Понятието изотопия. Лексико- тематични полета в текста

Съвкупността от съотнесени чрез повтарящ се семантичен признак елементни номинации в състава на конкретния текст се определя като лекаксико-тематично поле. Всяко такова поле включва в себе си думи и изрази, подбрани от едно и също речниково семантично обединение, както и в други, референциално идентични с тях обозначения. Тези единици са интегрални в определен номинативен признак, обвързан с някое тематично разклонение на текста. Лексикo-тематично поле е групировка от елементни номинации, съотнесени с определен кръг предмети, признаци, действия и пр. в съответствие с тематичната структура на текста. За л-т полета става дума с оглед на наличието в текста на комплекси от тематично групирани елементни номинации, а за л- т линии- с оглед на линейната подредба на същите номинации в текстовата повърхнина.

От друга страна, семантичното „застъпване” между лексикалните значения на принадлежащите към дадено л-т поле номинации се дефинира като изотопия-семантична еднородност в определени участъци от повърнинната структура на текста поради присъствието на еди и същи или сходни семантични признаци на различни места в нея. Текстовата изотопия се постига на основата на семантична рекуренция чрез изграждане на изотопни двойки, двойки номинации с еднакъв семантичен маркер или на вериги от такива номинации. Съответно съвкупностите от езикови значения, които могат да се обобщят под някаква обща семантична идея, се характеризират като изотопно равнище в дадения текст. Обозначенията, представящи централните елементи на текстовия денотат, обикновено се наричат ключови думи. Често това са повтарящи се и поради това открояващи се в даден текст елементни номинации, към които се присъединяват сруги думи и изрази, назоваващи по-маловажни обекти и факти от същия тематичен кръг.
16. Видове повърхнинни връзки в текста

-експлицитни и имплицитни- експлицитни са връзките, които са получили формален израз чрез различни езикови и неезикови средства.Експлицитни връзки се получават напр. чрез повтаряне на предходна номинация (чаша...чашата),чрез употреба на местоименен или синонимен заместител (чаша...тя...съдът), чрез свързване с помощта на съюзни елементи,частици,наречия и пр. Имплицитни връзки се пораждат между текстови конституенти, съдържащи елементни номинации, които се съотнасят чрез смислови отношения от типа: цяло-част (къща-врата), род-вид (плод-ябълка),съпринадлежност към клас (рози,карамфили,гербери)и пр.

-анафорични и катафорични- анафорична е връзката при съотнасяне на даден текстов елемент с предходен (Иван...той). Анафоричните връзки са основни за текстовете,тъй като поднасянето на нова информация става с опора върху вече познати елементи.Катафоричната връзка се създава при обратна посока на свързването- при съотнасяне на даден текстов елемент със свързваща функция със следходен елемент.Особено пригодни за използване като катафорични конектори са показателни местоимения и наречия(това,така) въпросителни местоимения и наречия придружени с показателни частици(ето какво,ето как).

-контактни-дистантни- контактна е връзката между намиращи се в непосредствена близост текстови съставки.Дистантната връзка е между отдалечени един от друг текстови конституенти.

-плавни-обобщителни- плавното свързване представлява равномерно пренасяне на информационни елементи. Свързващото средство поема

информацията на един елемент (нова маса...тя..тая маса). При обобщителното свързване свързващият елемент кондензира в себе си съдържанието на повече предходни или следходни единици (картофи...сол и олио...всичко..)

-преки и опосредтствани- при преките връзки свързващото средство отпраща направо към контекстово независимо обозначение на някакъв обект. Опосредствани са връзките,които се осъществяват чрез поредица от препращания,образувайки верига от елементи,докато се стигне до самостойно обозначаваща единица.

-локални и глобални- локалните се създават чрез средствата на различни текстуриращи механизми и се появяват при две последователни обозначения на един и същ обект.Глобални са връзките,които се появяват на макроструктурно равнище и имат значение за организацията на текстовата повърхнинна структура.

-постъпателни и радиални- постъпателните осигуряват на последователните конституенти непосредствена свързаност един с друг,произтичане един от друг и пр.При радиалните връзки всеки компонент се свързва с определена хипертема,като разкрива отделен неин аспект.

