на обърканост, безпокойство, напрегнатост и неудовлетвореност, което води до развитието на невротични състояния. Съответствието между двете е индикатор за добра социална адаптираност. Иронията е, че при личности напълно интегрирани в обществото, изобщо не възниква необходимостта от тази съпоставка.



Съпоставката между идеална и очаквана самооценка се отразява върху субективната представа за реалистичността на идеала. Съвпадението им допълнително подтиква към действия за постигането му. При разминаването се задвижват процеси за преосмисляне и преоценка на идеала, които водят най-често до неговото “снижаване” до наличните способности на индивида.
12-2 АЗ-КОНЦЕПЦИЯТА И НЕЙНОТО ФУНКЦИОНИРАНЕ
С обединяването на самооценките в система се поражда най-важното регулативно образувание в личността – нейният Аз-образ или казано терминологично Аз-концепция, което се подчинява и на по-сложни психични закономерности.

Теоретичният анализ на съдържанията и функционирането на Аз-концепцията на личността води началото си от книгата на Уилям Джеймс “Принципи на психологията” написана през 1890 година. Той въвежда важното различие между познаващата страна на съзнанието и обекта на познаващото съзнание. Този обект той означава като “емпиричен Аз” на индивида, в който се разграничават съдържанията на ”материалния Аз”(нещата и вещите, които притежава или нарича “мои”), “социалния Аз”(образа му в очите на другите) и “духовния Аз”(неговите действителни ценности и потребности, представени в потока на съзнанието). По това време е предложена и т.нар. теория за огледалния Аз от Чарлз Кули, според която човек си съставя представа за своя вътрешен свят чрез вглеждане в отношенията на другите към него и усвояване на техните мнения и оценки. Другите служат като “огледало”, в което се отразява Аз-ът. Тази теория е приложима за началните периоди на формиране на представи за себе си, но с натрупването на жизнен опит и други основания за формиране на Аз-концепцията, при които мнението на околните не оказва изцяло определящо влияние. Това всъщност е част от големият въпрос – от къде и чрез какви процеси хората черпят информация за себе си и как протича самопознанието. Този въпрос е важен, тъй като много малко страни на личността са достъпни за непосредствено наблюдение и богатството на Аз-образа не може да бъде продукт изцяло на сетивното възприятие. Отделянето на образа за себе си от другите представи за действителността се формира още в най-ранно детство, когато се дефинират двойните усещания от докосването на различни части от тялото за разлика от усещанията при докосване на други предмети. Така детето обособява себе си от външния свят и развива първоначален Аз-образ под влиянието на социалните взаимоотношения и приписването от родителите на постъпки, действия и резултати на самото дете. Всички те се интегрират в център, който се свързва с личното име, тъй като малкото дете преди да започне да употребява “Аз” говори за себе си в трето лице и едва по-късно думичката “Аз” се появява като индикатор за проявите на самостоятелност.

След повече от век експериментални и теоретични проучвания в психологията е достигната определена степен на съгласие, че “Аз-образът” е :

1. организиран на много равнища, а съвкупността от представи, самооценки и знания за собствените качества притежава вътрешна структура.

2. формира се постепенно, но неотклонно, като от първоначалните, изцяло ситуативни самооценки изкристализират по-глобални и устойчиви, които регулират определени класове жизнени функции.

3. относително независим е във времето, като независимо от промените в някои знания и убеждения за Аз-а, най-значимите представи остават устойчиви за дълги периоди от време.

4. има изцяло оценъчен характер, т.е. веднъж формирана Аз-концепцията регулира или оказва косвено влияние върху последващите преценки на личността за широк кръг явления.

5. търпи определени развития във времето – заедно с когнитивното развитие на индивида протичат два взаимосвързани процеса : на диференциация – поражда нови по-частни схващания за собствените качества и на интеграция – по-усложнени и глобални схващания.

Разграничават се пет разновидности от Аз-концепции, всяка от които формирана от различни по съдържание комплекси от Аз-схеми :



1. Физически Аз-образ – образът на собственото тяло като външност и способност за функциониране.

2. Социален Аз-образ – обобщеният образ на личността в очите на значимите други (роднини, колеги, връстници, приятели и др.- референтни групи). Това е индивидуалната представа за себе си като “личност сред другите”.

3. Актуален Аз-образ – обобщеното мнение, което има личността за притежаваните от нея качества в конкретен момент.

4. Целеви Аз-образ – обобщава постижимите според личността цели, свързани с придобиването на желани качества (какъв искам и мога да стана).

5. Идеален Аз-образ – обобщава желанията и мечтите на субекта, без оглед на възможностите за тяхното реализиране.

