1. Време на възражданьето

Писателската дейност на Любен Каравелов започва в Русия. През 1868г. в Москва излиза „Страници из книгата за страданията на българския народ“. С изключение на разказа „Слава“, всички останали произведения са публикувани предварително в руския периодичен печат: „Войвода“ (1864), „Турски паша“ (1866), „Бошко“ (1866) и „Българи от старо време“ (1867). Текстовете в руските периодични издания и в „Страницы“ имат незначителна разлика, предимно стилно – езикова. Когато Каравелов ги превежда на български и ги публикува в „Свобода“, „Независимост“ и „Знание“, те са променени – предимно се разширяват, а образите се изясняват. Белетристичното наследство на Любен Каравелов обособява три групи: битови, социални и исторически повести и разкази, проследява се по периоди и т.н. Каравелов създава своите повести и разкази извън пределите на родината, в различни обществено-политически условия и в различно време.

„Войвода“ излиза най-напред със заглавие „Атаман“, по-късно „Атаман болгарских разбойников“, а след това със заглавие „Войвода“. На фона на робското време Каравелов създава разказ със сложно действие, което не е типично за този кратък жанр. Каравелов успява да изгради напрегнати действие и да разкрие съдбата на незащитения в социален иличен план българин, на неговото семейство и на неговия дом.

Селският пъдар, арнаутинът Хасан, се влюбва в Латинка. Тя, против волята му, се жени за Продан, след което следва отмъщението. Хасан убива Продан и Латинка, когато са на работа в полето. Убива и другаря си Мемиш, за да няма свидетели. После наклеветява брата на Продан Първат, че той е убил Мемиш. Първан няма свидетел турчин и затова е обесен. Най-малкият от братята, Стоян, отмъщава, като убива Хасан. Неговият разказ пред хайдутите е потресаващ. Той показва трагедията на българите, изложени на своеволията и беззаконията на поробителя.

Още в този разказ Каравелов загатва за някои свои белетристични пахвати, единствен начин за „правосъдие“, етнографски описания, които идват да покажат жизнената устойчивост на българина, неговия стоицизъм и любовта му към националното и към традицията. „Войвода“ се възприема от руския и от българския читател като верен документ на своето време. Разказът „Войвода“ подсказва още, че на фона на ранната ни белетристика идва писател с поглед, обърнат към грубата действителност, която ще бъде тема до края на живота му.

Разказът „Дончо“ е писан съкщо в Русия. Разказът е изграден върху народните предания за копривщенския хайдутин Дончо Ватаха и за неговите подвизи през първата половина на ХІХв. Но „Дончо“ не е конкретно разказ за Дончо Ватаха. „Дончо“ е разказ за класическият тип хайдутин, който под строгите закони на клетвата и хайдушкия кодекс е истински закрилник на народа и отмъстител за всякакви турски издевателства. Сюжетът следва семейната и лична драма, за да се разгърне и достигне до своята кулминация в атмосферата на хайдушката борба против поробителя. Сестрата на Дончо, Стана, е годеница на Детелин войвода, който е в Сърбия по работа. Там се включва в четата на хайдут Велко и се бие срещу турците. По същото време кадията харесва Стана и я отвежда във Фелибе (Пловдив), а Дончо хвърлят в затвора. Детелин не успява да освободи годеницата си и е набит на кол. Дончо избягва от затвора и започва да мъсти за поруганата чест на българите и за турските жестокости. Дончовата дружина е ту в Средна гора, ту на Мургаш, ту в Копривщица. В устата на Дончо думите „Свобода или смърт!“ прозвучават като зов, отправен към целия народ, като начало на едно всеобщо негодувание и възмездие. Смъртта на Дончо, на Кунчо, на Добра и на Нено идва сякаш да подскаже, че свободата не може да се извоюва без кръв и жертви. Такава е съдбата на народните защитници.

Турските жестокости Любен Каравелов отразява в разказа „Неда“. Разказа най-напред се печата през 1861г. в сп. „Руский вестник“ със заглавие „Неда. Рассказ моей бабушки“. През 1872г. Кравелов го издава в отделна книжка. Подзаглавието „Разказ от моята баба“ подсказва, че писателят се придържа към обичайния си похват разказ в разказ, с което иска да внуши по-голяма достоверност и да превърне сюжета наистина в реална случка, разказвачът е пряк наблюдател и участник в събитията и това е достатъчно да се приема всичко за истина, която не се нуждае от други потвърждения и доказателства. „Неда“ е разказ за турските жестокисти и безчинства. Разкрити са смайващи картини: набиване на кол, дране на жив човек, хвърляне на дете в огън, рязане на човешкото тяло на парчета, опожаряване на цяло село… Делибашийте властват, както си искат и то безнаказано. Българинът е принуден да се защитава и брани по всякакъв начин и с всички средства. Разказът е разделен на седем глави, като всяка една, без последната, имат за мото строфа от Чинтуловото стихотворение „Стани, стани, юнак балкански“. Те подсилват идеята за свобода. Вмъкнати също етнографски подробности (народните обичаи Бъдни вечер, коледуване и ладуване) и песни. Разказът е накъсан, с внезапни отклонения и вмъквания на вълшебни елемени, което го прави по-жизнен и завладяващ. Любен Каравелов не се стреми към стройна и последователна структура, а това е също черта от поетиката му. Българските чорбаджии в съучастие с турците допринасят за страданието на народа. Тяхната продажност и алчност- вълнува автора постоянно и намира широко място в публицистиката му. Разказът „На чужд гроб без сълзи плачат“ може да се отнесе именно към тази тема. Той е публикуван най-напред със заглавие „На чужой могиле без слуз плачут. Болгарская повесть“. Семейството на бедния и тих Танчо Галин е подложено на изнудвания и унижения от страна на българи и турци (Гълъб чорбаджи, камзамалина Нейко, Халил ага). То преминава през куп страдания: Танчо е измамен и затворен, дъщеря му Злата взета от Халил ага за жена, а останалите близки оставени на произвола на съдбата. Пуснат от затвора, Танчо Галин убива най-напред камзамалина. Нейко; после с дружината си хваща Халил ага и го затваря в къщата си, където турчинът умира от глад; освобождава затворниците и побягва с цялото си семейство след войските на Дибич, принудени да отстъпят подир Одринското примирие.

Като белетрист Каравелов търси изострения и драматичен конфликт, който се пренася в семейството отвън и предизвиква тежки, а понякога и непоправими последствия. Така е във „Войвода“, в „Дончо“ и в „Неда“, така е и в „На чужд гроб без сълзи плачат“. За възрожденския писател не е било трудно да намери сюжети. Те са били навсякъде. Той обаче се насочва към тяхното разгръщане в рамките на семейството като най-уязвимо, най-беззащитно и като място, от където тръгват индивидуалните прояви на самозащита. От тази гледна точка нещата изглеждат не само документирани, но и истински, нещо, което се стреми да внуши на читателите си Каравелов.

Разказът „Сирото семейство“, с подзаглавие „Разказ от една пловдивчанка“, е написан също в Русия през 1862г. Многолюдното семейство на пловдивчанина Неделчо (иначе с копривщенско потекло) живее безгрижно. Всичко върви спокойно, докато веднъж Неделчовата жена не се скарва в банята с жената на Измаил бей, защитавайки достойнството си на човек. От тук нататък се срещаме с турската злоба и отмъщение. Неделчо е затворен безпричинно, а една нощ цялото му семейство е изклано. След тази вакханалия, след дълги молби скоро умира. Остава само едно от децата му, успяло да се спаси по чудо в онази кървава нощ, за да разказва за жестоката разпра. Любен Каравелов отново влиза в семейната клетка. „Сирото семейство“ не е разказ за примиренчеството, а разказ за зверствата и за тяхната безнаказаност, за цената и смисълът на човешкия живот.

През 1866г. Любен Каравелов публикува разказа „Турски паша“. Той ни връща към едно от най-важните и жестоки времена на робството – крадене на български деца и продаването им на турски семейства и на харемите. В разказа се приследява пътя на такива деца от Търново до Цариград. Запознаваме се по-нататък и със съдбата на някои от тях – Стамен и Божана. Вече потурчен, Стамен (Хайдерин) е върнат за паша в Пловдив. Там съпруга му става Изумруда, също потурчена, която се оказва негова сестра. Този мотив от българския фолклор Каравелов пресъздава в дълбока психологическа драма, където нещастието се преплита с радостта от намерените родители и събраното семейство. Каравелов познава отлично турското общество, социалните му слоеве, бит и религия. Това му позволява да изгради верни и живи образи, а чрез предаването на действието по записките на калугерката, да внесе в разказа реалистичен тон и литературна плът.

Повестта „Българи от старо време“ излиза най-напред в сп. „Отечественные записки“ (1867) под заглавие „Болгары старого времени. Рассказ. /На память братьям Миладиновым и К. Герову/“. После е вклячена в „Страницы <…>“. Вече преработена на български, тя се публикува във в. „Свобода“ (1872). Същата година излиза в отделна книга. Между руската и българската публицистика има значителна разлика, която се изразява в развиване на образите, разширяване на диалога и засилване на иронията. Повторното връщане на автора към текста може да се определи като преработка на повестта. „Българи от старо време“ е най-хубавото белетристично произведение на Любен Каравелов. Хаджи Генчо и дядо Либен са „от старо време“ и тяхното присъствие носи този бит и атмосфера, които изпълняват целия повествователен дискурс. Затова върху тях е поставен иронично-саркастичен акцент. Дядо Либен и хаджи Генчо стоят на различни полюси, макар да имат допирни точки и общи белези. Тази полюсна дистанция изгражда вътрешната конфликтност на текста и авторовата концепция като идея и философия. Хаджи Генчо с грубите и недялани черти и с излишното самочувствие на „учен човек“, а дядо Либен със загадачното минало и с непредсказуемото бъдеще, което демонстрира към Лила и Павлин. В него има нещо рицарски, като се започне от облеклото, конете и слугите и се свърши с музейните му експонати. Хаджи Генчо е прицел на ироничното, дядо Либен на добросърдечния хумор. Отрича се остарялото, ненужното и консервативното като пречка за новото, което трябва да разчупи еснафската черупка, да се отърве от каноните, за да върви напред. В един момент хаджи Генчо се изправя срещу любовта на Лила и Павлин не защото не ги разбира, а защото иска да диктува и нравствения кодекс в семейството и извън него и да проявява деспотичния си опърничав характер. Обратно, дядо Либен застава зад тях, зад тяхната любов, зад техния избор. Това го връща назад към неговата младост. Дядо Либен се превръща във връзка между старото и новото. Лила и Павлин най-сетне се събират, за да докажат на свахите и бащите си, че любовта е по-силна от всичко, че противоречията бащи–деца е всъщност опозицията старо–ново. А новото идва със своето време, със своите носители и със своите идеи. Съпоставени с тези на хаджи Генчо и дядо Либен, образите на Павлин и Лила нямат ярка индивидуализация и типизация и не могат да я имат, защото са образи в „движение“.

Отоличен познавач на флклора, Любен Каравелов разкрива чрез него богатата душевност на българина, любовта му към красивото, към нравите и към традицията. Фолклорът в повестта има функционален смисъл от гледна точка на естетическото и цикличното преобразуване. В повестта няма турци, няма издевателства, няма смърт и убийства. Само се напомня, че робството съществува. Даже VІІ глава, която е озаглавена „И у ония хора, които са порасли в робство, понякогаж се появлява енергия“, отвежда към една романтична среща – на Лила и Павлин в градината на хаджи Генчо. Хаджи Генчо всяка неделя и по големите празници обядва у дядави Либенови; но не иска вече от старото винце, а пие онова, което му дава Павлиница; даже петте хиляди гроша, които вземал от дядо Либена, той харизал на унучетата си.

Писана далеч от България повестта „Българи от старо време“ носи в себе си струята на носталгията и носталгичното, сякаш да извика спомени, да припомни за близки и далечни неща; да накара сърцето да се потопи в романтичния унес и да излее цялата си любов към отечеството и родния край. Любен Каравелов не подминава и проблема за възпитанието, за нравствените добродетели на човека, за труда и взаимоотношенията в семейството, за разбирателството. На това е посветен разказа „Слава“. Слава е най-хубавото и привлекателно момиче в Копривщица. По нея лудеят всички селски момци. Но тя е мързелива и груба, безкрупулна и коравосърдечна. Въпреки съпротивата на своите родитеи (дядо Божил и баба Божилица), Драгн се жени за нея. От тук нататък започва нещастието. Никакви думи и никакви съвети не могат да вразумят младата жена. Непокорна, тя става причина за смъртта на старите хора, а в крайна сметка и за провала на Драган, който пропива всичко. Тръгнал стремглаво по нанадолнището, Драган няма нито сили, нито характер да се в нормалното русло на живота. Стига и до престъпление, като убива магьостника-билкар Янаки, когото обвинява за всички нещастия. Слава се опомня, но това идва да подскаже само, че изпуснатото време и сторените грешки са непоправими. Разказът е насочен и срещу пагубните вярвания и суеверия. Те носят не по-малко нещастия на непросветения народ. Критичното авторово перо се насочва и към „Христовите апостоли“, за които „Християнската вяра отдавна вече е станала гол обред <…>“.

„Маминото детенце“ е една от трите повести, обедитени поод общото заглавие „Три картини от българския живот“ (останалите две са „Извънреден родолюбец“ и „Прогресист“). Тя се печата за пръв път в сп. „Знание?“. „Маминото детенце“ е от по-късните произведния на Любен Каравелов. Преди нея са се появили „Войвода“, „Дончо“, „Неда“, „Турски паша“, „Българи от старо време“, „Крива ли е съдбата?“, „Наказал я Бог“ и т.н. „Маминото детенце“ се отнася към така наречените битови повести на Каравелов. Тя не може да се ограничи само и „като критика на чорбаджийското съсловие“. В „нея са засилени социално-критичните моменти“, а занимателният хумор е отстъпил място на сатиричното изображение. Възпитанието, което чорбаджи Нено и Неновица прилагат в домешна обстановка дава своите трагични последствия. Идва времето, когато синът напуска романтичната къща, трендафиловата градина с кичестата круша. Неговите лудории, похождения, скандали и алкохолни прояви оформят вече един тип герой, опасен за семейството, но и за общесовото. Домашната педагогика се превръща в бумеранг, който разписва спокойният дом, а заедно с него и собствениците му. Николчовите проявления са резултат на един „объркан нревствено“ живот. Става дума за дете, което през цялото време се формира и моделира от тези, които са го създали, а не от генетичните си заложби. В стемежа си да го изградят като човек с достойнство, който трябва да продължи рода и традицията, да умножи имота им, да създаде семейство с всичките му добродетели, родителите го превръщат в престъпник, в убиец на другите и на саба си. В края на повестта изведнъж пред читателя се изправят смазани и отчаяни нещастници, застанали на ръба на житейската пропаст. Хумористичното и саркастичното е заменено с болката, със съчувствието. Каравелов добре знае, че нито може да им помогне, нито да ги спаси.

Повестта „Ходжи Ничо“ е писана в Букурещ и публикувана за пръв път във в. „Свобода“. В тази повест се срещаме с „нови хора“, които ги няма в предишните Каравелови произведения. Героят хаджи Ничо е видян в друга среда – сред българските емигранти и на фона на румънската действителност и румънския обществен живот. Биографията на този нов тип показва доносника, крадеца, измамника, прелъстителя, лицемера. Него нито училището, нито читалището, нито църквата, нито бедните могат да го възпрат или вразумят и възпрат по пътя, по който е тръгнал. За образа на хаджи Ничо, Каравелов търси да обясни някои от чертите му, но и да подскаже, че се ражда нов човек – безскрупулен и циничен във философията си. Занимателното, романтично-битовото и безобидният хумор от първите произведения на Каравелов са приглушени. Измества ги грубата реалност, защото и самият хаджи Ничо носи черти и този характер. Долавят се навеи от „Крива ли е съдбата?“, но като цяло повестта е явление с нов стил и с ново отношение към обществото и към неговите „герои“. В Сърбия Любен Каравелов пише и публикува повестите „Крива ли е съдбата?“, „Горчива съдба“; разказите „Сока“, „Наказал я Бог“ и спомените „Из мъртвия дом“. „Крива ли е съдбата?“ е посветена на белградските Каравелови другари. От втората част той завършва само две глави, които остават в ръкопис. Те са публикувани много по-късно. „Крива ли е съдбата?“ е ярко реалистично произведение за живота в Белград и за живота в Сърбия през втората половина на ХІХв. Всичко е разбулено: фалш, лицемерие, деспотизъм, еснафщина … Тази „тенденциозна белетристика“ предпочита да внуши „мрачните страни на сръбския живот“. Каравелов резкрива не само какъв е животът, но показва и „как той го вижда“ по-нататък. Освен новите идеи, които се внасят в повестта, писателят се изправя и срещу естетиката на „романтичната сръбска литература“. Изправя се срещу цялото празнодушие и безсмислие, което остро критикува също в литературно-критическите си статии.

През 1861г. Любен Каравелов издава в Москва книгата „Памятники народнаго быта болгар“. Във втората книга „Паметниците“, посветена преди всичко на българската жена, ще бъдат поместени : 1) женски песни, 2) сватба, 3) българо-сръбски митове за самовилите, вилите и други същества от женски род, 4) продължение на пословиците, 5) гатанки, 6) продължение на народния дневник, 7) легенди, 8) речник <…>. От „Паметниците“ излиза само първа книга. Тя съдържа пословици и поговорки, „народен дневник“, т.е. празници, обреди, легенди и поверия, заедно с тези на някои от славянските народи, български имена и речник.

Любен Каравелов е автор на близо 200 стихотворения. Поетически талант той има. И усет към стиха има. Помага му фолклорът, който познава отлично. Фолклорната поетика е и поетиката на творчеството му. Смъртта на най-близкият му приятел и съидеиник Васил Левски, е повод да излее болката си от разочарованието, което изживява, от вътрешната си драма, но да изрази и надеждата си в посятото „ново, здраво семейство“. Обръщението към слънцето прави съпричастна цялата вселена с гибелта на Апостола. Поетът моли слънцето и месечината да съберат лъчите си и да изгреят „над младото, пролетното“, да осветлят святата бесилка, където веси Апостолът. Посятото семе на надеждата, на очакваната свобода, на утрешния ден е конкретна визия и в стихотворенията [„Вземи плугът във ръката“], [„Я не плачи, я не жалей“], [„В животът си не съм видял“], писани в различно време. Те допълват тази тема в поетическото творчество на Каравелов. Хумористичният тон често преминава в остра сатира, в която не се пестят категорични оценки, сравнения и епитети. Каравелов е дълбоко убеден, че тази пасмина около него заслужава такава оценка заради дебелоочието си, безогледния си фалш и лицемерие, заради цялото си отношение към политическите и социални проблеми на нацията. Кръгът е широк – от интелигента до оскотелия калугер, от българина-гъркоман до гърка „философ“.

Три месеца след като замлъква в. „Независимост“, на 15 януари 1875г., на бял свят се появява сп. „Знание“. То има подзаглавие „издание за наука и литература“. Списанието се редактира и печата също в Букурещ. Идеята на Каравелов за литературно издание е по-стара. Програмата, която Каравелов озаглавява „Предисловие“, излиза в първа книжка на списанието и е формулирана в пет точки. По-нататък конкретно се посочва какво ще публикува списанието: поезия и проза, статии исторически, етнографски, медицински; за търговията, а така също „критика и библиография“ – обзор на по-важни български и чуждестранни книги. Според Каравелов списанието няма да приема статии с „политически характер“. Това окончателно определя сп. „Знание“ като чисто литературно и научно издание. В него се появяват стихотворения от Каравелов [„Хубава си, моя горо“], разказът „Стана“ и повестите „Маминото детенце“, „Извънреден родолюбец“ и „Прогресист“; народни песни от видинските села и от Панагюрище, критически бележки за „Периодическо списание <…>“, за „Градинка“ на Блъсков, за „Книговище за прочитане“ на д-р Иван Богоров, за „Български народни песни“ от Огюст Дозон и т.н.