-верижни и паралелни- При верижните чрез тематизиране на предходна рема се навързват изреченията едно след друго. Паралелните се състоят в равноправно съотнасяне на съседни конституенти на базата на обща тема.

17.Механизми и средства за текстова свързаност – обща характеристика

В текстовете действат едновременно различни по специфика,предназначение и обхват текстуриращи механизми, които според изпълняваната функция при осъществяването на повърхнинна свързаност на речевия продукт се разделят на три групи:

Втора група текстуриращи типове осигуряват общото лексикално и синтактично изграждане на текста. Те свързват конститутивните единици чрез присъединяване,противопоставяне, съпоставяне, представяне от друг аспект и пр. С такава функция са юнкцията, словната трансформация, номинализацията, антонимизацията, темпоралното конституиране,някои разновидности на елиптирането, на лексикалната рекуренция,на синонимизацията,на прономинализацията и пр.

В трета група се обособяват механизми,които имат основно формално-структурни, ритмизиращи и въздействени функции.Тези типове са свързани с особен вид организация на външната страна на текста и като резултат постигат стилистични ефекти.Към тази група текстуриращи типове спадат различните разновидности на паралелизма,метрико- ритмичните схеми, фонетичните повторения, страничните групирания в поезията, някои случаи на кореново повторение и пр.
18. Действие на основните текстуриращи механизми: лексикална рекурекция, синонимизация, прономинализация, реноминализация, прономинална антиципация, словна трансформация, номинализация, кореново повторение, елиптиране, юнкция, паралелизъм

Най-важен аспект на разглеждането на повърхнинната свързаност на текста е представянето на самите механизми и средствата, реализиращи различни връзки и осигуряващи съотнасянето на текстови конституенти.

На повторение подлежат текстови обозначители (елементни номинации) на обекти, признаци, действия, обстоятелства, въплътени езиково в думи от различни класове (съществителни, прилагателни, глаголи, наречия и пр.) или в словесни съчетания. Най-често се повтарят съществителни имена и именни групи, обозначаващи обекти с продължаваща валидност в текстовия свят. Броят на възможните кореферентни повторения в даден текст е теоретически неограничен, но естествено стои във връзка както с отношение на дължината на повтаряния израз има само относителни ограничения. Най-обичайни са повтарянията на отделни думи или на двуноминации с голям обем, а повтарянето на събитийни номинации във вид на изречение или на по-обхватен текстов отрязък може да се наблюдава само при по-особени обстоятелства – напр. в художествен текст при търсене на специфични естетически ефекти, за постигане на особени внушения в рекламата, при емфатично дублиране на вече поднесена информация в спонтанната реч и под.

Лексикалната рекуренция се осъществява в две разновидности – като един от начините за изграждане на номинативни вериги и като един от начините за общо лексикално и синтактично изграждане на текста.

1.Основна е функцията на лексикалната рекуренция при изграждане на номинативни вериги. В такива случаи става въпрос за повтаряне на предходна елементна номинация на обект. С оглед на структурните взаимоотношения между замествания и заместващия елемент могат да се обособят два различни вида повтаряне – просто и с промяна във формата. Простото повтаряне се осъществява без каквито и да било преобразувания във формата на предходната номинация. Повтарянето с промяна във формата на предходната номинация представлява повтаряне на основната лексема от заместваното обозначение с промяна в самата нея, в нейните пояснения или пък и в двете. В случаите, когато се променя самото основно обозначение, се касае за промени в граматическия облик на думата, напр. за замяна на обикновената форма на името със звателна или обратно, с умалителна (уголемителна) или обратно и пр. Най-съществени за българския език обаче са промените с оглед на граматическата категория определеност. Знае се, че основната функция на определителния член е да представя някакъв обект като познат, известен, определен.

Синонимицазията реализира своето действие изключително в служа на номинативни вериги. Срещат се също и синонимизации, отнасящи се до назоваването на определени признаци, действия, обстоятелства и пр. Тези синонимизации или имат косвено отношение към изграждането на номинативна верига, или пък служат просто за рознообразяване на изказа. Когато участва в изграждането на номинативна верига, синонимизацията се появява като синонимно отношение между два поредни члена на веригата, а при по-дългите вериги може да става въпрос за отношение между основното, „етикетното“ обозначение на обекта и друго негово обозначение в текста. Самото съотношение между номинациите може да има характер на системноезикова или контекстова синонимизация, на хиперонимия, хипонимия ипарафразиране. Средства на синомизацията са конкретните речникови или котекстови синоними, хипероними, хипоними, парафрази.

