1 Светослав Георгиев2

Основната цел на практиката бе запознаване с територията на Краището и Шоплука, в които ние умело приплетохме изкачване на планински връх, посещение на уникални музеи и галерии, а така също и неповторими впечатления и спомени от тези територии.

Има едно място, което познавах само по различните литературни описания на много автори. Автобуса се движи към град Трън, навлизаме в Трънската котловина, отдясно на нас наблюдавам снагите на Руй планина и Шилин камък, отляво остават склоновете на котловината. Знам, че тук е измерена най-ниската температура в България (-38.3°С). Движим се по поречието на река Ерма, а всъщност нейната долина огражда Знеполе – това чудно кътче, за което си спомням думите на Константин Иречек още докато пътувам по безлюдното шосе.
„…Пред нас лежеше Знеполе. То е една от многобройните първоначално езерни котловини, които са особеност на планинските краища на Западна България. То има продълговата форма от запад на изток около 16 километра дълго, а на най - широките места само 3-4 километра широко. Алувиалното зелено дърво в източната част около 770 метра високо е безгористо и съвършено обработено, с ръжени и царевични ниви и с многобройни села по полите. Околовръст стърчат гористи конуси с меки форми, тук там с пясъчни голежи. Свежата зеленина на цялата покрайнина прави приятно впечатление. Всички води отвлича Трънска река, тук наричана „Голяма река”, която тече от запад на изток през цялата котловина. На северната страна към сръбската граница се издига Руй планина, целта на нашето пътуване. На югоизток наднича зад близките гребени характерната скалиста пирамида Любаша ….”

К. Иречек (Из „Пътувания по България”)
Както вече споменахме, Знеполе е домът на нашето проучване. То е разположено в западната част на България, гранично със Сърбия в западните покрайнини. Негов център е град Трън и прилежащите към нея селца. Знеполе е и един от шопските региони за страната ни, което по редица показатели прави хората някак по различни. Или по-скоро ние очакваме различното… Очавано много голяма част от селата са обезлюдени, а в тези които все още не са - живеят 20-30 човека, което доказва, че от времето на Константин Иречек до сега нещата за хората там доста са се променили. Да, земите наистина са плодородни, климата е благоприятен, хората са били трудолюбиви. От описанието на Иречек звучи така, все едно от нищо не са имали нужда, имали са си всичко… Сега в XXI в. депопулацията е повсеместна.

Все пак природата запазва своя чар. Уникалните природни обекти са все още „на мястото си”, посещаеми, поддържани или по-малко поддържани, но все така помнещи стъпките на нашите най-значими писатели и поети.

Преди да посетим перлата на природните забележителности в региона, а именно ждрелото на река Ерма, минаваме през Трън. По-късно научавам, че тук са минали и писатели като Вазов, Алеко Константинов, П. Славейков и др. Най-неочаквано, обаче, в местен магазин ми разкават наниз от местни легенди. Това е моя пръв досег с литературното (народно и класическо) творчество и местната действителност. Споделям с Вас някои от най-интересните:
„Според местна легенда Света Петка се заселила в пещера над Трън, след като дълго бягала, преследвана заради това, че проповядва християнската вяра. По-късно местните хора превърнали пещерата в параклис и приели светицата за своя покровителка”.

„Друга легенда говори за съкровище, което се споменава и до днес в този край – съкровището на Карафеиз. Той се настанил в каменна кула. Нарекли я Карафеизовото седалище. Кулата била в Спахийската махала. Имала три етажа и подземие. Тук Карафеиз си почивал след грабежите, обкръжен от гювендии и верни хора. Тук, гласи преданието, криел своето богатство - злато, сребро и скъпоценни камъни. След Освобождението кулата била съборена...”

След няколкото часа прекарани там и обилно „зареждане” с храна и течности се отправяме и към вече известното Трънско ждрело (ждрело на Ерма, фотос 2 от последната корица). Бяхме длъжни да се убедим дали в думите си хората не са преувеличили, но силно се съмнявахме в това. Още повече като знаехме, че не един или двама автори са се погрижили да ни информират за това място по-рано. Ето и техните възгледи:

Алеко Константинов в пътеписът „Какво? Швейцария ли?...”

…"Какво? Швейцария ли?..." В този момент ще въздъхне ли някой за Тирол и Швейцария,че да го цепна по устата?"…

След всичко това, каквото и да кажа би изглеждало не на място…Красивото си е красиво…трябва да се види. След три километра северно след Трън пристигнахме на полянка – чиста и зелена, така каквато подхожда на едно такова забележително място. По нея бяха обособени заслончета, беседки, огнища. Мястото изглежда перфектно – тихо, спокойно, от едната страна Ерма и от всички други Руй планина, въздухът чист, летен и свеж в идеалния неделен следобед. Минахме покрай нея и се отправихме към истинската ни цел. Маршрутът беше сравнително лек, на места малко страшен, но това е неизбежно тъй като основното ни предвижване беше по стари дървени греди и мостчета…Колкото повече се приближавахме толкова повече течението на реката се засилваше. В комбинация с това, че колкото повече се отдалечавахме от зелената полянка, толкова по-навътре навлизахме в пролома и толкова повече грохота на реката се усещаше. Акустиката е невероятна. В един момент горският ни път свърши и се оказахме отново на въжено-дървен мост, само че този път над самата река. Пред нас се откри тази гледка, за която Вазов и Алеко са останали безмълвни! Реката „бясно” блъскаща се в тясното разстояние между огромните скали, червеникавият и цвят, пяната, огромните канари , които с лекота преодолява, и за капак на всичко поглеждаме нагоре и „ни падат шапките” (нещо, за което ни предупредиха по-рано)….стотици метри вертикални прави скали…гледката…безценна! Невероятно е как тази река е успяла така да раздели тази планина в продължение на милиони години с каква брутална сила е направила това? Няма нужда да си познавач нито на географията, нито на литературата, нито на историята, за да може този пролом да те остави безмълвен. Прехвърляме се на другият и бряг, и отново започва едно стремглаво изкачване по същите дървени мостчета, по вече обособените еко-пътеки. Маршрутите водят високо в скалите, където може да се види реалния мащаб на пролома. За съжаление ние нямахме възможността да ги обходим изцяло, но вие го направете. Когато се върнем ще го направим и ние.

И така след обилната душевна „храна”, на която се насладихме, се отправихме към нашият хотел. На следващата сутрин, ние отново се отправихме на път. Обиколихме няколко селца, но отново „ударихме на камък”…беше неделя и нямаше жива душа…Отново не можахме да се насладим на така известният шопски хумор и сърказъм, за който най-ясно се е изразил Елин Пелин в няколко четиристишия:

Он я сака, а она го нече.
Връцка му се и надува,
дума не че да сборува
че она е кметска черка
и богата много сос имоти.

Нашето етнографско проучване на региона известен като „Малкия шоплук” беше на път да пропадне, но все пак успяхме да се „домогнем” до някаква информация. Макар и неделя очаквахме поне пред местните църкви да има някакво движение или поне няколко баби седнали на седянка…но нямаше. Успяхме само да видим традиционната Трънска носия в хотелът ни в село Ярловци. Леко успяваме да дочуем как две дами в Трън коментират коя с какво се занимава. Когато едната попита другата „А къде е детето?” , другата отговори на един много странен, за мен непонятен говор. Шопският диалект! За съжаление въпреки желанието ни не успяваме да се докоснем до шопското (не пиво естествено)! Видяхме единствения в света Музей на киселото мляко, музея на Бусинската керамика, уникалната Бусинска църква (където е писано Бусинското евангелие) и др. Освен да се осведомим за местните красоти и културни обекти, искахме да научим и нещо повече за културата на тези хора и да отделим специално място на това. Но както вече казахме ще се върнем и ще продължим! Елате и Вие с нас!