Прекратяване на имуществената общност. Определяне на по-голям дял от общото имущество. Получаване на дял от личното имущество

Чл. 25 СК в сила от 01.10.2009 г. съдържа принципа: Всеки от съпрузите може да се разпорежда свободно с имуществото си спрямо трети лица и спрямо другия съпруг.

1. Какво става в случай на прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане от единия на другия съпруг?

1)Според част от становищата договорът е нищожен поради липса на основание, защото издръжка и гледане се дължат по силата на закона. Щом се прехвърля имот, следователно не се изпълнява задължението за издръжка и гледане.

2) Превес има обратното становище – издръжка се дължи, но само в рамките на предвидените в СК основания – нетрудоспособност и невъзможност търсещият издръжката да се издържа от собственото си имущество. Следователно няма пречка да се осигури издръжка и при други хипотези, по аналогичен начин стои въпроса за осигуряването на грижи. Съпрузите си дължат грижи. За да си подсигурят повече по обем и по-сигурни грижи, няма пречка да се прехвърли имот. На базата на тези разсъждения се приема, че подобен договор може да се сключи между двама съпрузи.

2. Разпореждане със семейното жилище - лична собственост на единия съпруг – чл. 25 (2) СК в сила от 01.10.2009 г.

Семейно жилище е жилището, в което семейството живее. Като се отчита значението на тази вещ, чл. 25 СК създава изискване разпореждането с това жилище да става със съгласието на другия съпруг. Съпругът-несобственик може да злоупотреби със своето право да препятства сделката. Затова се предвижда вариант сделката да се извърши с разрешение на РС, когато липсва съгласие за разпореждане със семейното жилище. Съдът се произнася, ако сделката няма да е във вреда на децата и семейството.

Каква ще бъде сделка, сключена без съгласието на другия съпруг или без разрешението на РС? Законът не предвижда възможност за саниране на такава сделка. В теорията битуват две тези по този въпрос – нищожност и висяща недействителност. При нищожност сделката не може да се санира. При висяща недействителност такава възможност съществува /Станева застава зад това становище/. Не става ясно обаче как може да се даде последващо съгласие за сключване на сделката, тъй като формата е нотариална – на практика последващо съгласие не може да се осъществи.

Управление и разпореждане със съпружеска имуществена общност.

Управителни действия.

Управителни действия може да извършва всеки от съпрузите поотделно с общата вещ – чл. 24 СК в сила от 01.10.2009 г. Счита се, че в този случай спрямо другия съпруг е налице особена форма на законно представителство. Особена е, защото: не са налице типичните предпоставки за законно представителство; не се извършват представителни действия от името на представлявания, без да се ангажира собствената правна сфера, защото се ангажират и двамата съпрузи, те отговарят солидарно за поетите задължения.

Разпоредителни действия.

Съпружеската имуществена общност представлява бездялова съсобственост. Принципът е, че разпореждането с вещи, които влизат в състава на съпружеската имуществена общност се извършва само от двамата съпрузи /лично или чрез представител/. Какво става при нарушаване на принципа? В предишния СК не е даден отговор на този въпрос, а това е било задача на съдебната практика – най-често се е постановявала нищожност. Настоящият СК съдържа две разпоредби, които се отнасят до действия с движими и недвижими вещи. Формулировката на разпоредбите е спорна.

Разпореждане с недвижима вещ без съгласието на другия съпруг - чл. 24 (4) СК в сила от 01.10.2009 г. То поражда действие за него, ако в шестмесечен срок той не го оспори по исков ред. Ако не атакува действието, сделката поражда действие и за него. Какво е правното положение на сделката преди и по време на атакуването? В теорията се приема, че сделката наподобява унищожаема сделка. Станева не приема това становище, защото действието на унищожаемите сделки отпада с обратна сила. Единственият приложим аспект от правния режим на унищожаемите сделки е, че сделката може да се атакува. Тази сделка всъщност поражда действие след изтичането на шестмесечния срок. До този момент в теорията се приема, че сделката е във висяща състояние и не произвежда действие. От другия съпруг зависи какво ще стане. От формулировката на текста на чл. 24 (4) СК в сила от 01.10.2009 г. излиза, че за единия съпруг сделката има действие, за другия – няма. Налице е хипотеза на относителна недействителност. Ако бъде предявен иск, който след това бъде уважен, съпругът-ищец ще иска запазване на сделката в състояние на относителна недействителност – теорията обаче възразява, че относителната недействителност няма действие спрямо съпружеската имуществена общност. Станева смята, че не става дума за частична недействителност, а за действие спрямо лицата – без да се забравя, че предметът е неделим. Съпругът, който е сключил сделката, няма да може да изпълни задължението си да прехвърли собственост. Той се оказва в състояние на виновно неизпълнение на договора и следва да понесе отговорност за това. Ако се приеме друга недействителност, насрещната страна по договора няма да може да се защити.

Разпореждане с движима вещ без съгласието на другия съпруг. При безвъзмездно разпореждане се прилагат правилата за разпореждане с недвижима вещ, без съгласието на другия съпруг. С оглед на третото лице се разграничават две хипотези:

Ако третото лице е било добросъвестно – не е знаело или не е могло да знае за липсата на съгласие от другия съпруг, сделката има действие за другия съпруг. Тази хипотеза разкрива прилики с хипотезата по чл. 78 ЗС за придобиване на движима вещ чрез добросъвестно владение. По чл. 78 ЗС обаче става дума за придобиване от несобственик, а по чл. 24 (4) СК в сила от 01.10.2009 г. от съпруг, който може да се нарече собственик, макар и в условен смисъл. По чл. 78 ЗС също така придобиването на собствеността е свързано с придобиване на владение, докато по чл. 24 (4) СК в сила от 01.10.2009 г. такова изискване няма.

Ако третото лице не е било добросъвестно – сделката не поражда действие за неучаствалия съпруг. Преобладаващото разбиране в теорията е, че в случая става дума за нищожност на сделката. Според Станева става дума за относителна недействителност.

Чл. 24 (4) СК в сила от 01.10.2009 г. не предвижда стабилизиране на тази сделка, която е възмездна. Съображенията за това са с оглед на по-малкия интерес, по-ниската стойност на вещите, с оглед на недобросъвестното трето лице, което не заслужава защита.

Възможни ли са правни сделки между съпрузите с вещи от съпружеската имуществена общност? Що се отнася до личното имущество ограничения в това отношение няма. Бездяловият характер на имуществената собственост обаче е пречка за сключване на сделки между съпрузи. Изключение правят обичайните дарения /обичайни като повод и обичайни по стойност/.

3) Разпореждане с общия влог. Характерно е, че от гледна точка на практическото удобство не се възприема общото разпореждане. С влога се разпорежда съпругът, който е сключил договорът за влог. Той може еднолично да тегли от него всякакви суми, включително да го закрие. Възможно е да се разглеждат следните хипотези:

Когато с пари от влога се купи вещ, тя става част от съпружеската имуществена общност.

При прекратяване на брака – влогът се трансформира в две отделни вземания за всеки от съпрузите.

Случаите, когато титулярът на влога злоупотребява с това свое право като извършва разпоредителни действия, които застрашават интересите на семейството или другия съпруг. Интересите най-често се свързват с целта, с която се събират средствата. В тази ситуация другият съпруг може да поиска от РС да разпореди съвместно разпореждане. Ако искът бъде уважен – разпореждането се осъществява съвместно. Само така може да се стигне до пряко общо разпореждане с влога. Това съвместно разпореждане обаче има действие за в бъдеще.

Може ли засегнатият съпруг да има претенции за изразходваната част? Единственият вариант е неоснователно обогатяване, но се приема, че искове за неоснователно обогатяване между съпрузите могат да се водят след прекратяване на имуществената общност, защото едва тогава се формират дялове и може да се определи кой от съпрузите наистина се е обогатил неоснователно.

Понятие.

Способи за установяване/оспорване на произхода.

Способите за установяване и оспорване на произхода представляват искове. Исковете за установяване и оспорване на произхода са установителни искове, за установяване на факти, не за права и правоотношения. Чл. 124 (1) ГПК в сила от 01.03.2008 г. – установителни искове за права и правоотношения могат да се предявят винаги, когато има правен интерес. Установителни искове за факти са допустими само, когато са предвидени в закона. Разширяване на допустимите искове не е възможно.

Групи искове за установяване на произход.

Положителни – чрез тях се цели установяване на произхода на детето от дадена жена или мъж.

Отрицателни – предмет на доказване е, че дадено лице не произхожда от определена жена или мъж. Чрез тях произходът се оспорва.

Схема на разглеждане на способите за установяване на произхода.

Предмет на доказване.

Легитимирани лица.

Срок на предявяване.

Естество на доказване.

Правни последици.

Принципи на произхода.

Те не са изрично уредени в СК. Станева ги разглежда в две големи групи /при Ненова принципите са подчинени на по-подробна класификация/.

Истинност – целта на законовата уредба е да се установи действителната биологична връзка между две лица. Това се осигурява чрез разнообразни способи, уредени в СК, чрез липсата на ограничение на допустимите доказателствени средства, чрез липсата на пречки от формално естество за установяване на извънбрачно бащинство.

Стабилност – на един вече установен произход се осигурява стабилитет. Произходът е основен елемент от гражданското състояние на лицата. Този принцип се оказва в противодействие на принципа на истинността. Стабилността се гарантира със следните правила:

Ограничаване на легитимността на лицата, които могат да предявяват искове до най-заинтересованите – майка, баща, дете.

Сроковете, в рамките на които исковете могат да се предявяват са преклузивни.

Нов произход не може да се установява, докато не бъде оборен наличният.

Установяване на майчинство.

Произходът от майката се определя от раждането – чл. 60 (1) СК в сила от 01.10.2009 г. Следователно при установяване на майчинството, фактът, който подлежи на доказване, е раждането.

Способи за установяване.

Вписване на майката в акта за раждане.

Исково установяване на майчинство.

Припознаване.

Акт за раждане.

Актът за раждане е начин за установяване единствено на майката, независимо, че често се посочва и бащата. Ако бащата се установи в последствие, това се отразява в акта за раждане. Ако актът за раждане не бъде съставен в предвидения от Закона за гражданското състояние срок от 5 дни, този акт може да се издаде и по-късно. Проблем възниква обаче, ако с изтичането на 5-дневния срок приключи и календарната година. В този случай актът за раждане се издава въз основа на съдебно решение. По същия начин се процедира и ако актът бъде унищожен или загубен. Не става дума за исково производство, а за безспорно охранително производство.

Иск за установяване на майчинство – чл. 60 (2) СК в сила от 01.10.2009 г.

Установяването на майчинство по исков път се налага, когато майчинството не е установено с акт за раждане и охранителното производство не е могло да се развие.

Предмет на доказване - по чл. 60 СК в сила от 01.10.2009 г. се предявява положителен установителен иск, чийто предмет на доказване е, че дадена жена е родила определено лице.

Легитимирани лица – искът може да се предяви от детето, майката или бащата.

Детето предявява иск чрез представител – настойник, ако детето е с неустановен произход; ако няма настойник – представител, назначен ad hoc от съда. Производствата, свързани с установяване на произхода, се характеризират с особената процесуална дееспособност на непълнолетните, уредена в ГПК – дава им се право да извършват самостоятелни правни действия.

Майката – жената, която твърди, че е майка на определено дете.

Бащата – предявяването на иск за установяване на майката от страна на бащата е странно, предвид на това, че майката се счита за неизвестна. Бащата е съпруг на твърдяната майка, който би се считал за баща на детето, ако се установи майчинство на неговата съпруга. Бащата е и мъж, който е припознал дете, което до момента на припознаването е с изцяло неизвестен произход. Той също може да предяви иска за установяване на майчинство.

Срок за предявяване на иска – няма такъв срок. Възрастта на детето също няма значение, стига да няма вече установено майчинство.

Правни последици – ако искът бъде уважен, въз основа на съдебното решение се установява майчинството, което следва да се отрази в акта за раждане. При установяване на майчинство, както и при установяване на бащинство, в по-късен момент след раждането, правните последици възникват с обратно действие – от момента на раждането. Законът не е предвидил това изрично, но този резултат се приема за безспорен – не може дадено лице да става биологичен родител в последващ момент.

Оспорване на майчинство – чл. 60 (3) СК в сила от 01.10.2009 г.

Става дума за оспорване на майчинство, установено с акт за раждане. Това оспорване става по исков път, с отрицателен, установителен иск.

Предмет на доказване – посочената в акта за раждане жена не е родила детето. Може да се доказва, че жената изобщо не е раждала.

Легитимирани лица.

Детето – то към момента на предявяване на иска има майка, а вероятно и баща. Майката ще се яви ответник по иска и затова не може да представлява детето, поради колизия на интереси. Назначава се представител ad hoc.

Жената, посочена в акта за раждане; жената, която твърди, че е майка.

Съпругът на жената, която е посочена в акта за раждане или на жената, която твърди, че е майка.

Срокове – няма посочени срокове. В случая законът цели истинност, а не стабилност. Дава се по-широка основа за установяване на майчинството.

Правни последици – ако искът бъде уважен, майчинството отпада с обратна сила. Детето остава с неустановено майчинство. Това дава възможност да се предяви иск за установяване на майчинство.

Възможно е искът да е предявен от жена, която иска да оспори чуждо майчинство. След уважаването му обаче тя не продължава производството – какво става в този случай? Съдебната практика приема, че при такава хипотеза жената е задължена да предяви два иска, които са съединени – иск за оспорване на майчинство и иск за установяване на майчинство. Ако съдът уважи първия иск, след това ще разгледа и втория, чрез който ще установи майчинство.

Чл. 62 (1) СК в сила от 01.10.2009 г. урежда иск, чрез който може да се търси „произходът от бащата". Характерът на произхода не е конкретизиран. Употре­беното общо понятие формално обхваща както извънбрачния, така и брачния произход от бащата. Но историческото, систематическо и логическо тълкуване водят до заключението, че се касае специално до извънбрачния.

Първоначално ЗЛС уреждаше отделно иска за установяване на извънб­рачно бащинство (чл. 71) и т. нар. иск за установяване на брачен произход (чл. 61, ал. 1 СК в сила от 01.10.2009 г.). Това е произход, обхванат от презумпцията за бащинство на съпруга на майката, т. е. произход от омъжена жена, родила детето по време на брака или до 300 дни от прекратяването му. Касае се до сложен фактиче­ски състав, обхващащ: брак между родителите, раждане от съпругата презумптивно зачеване от съпруга. В този състав двете отношения на брачно майчинство и брачно бащинство са неделимо свързани.

През 1953 г. чл. 71 ЗЛ С бе отменен, а с това -самостоятелното уреждане на „иска за брачен произход" изоставено. Същевременно чл. 66 ЗЛС бе прередактиран и разширен, като чрез него бе уреден иск за търсене „бащи­нството на брачно или извънбрачно дете". Но какво значи да се установи бащинството на брачно дете? Това значи да се установи майчинство, при което намира приложение презумпцията за бащинство. Чрез това се полу­чават ефектите на един установен „брачен произход".

Семейният кодекс също не е счел за необходимо уреждането на самос­тоятелен иск за брачен произход. Резултатите на последния могат да бъдат постигнати чрез иска за установяване на майчинство, което майчинство би се оказало „брачно". По този начин се получават по-специално и резултатите на установено брачно бащинство.

Прочее, за да се установи брачен произход от бащата, е достатъ­чно да се установи произход от майката, обхванат от презумпцията раter is еst.. Този резултат се получава чрез иска за дирене на майчинство. Ако се окаже, че така установената майка е родила детето по време на брак с определено лице, респ. до 300 дни от прекратяване на брака, това лице автоматически се презумира за баща. Ако пък майката е известна и целта не е да се издири само брачният баща, не е необходимо да се доказва, че детето произхожда от него; достатъчно е да се установи фактът на брака с майката.

В тази светлина може да се приеме, че чл. 61 СК урежда остана­лата хипотеза - иска за установяване на извънбрачно бащинство.

Въпросът за търсене бащата на извънбрачното дете е един сложен социален проблем. Той е получил и получава различни законодателни решения, отразяващи условията и концепциите на дадено общество.

Някои правни системи или забраняват търсенето на бащата, или затормозват това търсене с такъв формализъм, който представлява истинска бариера срещу разкриване на истината. Официалният предлог е защитата на законното семейство. Същинският мотив лежи в икономическите интереси и в дискриминацията на жената. Незаконнороденият е нежелателен конкурент в имуществените от­ношения на семейството и в наследяването. А неоткриването на бащата обезпечава на последния безнаказано „измъкване" от създадената ситуация и стоварване на цялата й унищожаваща тежест върху майката и нейното дете.

Българското право до 1940 г. забраняваше категорично диренето на извънбрачния баща. Според чл. 10 от ЗПНДУО от 1890 г. „забранено е да се търси бащата". Законът за извънбрачните деца и осиновяването от 1940 г. отмени забраната, но ограничи търсенето на извънбрачния баща с обреме­нителни предустановени доказателства.

Българското съвременно семейно право допуска търсенето на извънбрачния баща не само по принцип, но и напълно свободно, без да изисква каквато и да е предварителна достоверност."

Искът за установяване на бащинство може да бъде предявен в хипотеза, когато липсва титул за произход на бащата. Така би било, когато бащинството не е установено нито чрез презумпция, нито чрез припознаване, нито е оформено чрез пълно осиновяване. Така би било още по-конкретно в следните случаи: 1) когато презумпци­ята за бащинство изобщо е неприложима, т. е. детето е извънбрачно; 2) когато презумпцията е била приложима, но бащинството на съпруга, респ. и на първия съпруг (при конфликта на презумпция) е било оборено (р. 1428-70-П); 3) когато при неприложимост на презумпцията поради едната или другата причина детето не е било припознато от бащата; 4) когато то е било припознато, но припозна­ването е било оспорено и произходът не е бил установен по исков ред; 5) когато детето не е осиновено при пълно осиновяване, сочещо чрез новия акт за раждане определено лице за негов баща

б. Овластени лица

Овластени да предявят този иск са само майката и детето. Бащата не е легитимиран. Той би могъл просто да припознае детето.

Искът на бащата в особената хипотеза на чл. 64 СК в сила от 01.10.2009 г. не опровергава горното твърдение. Според този текст бащата може да предяви иск за установяване на бащинство, когато е припознал детето, припознава­нето му е било оспорено и в резултат той е принуден да доказва по съдебен ред, че детето произхожда от него. Макар насочен -към същата цел -установяване на бащинство - този иск се отличава от същинския иск за дирене на бащата по чл. 39 СК. Различни са: хипотезата, предпоставките, сроковете, позицията на претендирания баща. Искът по чл. 41 СК се предявява в обстановка, когато бащата не признава детето. Този иск се насочва срещу лице, което отрича своето бащинство. Ограничен е с триго­дишен срок - от раждането, респ. от пълнолетието. Искът се предявява в обстановка, когато бащата не само признава детето, но с помощта на всички правни средства се стреми към официалното утвържда­ване на своето бащинство. Той насочва иска естествено не срещу себе си, а срещу лице, което оспорва неговото бащинство. Този иск не е ограничен от сроковете, установени за детето и за майката. В определен смисъл той даже е безсрочен. Наистина той трябва да се предяви до 3 месеца от съобщението за оспорване на припознаването. Тези събития обаче могат да се развият неопределено време след раждането, тъй като самото припознаване не е ограничено със срок. Следователно искът на бащата би могъл да се предяви, след като сроковете за дирене на бащинство от майката и от детето са отдавна изтекли.

Искът за дирене на бащата принадлежи поотделно на майката и на детето (р. 887-70-П, 969-70-П). Всяко право е самостоятелно и може да бъде осъществено при собствените си предпоставки неза­висимо от правото на другото лице. Разбира се, възможно е майката и детето да предявят своите искове в един общ процес. Възможно е майката да се окаже едновременно в две роли - като ищец от свое име и като законна представителка от името на детето. Но това обикно­вено и понятно явление не отрича самостоятелния характер на исковете. Майката би могла да предяви иска само от свое име или само от името на детето. Ако майката е водила делото само от свое име, възможността да се предяви искът впоследствие от името на детето остава открита. Ако майката не е предявила собствения си иск в съответния срок и нейното право на иск е погасено, няма пречка тя да предяви иска от името на детето в меродавния за това срок (р. 887-70-П). Ако майката почине, детето запазва своето право на иск и т. н.

Самостоятелният иск на майката се оправдава с нейния собст­вен морален и материален интерес: да обезпечи на детето си ясен граждански статус, да привлече и бащата в неговата издръжка, да получи лично удовлетворение и евентуално — материална обезвреда.

Може ли майката да предяви иска преди раждането, докато детето е само заченато? ЗИДО от 1940 г. (чл. 13) допускаше това изрично. Трябва да се приеме отрицателният отговор. Като начален момент на срока е установено раждането. За предварителната допу­стимост на иска би било необходимо изрично указание в закона. Точно така е постъпил законодателят в някои други подобни случаи (възможност за наследяване от заченато дете - чл. 2 ЗН, възможност за припознаване на заченато дете - чл. 64 СК). Защото това са своеобразни изключения от принципа, че правоспособността настъ­пва от момента на раждането. Правило за общо приравняване на заченатия с родения не съществу­ва. При това съдебното търсене на бащата преди раждането на детето и появяването на последното като субект на права и задълже­ния не е оправдано. Затруднено и даже невъзможно би било и доказването на произхода.

Може ли майката да предяви иска, ако детето е починало! Законна пречка не съществува. Както се приема, тя и в този случай има интерес да установи бащинството (р. 428-55-П).

Ако искът на майката бъде уважен, несъмнено от това решение ще се ползва детето. Неговият собствен иск ще стане безпредметен. Но ако искът на майката бъде отхвърлен, това няма да бъде пречка за предявяване на иска от детето. Както изрично гласеше ЗЛС до 1953 г., „решението по този иск не може да се противопостави на детето". Същото следва и безизричен: текст: от самостоятелната активна легитимация на детето.

Искът на детето, ако то е малолетно, трябва да се предяви чрез законния му представител. Няма пречка той да бъде предявен от майката в това й качество (р. 296-70-П). Тази възможност не се изключва от изискването да бъде призована в процеса и майката, когато искът се предявява от детето. Особен представи­тел следва да бъде назначен съгласно чл. 28 ГПК в сила от 01.03.2008 г. само при евенту­ално противоречие между интересите на детето и тези на майката (р. 296-70-П). Ако детето е непълнолетно, то може само да предяви иска (чл. 331, ал. 1 във връзка с чл. 319 ГПК в сила от 01.03.2008 г.).

Ответник е претендираният баща. Ако той е починал, искът се предявява срещу неговите наследници.

Когато искът е предявен от детето, СК изисква да се призове и майката. Относно нейното процесуално положение същес­твува разногласие. Така в р. 296-70-П ВС приема, че майката не става ответник. „Процесуалното правоотношение в случая е между детето като ищец и мъжа, в лицето на когото иска да докаже своя произход, като ответник. Призоваването на майката има субсидира­но значение и цели да подпомогне детето в искането му да докаже произхода си от мъжа, посочен като ответник по делото." Напротив, вр. 1046-70-П ВС приема, че майката става страна-ответник: „Вярно е, че в посочения текст на закона не е установено процесуалното положение на майката, но от обстоятелството, че искът за установя­ване на произход се води лично от детето, което вече е навършило пълнолетие, би следвало да се приеме, че майката се явява в поло­жението на страна-ответник по делото." Това е по-убедително.

Когато искът е предявен от майката, СК не предвижда призова­ване и на детето. Това е съвършено ясно при съпоставка с горното изрично изискване за призоваване на майката. Същото се приемаше от съдебната практика и правната теория и при действието на ЗЛС в интерес на детето - за да не може евентуалното неблагоприятно решение по иска на майката да му се противопостави и за да остане открита неговата възможност за установяване на произхода.

в. Срок и предмет на доказване

Искът за установяване на бащинство е ограничен със срок. Срокът е различен за майката и за детето. Майката може да предяви иска до три години от раждането, а детето - до три години от пълнолетието. Последният срок за иска на детето фигурира в наше­то законодателство от 1953 г., когато беше отменена първоначална­та му безсрочност (чл. 71 ЗЛС).

И в двата случая началният момент на срока е раждането. Следователно детето може да предяви иска както преди пълнолети­ето, така и след пълнолетието - до навършване на 21 години.

Предмет на доказване е обстоятелството, че майката е заченала детето от претендирания баща.

Този факт не се поддава на пряко установяване. Той може да бъде доказан по косвен път с всички доказателствени средства. Отричай­ки системата на предустановените доказателства, нашият закон позволява свободно изследване на всички обстоятелства, които могат да разкрият материалната истина.

Богатата практика на ВС в тази област разкрива определени основни линии:

За да се установи бащинството, трябва преди всичко да се определи предполагаемият период на зачеването. Той се определя според данните на биологичната наука за времетраенето на бременността, според състоянието на детето (доносеност или недоносеност). Нормално той би се намирал между 9 и 7 месеца преди раждането. Необходимо е, на второ място, да се докаже, че през този период претендираният баща е имал съответни връзки с майката на детето. Възможни са само косвени доказателства от всякакво естество. Съдебната практика доста настоятелно изисква, на трето място, през този период майката да не е имала подобни връзки и с други лица. Връзките и с други лица затрудняват доказването, но те не са законова пречка да бъде признат ответникът за баща.

При установяване на бащинството се използват всички доказателствени средства: свидетелски показания, признания - съдебни и извънсъдебни, експертизи. Последните биват: гинекологическа експертиза-за установява­не периода на зачеването, антропологическа експертиза - за наследствени и биологични фактори, експертиза на външната прилика. (Искът трябва да се отхвърли, когато дори само една от експертизите категорично изключва ответника като възможен баща-р. 1255-93-11). Съществено е и изследване­то на кръвните групи. Без да може да установи положителния факт на произхода, то може да изключи произхода от дадено лице по категоричен начин. Съдът използва и всички други обстоятелства, които се явяват като индициращи факти по спора за бащинството. Той изгражда убеждението си върху съвкупността от всички обстоятелства на конкретния случай.

г. Действие на решението

Искът за установяване на бащинство е положителен установителен иск. Действието на решението, с което той се уважава, се състои в установяване произход на детето от бащата. Решението не конституира отношението на произход, а само го декларира. Това деклариране става с обратно действие - към момента на раждането.

От този момент детето има към бащата всички права, които притежава едно брачно дете, по-точно - едно дете въобще. Но установяването на извънбрачния произход създава отношения на родство и с роднините на бащата, придружени с всички права (издръжка, наследяване и пр.). Намира проявление принципът за пълно равноправие на всички деца, ярко контрастиращ на старото право. Според характерно негово решение установеният извънбра­чен произход създава отношения, и то непълноценни, само между детето и бащата. Роднините на бащата - родители, деца, братя и пр. - не се засягат от този „противозаконен" и „неморален" факт. Само бащата - „виновник" трябва да носи отговорността и последствията на своето поведение.

Конкретните правни последици, които се поставят в действие от установеното бащинство, са въобще последиците на произхода. Така например:

Следва да бъде променено името на детето. Установено при раждането съобразно името на майката, сега то трябва да бъде изменено съобразно името на бащата (чл. 10 ЗИБГ, чл. 12 НГС, чл. 6 ЗЛС).

Родителските права и задължения, притежавани и упражнява­ни до този момент само от майката, придобиват и втори титуляр -бащата. Влиза в действие механизмът за тяхното упражняване от двама родители. Предвидена е необходимост да се урежда упражня­ването на родителските права в самото решение, с което се устано­вява извънбрачното бащинство, чрез специално правило.

1. 
   Детето придобива и наследствени права спрямо бащата и спря­мо всички други роднини от момента на раждането. Ако наследст­вото е било открито преди установяване на произхода, наследстве­ните правоотношения трябва да бъдат преуредени съобразно нали­чието и на този наследник и т. н. Понятие за припознаване.
   

2. 
   Форма на припознаването – чл. 65 СК в сила от 01.10.2009 г.
   

1. 
   Писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние. Това заявление може да се направи само при лично явяване.
   
2. 
   Декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние. Това заявление може да се подаде и чрез трето лице.
   
3. 
   Писмено заявление, подадено чрез управителя на заведението, в което детето се е родило. Заявлението е съставено пред управителя.
   
4. 
   Проверка. На проверка подлежат следните факти:
   

1. 
   Проверява се самоличността на припознаващия – припознаването се извършва лично или волеизявлението се заверява нотариално.
   
2. 
   Проверява се дали детето е годно да бъде припознато – следва да няма установен произход.
   
3. 
   Длъжностното лице не проверява истинността на волеизявлението, защото то е направено доброволно. Не е изключено припознаването на не-свое дете.
   

3. 
   Кой може да припознава? Всяко лице – майка, баща, трети лица. Съществува изискване за дееспособност.
   
4. 
   Кой може да бъде припознат? Ограничения няма – всяко дете в широкия смисъл на думата. Всеки може да бъде дете на своя родител.
   

1. 
   Може да се припознае заченато дете – за да няма период, в който детето ще бъде без бащинство.
   

2. 
   Припознаване на починало дете.
   

5. 
   Действие на припознаването.
   

6. 
   Оспорване на припознаването.
   

Възможността за оспорване на припознаването принадлежи на другия родител и на детето – ако то е навършило пълнолетие. Тя възниква от момента на съобщението на длъжностното лице за извършеното припознаване – в тримесечен срок от съобщението всеки от тях може да оспори. Това оспорване не е съдебно оспорване, а се извършва пред длъжностното лице по гражданското състояние. Подава се писмено заявление, в което се изразява несъгласие с припознаването. Не се извършва доказване, че припозналият не е родител. Ако се извърши оспорване, припознаването се парализира – действието му отпада. След оспорване припозналият може в тримесечен срок от получаване на съобщението за оспорването да предяви иск за установяване на произхода – припознаването се е изчерпало като способ след оспорването по административен ред. Съдебното установяване се извършва с положителен установителен иск. Предмет на доказване на този иск е раждането/ зачеването на детето. Произходът ще се установи по силата на съдебно решение, а не по силата на припознаването.

1. 
   Оспорване по исков ред – чл. 66 (2) СК в сила от 01.10.2009 г.
   

Легитимирани лица – само детето, ако то не е имало възможност да използва способа за оспорване, защото е било непълнолетно.

Срок – 3 г. от навършване на пълнолетие или от узнаване на припознаването, ако то е станало по-късно.

Предмет на доказване – детето не е било родено от припознаващата жена/ заченато от припознаващия мъж.

Последици – ако искът бъде уважен, припознаването отпада с обратна сила като се заличава с особена забележка в акта за раждане.

2. 
   Оспорване на припознаването от трети лица.
   

Оспорването се извършва чрез отрицателен установителен иск.

Легитимирани лица – лица, които имат правен интерес. Става дума за лица, чиито интереси биха били накърнени вследствие на припознаването, във връзка с право на издръжка или на наследяване. Ненова дава по-широко тълкуване на правния интерес – става дума не само за чисто имуществен интерес, родителите може да атакуват припознаването с чисто нравствени подбуди – защита на детето им.

Срок – 1 г. от узнаване на припознаването.

7. 
   Унищожаване на припознаването – чл. 39 СК.
   

Грешка / измама – припознаването е направено при наличието на неправилна представа за действителността. Припозналият следва да направи оспорване на произхода – по предмет на доказване искът ще наподобява иск за оспорване на произхода.

Заплаха – волята за припознаване е изразена под въздействие на основателен страх. Фактът на заплашването има причинна връзка с извършването на припознаването.

Недееспособност – доказва се, че към момента на припознаването, припозналият е бил недееспособен. ВС в отделни решения постановява, че при заплаха и недееспособност не е достатъчно тя да се докаже, но следва да се твърди и че припозналият не е родител. Станева смята, че такова твърдение не е необходимо.

При грешка / измама – тече от самото припознаване.

При заплаха – от прекратяване на заплахата.

При недееспособност – от придобиване на дееспособност.

1. 
   Родство – понятие, чл. 74 СК в сила от 01.10.2009 г.
   

2. 
   Видове родство.
   

1. 
   По права линия – едното лице пряко или непряко произхожда от другото, чл. 74 (1) СК в сила от 01.10.2009 г.
   
2. 
   По съребрена линия – връзка между две лица, които имат общ родоначалник, без едното да произхожда от другото, чл. 74 (2) СК в сила от 01.10.2009 г.
   

1. 
   Пълнокръвни братя/сестри – имат общ баща и обща майка.
   
2. 
   Непълнокръвни – имат само един общ родител. Ако е обща майката – едноутробни, ако е общ бащата – еднокръвни.
   

3. 
   Отсъствие на родство.
   

4. 
   Степени.
   

1. 
   Определение – степента е законно разстояние между двама роднини, изчислявано според броя на свързващите ги поколения.
   
2. 
   Изчисляване.
   

Между роднини по съребрена линия. Броят се ражданията, без да се брои родоначалника. Например: двама братя – втора степен; чичо-племенник /трета степен/; първи братовчеди – четвърта степен. Необходими са минимум две раждания, за да възникне такова родство, затова по съребрена линия липсва родство от първа степен.

5. 
   Значение – съществува забрана за брак, има значение и относно задължението за издръжка.
   

1. 
   По права линия значението не е ограничено със степен.
   
2. 
   По съребрена линия – забрана за брак, – “братя и сестри, техните деца и други роднини по съребрена линия, до четвърта степен, включително.
   

6. 
   Сватовство – чл. 76 СК в сила от 01.10.2009 г.
   

7. 
   Видове.
   

8. 
   Степени.
   

Степента на сватовство между роднините на единия съпруг и роднините на другия съпруг се определя като се съберат степените на родство, в което роднините на всеки съпруг се намират с него.

Съпрузите на двама братя/две сестри са роднини по сватовство от втора степен.

9. 
   Значение – само в предвидените в закона случаи.
   

1. 
   СП – не третира сватовството като пречка за брак или като основание на задължение за издръжка.
   
2. 
   ГПК и НПК.
   

Сватовство от първа степен дава право на отказ от свидетелстване.

Пречка е за назначаване като вещо лице.

Пречка е за извършване на нотариални действия от нотариус.

1. 
   Понятие.
   

1. 
   Юридически факт, който поражда връзката.
   
2. 
   Самото правоотношение между родител и дете.
   

2. 
   Правно естество на юридическия факт на осиновяването – то не е договор.
   

1. 
   Правните последици, към които са насочени волеизявленията на лицата са императивно определени в закона. Лицата не могат да ги определят. Няма тенденция за въвеждане на договорни начала при осиновяването.
   
2. 
   Волеизявленията са на двете лица, които встъпват в правна връзка – осиновител и осиновен. Осиновеният обаче не винаги дава съгласието си – само ако е навършил 14 г. Родител дава съгласието си, но не като законен представител, а от свое име – като собствена воля. Съгласието му се изисква и когато лицето е навършило 14 г.
   

3. 
   Предпоставки за осиновяване, свързани с лицата.
   

1. 
   Кой може да бъде осиновен?
   

1. 
   Чл. 77 (1) СК в сила от 01.10.2009 г. – лице, което при подписване на молбата за осиновяване не е навършило 18 г. Възрастта се преценява към датата на подаване на молбата. Ако междувременно лицето навърши 18 г., това не е формална пречка за извършване на осиновяването.
   
2. 
   Осиновяването дете вече да не е било осиновено – чл. 81 (2) СК в сила от 01.10.2009 г.. Тази забрана няма действие, когато осиновяването се извършва от съпрузи, независимо дали те извършват осиновяването едновременно или последователно. Когато двама съпрузи осиновяват едновременно и осиновяването се допуска с едно решение, налице пак имаме две осиновителни правоотношения, които могат да се развият относително самостоятелно.
   

2. 
   Кой може да осиновява? Лицето, което осиновява следва да е дееспособно и да не е лишено от родителски права – чл. 78 СК в сила от 01.10.2009 г. Осиновителят трябва да осигури грижи за детето.
   
3. 
   Възраст между осиновяващ и осиновяван – чл. 79 СК в сила от 01.10.2009 г. Разликата във възрастта между тях следва да е най-малко 15 г.
   

1. 
   Когато осиновяват двама съпрузи, разликата във възрастта следва да е налице за единия от тях.
   
2. 
   Когато съпруг осиновява родно дете на другия съпруг, разликата във възрастта не се изисква.
   

4. 
   Ограничение за осиновяване при наличие на определена по закон роднинска връзка – чл. 80 СК в сила от 01.10.2009 г.
   

1. 
   По права линия – родител не може да осинови своето дете. Допустимо е обаче биологичен родител, чието майчинство/бащинство не е доказано, да може да осинови, защото законът не го конституира като родител.
   
2. 
   По съребрена линия – не може да се извършва осиновяване между братя и сестри.
   
3. 
   Забрана за осиновяване от баба и дядо - тези лица се намират в достатъчно близка родствена връзка с детето. Ако се допусне осиновяване, ще се изкривят съществуващите между тях родствени връзки. Разрешава се обаче при определени хипотези:
   

• 
  детето е родено извън брак;
  
• 
  родителите на детето са починали;
  
• 
  когато е починал единият родител – съгласието на другия родител е необходимо. Съдът преценява интересите на детето.
  

4. 
   Предпоставки за осиновяване – във връзка с волеизявления.
   

1. 
   Съгласие на определени категории лица – съдът не може да го пренебрегне. Необходими съгласия – чл. 89 (1) СК в сила от 01.10.2009 г.:
   

Родители на осиновяваното дете – двамата, единия, който е жив/установен.

Осиновяван – ако е навършил 14 г.

Съпруг на осиновяващия – не е задължително двамата съпрузи да осиновяват заедно. Другият следва да бъде попитан, защото детето ще влезе в общото домакинство.

Съпруг на осиновявания.

Съгласие от управителя на общественото заведение, в което детето е настанено, когато:

• 
  родителите са неизвестни;
  
• 
  когато детето е оставено с предварително съгласие за осиновяване;
  
• 
  когато детето е оставено при условията на чл. 57(2) СК – за временно отглеждане, но след изтичането на срока родителят не се явява да го вземе.
  

2. 
   Мнение за осиновяване – чл. 90 СК в сила от 01.10.2009 г.
   

1. 
   Осиновяваният дава мнение, ако е на възраст от 10 до 14 г., освен ако знае осиновяващия като свой родител.
   
2. 
   Настойник / попечител – не се счита за достатъчно близък, за да дава съгласие.
   
3. 
   Родителите дават само мнение в определени случаи:
   

• 
  ако родителят е поставен под ограничено запрещение;
  
• 
  ако родителят е лишен от родителски права.
  

4. 
   Случаи, в които изобщо не се взима становище:
   

• 
  когато родителят е неизвестен;
  
• 
  когато родителят е с неизвестно местожителство;
  
• 
  когато родителят е поставен под пълно запрещение;
  
• 
  когато е дал предварително съгласие за осиновяване – тази хипотеза е различна от хипотезата отнемане на родителски права, защото той губи тези права едва с осиновяването. При предварително съгласие, то не се иска в конкретното производство по осиновяване. Вместо него съгласие дава управителя.
  

5. 
   Осиновяване без съгласие на родителя. Става дума за хипотези, които биха могли да доведат до лишаване от родителски права, но това все още не е станало.
   

• 
  ако родителят трайно не полага грижи за детето, не дава издръжка или го отглежда и възпитава по вреден за него начин. “Трайно” – става дума за продължителен период, който създава впечатление за окончателно оформила се ситуация. Тази ситуация и хипотезата на недаване на издръжка отделни хипотези ли са или следва да съществуват кумулативно? Граматическото тълкуване на текста създава впечатление, че става дума за отделни хипотези.
  
• 
  Отглеждането и възпитаването по вреден начин представляват форма на активно поведение на родителите.
  
• 
  става дума за хипотеза на родителско бездействие. Детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителят не го е потърсил в срок от 1 г. от деня, в който е трябвало да го вземе. Приема се, че родителят се е “отказал” от детето си.
  

1. 
   Производство по осиновяване. Производството по осиновяване е охранително съдебно производство. То е безспорно производство, съдът не разрешава съдебен спор. Съдът следва да осигури еднопосочната воля на участващите лица и да окаже съдействие за постигане на желания резултат. Ако в хода на производството възникне спор, осиновяване не може да се извърши.
   
2. 
   Подсъдност. Молбата за осиновяване се разглежда от Окръжния съд по местожителство на молителя. СК не уточнява кой е молител – вероятно става дума за кандидат-осиновителя, но няма пречка ОС да бъде сезиран и от някой друг участник в производството.
   
3. 
   Сведения. РС събира сведения за осиновявания и осиновяващия от общинските съвети по местожителството им – чл. 58(2) СК. Чл. 21, т.12 от Закона за закрила на детето предвижда, че общинските служби за социално подпомагане трябва да проучват кандидат-осиновителя и да дават писмено заключение пред съда за тяхната годност. Съдът е освободен вече от това задължение.
   
4. 
   Преценка. Съдът има право на собствена преценка за интересите на детето – чл. 59 СК. Освен задължителните предпоставки съдът преценява семейното и имотното състояние на осиновителите, трудовото им положение, здравословното им състояние – физическа и психическа годност, разглеждат се възрастовите ограничения. Изслушва се заключението на общинските служби за обществено подпомагане. В заседанието задължително участва и прокурор, който се произнася със заключение. Осиновяването се допуска само ако е в интерес на детето – чл. 59(2) СК.
   
5. 
   Обжалване на решението – чл. 60 СК. Обжалването се извършва по общия ред от прокурора и лицата, посочени в чл.54(1), т.1,2 и 4 /осиновяващ, родители на осиновяван, осиновяван, ако е навършил 14 г./. Срокът за обжалване е седем дни. Ако решението не се обжалва, то влиза в сила.
   

До 1961 г. всички нормативни актове са уреждали осиновяване от типа на непълното по настоящем осиновяване. През 1961 г. след изменението на ЗЛС пълното осиновяване се налага като единствена възможност, като се преуреждат в тази насока и всички заварени случаи. През 1968 г. СК въвежда паралелно съществуване на двата вида осиновяване – пълно и непълно, като дава възможност в определен период заварените пълни осиновявания да се превърнат в непълни. По настоящем двата вида осиновяване действат паралелно. Различните видове осиновяване имат различни правни последици.

1. 
   Понятие. Целта на пълното осиновяване е максимално доближаване на положението на осиновеното дете с родното дете – чл. 61(1) СК. Между осиновен и неговите низходящи от една страна и осиновителя и неговите роднини, от друга, възникват отношения като между роднини по произход.
   
2. 
   Последици.
   

Съставя се нов акт за раждане, в който осиновителите се посочват като родители – чл. 61(2) СК. Първоначалният акт за раждане се съхранява, но престава да бъде публичен, пази се за случаи на прекратяване на осиновяването.

За осиновителя възниква цялата съвкупност от родителски права и задължения /виж въпроса за родителски права и задължения/ . Може да бъде ограничаван или лишаван от родителски права в определени случаи, ако на спазва задълженията си. Поражда се задължение за издръжка по отношение на лицето.

Прекратяват се връзките с родителите на осиновеното дете – чл. 61(1) СК.

Възникват наследствени права по отношение на осиновителя и неговите роднини.

Прекратяват се наследствените права по отношение на роднините на осиновения.

Пречки за брак – осиновителното родство е пречка за брак поради родство, чл. 13(2), т.3 СК.

Пълно заличаване на правната връзка не е възможно.

• 
  пречките за брак по чл. 13(2), т.1 и 2 СК /между роднини по права линия, между братя и сестри, техните деца и други роднини по съребрена линия до четвърта степен включително/ се запазват. При опасност от нарушаване на тази разпоредба може да се наруши тайната на осиновяването.
  
• 
  рождените родители могат да искат прекратяване на осиновяването при предпоставките на чл.65 СК;
  
• 
  възможно е да има случай на пълно осиновяване, но на истинските въпреки това се дава възможност за оспорване на презумпцията за бащинство в рамките на сроковете по чл. 33 СК;
  
• 
  при причиняване на вреди от непозволено увреждане – ако детето почине вследствие на такива действия, извършени от трето лице. Поначало право на обезщетение имат родители, деца. Ако осиновено дете почине, рождените родители имат ли право на обезщетение? Според съдебната практика искът е допустим.
  

1. 
   Понятие – чл. 62 СК. Правна връзка се създава само между осиновения и неговите низходящи от една страна, и осиновителя от друга, но не и с неговите роднини. Правата и задълженията между осиновен и неговите низходящи с роднините по произход се запазват.
   
2. 
   Последици.
   

1. 
   Бащиното и фамилното име се запазват. Могат да се променят със съгласие на осиновителя и със съгласие на детето, ако е навършило 14 г.
   
2. 
   Акт за раждане – прави се забележка за извършеното осиновяване. Чл. 78, ЗГР – когато се издават преписи и удостоверения от акта за раждане като родители се записват и родителите по произход, и родителите по осиновяване.
   
3. 
   Родителски права и задължения – чл. 62 СК, осиновяването се извършва с цел осиновителят да полага грижи. Затова се предвижда, че родителските права и задължения принадлежат на осиновителя. Кой дължи издръжка? Роднините на осиновителя не дължат издръжка. Ако осиновителят не може да издържа детето, тогава издръжка се дължи от родителите и роднините по произход.
   
4. 
   Наследствени права – детето наследява и в двете посоки, но не наследява роднините на осиновителя. В случай на смърт на детето наследява само осиновителя.
   
5. 
   Пречки за брак – по отношение на рождените родители и роднините по произход пречките за брак се запазват. По линия на осиновяването съществува пречка за брак само с осиновителя, защото само с него детето има правна връзка.