Структурирането на себепредставите в някоя от изброените по-горе разновидности от Аз-образи се осъществява в хода на индивидуалното развитие чрез три взаимосвързани механизма, всеки от които доминира през определен етап от живота. Най-ранният и най-универсален механизъм е този на идентификацията или както се определя понякога на социално преписване. При него наблюдаваните от лицето психични качества и поведенчески изяви на околните старателно се копират, но се правят и опити да се възпроизведат в собственото поведение. Първоначалният източник за усвояване на качества, умения и способности са родителите, но още в предучилищна възраст масмедиите и особено телевизията придобиват мощно сугестиращо влияние. Понякога анимационните филмчета се оказват толкова значим източник на опит, колкото общуването с родителите. През този период качествата, с които се идентифицира детето, се усвояват безкритично и несъзнателно, тъй като източникът има абсолютен авторитет в детското съзнание.

В края на детството обаче най-голям авторитет завоюва групата от приятелите и връстниците и демонстрираните качества стават обект на внимателно наблюдение и “еталон” за сравняване на равнището на развитие на собствените качества. Включва се вторият механизъм на изграждане на Аз-образа – този на социално сравняване. При този механизъм обаче авторитетът на групата не е абсолютен. Индивидът проявява нарастваща във времето избирателност : чувствителен е към притежанието на едни качества, сравнява се по отношение на тяхното развитие, а напълно игнорира други, които за него не стават обект на сравнение.

С навлизането в зрелостта постепенно заработва третият механизъм на структуриране на Аз-образа – социалното утвърждаване. При него критериите за организацията на самооценките и представите за себе си са изцяло вътрешни – такива стават личностните ценности и нагласи, извлечени и усвоени от жизнения опит на индивида. Той вече сам преценява кои качества и в каква степен са му необходими за успешно утвърждаване в социалната му среда. Функционирането на този механизъм не е универсално, не заработва при всеки човек, но индивид, при който е заработил се отличава със значителна личностна автономия и способност сами да управляват събитията в живота си. Всеки от посочените три механизма не отменя действието на предишния, а напротив – по едно и също време могат да функционират и трите заедно. Това обстоятелство донякъде обяснява изключителната сложност и многообразие в проявите на Аз-образа. От тяхното съвместно действие изкристализира т.нар. его-идентичност на личността. Тя е тясно свързана с разграничаването “централно – периферно” в организацията на Аз-схемите. Към его-идентичността на личността – нейното ядро се отнасят онези себепредстави, които заемат централна позиция в съвкупността от Аз-схеми. Чрез тях човекът се самоопределя в социалния свят. Те дават отговор на въпроса “Кой съм аз сред другите?”. По такъв начин его-идентичността обхваща самооценките, които са съществени и значими в усилията за заемане на определени социални позиции, като стават обект на особено внимание от страна на личността. Така човек, който се идентифицира като творец ще обръща особено внимание на способностите си да изгражда необичайни образи на обичайни неща от живота, на притежанието на тънка емоционална чувствителност, а друг, който се идентифицира като човек на точните науки, ще обръща внимание на уменията си да открива сложни закономерности и няма да обръща никакво внимание на емоционалната чувствителност. Така едни качества и страни на личността получават приоритет, а други се изтласкват в периферията на личностния интерес.

Общата картина на протичането на тези процеси е много по-сложна, защото човек търси самоопределение едновременно по отношение на много страни от социалната действителност. Но при всяка идентификация стремежът е един и същ – да се заеме благоприятно положение в сравнение с останалите и така да се максимизират възможните награди и подкрепи, които могат да се извлекат от заетата социална позиция. В психологията това се обозначава като стремеж за позитивно разграничаване от другите (Рейсман, 1983). Този стремеж внася динамизма в изграждането на Аз-схемите, свързани с определена идентичност и подбужда индивида към развитие на много страни на своята личност. Успешното поддържане на его-идентичността дава резултат в получаване на публично признание на притежаваните лични качества, а от там става предпоставка за поддържане на чувството за лична ценност.

Поддържането на това чувство не е самоцелно, а задоволява една фундаментална личностна потребност – потребността за поддържането на положителна обобщена себепреценка. Такава себепреценка може да възникне и да се съхранява, ако субектът успява да контролира развоя на текущите ситуации и има усещането за успешност в извършването действия. Разгръщането на тази потребност представлява универсалния, ключов механизъм за задвижване на всеки един процес на мотивация.

Самото глобално чувство за лична ценност (с други наименования : себеуважение, глобална самооценка, зачитане на себе си) е специално анализирано още от първия изследовател на Аз-образа Уилям Джеймс. Той отбелязва, че повишаването или понижаването на частните самооценки води до закономерни изменения в общото отношение към себе си. Когато човек оценява определен аспект на личността си положително, повишава и цялостното отношение към себе си и възниква емоция на удовлетворение и обратното неблагоприятното оценяване на един аспект води до снижаване на глобалната самооценка, придружено с негативни емоции на неудовлетворение.

Глобалната самооценка или чувството за ценност има и други свои независими основания, освен частните самооценки. Те са вродена потребност от получаване на грижи и внимание, които да създават у детето чувство на емоционален комфорт. Когато тази потребност се удовлетворява, детето преживява положителни емоции и се уверява, че неговата среда е благоразположена, а тази му увереност се трансформира в чувство за лична ценност.

Съвременните изследвания на детерминантите на личната ценност показват, че колкото повече положителни качества притежава човек, толкова по-малко е влиянието на всяко едно от тях върху глобалната самооценка. Ако обаче броят им е по-малък, то влиянието е по-голямо. Ако един човек извлича самоуважението си само от физическата си сила, всяко не потвърждение на физическата му мощ ще се преживява много болезнено и ще снижава чувството му за личностна ценност. По същия начин ще реагира и музикант вглъбен в сценичните си изяви, ако не получи потвърждение на виртуозността си при дадено изпълнение. В този смисъл общото самоуважение е функция от баланса между преценките за притежавани лични положителни и отрицателни качества. Джеймс представя този баланс в своята известна формула за самоуважението чрез съотношението между постигнатите успехи и претенциите, създадени у индивида :

успехите

Самоуважението = ---------------------------

претенциите

Постигането на жизнена мъдрост и чувство за психическо благополучие в много случаи е свързано с намирането на правилната пропорция между тези показатели. Гонитбата и постигането на нови успехи няма да носи психологическо удовлетворение, ако в същото време нарастват неудържимо и субективните претенции. Поради това е необходимо постоянно проверяване на съществуващите претенции и освобождаване от нереалистичните, което ще доведе до съхраняване на душевното равновесие.


13 ФЕНОМЕНИТЕ НА САМОВЪЗПРИЯТИЕТО И КАУЗАЛНАТА АТРИБУЦИЯ

ВИДОВЕ ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ГРЕШКИ В ПРОЦЕСА НА ВЪЗПРИЯТИЕ
Потребността от съхранение на висока самооценка се явява като постоянен генератор за проявата на познавателна активност от личността. тази активност обаче често протича в обстановка на недостатъчно ясно или направо неясни критерии за ориентация в собствените психични състояния. Човек в повечето случаи успешно компенсира недостига на информация за собствените психични състояния по косвени начини. На този момент обръща внимание психологът Д.Бем през 1972г., като предлага собствена концепция за тези процеси, наименувайки я “теория за самовъзприятието”. Според него “дисонансните” интерпретации са прекалено усложнени, за да се използват широко в обяснението на “всекидневното поведение”. За да се разбере природата на самооценъчните съждения, по скоро е необходим анализ на реалните функционални отношения в битието на индивида.

За Бем възможният механизъм за оценка на вътрешните състояния се основава на следните функционални дадености :



1. Човек “узнава” за своите текущи емоции, нагласи и други психични състояния като наблюдава своето поведение, а също и обстоятелствата (условията), в които това поведение се осъществява.

2. В степента, в която показателите за нашето вътрешно състояние са слаби, не еднозначни и трудно се интерпретират, в същата степен ние сме функционално зависими от външните признаци на нашето поведение, за да определим собственото си вътрешно състояние.

Всъщност крайъгълното положение на теорията за самовъзприятието “ние научаваме какво мислим чрез наблюдението на това, което правим” не оставя място за мотивационните фактори, съставящи основата на процеса на отслабване на когнитивния дисонанс. Основният пункт на разминаване между двете концепции е проблема за “първоначалната нагласа” за дадено поведение. Тя е известна за осъществяващия поведението, но е неизвестна за наблюдаващия това поведение. Според модела на дисонанса събитията се разгръщат в следния ред : първоначално отношение към съответния обект (човек или задача) – предприемане на постъпка – възникване на ново отношение, съответстващо на постъпката, но отличаващо се от първоначалното. В модела на самовъзприятието се взимат предвид само постъпката и отношението, сформирано от основата на тази постъпка.

В осъществените експерименти за проверка на предположенията на Бем се е потвърдило наличието на тенденция индивидите да се доверяват на повече от актуалните характеристики на наличната ситуация, в която се намират, отколкото на своя минал психичен опит. С други думи човек преценява миналите си емоции и психични състояния винаги с критериите, които използва в настоящето.

Друг непрекъснато действащ психологичен процес е посочен от авторите Л.Ейбрамсън и М.Селигман (1978) като основния способ за ориентацията на индивида в социалната среда. Това е процесът обозначен с терминологичния израз “каузална атрибуция” приписването на причината за резултатите от предприетите от индивида действия. Авторите описват характеристиките на това приписване в предложената от тях “теория за атрибутивния стил”. Според нея, хората приписват причините за получените резултати в съответствие със следните четири оценъчни параметъра :



1. Доколко причината се корени в индивида или дължи на определени външни обстоятелства – обозначава се като интерналност;

2. Доколко тя е важна за индивида;

3. Доколко дадена причина се проявява устойчиво във времето или това е параметъра стабилност;

4. Колко е широк кръга на предизвиканите от нея последици или параметър глобалност.

Освен това, хората обръщат изключително внимание на съдържанието на резултатите – дали те са положителни или отрицателни. В изследванията е доказано съществуването на тенденция успехите да се приписват на вътрешни, стабилни и глобални причини (собствените способности), а неуспехите да се отнасят към външни и нестабилни причини – лоши условия или малшанс. В случаите, когато неуспехите устойчиво се приписват на стабилни вътрешни причини, това е индикатор за развитие на депресивни състояния в личността.

Психологическата картина на процесите на самовъзприятие и каузална атрибуция се усложнява и от факта, че и други психични явления като процесите на запаметяването и забравянето оказват силно влияние върху съдържанието и насоката на самовъзприятието. Характерно за този процес е, че в неговото развитие съвсем естествено е вплетено възникването на чисто психологически грешки, които от една страна изкривяват реалните обстоятелства, но от друга облекчават и ускоряват субективното осмисляне на същите тези обстоятелства.

Първият тип такива грешки са мотивационните (защитни) пристрастия, например в асиметрията в приписването на позитивните и негативни резултати : позитивните – изцяло на свои усилия и способности, а негативните – изцяло на външни фактори като липса на шанс или трудност на задачата.



Вторият тип грешки се корени в несъвършенства с боравенето с различни видове информация, или те имат информационна природа. Често срещана грешка е т.нар. “лъжливо съгласие”, която се състои в това, че индивидът счита своите разсъждения и поведение за нормални и съответстващи на наличните обстоятелства, тъй като почти винаги сравнява с група от хора, сходни с него по социално-икономически статус.

Друг вид разпространена грешка е недооценяването на “неравните възможности на ролевото поведение”. Различните социални роли предполагат различна степен на възможността да се демонстрират личните преимущества и да се прикриват недостатъците. Често не се осъзнава, че нормите на общуването позволяват на притежателите на “по-привилегированите” роли да показват само своите плюсове, а изпълнението на “подчинени роли” принуждава лицата, които ги изпълняват да разкриват и своите недостатъци. Например лекарят в контакта си с пациента може да избира дали да се покаже като добър приятел, строг родител или увлечен учен, а болният има значително по-ограничен избор.



Игнорирането на информационната ценност на ненастъпили, но вероятни събития е следващ вид психологическа грешка. Понякога реално важен фактор в процеса на общуване не е това, което човек казва, а това, което премълчава; не това, което върши, а това, което не извършва. Особеностите на човешката памет обаче са такива, че се запомнят по-добре извършените, отколкото възможните събития, дори и много вероятни.

Проявата на незаслужено по-голямо доверие към конкретните примери в сравнение с “по-абстрактните” данни, които са на разположение на индивида. Той обобщава по-добре и с по-голяма охота нагледните случаи и издига съдържанието им в ранг на правила, отколкото се ориентира в специализирани аналитични писмени материали, тъй като вникването в тяхното съдържание обикновено изисква значителни интелектуални усилия. Това е израз на специфична заблуда, която е позната в психологията под термина “лъжлива корелация”, т.е. онова, което е по-достъпно за възприятието по-бързо се запаметява и извлича от паметта и оттук погрешно се счита за по-често срещано.

Постепенно придобиваната в хода на индивидуалния живот способност за отчитане, своевременно коригиране и не драматично отношение към изброените психологически грешки съставя съдържанието на високо ценената жизнена мъдрост или иначе казано способност за психологическа рефлексия.

14 ТЕОРИИ В “ХУМАНИСТИЧНАТА ПСИХОЛОГИЯ”: СХВАЩАНИЯТА НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ И КАРЛ РОДЖЪРС


Много от психолозите, ангажирани практически с проблемите на психотерапията след Втората световна война, са дълбоко неудовлетворени от теориите, разработвани и разпространявани от “академичната” психология. Тези теории според тях са прекалено умозрителни и имат слаба връзка с житейската реалност, а още по-малко да служат за практическо ръководство на психотерапевтичната дейност. Практическите психолози започват да систематизират своите наблюдения и практически подходи за работа с клиентите си и ги оформят в теоретични положения. Основният апел на тези автори е човекът да се разглежда в позитивна светлина, не като пасивно реагиращо същество, а като носител на способности и творчески потенциал за саморазвитие на тези способности и търсещ смисъла на своето битие. Тези автори се противопоставят на хомеостатичната обяснителна схема в психологията и се застъпват за обяснения в термините на нарушаване на равновесието.

Тези възгледи дават основание обособилото се направление да се нарече хуманистична психология. В нея доминира разбирането, че човекът е добро и силно същество, което борейки се с трудностите на битието има шанс да ги преодолее и да постигне индивидуален жизнен успех. Авторите на хуманистичната психология не прецизират особено строго положенията на своите теории, защото отдават по-голямо значение на практическите резултати. Затова още в първите броеве на започналото да излиза през 60-е години списание “Списание за хуманистична психология” се акцентира върху формирането на широк избор от специфично човешки черти като : творчество, любов, автономност, идентичност, спонтанност, естественост и топлота в отношенията с другите хора и др.



Ейбрахам Маслоу е единият от двамата практически психолози, които имат най-голям принос в зараждането на хуманистичния подход. Централна идея в неговите схващания е понятието “самоактуализация”. Той развива съдържанието на това понятие в тясна връзка с вижданията си за йерархията на човешките потребности. След задоволяване на своите физиологични потребности, на потребностите от безопасност, любов и уважение (образуващи групата на потребностите на дефицита), човекът според Маслоу човекът има нужда да разгърне и реализира своите вътрешни потенциали, да “самоосъществи” своята истинска природа или своите “потребности на ръста”. Според Маслоу този висш стадий на личностно развитие са достигнали не повече от 1% от общото население и са образец на психологически здрави (зрели, развиващи се) и максимално изразяващи човешката същност хора. Тяхната готовност да взаимодействат с другите се съчетава с ярка индивидуалност. Те са ориентирани към решаване на проблемите на настоящето и заедно с това настоящето им е много добре психологически интегрирано с тяхното минало и бъдеще. Маслоу специално подчертава, че понятието “самоактуализация” описва не толкова конкретните психологически характеристики на конкретни хора, колкото процеса на “ставането”, на развитието на човешката психика към един идеален предел. Първоначално, когато разглежда самоактуализацията в контекста на мотивацията, Маслоу застъпва гледището за йерархическата природа на процеса на удовлетворяването на потребностите : само с удовлетворяване на по-ниско стоящите се създават предпоставки за реално мотивиращо действие на по-високо стоящите.

В по-късните си работи Маслоу се отказва от постановката за фиксираната последователност в удовлетворяването на потребностите в зависимост от тяхното място в йерархията, поради нейния статичен характер. Той формулира ново гледище, че процесът на самоактуализация има място в целия живот и всички възрасти и е обусловен от специфична мотивация на растежа, възможностите за проявление на която не са в пряка зависимост от степента на задоволяване на базовите нужди. Затова процесът на самоактуализация при всеки човек е уникален и неповторим. Маслоу различава наред с мотивацията на развитието, специфични регресивни тенденции, в чиято основа стоят страха, враждебността или леността. Преобладаването на подобни тенденции става причина за неврози.

Състоянието на самоактуализация се съпровожда с интензивни емоционални преживявания на възторг, екстаз от любовта, слушането на музика, наслаждение от четенето на книги и гледането на картини, вдъхновение от творчеството във всички жизнени сфери. Нарича ги пределни преживявания и счита, че се срещат практически у всички хора в определени периоди от техния живот.

Основният логически проблем е необходимостта да се разграничи съдържателно мотивацията на хората достигнали самоактуализация и недостигналите до това равнище. Маслоу се опитва да реши този проблем като въвежда понятията “метамотивация” и “метапотребности”. Той описва чрез тези понятия функционирането на човека на висшето, според него, равнище на Битието. На равнището на Битието индивидуалното съзнание придобива нови характеристики, тъй като се извършва спонтанен преход на вниманието от невротичните или инфантилни “неистински” проблеми към “истинските” екзистенциални, същностни проблеми на човешкото битие. Самоактуализацията става механизъм на жизнена дейност на човека чрез описания от Маслоу “Б-феномен” или плато на пределните преживявания. Става дума за преживяването на интензивни чувства за един продължителен период, в който пред човека се открива реалността и ценността на Битието. Тези плато-преживявания са повече или по-малко ярки състояния, характеризиращи по-скоро медитацията, отколкото еднократното просветление. Плато-преживяванията са съкровено трансцедентални и въвеждат човека в реалността на Битието. Концепцията за трансцеденцията се оказва последен принос към теорията на самоактуализацията. В тази концепция Маслоу разграничава вече два типа самоактуализиращи се хора : “просто здрави самоактуализиращи се личности” и “трансцеденти”. Първите живеят в света, за да се осъществяват в него. Те го овладяват и управляват за целите на доброто като зрели практици и политици, т.е. проявяват се повече като дейци, отколкото като съзерцатели, повече като прагматици, отколкото като естети. Хората от другия тип са посветени на въпроса за същността на Битието. Те възприемат всичко от гледна точка на вечността, имат по-цялостно съзнание, повече или по-малко чести “плато-преживявания” и са по-чувствителни към красотата. И двата типа самоактуализиращи се хора притежават една обща характеристика – чувството, че пълнокръвно реализират своите заложби. Затова Маслоу организира психотерапевтичната си практика изцяло за разкриване на тези вътрешни заложби, като най-ефикасен начин за преодоляване на невротичните тенденции.


14-1 КОНЦЕПЦИЯТА ЗА “КЛИЕНТ – ЦЕНТРИРАНАТА ТЕРАПИЯ” НА КАРЛ РОДЖЪРС
Другият автор, оказал голямо влияние за формирането на хуманистичното направление в психологията на личността е психиатъра и психотерапевта Карл Роджърс. Неговите научни интереси са насочени изцяло към проблема за “Аз-а” като регулативна структура. Той нарича своите схващания “клиент-центрирана” или “недирективна терапия”, за да изрази един основен момент в тях – организиране на терапевтичния процес така, че да уважава гледната точка на нуждаещия се от психологична помощ, неговия образ на ситуацията, в която е попаднал, а да не се налага на клиента собствената гледна точка, както правят класическите психоаналитици.

Разбиранията му изкристализират от психотерапевтичната му практика на непосредствено общуване с клиентите. Първоначалният въпрос, който си задавал “Как аз мога да излекувам или променя този човек?” постепенно се трансформирал във въпроса “Как аз мога да създам такива отношения с моя клиент, които този човек да използва за своето собствено личностно развитие?”. Роджърс формулира няколко необходими условия, за да се постигне търсената двустранност в отношенията. Като първо условие той посочва съгласуваността (конгруентността) между опита, който преживява терапевта и неговото съзнание. Тази съгласуваност се постига, когато терапевтът напълно и правилно осъзнава какво точно чувства във всеки момент от взаимоотношението със своя клиент. Друго условие е терапевтът да изпитва “безусловно положително отношение” към своя клиент. То трябва да включва, както приемането на отрицателните, “лоши”, плашещи чувства на клиента, така и неговите зрели, положителни и доверителни преживявания. Така следващото условие се оказва терапевтът да притежава емпатични умения, т.е. да умее да вниква в чувствата и вътрешния свят на клиента. В същото време е необходимо той да запазва цялостна своята собствена автентичност, като в никакъв случай не се преструва пред пациента – не го оценява от предвзети позиции и не го “обгрижва безгранично”, т.е. изцяло да му спестява неприятните емоции. Спазването на тези условия на терапевтичния контакт създава атмосферата на взаимно доверие и откровеност, без която не е възможно клиентът да преизгради своя Аз.

В търсенето на начини за постигане на такава атмосфера, Роджърс забелязал колко мощно влияние върху мотивацията на клиентите оказва тяхната потребност да постигнат положително отношение към своята личност у терапевта. Като анализира проявите на тази потребност, той стига до заключението, че нейното удовлетворение задължително се основава на реципрочността на двустранното отношение : ако индивидът осъзнава себе си като удовлетворяващ потребността от положително отношение на другия, то той в същото време удовлетворява и своята собствена потребност от положително отношение към себе си. Така постепенно в процеса на функциониране на “Аз-а” като регулативна система започва трансформиране на положителното отношение от страна на другите хора в потребност от положително самоотношение (self-regard).

Освен това базисно отношение, участващо в структурирането на човешката личност, Роджърс различава още два нейни компонента. От една страна това е системата от осъзнатите и възприети оценки на собствената персона, а от друга – съвкупността от натрупания опит в организма, имащ тенденция към активация и реализация в поведението. Тази спонтанна активация предизвиква “самоусещания”, т.е. такива части от потока на индивидуалното съзнание, които се възприемат като “изцяло причастни към битието на индивида”. Роджърс нарича тези самоусещания “организмен опит”. Този опит и осъзнатите самооценки изграждат реалното Аз на човека. На свой ред подструктурата на “Аз-идеалното” се формира под въздействието на потребността от положително самоотношение.

Процесът на структуриране на цялостния Аз не протича автоматично, а може да бъде съпроводен от различни затруднения. Част от самоусещанията подсъзнателно се отхвърлят и не се вграждат в системата на “Аз-а”, тъй като се възприемат като противоречащи на стремежа за положително отношение към собствената личност. Така се оформя присъщата за невротизма ситуация на голямо разминаване в съдържанието на структурата от “Аз-идеално”(това, което искам да бъда) и с8труктурата от “Аз-реално”(това, което смятам, че съм). В минимизирането на това разминаване, в “придърпването” на Аз-реалното към равнището на Аз-идеалното Роджърс вижда основната задача на терапевтичното въздействие. За него това означава, да се приведат в съответствие организменият, реален опит на индивида и неговият Аз, така че цялото съдържание на т.нар. феноменално поле на съзнанието (всички самоусещания) да се символизира адекватно, без изкривявания.

Осъществяването на такъв тип терапевтичен контакт довежда до възстановяване или усилване на положителното отношение на пациента към собствената личност, а така се създава възможност за вграждане на отхвърляния преди опит на индивида в структурата на неговия Аз. Индивидът става “по-съгласуван психологически”, а това се изпълнява и терапевтичната задача: по такъв начин да се трансформира неговата “Аз-концепция”, че тя напълно да съответства на реалните събития, извършващи се в неговия живот; Аз-ът напълно да се открие за приемане на цялостния собствен опит, а и за развитие на зрели отношения към другите хора.

За да измери степента на близост между реалния и идеалния Аз, Роджърс разработва специална техника, наречена Q-сортировка. Чрез нея може да се установи, с достатъчна надеждност и точност, какви са резултатите от терапевтичното общуване. При благоприятно развитие на общуването се наблюдава отчетливо сближаване на тези подструктури на Аз-а.

Друг един нов за психологията практически метод, разработен и въведен от този автор, е организирането на специални тренировъчни групи от хора със сходни психологически проблеми, т.нар. “Т-групи”. Роджърс посочва, че освен в диадичното общуване (само с терапевта) е добре пациентът да се включва и в “Т-групите”, където в атмосферата на взаимно разбирателство, откровеност и автентичност на всеки от участниците, се постига често по-бързо реинтеграцията на техните Аз-образи и подобряване на психичното им благополучие.

Идеите на Маслоу и Роджърс така силно са повлияли и са вплетени в съвременната психотерапия, че тяхното елиминиране би довело и до много силно ощетяване на тази най-практическа част от психологията на личността.

15 ВИДОВЕ ЛИЧНОСТНА МОТИВАЦИЯ : МОТИВ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ХОРА


Един от мотивите на личността, многократно регистрирани и анализирани в психологическите изследвания, е известният в психологията като мотив за афилиация. Това е мотив с ярко изразен социален характер, който всъщност означава мотив за присъединяване към другите. Основанието на тази специфично човешка подбуда е неразделно вплетен в социалния Аз на човека или както казва У.Джеймс : “Социалният Аз е признанието, което се получава от себеподобните. Ние… притежаваме вродена способност да бъдем забелязвани и то забелязвани с одобрение… Не би могло да се измисли по-дяволско наказание… от това човек да бъде пуснат в обществото и да остане напълно незабелязан от всички негови членове.” Когато през 1938 год. Мърей създава своята известна класификация на човешките потребности, той описва проявата на тази подбуда по следния начин : “Да завързваш дружба и изпитваш привързаност. Да се радваш на другите хора и да живееш заедно с тях. Да сътрудничиш с тях и да общуваш с тях. Да обичаш. Да се присъединяваш към групите.”

С други думи, под афилиация (пресечна точка и своеобразен синтез на общуването, контакта с другите и присъединяването към групи от значими и привлекателни лица) в психологическата теория се разбира такъв клас от социални взаимоотношения, които имат всекидневно проявление, но и в същото време социално нюансиран принос за нормалното функциониране на човешката личност. Тяхното съдържание е в такъв тип общуване с другите хора (в това число с хора малко познати или непознати) и такова поддържане на този контакт, който донася удовлетворение, увлича и обогатява и двете страни.

Степента, в която афилиативния мотив се удовлетворява, зависи не само от подбудения от желанието за контакт с другия човек субект, но и от комуникативните действия на неговия партньор. Човекът, стремящ се към афилиация, трябва първо да осъзнава своето желание да встъпи в контакт, придавайки при това привлекателност на този контакт в очите на предполагаемия партньор. Той е длъжен да направи очевидно за партньора, че го разглежда като равен на себе си и му предлага напълно взаимни емоционални отношения. Евентуалната асиметричност в разпределението на изпълняваните социални роли или желанието да се превърне партньора в средство за удовлетворяване изключително на собствените цели, разрушават процеса на афилиация. За да се избегне това личността, стремяща се към реализацията на този свой мотив, е длъжна да намери определено съзвучие на своите преживявания с преживяванията на партньора. Намирането на съответната психологическа пропорция на контакта стимулира и двете страни към встъпване в по-дългосрочно междуличностно взаимодействие, а самото взаимодействие се усеща като нещо приятно, което носи удовлетворение и поддържа чувствата за собствена ценност в партньорите. Целта на търсещия афилиация може да се определи като търсене, ако не на любов, то поне на приемане, дружеска поддръжка и симпатия от страна на партньора. Това определение обаче пренебрегва отдаването на реципрочната емоционална подкрепа. Затова по-точно е да се определи целта като взаимна и доверителна психологическа връзка, в която всеки от партньорите изцяло приема, дружески поддържа и симпатизира на другия.

За да се достигне и съхрани такъв вид психологически отношения, се прилагат редица вербални, но и много невербани способи : речеви послания с емоционално позитивно съдържание, удачно количество от тези послания за конкретния момент – многословието или недомлъвките унищожават атмосферата на доверие в един контакт, изцяло дружелюбно изражение на лицето – честата смяна или застиналост предизвикват недоумение, догадки и обърканост у другия. Особено важно е търсенето на контакт с очите, както и продължителността на този контакт – особено важно е в европейската култура като доказателство за искреността на намеренията, но пък в някои азиатски култури разговорът “очи в очи” се смята за проява на непочтителност и арогантност. Трябва да има подходяща честота на жестикулацията и кимането с глава. Адекватна на особеностите на ситуацията поза на тялото и дистанция по време на разговора, която също според различните култури може да бъде от метър – два при европейците до под 50 сантиметра при арабите.



Като цяло мотивът за присъединяване има за личността несъмнено положителна ценност. Съществуват обаче ясно изразени индивидуални различия в силата на проява на желанието за встъпване в контакт и това се отразява върху развитието и резултатите на процеса на афилиация. Друг определящ фактор е вероятността на опасността от неудачно осъществяване на психологическия контакт. И в това отношение се проявяват индивидуални различия между хората. Различно е изразяването на потребността от присъединяване при интровертите и екстравертите. По дефиниция афилиативната тенденция е ярко изявена при екстравертите, за които възможността за контакт с другите е привлекателна и високо ценена. Интровертите обаче по-често се преживяват като самодостатъчни (не им е необходимо присъствието и на други, за да се чувстват добре) и затова за тях общуването с другите трябва да има конкретни поводи и да носи определени резултати. Така на базата на своя минал опит в сферата на общуването екстравертите и интровертите изграждат различни обобщени очаквания за това дали ще успеят да установят дружески отношения с околните, т.е. обобщени очаквания за афилиация или отхвърляне. А тези очаквания се проявяват винаги под една или друга форма в процеса на общуване и са критерий за това, дали контактът ще се осъществи непринудено, дружелюбно и адекватно на ситуацията или напротив – неуверено, сковано и неловко. В зависимост от това, какво е съотношението между обобщените положителни и отрицателни очаквания за бъдещия контакт, мотивът на афилиация на даден индивид може да бъде характеризиран като свързан или с надеждата за присъединяване или със страха от отхвърляне от другите. От тези обобщени очаквания трябва да се отличават частните очаквания за контакт с добре познат партньор. Очакването и привлекателността не са свързани непосредствено и могат да се изменят независимо един от друг. Така привлекателността на контакта с добре познат човек може да е много слаба и въпреки това да е съпроводена от очакване за лесно и бързо установяване на взаимодействието. Подобно разминаване между очакването за леснотата на контакта и неговата субективна привлекателност се получава в случаи, когато човек все още не е лично запознат със своя партньор, но вече има информация за него, на базата на която прави прогноза за степента на трудност на установяване на контакта. Например, ако бъдещият партньор притежава различен социален статус от желаещия да встъпи в контакт – такъв е случаят на “правилното” поведение пред началника. Съотношението между двете тенденции – желанието за контакт и страхът от отхвърляне, е силно изменчиво в зависимост от текущите характеристики на ситуацията на общуване, в която се оказва личността. в класификацията на Мехрабиан (1974) се описват четири вида възможни съотношения между тези две мотивационни основания :

1. Мотивационната сила на афилиацията достига най-високи стойности, когато надеждата за успех в общуването е висока, а страхът от отхвърляне – нисък. Това е психологически най-привлекателният случай, защото потребността от афилиация на субекта се удовлетворява безпроблемно и постоянно.

2. В алтернативния случай – когато надеждата за успех е малка, а страхът от отхвърляне голям – потребността от афилиация остава неудовлетворена и в такива ситуации се създават условия за възникване на невротични развития в психиката.

3. Когато както надеждата за успех, така и страхът от отхвърляне са ниски. В такъв случай всяка ситуация на общуване се възприема като психологически неутрална и въпросният мотив изобщо не се актуализира.

4. При едновременното наличие на високи стойности и на двете тенденции, ситуацията се определя като психологически неопределена. Според Мехрабиан това се явява мотивационната основа на ярко изразеното конформно поведение – безусловно и безкритично следване на социалните групи или групови норми за реакция на дадени събития. Това приспособително по характера си поведение е показател за засилена личностна зависимост и несамостоятелност.

Първоначалните опити за експериментално проучване на процеса на афилиация са от началото на 50-те години на двадесети век. Те се основават на известната в психологията методика




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница