1. Време на възражданьето

Двете драми: вътрешно и външно остават разединени – всяка се развива отделно, сама за себе си, ето защо не образуват художествена цялост.

Иванко, който е трябвало да бъде главно лице в другия не е даден като ясен и завършен образ. И все пак в него има известен драматизъм. Душата на Иванко е раздвоена, в нея се борят противоположни сили – властолюбие и съвест. Съвестта се проявява отначало в съзнанието на дълга към отечеството, в отвръщението от убийството. Тези два мотива отначало го спират да извърши решителната постъпка, а после тази съвест се проявява с разкаяние за извършеното престъпление. Подтикнат от властолюбието и от Исак, Иванко убива Асен. Властолюбието обаче не владее изцяло Иванко. То се сблъсква с неговата съвест. Именно в борбата между съвест и властолюбие се състои драматизмът, който преживява Иванко, следователно това го определя и като драматическо лице.

Надостатъци при характеристиката на всички отделни лица и те произтичат от това, че Друмев не винаги мотивира способностите им. Техническите похвати, с които си служи Друмев са също до краиност изкуствени. Отделните появи и сцени не произтичат незабелязано една от друга, а по най-изкуствен начин са свързани помежду си. Често лицата се явяват и напущат сцената, без да има някакъв вероятен повод за това.

Друмев като Дойников проявява особена слабост към ефектни сцени – това са сцените, в които се явява полудялата Мария. Обикновено тя се появява на сцената неочаквано със смях и крясъци, за да спаси Иван и Петър и да накара Иванковите привърженици да замлъкнат ужасени от своето собствено престъпление. И докато те стоят смутени, Мария говори необвързано, пее, крещи и всичко това е прекалено театрално.

Стилът, с който си служи Друмев, за да обрисува действащите лица, може да се нарече реторичен. Героите на Друмев не винаги се изразяват обикновено – често те декламират и разкриват чувствата си с множество възклицания и театрални жестове. Реторичните особености на тяхнатареч могат да се наблюдават предимно в монолозите (особено в монолога на Иванко). Реторичния стил се характеризира с множество повторения, обръщения, въпроси, възклицания.

Езикът както в повестите му така и в друго, се отличава със своята правилност и ясност. В произведенията на Друмев рядко се срещат неправилни синтактични кострукции или провинциализми, които напомнят шуменския говор. Едни от достойнствата на Друмевите творби е техния правилен и жив език.

Влияния: При писането на драмата Друмев е повлиян от романа на руския писател Велтман „Райна, королева Болгарская“, от Войниковата драма „Райна княгиня“, но най-вече от Шекспиравата трагедия „Магбет“.

Прилики:

2. И Иванко, кактоМагбет, е любимец на царя, отличава се с храброст, радва се на царско благоволение. Асеновата привързаност към Иванко, напомня привързаността на Дйнкан към Магбет.

3. И Иванко, както Магбет, се колебае преди да извърши убийството, бои се от угризения на съвестта, ала властолюбието надвива и той убива царя. След убийството Иванко също както Магбет не намира спокойствие.

Има и други прилики, но тези са по-значителните.

Като духовници, които трябва да се грижат за миряните, с безразличието си те всъщност изразяват отношението на официалната власт към съдбата на обикновените хора. Отпечатването на повестта съвпада с изострянето на черковния въпрос, а това вече води до двата аспекта на националното ни самосъзнание – духовното и политическото. Иначе документалното е присъща черта на белетриста Блъсков. Той не може да излезе от тази документалистика. Изобщо възрожденецът – книжовник търси въздействието преди всичко чрез факта и действителната случка, а не чрез художествения елемент. Художественият елемент е „прикрепен“ към факта и случката, а не случката към художествения елемент. Илия Блъсков рамкира повестта не в измислени, а в реални граници – между Добруджа и Шумен и това прави нещата още по-преднамерени. Не се притеснява даже да употреби истинското име на готавашния гръцки владика. Добавянето в края на повестта и на песента за изгубена Станка с пояснението „слушана от момиче в Добричка околия“ доуточнява още веднъж реалността на случилото се вече. Тази достоверност Блъсков не крие и не маскира зад действието и героите с техните постъпки, а я подчертава и натрапва на читателя, стреми се да го завладее и заинтригува с истинността на случката. Затова „Изгубена Станка“ според автора е „истинско събитие“. Тази истина се отнася и за „Пиян баща, убиец на децата си“. Тя е повест „чисто българска из народния ни живот“. А „Двама братя“ павест, „основана на верни и точни събития в нашетско, особено по училищата ни <…>“ и т.н.

Приносът на Илия Блъсков не е само в първостроителството на жанра и на прозата въобще. Такова определение означава стесняване мястото му в литературния процес. Означава още хронологическа заслуга, а не естетическа. Би трябвало да разглеждаме прозата му в контекста на жанра преди Освобождението. И в „Изгубена Станка“, и в „Злочеста Кръстинка“, и в „Пиян баща, убиец на децата си“, пък и в някой от разказите му важни са онези специфични черти, които навлизат изобщо в прозата ни по-нататък. Блъсков има определено място в темите и проблемите, с характерите, с цялата сюжетна картина на българското село, което пресъздава. Никой не е видял преди него така болезнено българското село – не в робска пелена, а подложено на разрушителните и пагубни удари на новото, на новите нрави, на новите взаимоотношения, на убиване традицията и разчупване на патриархалната клетка. Времето на кръчмите и кафе-шантаните, на незачитане родителската воля, за Блъсков се превръща във време на духовно падение. Затова и неговите герои са жертва на това модерно и ново време. Илия Блъсков отразява в прозата си пагубното движение от селото към града. То е, в повечето случаи, морална изневяра, късане на вековни традиции и разделяне с родовия корен. За него миграцията съсипва и ерозира не само селото, но и човека. Напуснал родния дом и родното място, по-нататък селянинът е изложен на безпощадно падение. Някъде Блъсков е краен в оценките и схващанията си. Такива са нравствените му устои и разбирания. Блъсковата художествена проза е разбираема, лесно достигаща до все още неподготвения за зрели художествени текстове читател. Тази проза, стъпила на документалното и измисленото, е преди всичко проза на своето и за своето време.

През 1843г. Славейков пише хумористичното стихотворение „Прославило се Търново”. То е първата поетическа проява срещу гръцкото духовенство и знак за борба с него.

„Смесена китка” е посветена на видния възрожденец и участник в черковната борба д-р Стоян Чомаков. Тя е изградена от седем раздела, които определят енциклопедическия й характер („Духовно прочистване”, „Примери добродетелни”, „Наука и художества”, „Описания”, „Здравословие”, „Смес”, и „Разноцветие”). В края на „Смесна китка” са поместени имената на спомоществователите. Между отпечатаните стихотворения в „Смесна китка” са „Утро” и „Нощ”. Те притежават всички качества на завършени художествени текстове и разкриват поетическия дар на Славейков, усета му към език и стиха, способността да рисува природата мащабно с нейното очарование и красота. Пейзажното се смесва с патриотичното чувство и с преклонението пред родната земя.

В края на 40-те и началото на 50-те години Петко Славейков пише първите си интимни стихове, поместени най-напред в „Песнопойка”. Мотивите и поетиката на българския фолклор се оказват най-подходящата първооснова за създаване на нова любовна лирика като противопоставяне на чуждата. Затова Петко Славейков, Янко Дряновец и др. нагласят интимните си текстове по мелодиите на гръцките и на турските разпространени песни. Това се оказва сполучлив ход, защото българският текст във всеки случай привлича много повече почитатели с езиковата си достъпност. По-късно, когато българската любовна лирика заема своето място, появяването на Славейкови издания със заглавия „Славейче или събрание на различни песни български и турски за разтуха на младите” (Цариград, 1864) и „Песнопойка или събрание на различни песни български и турски” (Цариград, 1870), е лесно обяснимо.

Интимната лирика на Петко Славейков не трябва да се свежда само до текстовете, предназначени да се противопоставят на чуждите влияния. Такова разбиране би ограничило заслугата му за жанра, за неговото формиране и за мястото му в литературния процес. Българска народна песен заема също съществено място с влиянието си. Страданието на младия човек, клетва за вярност, раздяла – това са основните теми в интимната лирика на Славейков. Изобщо преобладава болката от несподелената любов. Към този стихов корпус трябва да отнесем „Писмо”, „Ответ”, „На нощта си ясен месец” и т.н.
Някои от интимните стихове на Петко Славейков се фолклоризират и превръщат в шлагери.

Петко Славейков пише интимна лирика през целия си творчески път, за което говорят стихотворения като „Извинение” (1862), „Напомняне” (1862), „Дъртешка любов” (189), „И двете” (1833). Тази интимна лирика допълва житейската биография на поета. И ако в „Извинение” се кълне да люби до гроб, в „Дъртешка любов” изненадва с болката на своето откровение и признание. Петко Славейков някъде е сантиментален, друг път прибягва до безобидния хумор, трети път се насочва към хапливото и саркастичното с надежда, че някой някога ще го разбере и ще проумее писанията му. През целия си живот Славейков изпълнява своята роля на общественик, поет и просветител. Гражданската му лирика отразява най-вярно и най-пълно неговата сложна и драматична личност, потопена във водовъртежа на времето. „Народен” (1875) може да се приеме не само за автобиографична изповед. Стихотворението изразява и идеала на онази възрожденска интелигенция, която загърбва личното през общото, нотката на разочарование идва да подскаже за стойността на саможертвата.

Стихотворенията „Не сме народ”, „Не ни бива <...>”, „Комуто се пада”, писани все през 70-те години, обобщават гражданската поезия на Славейков. Той е безпощаден към робското примирение на народа. В „Не ни бива <...>” народът е сравнен със стадо и с добитък, способен само за разплод. Долавя се, макар и по косвен път, политическият акцент, който диктува цялата атмосфера на текста. В такива минути на разочарование и на вътрешна душевна раздвоеност Петко Славейков пише елегия „Не пей ми се”, печатана в септемврийската книжка на сп. „Читалище <...>” (1870). С нея стига до най-драматичното признание, което може да направи един творец, живял със съдбините на народа, възпявал тези съдбини и болял с тях през целия си творчески път. Още в заглавието кодира заканата си. Оттеглянето от националните идеали и то във време, когато тези идеали се изграждат, прави текста още по-въздействащ. Иначе, по принцип, тази раздвоеност на поета се среща и в по-ранните му творби („Българите, всеки казва, добри са” (1864), „Гърдите тежко ме болят” (1865), „Живите да работят” (1866), „Мудно ходи нашто време” (1866), „По въпроса” (1866) и т.н.). Явно, при всяко разочарование, Петко Славейков посяга към сатиричното перо. Даже в моменти, когато националнореволюционното движение прави по-сериозни стъпки, той остава колеблив. „Не пей ми се” се появява на фона на такива събития като минаването на първите чети в България – на Панайот Хитов (април 1867) и на Филип Тотю (май 1867), създаването на Втората българска легия (1868), на БРЦК (1869), революционната дейност на Васил Левски (1869 – 1872)... Връщането към изначалото в „Не пей ми се” е в духа на Паисиевите идеи и Паисиевото отношение към миналото, към съвременника и към бъдещата съдба на народа. Намаляване обема на строфите в стихово отношение идва сякаш да подскаже и заглъхването на песента... И все пак краят на елегията внушава искрица надежда – т.е. за връщане на твореца към съдбините на народа. Финалът кореспондира с другата елегия на Петко Славейков – „Жестокостта ми се сломи”, печатана също в сп. „Читалище <...>” (януари 1873). Първите три строфи от „Жестокостта ми се сломи” преповтарят в синтез „Не пей ми се”. Тези строфи се родеят и с останалите сатирични стихотворения на Петко Славейков, което подсказва за един по-продължителен обществен конфликт. „Жестокостта ми се сломи” се появява, когато след залавянето на Васил Левски, революционното движение понася тежки удари. Това може да изиграва определено въздействие върху поета. Иначе трябва да търсим основната причина в общата съдба на народа: страданията, теглото и злочестията, които изпитва Петко Славейков не може да остане ням наблюдател. Любовта към съотечествениците се указва по-силна от всичко и над всичко. Страданията на майката, на невястата и на клетите й деца създава цялата социална атмосфера на елегията.

Елегиите „Не пей ми се” и „Жестокостта ми се сломи” са биография на твореца, биография на драмата, която преживява интелигенцията от втората половина на ХІХ в., биография на една национална съдба. Те трябва да се разглеждат в контекста на времето и на фона на обществено – политическия живот през 70-те години. Откъснати от тях, ще останат неразбрани или най-малко затворени в личното пространство на поета Петко Славейков.

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ. Любен Каравелов има нещо характерно з книжовниците-възрожденци – интерес към различните жанрове: от белетристиката до поезията, от публицистиката до мемоара, от журналистиката до литературната критика. Като се прибави към това и професионалното му занимание с фолклора и етнографията, обществената, политическата и революционната дейност. Но той се налага и с още нещо – широката литературна критика. Каравелов съчетава разнопосочните търсения през 60-те и 70-те години на ХІХ век; цялата еманация на възрожденеца и на Възраждането въобще.