Особен вид синонимизация създава в текста използването на лексикални единици, които стоят помежду си в отношение на хипонимия – хиперонимия или обратното. Това са отношения на включване, отношения по-частно – о по-общо, елемет – клас, вид-род и др. Хипоним е лексикалният елемент с по-частно значение, а хипероним – този с по-общо. Отделна номинация в текста може да бъде определена като хипонимна или хиерономна не сама за себе си, а единствено по отношение на друга номинация на същия обект. В зависимост от характера на подемащия елемент текстуиращият тип се определя съответно като хиперонимизация и хипонимизация.

При хиперонимизацията междуизреченското свързване се осъществява,като даден хипоним се замества в някое следващо изречение с хиперонимен израз (лале-цвете). При хипонимизацият-съдържанието на даден хипероним се замества в следващо изречение с хипоним (цвете- лале). Хипонимизацията има по-рядка употреба от хиперонимизацията. Предпочита се, когато за развитието на темата е необходимо да се уточни или коригира предходна информация за обекта.

3.Парафразирането е свързване на текстови конституенти чрез заместване на дадено обозначение с описателен израз (спин-болестта на века) или перифраза,когато описателният израз е натоварен с метафорично значение(за България- Балканите).

4.Прономинализация- подемане на информация чрез замяна на предходен неместоименен израз с местоименен.

5.Реноминализация- предходен,анафорично употребен местоименен обозначител на обект се заменя със субстантивна номинация на обекта (Джордж Буш...той...Буш).

6.Прономинална антиципация- първично местоименно споменаване на даден факт в текста (го...той...Клинтън).

7.Словна трансформация- предходно съдържание се подема,като носителят му се преобразува в елемент на друг лексико-граматичен клас като част на речта (дишане...дишат).

8.Номинализация- предходна информация, въплътена в изреченска конструкция се подема в следващ текстов конституент,преобразувана в съществително или именна група(приемат 5000студенти по-малко –

по-малкият прием)

-синтактичен паралелизъм- периодично повтаряне на синтактична схема в последователни пропозитивни номинации.

-рефренен-периодично повтаряне на изречения и по-големи откъси с цялостния им словесен състав.

-фигурен- повтаряне на думи или изрази на определени места в последователни части от текста.

-метрико-ритмичен-повтаряне на метрически и ритмически схеми

-звуков- сричкови и звукови повторения под формата на рими,алитерации,асонанси.

-графичен- повтаряне на графично оформяне на определени елементи в писмения текст

-ситуативен- повтаряне на еднородни ситуации от текстовия свят

-образен- симетрично представяне на текстовите образи на факти, състояния, чувства и пр.
19. Варианти на текста
20. Понятието интертекстуалност. Видове междутекстови връзки.

НАУКАТА ЗА ЕЗИКОВИЯТ ТЕКСТ
Възникване и развитие на текстолингвистиката.
ПОНЯТИЕТО ТЕКСТ
Общи критерии за текстуалност. Текстуалност се нарича качеството на нещо, на даден обект да бъде текст.

Общия критерий комуникативност или комуникативна автономност е основно изискване, за да бъде признат даден обект за текст. Всеки текст изпълнява комуникативна функция. Това означава, че той сам по себе си без помощта на други текстове съобщава за необходимата информация. Има два аспекта на комуникативната автономност – функционален и формантен. За постигане на тази външна формална автономност се използва рамка. Рамката е съвкупност от средства, които са нужни да осигурят автономността на текста. Рамката съвпада с понятието рамка на картината. Рамката на картината служи, за да покаже до къде стигат границите на картината. При писмените текстове също се използват разнообразни рамки – например кориците на книгата. Във вестниците се използват вертикални и хоризонтални черти, които бележат границите на даден текст.

Рамката, макар да е нещо формално облекчава на комуникативност. Функция, защото още външно по формален начин подготвя читателя за .

Друг общ критерий е семиотичност или знаковост, който произтича от критерия комуникативност. Използването на знаци е необходима предпоставка, за да се осигури комуникация. Хората говорят помежду си използвайки знаци. Качеството семиотичност, т.е. да задържа и сам той като цялост да съдържа единен знаков комплекс. По отношение на съставяне на текста се говори за кодиране на съобщението. По отношение на разбирането съдържанието на текста се използва за декодиране на съобщението. По отношение на езиковите текстове това означава, че се използват единици от знаковата система на езика, които се свързват в изречение. А изреченията от своя страна се свързват едно с друго по определени граматически правила, за да се получи цялостен текст. За езиковите, музикалните и други текстове важи правилото, че знаковите символи се поставят в линия – има линейна цялост. При други видове текстове, обаче, например живописните пана, снимките, няма такава линейност. Знаковете са подредени в друга конфигурация, а не в линия. При някои текстове може да има комбинирано подреждане на знаците. Такива текстове са театър, балет, комикси. При тях една част от текста, езиковата задължително върви линейно, но други части, художествената върви пак цялостно, по друга линия. Филмът представлява серия от двуизмерни изображения.

Критерият интенционалност, преднамереност, се използва, за да ограничи текста от някакви обекти, които са възникнали случайно. Такива текстове са например, ако видим на стената някаква стрелка естествено е да предположим, че някои преднамерено е нарисувал тази стрелка, за да посочи нещо. Ако обаче видим на стената някакво петно нормално е да мислим, че с тези петна никой нищо не иска да ни съобщи. Когато става въпрос за текст критерия интенционалност . Езиков текст може да се получи само преднамерено. Някой искайки да съобщи нещо създава устен или писмен текст.

По отношение на други текстове критерия интенционалност не действа толкова ясно - структура, пластика и прочие. Не е ясно дали нещо например надраскано в тетрадката е само драсканица или обект на изкуство. На критерия интенционалност е необходимо да се постави въпросът да ли дадено нещо е текст. Някои изследователи на текста отхвърлят този критерий. Тогава за текст се определя всеки един знаков обект, независимо дали е преднамерено създаден или не. В такъв случай като текст ще трябва да приемем например за слънчевата светлина, като за съобщение, че времето е хубаво. Подобен въпрос може да се постави и при критерия семиотичност.

Под критерия тематичност се разбира всеки един текст да се отнася до някаква тема, да дават информация от тази тема. В много случаи е налице някакво знаково определение, но е трудно да се определи неговата тема. Говори се за два вида текстове тематични, при които има ясно изразена тема и да носят тема, и атематични – текстове, без да носят определена тема.

Признака линейност е абсолютно за езиковите текстове, които трябва да се изграждат във вид на някаква линия, която започва от някъде и завършва на друго място. Възможно е езиковият текст да се построи и в друга конфигурация – например при много ребуси и езикови лабиринти. За да може, обаче да се реши задачата, т.е. да се прочете какво пише трябва съответния текст да се линиязира. От това следва, че критерия линейност трябва да се удовлетвори.

При писмените текстове може да съществува и двойно четене, обратно четене.

При признака свързаност се имат предвид два типа повърхнина. Първия тип е дълбочинна, т.е. е смислова по съдържание наричана кохерентност. Втория вид повърхнина е свързаност наричана още конексия. Повечето текстове показват и двата типа свързаност, т.е. свързаност и по формула и по смисъл.

Повърхнината свързаност се пояснява чрез езикови средства, които по формален начин свързват отделни изречения едно с друго. Това могат да бъдат например повтаряне на дума или израз, замяна на израз или дума със синоним, хипоним или антоним, употреба на изброяващи средства – 1-во, 2-ро и т.н., употреба на изрази от типа следователно, така че, ето защо и др., които създават явни връзки между отделни изрази в текста. Например: Днес грее слънце и вчера беше слънчево. Възможно е при относително кратък текст да няма видими връзки. Например: Давам квартира под наем – Парно и топла вода за студентки задочници. В посочения пример съществува кохерентност, свързана по смисъл. Смислен, добре информиращ ни за нещо езиков текст.

В примера „Днес грее слънце” слънцето е в центъра на слънчевата система. Система се нарича сложен обект с качества. Има повърхнина свързаност, но няма дълбочинна смисловост. Всяко изречение няма смислова връзка с предходното. Такива образования се наричат руданитарни текстове, които не носят информация по определена тема. Тази проверка показва, че важен и основополагащ е дълбочинният признак.

Повърхнинната свързаност ограничава построяването и разбирането на езиковите текстове. Ето защо по-голямата част от езиковите текстове, особено тези над минималния размер показват и дават вида свързаност.

Езиковите текстове се делят на едноизреченски и многоизреченски. Едноизреченските текстове се състоят от едно изречение. Такъв текст е например „Тук не се пуши”. Многоизреченски са текстовете съставени от две или повече изречения. Признака свързаност при едноизреченските е налице и в двата си смисъла, и като дълбочинна, и като повърхнинна свързаност. Едноизреченският текст си е достатъчен сам по себе си.

В писмената реч може да има употреба на глагол за говорене – викам, питам, казвам и т.н., които сигнализират, че следва или току що е приключила чужда реч. Също така в писмената реч могат да се използват специалните знаци за отбелязване на началото на чужда реч. Такива знаци са: /:/, /-/ или / „ ”/. В различни области на комуникирането използването на тези знаци е различно. Например в художествената литература чуждата реч се отбелязва с / - / на нов ред. Във вестниците могат да се използват два начина / - / и / „ ”/. В научната литература всяка чужда цитирана реч се обозначава само с / „ ”/. В устната реч подобни знаци няма и тук главно се разчита на глаголите за говорене и от части на гласовата интонация на чужда реч.

В граматиката прави впечатление, обаче пренатоварената употреба на глаголи за говорене.

Друго подобно правило на текстовата граматика се отнася за правилната употреба на местоимения. Например, когато за първи път се споменава някакъв обект или лице в устната форма не може да се употреби местоименна форма. В писмената реч и специално в художествената литература това правило много често се нарушава. Нарушава се, когато трябва да се създаде напрежение, читателя да се чувства вече навлязъл в ситуация. В зависимост от в граматиката на текста действат много правила за местоименно заместване. Например, ако в предходно изречение се употребяват две названия в множествено число. Чертежите и плановете са на рафта. В следващото изречение не може да се употреби местоименна форма, която да се посочва само за едната конструкция. В българския език същото правило действа и в единствено число. Например: чертежът и планът са на рафта. В следващото изречение не може да употреби. Той е остарял – само за чертежа например. Употребените за заместване местоименни форми се съгласуват по род и число със заместваната дума или израз.

Специфични граматически правила има също така относно разпределението на показателите за определеност и неопределеност в текста.

Показатели за определеност са всички средства, които в текста посочват някакъв обект като вече познат в този текст и определен за реципиент. Показатели за определеност са определени членове, показателни местоимения, третолични местоимения и други изрази.

Показатели за неопределеност са средства, които посочват обекта като непознат, посочен за първи път.

Основното правило гласи, че ако един предмет за първи път се споменава в текста то той по преценка на говорещия или пишещия може да бъде изразен както с определена, така и с неопределена форма. При всяко следващо назоваване на този обект може да се назове само показателя за определеност. Това правило важи за всички езици. Когато се говори за признака граматичност на текста се имат правила от този тип. За да бъде един език разбираем текст, той трябва да бъде граматичен – правилно построен с оглед на тези правила на граматиката на текста. Граматическите грешки, които се допускат в състава на отделните изречения могат да дразнят и снижават качеството на текста, но не са фатални за неговото съществуване. Нещо повече всяко нарушение на правилата на текстовата граматика може изцяло да разруши текста и той да се превърне в неразбираем.

С оглед на това до колко жанровата схема е строго определена има три типа текстове. Първия тип текст е със строго регламентирана композиционна структура. Такива текстове са басня, сонет, протокол. При този вид текстове жанровата схема е много строга и всички нейни компоненти трябва точно да се спазват, за да се получи текст от съответния жанр. Не е възможно да се получи басня, ако няма поука или виц, ако няма поанта.

Втория тип текстове са текстове с полурегламентирана композиционна структура. Тук се отнасят най-много текстове, за които важи условието да се придържат към някаква композиционна схема, но не е задължително да спазват всички правила – устни разкази, публицистични текстове, телефонен разговор, клас драма.

Третия тип текстове са тези текстове, които са със слаб регламент. Композиционната структура – такива текстове се отличават с повече свобода в постройката. Такива текстове са повечето художествени и повечето устни разговори, текстове, който се строят като цялост.