1. Темата и нейната актуалност



Дата03.09.2016
Размер221.63 Kb.
Методът на правноисторическото изследване в светлината на анализа на старобългарските правни паметници от Стефан Савов Бобчев

1.Темата и нейната актуалност


Методите на научното дирене са сред позитивните критерии за оценка на научните заключения, характеризиращи съответния анализ на емпиричния материал. Историческото им проследяване е обичаен елемент в обсъждането на първичната и вторичната научна литература, посочващ актуалния статус на теоретичната и приложната правна догматика. Ролята и значението на Стефан Бобчев на основоположник на старобългарската правна история като наука и учебна дисциплина, предопределя и днешния интерес към неговото творчество, като посочва научните тенденции от края на деветнадесети и началото на двадесети век и откроява научните му достижения, и тяхното продължение от следващите поколения учени.

Бобчев публикува своето изследване „Историята на старобългарското право (лекции и изследвания)1” през 1910 г., поставяйки началото на научните дирения и на преподаването на старобългарските правни паметници. Произведението носи белезите на своята епоха и като социалнополитическа теза, и като методология. Основано на неговите лекции и изследвания, то предизвиква адмирации и критики сред съвременниците, от една страна, поради комбинацията на тези две предпоставки, а от друга, поради ясните научни позиции, заемани в него. Авторът остава верен на тази тема през годините на своята дейност и завършва през 1924 г. подробен учебник „История на българското право: публично и частно”2, който остава само в ръкопис.



Историята от 1910 г. представлява обемисто съчинение, съчетаващо в себе си анализа на това, което Бобчев нарича старобългарско право (като система от институти), с изследването на историческото им развитие. Авторът заявява още в самото начало основите на своя метод и идеологическите предпоставки на диренията си, което позволява на читателите му да разграничат изворовото описание и анализ от научната оптика, способствайки за балансирана оценка на заключенията. Заявената и проведена в изследването идеологическа линия на търсене на националната характеристика във формирането на правните институти не компрометира описанието на обекта на студията. Така проследявайки изворите за изследваната епоха и изследователят и преподавателят Бобчев има възможност да отправи и заключително послание към своите слушатели или читатели.

Днес е интересно, след повече от сто години, да се върнем отново именно към методологичния подход на един от първопроходниците в историята българското право, за да видим общия поглед и научните архетипи в неговото правноисторическото изследване. Това подпомага проследяването на въздействието му върху последващата научна традиция, в търсене на приемствеността и различията със следващите поколения учени.

Наред с тези встъпителни аргументи, трябва да посочим, че личността и творчеството на Бобчев предизвикват активен интерес както у неговите съвременници, така и по-късно. Това, от една страна, се дължи на мястото му в историята на българското право, а на друга, на ярката му политическа и идеологическа позиция, отстоявана открито, често в условията на силна политическа конфронтация3. Тези обстоятелства, вероятно, подтикват продължаващия научен интерес към него като учен, политик и дипломат или като публицист, оставяйки не безразлични и неговите съвременници, и днешните изследователи. Те търсят в неговите студии отправна точка за своите изследвания, независимо от приемствеността или различието в заключения.

Ярката му научна и социалнополитическа позиция е предизвиквала и критика, често неоснователна. Такава откриваме, например, у редактора на сп. „Минало”, Баласачев, който опитвайки се да компилира мненията, изказани в научната литература относно трудовете на Бобчев, в същност, екстраполира критиките към него от техния контекст, акцентирайки върху несъгласието на някои от авторите с научните му заключения. Така, на практика, се замъглява реалното му влияние върху положението на научните изследвания от края на XIX в. и началото на XX в. В съчинението ясно личи персоналното, а не толкова научното несъгласие на автора с личността на Бобчев4. Политическите и научните контрасти в оценката за личността на основоположниците в различните научни направления, а Бобчев за българската правна история е без съмнение един от тях, е пряко следствие от ролята, която те играят за научното и общественото развитие. Подобно мнение изказва и Билярски5, който посочва, че бобчевият анализ на българското и славянското право довежда до заключението за „абсолютното доминиране на обичайното право в българското общество през средновековието”, от една страна, а от друга, за това, че той е „основният противник на рецепирането на западноевропейското право”. Очевидно двете бобчеви тези са както научни, така и общественополитически, което разкрива и една особеност на автора – персоналната му ангажираност със заключенията на научното изследване, които са негово психологическо изживяване и кауза за собствената му политическа теза, т. н. „живяна история”.


2.Отправна точка и методическа основа на историко-правния анализ в „Историята на старобългарското право (лекции и изследвания)”


Във въведението към учебника му (Историята от 1910) догматичните, методологичните и общонаучните, философски предпоставки са описани в осем параграфа (най-вече в тези до пети, включително). Те обхващат проблемите: понятие и предмет на историята на българското право; нейното значение и задача; методите в историята на правото; троякото изучаване на правото: догматическо, философско и историческо; историята на правото като наука. Следват параграфите, свързани със спомагателните науки, със статуса ѝ на университетска дисциплина и едно предложение за периодизация, изложено в параграф осем.

Общо книгата се състои от петстотин шестдесет и девет страници и следва типично пандектна6 схема на изложение, предлагаща извеждането в обща част на източниците на правото (Крумовото законодателство, Responsae papae Nicolai, Старобългарската кормчая, Законъ судны людьмъ, правни сбирки, хрисовули, договори, летописи, жития, писма, записи, надписи). В нея се възприема разбирането на историческата школа и в частност на Савини и Пухта за ролята обичая. Първата част е посветена на старобългарското държавно право, обхващащо възникването и развитието на държавата, територията, населението, духовенството и властта в държавата. Втората част обсъжда старобългарското съдебно устройство. Част трета е посветена на наказателното право, а четвърта – на гражданското право, обхващащо: личното, семейното, наследственото, вещното и договорното право.

В така представената структура ясно се вижда изградената от пандектистите система на правото. Тя се отличава със своята обща част, която обаче не е напълно „а-исторична” (не е напълно оригинално творение на германските учени от деветнадесетото столетие), защото нейните елементи могат да бъдат открити и в т. нар. първа част на Дигестите на Юстиниан (Прота). Тя е повлияна в не малка степен и от дидактическите цели на компилацията от 530 г., пред вид характера ѝ освен на действащ закон и на правна, образователна доктрина.

Бобчев тръгва от виждането за нормативната същност на правото като рационална логическа структура като посочва, че то урежда в правилен ред живота на хората и обществото, концентрирайки се около човешката личност, около която и изгражда своята система. В това твърдение могат да бъдат откроени два смислови центъра. Единият е с корективен характер, акцентиращ върху идеята за правилност, видяна като правилна уредба, т. е. устройство за „изправяне” на противоправното поведение, съобразно общоприетия социален мащаб и другият, телеологически, рационален, насочващ горното подреждане към ползите за човешката личност. Вторият елемент е логическата обосновка на първия и утвърждава, че което и да е правно устройство има смисъл само дотолкова, доколкото изпълнява своята естествена цел – щастието на човешката личност. Така то следва човешките потребности чрез законите за мирното им удовлетворение, изграждайки началата на общежитието.

В този контекст Бобчев изгражда и своята доктрина за историята на българското право, виждайки в нея произхождението и постепенното развитие на държавната уредба и правните норми от появяването на българския народ до днес. Според този възглед, правото представлява: постепенно и прогресивно развитие на нормите в контекста на дадена национална група, в случая българската. Това предполага една по-скоро философска, отколкото историческа категория, императивно предполагаща наличието на определен етнически корен, носител на правната традиция, който неотменно присъства във всяка историческата фаза и достига до съответните си контемпорални адепти.

Въпросът, който възниква пред читателя е дали става дума за предпоставен методологичен подход или за изследователска находка, резултат от определено научно дирене.

В последващия въведението конкретен анализ на произведението се вижда заключението, че в голяма част от изследваните правни паметници се открива романистичната първооснова. Законъ судны людьмъ, например, според Бобчев7, представлява колекция от обичайно българско право, което е било редактирано след покръстването по модела на Еклогата на Лъв Исаврийски и Константин V. Следователно представлява комбинация на обичайно право с рецепция на ромейско писано право8 (представляваща гръцка версия на римското право). Това на пръв поглед опровергава тезата за постепенното национално развитие на правните норми, логически проблем, който едва ли е убягнал от вниманието на Бобчев. Ключът за разрешаването на това „парадоксално” твърдение се намира във виждането за системност на правното устройство, предполагащо изграждането на формални родово-видови връзки, при анализирането на правото като социално-историческо явление.

Тук си струва да се обърне внимание и на съвременната интерпретация на проблема за съотношението на Еклогата и Закона за съдене на хората. Славова9, проследява изказаните становища, посочвайки и работите на Бобчев по въпроса, заключава, че той представлява свободен славянски превод на текстовете от титул XVII (За престъпленията и наказанията) на Еклогата. Заключението, което предлага за авторството на закона е, че той вероятно се отнася за новопокръстен народ, за което свидетелстват и отклоненията от гръцкия оригинал и че негов автор е високопоставено в църковната йерархия лице. В общи линии това се доближава и до заключението на Бобчев от 1910 г., според което също не може да се установи със сигурност авторството и че той не може да се обвърже с личностите на св. Методий или на цар Симеон. Отликата е в акцента на Историята на старобългарското право, поставен върху обичайното право, макар че свободният превод на гръцкия оригинал и допълненията в славянския текст допускат подобно влияние. До такова заключение достига и Полывянный: „По сравнению с визант. прототипом в «З. с. л.» были облегчены или исключены многие телесные и членовредительные наказания, вместо к-рых введены церковные епитимии. В статьях 2 и 29 присутствуют реликты обычного (талионного) права со ссылкой на ВЗ10. Содержание «З. с. л.» отражает борьбу визант., западноевроп. и слав. правовых традиций с языческими пережитками11. Същият автор посочва, че днес за най-обоснована се приема „моравската” хипотеза, че паметникът се свързва с дейността на епископ Методий в панонския диоцез, а езика на паметника е най-близък до превода на славянския Номоканон. Тезата отстоявана у нас е, че вероятно паметникът все пак е изготвен в България. Така или иначе неговото разпространение е следвало разпространението на славянската книжнина, способствано политически и научно от българската държава през ІХто и Хто столетие.

Това на практика показва, че с избраната пандектна систематична структура авторът по-скоро обобщава един формално-методически подход, отколкото изяснява резултата от определен когнитивно-издирвателен процес. Съзнавайки дидактическия характер на труда си Бобчев се нуждае от първоначален генерализиран образ, който да определи предмета на изучаваната научна дисциплина пред студенти, които за първи път се сблъскват с непозната за тях материя. Той им предлага за начало формално-обобщен модел, който да обясни функциите на съответните понятия, преди да се пристъпи към конкретния исторически анализ. Така общото системно понятие за право, от което тръгва автора, се оформя като атемпорална идеална категория, която следва да се конкретизира и проследи в отделните исторически епохи.

В този смисъл Бобчев обръща вниманието към две тенденции, утвърдени, вече в историческото построение, проследено, от една страна, като история на законодателство, а от друга, като история на правото, т. е. законите и обичаите. Очевидно подходът на автора се свързва с второто разбиране за метода на историко-правния анализ и отхвърля ограничения „чист” възглед за правото, предвиждащ като предмет на правното дирене само законодателството. Последният по принцип се свързва късното виждане, че правото е резултат и се заключава само във волята на конкретното политическо мнозинство, изключващо други морални, психологически, интепретативни или рационални модалитети. Историческият анализ на Бобчев надхвърля подобен ограничен възглед и ни сблъсква с една сложна, често не системно подредена действителност, която се нуждае от различни техники на изследване, акцентиращи върху обичайното право като основа на съответната правна система.

Изложението постепенно навлиза в по-дълбоките слоеве на правно-историческия анализ на автора като достига до двете си традиционни направления: вътрешната история (движение на основните институции от генезиса до наши дни) и на външната история (постъпателната промяна на правото – възникване, развитие и завършек).

Предметът на изследването на учебника – старобългарското право, на практика предполага анализирането на ограничен обем от паметници, които са почти напълно обхванати в него. Това позволява на автора да включи и двете направления, организирайки изследваната материя в ясна систематична структура, подходяща за студентите, изучаващи историята на правото от пропедевтична гледна точка, без да си поставя само една чисто научна цел. Поради това изглежда допустима една по-голяма степен на систематичност и идеализаторски формализъм като резултат на дидактичната насоченост на произведението, без това да засяга фундаментално научните заключения на автора за отделните правни паметници, където подобно системно структуриране не се открива.


3.Научно-логически предпоставки на правноисторическия анализ на Бобчев


Правноисторическият анализ у Бобчев не остава сам за себе си, а е поставен в по-широкия правен и философски контекст на теорията за научното мислене. Той тръгва от общонаучните когнитивни методи на дедукцията и индукция като приема, че в основата на правното изследване стои именно индукцията: събирането на факти от наблюдението. Събраните факти се изучават критически и се издирват техните аналогични валенции, а оттам се достига и до заключението за същността им.

На практика това виждане исторически възхожда към диалектичния метод на Платон и Аристотел като се приближава към т. н. синтезис – изграждането на родовите връзки на основата на емпиричното изследване на видовите елементи. При това Бобчев поставя ясен акцент към на емпиричното познание като първооснова. Това го определя по-скоро като адепт на аристотеловото разчупване на строго формалистичната платонова логика за недопустимото трето. В своя анализ авторът се приближава към описателната тенденция на научното дирене като рефлексия на една позитивна действителност – позитивистичен възглед, възхождащ към Бейкън, Лайбниц и пр. Аналогията, обаче, като метод и логическа категория, все пак, връща изследването към определен общ родов белег и създава формално-идеален макар и обяснителен модел.

Анализът подчертава, че в основата на правното изследване стои сравнителният метод. Бобчев критикува „хегелианците“12, поради търсенето им на правния гений на човечеството, предполагайки една обща обективно-идеалистична предпоставка на историята и се приближава към Фриман13. Освен този автор, на който се поставя специален акцент в началото на параграф три: като правно историческа литература, засягаща метода на изследването, са посочени и др. като: Ковалевский (който търси определена връзка на социологията със социално-историческите науки), Сергеевич, Коркунов, Зибер, Леонтович, Тайн, Комт, Муромцев, Йеринг, Виндшейд и пр.14

Възгледите на Бобчев са формирани главно на основата на руски литературни източници, що се отнася до специалния теоретично правен анализ. Той се свързва с виждането за наличието на позитивна правна конструкция, която е резултат от определен, емпирично установен, социален процес. В тази връзка трябва специално да се подчертае влиянието на Ковалевский, Коркунов, Сергеевич, Леонтович, както и това на полския учен Зибер, които търсят основите на правното построение в различните местни общности като естествен градивен елемент на правото чрез своите обичаи. Този методологичен подход проличава дори в някои от заглавията като: Задружно-общиный характер политического быта древней России (Леонтович). В това се вижда близостта на Бобчев към едно социологично-антропологично направление в правния анализ. То прераства в неговите собствени заключения в подчертаване на ролята на общността на славяните като източник на правните обичаи, които са модулирали рецепцията на ромейската Еклога, например.

Коренът на това течение естествено възхожда към германската историческа и пандектна школа, чиито ярки представители – Йеринг и Виндшейд, са цитирани в дискутираната тук История от 1910. Връзката на руската правна теория, цивилистика, публично право, правна история и романистика с немската историческа школа не е случайна, а е резултат на целенасочената политика на имперското правителство, стремящо се постоянно да модернизира правния ред и да поддържа правната мисъл в близост до модела, оформял държавността на Русия в продължение на три века. Рудоквас посочва, че с оглед на реформата в преподаването на право в духа на историческата школа в Германия са били командировани на държавни разноски много млади руски учени, за да възприемат метода на Савини. Авторът изрично посочва, че в този период на Запад е пребивавал и учителят на цитирания от Бобчев (supra), Муромцев, тогава все още младият Никита Крылов15. Така близостта на Бобчев до германската историческа школа, посредством руските университети, изглежда очевидна.

Бащата на историческата школа, Савини, посочва, че приемането на невидимия характер на позитивно право, означава отказ от каквото и да е било документално доказателство за произхода на правото. Той вижда във формирането на което и да е правоотношение влиянието, по случайност или по волята на човека, на предходни норми. Това е общото право (allgemeines Recht), което е влязло в съзнанието на народа чрез езика и се определя като позитивно (poſitives Recht) или народно право (Volksrecht)16. Това разбиране се различава от виждането за правото на Келзен като чиста правна теория, елемент от правната система, изчистено от подобни антропологични влияния17. У Бобчев може да се прочете, че отричането на расовото, даже на племенното родство като възможна причина за еднаквост на учрежденията е все едно да се приеме други път на възприемане от народа-родоначалник, освен чрез съзнателното – чрез произволното възприемане18. Тук се вижда утвърждаването на ролята на народа, в качеството му на единение на родовете, като основа за формирането на позитивното право, макар и авторът вече да е критикувал подобна теза при последователите на хегеловото учение (supra).

Днешният коментар на подобна теза разкрива нейната относителна недостоверност. Именно липсата на достатъчно документален материал, доказващ наличието на общ национален корен на правните учреждения у отделните народи, населяващи Европа, налага друг извод, че правото често е резултат не на естествено последователно развитие на националната държава, а на съзнателна политика на възприемане на римския модел в повечето представители както на германския, така и на романския правен кръг. Тази съзнателна политика на рецепция се дължи на универсалния наднационален възглед за правото на римската юриспруденция, носещ в себе си разбирането, че нормите произхождат както от обичая и закона, продукт на съгласието на в рамките на всеки народ, така и от общите, естествени характеристики на хората като вид животни, animalia19 (тези, които са способни на движение).

В същност моторът на приемствеността от общото право към правото на народите наследници е езикът, именно неговото унаследяване е механизмът за разкриване на първичното право. В тази връзка, в наше време, Оландер20 посочва, че през 1866 г. парижкото езиковедско дружество, в член втори от устава си, забранява разискването на стария въпрос за произхода на езика. Това означава, че не е възможно възстановяването на езиковата и оттам на правната основа на едно естествено национално развитие, означено от расов или национален белег. Това определя и съвременната насока на етимологичните научни дирения – да търсят общия произход на думите в техните корени, състоящи се от съгласни, т. нар. коренен възглед на мислещото човечество. Преди това Оландер реферира Дюмезил, подчертаващ липсата на документален материал като аргумент срещу възможността да се възстанови „цивилизацията на общите предци”. Липсата на документи, удостоверяващи приемствеността поставя изследователя пред необходимостта да се проследява цялата достъпна литературна информация като в този момент някои от авторите се обръщат и към изучаването на правните обичаи у днешните народи, свързани със съответната традиция като търсят реликти, свързани с първичната правна основа.

В основата на научния анализ като цяло и специално в правото стои методът на сравнението. Следвайки това разбиране Бобчев приема фримановото обяснение, че сходствата са резултат или от пряко взаимно заемане между различните култури, или от сходно развитие, или от разклонение от общ корен. Въпреки критиката си към хегелианската теория авторът не се отдалечава значително от едно нейно проявление, а именно че историческото развитие се пренася от даден етнически или расов носител. Бобчев поставя акцент върху расовата теория чрез заемане на учреждения от народа родоначалник. Така в труда се открояват два основни метода: простото съпоставяне и правно историческото сравнение. Предполага се, че най-правилното синтезиране на родовите обяснителни характеристики на изследваните явление може да се постигне не чрез простото сравнение, а чрез издирването на общия исторически корен. Това историческо сравнение се подпомага от етнологичния, сюрвивалния, филологическия (правноезиковедски), митологическия и археологическия методи.

Това наистина са подходите, които биха позволили да се изчерпи достъпния информационен масив с оглед на издирването на общия правен прототип в националния живот и дори в националното правно изживяване и съзнаване. Подобна е и насоката на езиковите изследвания от края на ХІХ в. и началото на ХХ в., когато Сосюр21, например, критикува сравнителната граматика посочвайки, че тя в същност е историческа граматика. Проследяването на историческата езикова памет на народа е сред основните научни похвати на Бобчев в други негови произведения, но тези му възгледи не стоят твърде далече от корените на историческата школа. Този негов подход може да бъде открит и в дискутираната тук История от 1910. Учениците на Савини, братята Вилхелм и Якоб Грим, и по-специално Якоб, също проследяват езиковите следи в митологията към архетипа на обичая, включително и на правния обичай. Бобчев е толкова впечатлен от този подход, че цитира дословно лозунга на Якоб: „unsere Sprache ist auch unsere Geschichte22. Друг учен, швейцарецът Пикте23, на свой ред цитиран от Бобчев, се опитва да реконструира обичайте и езика на прото-народа на арийците. Трябва да се подчертае, че именно Пикте24 е първият учител на Сосюр, което подчертава линията на приемственост на подхода на историческото сравнение.


4.Заключение


Бобчев ни се представя като учен позитивист, поставящ в центъра на изследването разбирането за наличието на позитивното знание, достъпно ни чрез опита. Това в смисъл на изследването на правното обществено съзнание означава приемане на ясен материален обект на правното дирене, видян от автора в правото като съвкупност от закони и обичаи, насочени към осъществяване интересите и благоденствието на човека. Този позитивен императив за наличието на ясна документална основа на правната наука предполага и намирането на материалния носител на правото: това за Бобчев е духовната и материалната култура на народа, свързана с една расова идея на приемственост на съвременната култура от тази на един първичен модел. Такава идея от правна и правноисторическа гледна точка е резултат от силното влияние на германската историческата школа и вижда правото не като императив на разума, а като закономерно развиващ се и затова необходим продукт на духовния живот на народа. По този начин се избягва от необходимостта правото да бъде разглеждано като рационален факт на целесъобразност, произтичащ не от националната му характеристика, а от общочовешката природа.

В крайна сметка позитивистичният възглед довежда до разбирането, че единствено творецът на правото е съответният народ и само неговата воля, експлицитна или имплицитна (чрез съответните нрави и обичаи) може да бъде източник на правото. Безспорно, независимо дали търсим източника на правото в материално-позитивична или рационална-идеалистична (резултат от човешката способност за целесъобразно съждение) основа, материалният обект на научното дирене се свежда до езика. Бобчевият позитивизъм съответства и на вижданията на неговите научни модели. Такива са например Хердер, който търси общата национална основа в еврейския език, Лайбниц, който отново вижда в нацията носителят на езиковото развитие в рамките на един етимологичен анализ, без обаче да се скача от нация на нация, ако втората е твърде отдалечена от първата25. Подобно емпирично или материалистично разбиране за правото не е без архетипи в античната философия на Секст Емпирик например, който цитира Хезиод в противопоставянето му на реторическата заплаха чрез законите, които са скелетите на полисите26. Този метод на научно дирене търси и намира за себе си общ систематичен модел от обективни предпоставки за правото и се опитва да обясни неговото историческо развитие въз основа на тази съвременна система.

В крайна сметка от гледна точка на актуалното виждане за правото не можем да се концентрираме само върху нацията, за да изведем общото или специалното (субективното) негово разбиране. В исторически смисъл това се свежда до липсата на доказателства за непрекъснатото национално развитие, а в смисъла на доктрината на действащото право, в невъзможността позитивното право да отрази всеки конкретен случай, за който трябва да се раздаде правосъдие. Това логическо противоречие в позитивния метод на практика се разрешава от разбирането за правосъдието като механизъм за изнамиране на адекватното правно решение и е корелат на виждането за справедливост и истина. Истинното или правилното решение е продукт на творческо познавателната способност да се изнамери съответното справедливо (целесъобразно) решение в интерпретацията на съответния правен текст. Този подход е пряко свързан с анализите на Вико (във виждането, че истината съответства на справедливостта и че истинното и направеното взаимно се заменят)27, който също е цитиран от Бобчев като един от авторитетите на езиковия метод за разбирането на правото заедно с Кюжа и Гроций като основоположници на хуманизма в правната философия.

В крайна сметка Историята на Бобчев от 1910 ни разкрива, че той е наясно с ограничеността на който и да е от предложените правни методи и че усложнената правноисторическа действителност не може да бъде затворена в определени формални граници, а се нуждае от целия научно-теоретичен инструментариум за своя анализ.



The Method of the Legal History Inquiry in the light of the Analysis of Ancient Bulgarian Law Monuments made by Stephan Savov Bobchev

Bobchev’s study depicts him as a positivistic scholar, focusing the positive knowledge: accessible throughout the empirical experience. This means, he accepted a clear physical object in his study of social-law-conscience, understood like a unity of statutes and customs, targeting the human welfare implementation. This positivistic imperative provides for a tangible carrier, where Bobchev’s assumption follows a race idea of inheritance from a national predecessor. This idea for the law history connects him to the German Historical School seeing the law as a naturally determined and necessary result of the people spiritual experience rather than a logical imperative of the human mind. Thus, the author regarded the law as rational expedience fact result of its national characteristic rather than of its universal human nature. Thus, the law creator is the respective people and only by its own will, explicit or implicit, one could perceive the act of law making.

No doubt, Bobchev found the language as a physical carrier of the law development and transformation either in the context of idealistic or materialistic determinism. His positivism refers older scholars like Herder or Leibniz, Savigny and Grimm, Kovalevsky and Muromtsev etc., thus following the line of succession from the German to the Russian adepts of this school. The empirical perception of law is not without ancient roots, like Sext Empiricus or Hesiod worshiping the statutes as a polis skeleton opposing the moral relativism to the rhetoric.

The present understanding does not regard the history of law as a continuous national line of succession, but sees in it a line of ideas and institutes based on universal human values. Bobchev also considered this humanistic approach, attributed to Cujacius or Vico. He was not a blinded partisan of any science direction, but a conscious investigator realizing that the complex study object requires a complex methodology.



1 БОБЧЕВ, С. Историята на старобългарското право (лекции и изследвания), С. 191 = http://194. 141.32.15/DWWebClient/(X(1)S(twh0gxnmsimayv45ngxmiwqd))/ViewerWindow.ashx?WebpartKey=Viewer_Viewer_4483&v=1229, достъпно на 06.11.2013, в сайта последните страници 554-569, са добавени в допълнителни страници на машина

2 Трудът остава не публикуван и се намира в личния фонд на Бобчев, според информацията на Първанов, П. Стефан Савов Бобчев, жизнен и творчески път, Дисертация (непубл.) ЮЗУ, Благоевград 2012, науч. р-ел Е. Доросиева, 335, б. 1628, достъпна на 06.11.2013 в Ел. библ. УНСС (http://194.141. 32.15/DWWebClient/(X(1)S(suuf2fz5dqtvy5ygi2ejws55)) = Ibid., НБКМ – БИА II Д42 11: II Д4912; Idem, Публикациите по повод честванията на Стефан Савов Бобчев като извор за отношението към него, Год. СУ, ИФ, Suppl. Докторантски четения – март ҆2006, С. 2011, 223 и сл., достъпно на 06. 11.2013, http://lib.sudigital.org/record/18834/files/SUDGTL-MAGAZ-2011-170.pdf; Билярски, И. Живяна история на българското право (140 години от рождението на С. С. Бобчев), Исторически преглед, 1993, № 4-5, 179-181

3 Възхвала: Сборник в чест на Стефан С. Бобчев 1871-1921.

4 Баласчевъ, Г. Д. С. С. Бобчевъ като ученъ, нҌколко чуждестранни критики върху научнитҌ му трудове, по случай на 50 годишния му юбилей. С. 1921. Персоналното пристрастие личи най-ярко в цитирането на неговия политически противник А. Константинов в бел. зад линия 1, която няма нищо общо с научните критики към Бобчев, такива, впрочем, са обичайни за научните дискусии.

5 Билярски, И. op. cit.

6 Методът на пандектиската се свързва с историческата школа, която интерпретира Дигестите (гр. Пандекти) на Юстиниан.

7 Бобчев, С. ibid., 153.

8 Както споменава и Билярски, И. ibid.

9 Славова, Т. Закон за съдене на хората. – В: История на българската средновековна литература. съст. А. Милтенова. С., 2008, 196 и сл. Виж и по-старата литература в Андреев, М. Към въпроса за произхода и същността на Законъ соудный людьмъ. – В: Год. СУ. Юрид. фак., 49, 1958, 1-60; idem, Римското право и славянската Еклога. – В: Год. СУ. Юрид. фак., 50, 1959, 1, 1-20; idem, Является ли Законъ соудный людьмъ древнеболгарским юридическим памятником?. – В: Слав. архив. М. 1959, 3-22.

10 Бел. авт. – стария (вехтия) завет

11 Полывянный, Д. Закон судный людем, –В: Православная энциклопедия, достъпна на 06.11.2013 (http://www.pravenc.ru/text/182515.html). За разпространението сред славяните и нейното значение за тях виж и Minale, V. M. Linfluenza delle fonti bizantine sul sistema giuridico della Rus, Atti della Accademia Pontaniana, nuova serie – LVI, Anno Accad 2007, DLXV dalla fondazione, Giannini, Napoli 2008, 349, 350.

12 Бобчев, С. С. op. cit. 14

13 Freeman, E. Comparative politics; six lectures read before the Royal Institution in January and February, 1873, with the unity of history; the Rede lecture read before the University of Cambridge, May 29, 1872, съчинението е цитирано от Бобчев по руския превод на Коркунов: Фриман, Э. Сравнительная политика (шесть лекций, читанных в Королевском институте в январе и феврале 1873 года) и Единство истории (лекция, читанная в Кембриджском университете 29 мая 1873 года), [Соч.] Эдуарда Фримана; пер. с англ. Николая Коркунова, Санкт-Петербург: Л.Ф. Пантелеев, 1880. - VIII, 368 с.

14 Ковалевский, М. М. О методологических пріемах при изученіи раннего періода в исторіи учрежденій, 1878, Бобчев цитира и др. произведения от същия автор; Сергеевич, В. И. Задача и метода государственных наук, М. 1871 = репр. М.: Книга по Требованию, 2011; Коркунов, Н. Наука права и естествознание, Вступительная лекция в курсе энциклопедии права, читанная в Петербургском университете 30 ноября 1878 года, виж idem, –В: Журнал гражданского и уголовного права, 1879, Год девятый. Книга вторая, Март-Апрель, 27 – 46; idem. О научном изучении права, –В: Журнал гражданского и уголовного права, 1882, Год двенадцатый, Книга пятая, Май, 159-194; Зибер, Н. Г. Сравнительное изучение первобытного права, –В: Юридический вестник: издание Московского юридического общества, 1884, Т. 16, № 5/6, май-июнь. – 1884 , Г. 16 1884, [т. 17], № 11, ноябрь; Леонтович, Ф.И. О методе научных исследований и о главнейших направлениях в науке истории русского права (Задружно-общиный характер политического быта древней России), –В: Журнал Министерства народного просвещения, 1874, CLXXIII, 225, CLXXIV, 120 и 194, достъпно на 17.11.13 http://www.runivers.ru/lib/book7643, виж за идентичността на наименованията idem, История русского право, Варшава, 1902, библ. 8255, Бобчев не цитира кореспонденцията между двете наименования. Thaine, H. Le Positivisme anglais, 1864; Compte, A. Cours de philosophie positive, 1830, 1840; Муромцев, С. А. Очерки общей теории гражданского права. М., 1878; Ihering, R. Geist des römischen Rechts auf den verschiedenen Stufen seiner Entwicklung, 1883; Windsheid, B. Die Aufgaben der Rechtswissenschaft, 1884.

15 Рудоквас, А. Р., Сергей Андреевич Муромцев и его книга «Гражданское право, Древнего Рима», предговор към Муромцев, С. А. Гражданское право, Древнего Рима, М. 1886, Статут, М 2003, 12.

16 Savigny, Fr. v. C., System des heutigen römischen Rechts, 1840, I, Allgemeine Entstehung des Rechts, 13 и сл. = http://www.deutschestextarchiv.de/book/view/savigny_system01_1840?p=70, достъпна на 18. 11.13

17 Kelsen, H. Reine Rechtslehre, 1. Aufl., Leipzig und Wien 1934 (2. Aufl.: Wien 1960).

18 Бобчев, С. С. ibid.

19 Dig.1.1.1.3, Ulp. 1 inst. Ius naturale est, quod natura omnia animalia docuit: nam ius istud non humani generis proprium, sed omnium animalium, quae in terra, quae in mari nascuntur, avium quoque commune est. Hinc descendit maris atque feminae coniunctio, quam nos matrimonium appellamus, hinc liberorum procreatio, hinc educatio: videmus etenim cetera quoque animalia, feras etiam istius iuris peritia

censeri.


20 Оландер, M. Археология на езика, С. 2006, съставил Г. Каприев, 45, бел. 49 (където цитира Dumézil, G. Leçon inaugurel à chaire de civilisation indo-européenne du Collège de France, jeudi 1er décembre 1949, Paris, 1950, p. 6-7; 98). Той коментира (ibid. supra, 75 и сл.) и мнението на Савини.

21 Виж за това Оландер, М. op.cit., 185, 186, който цитира de Saussure, F. Cours de linguistique générale (1910-1911), Mauro, Paris, Payot 1972, 16.

22 Grimm, J. Über den Ursprung der Sprache, 1851, 275

23 Pictet, A. Les origines indo-européennes ou les Arias primitifs, Paris, Cherbuliez, 1859, цитирано и в Бобчев, С. С. op. cit. 19, където той погрешно го определя като французин.

24 Оландер, М. ibid.,

25 Herder, J. G. Vom Geist der hebräischen Poesie I, Б. 1872, 324, цит. от Оландер, М. op.cit., 71, бел. 16; Leibniz, G. W. Nouveaux Essais sur l’entendement humain, Amsterdam – Leipzig 1704, (Œuvres philosophique) Paris 1900, 242-243, цит. от Оландер, М. op.cit., 60-61, бел. 18. Бобчев също цитира Хердер ibid. 24, бел. 3.

26 Оландер, М. op.cit., 159, бел. 106, 107, където той цитира Sextus Empiricus, Contre les rhéteurs 31, превод Pérez, B. Contre les professeurs, sous la dir. de Pellegrin, P. 2002, 262

27 Джан Батиста Вико, Vico, G. De antiquissima Italorum sapientia ex linguae latinae originibus eruenda (1710), 48 критикува декартовото виждане за истината, изразено в Da nostri temporis studiorum ratione, с виждането си, че verum et factum convertuntur, verum esse ipsum factum; idem, Principj di scienza nuova. – В: Opere, изд. от Paollo Rossi, Milano 1959, 126: Il vero delle leggi è un certo splendore di che ne illumina la ragion naturale; onde spesso i giureconsulti usan direverum estperaequum est. Бобчев също цитира Вико и Кюжа, 23, бел. 1, в контекста на историческото и граматическото разбиране за правото.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница