1. Време на възражданьето

Достоверност – да се каже на читателя, че текстът е верен, че това е истина. Любен Каравелов има афинитет към времето – точна дата, час, ден. За да се убеди читателя, той трябва да вярва в достоверността.

Синкретизмът е свързан с принципите на въздействие. Синкретизмът е едновременно присъствие на различни елементи в едно цяло. Различните ракурси присъстват в един дискурс – публицистика, историография, белетристика, начина на оценка на събитията, автобиографичност.

Символизмът - Текстовете на символизма са диалози, които съчетават драма и публицистика.

Адаптивност - Адаптивността в литературата се свързва с литературната полемика между Вазово – Величковия кръг и кръга „Мисъл”. Адаптивност също означава читателя да разбере по модела на политика в предизборна кампания. Дискурса да е свързан с менталността на реципиента. Отношението е или бащинско, или като към светиня. Паисий иска да бъде разбран от „простите” българи, т.е. народа. Захари Стоянов се обръща към целия български народ.

Всички принципи възлизат от основната й идеологическа функция – осъществяване на културните и политически идеали на България.

ЖАНРОВА СИСТЕМА, ОТНОШЕНИЕ КЪМ ФОЛКЛОРА. За възрожденския творец е активен култа към фолклора. В художествената литература се използват много елементи на фолклора: „Стоян и Рада” първото силабическо произведение, „Черен арап и хайдут Сидер”, „На прощаване”, „Пристанала”, в творчеството на Петко Славейков „Извора на белоногата”, която е връх на използването на фолклорната митология. У писателите възрожденци фолклорните мотиви са рефлекс на патриотизъм, а у критиците на кръга „Мисъл” фолклорът е средство за универсализиране ценностите на българската култура. Този интерес към фолклора е характерен и за едните и за другите, чрез примера на първото литературно семейство – Петко и Пенчо Славейкови.

Възрожденският човек е колективен. Интимния свят е подобен на колективния живот на народа, или се слива с него. За възрожденския писател най-съкровено и лично е общественото. Възраждането само създава традиция благодарение на духовната мощ: анакреатически – преводни.

Лириката на Петко Славейков има функция да измести героя и турския фолклор от българското. Ботев – по принцип възрожденската литература е чужда на философските идеи. В поезията на Ботев универсално човешкото, патриотичното са органически свързани. Представят архетипите на българския расов гений – първа еманация. Поезията му има значение, като въздействието е идеализиране на миналото, но не и настоящето. Самият Ботев смята Димитър Великсин за по-добър от себе си.

Сатира: Сатирата и социалността на българина определят облика на литературата – 10 години след Възраждането. Литературата, която си поставя идеологически цели не може да не бъде сатирична. Юнакът на Чинтолов е юнак балкански и сатиричното е, че юнакът спи сън дълбок. В последния етап на Възраждането, в творчеството на Ботев и природата на Любен Каравелов има антисоциални тенденции.

„Свое – чуждо” във Възраждането.

1. Своето е християнското, а чуждото е турското – религията се използва като мотивация на идеологическата кауза.

2. Своето е славянското, а чуждото всичко друго, което не е славянско (освобождението – Русия).

 Приликите на интелигенцията и умерените. И революционерите са резервирани към Русия и идеята за освобождение – „който ни освободи, той ще ни пороби”. В литературата по принцип не присъства резервираност”. Тя е присъща на лидерите. Литературата е адаптирана към масовия читател.

 Текстовете, в който проблемът е отваряне на българите към другия свят – „Чичовци”, „българи от старо време” – в битово измерение.

3. Свое, българско – чуждо, не българско (българско – християнско) – Бойчо Огнянов. Тук има утвърждаване на българската ценност. Също така има и историческо превъзходство на български народ към цялото славянство („И ний сме дали нещо на света”). Юрий Венелин обяснява за дълга на Русия към България (писмо – русите приемат азбуката).

 Какви сме ние сред другите, следователно равни. За да бъдем равни с другите трябва да бъдем свободни – стига се до избиване на комплекс (Раковски) – произход на българите. В художествената литература това равнение го прави Добри Войников в своята „Криворазбраната цивилизация” (защита).

 Начина, по който Пенчо Славейков формулира европеизацията на българската култура се явява като програма за бъдещото развитие на културата.

Жанрова система: През 40-те години на ХІХ век българската литература се формира като литература с естетически тип.

По това време много автори пишат лирика, епос, поеми. Такива автори са Н. Геров, Д. Чинтулов (те са двама приятели), Петко Славейков, Никола Козлев. През 70-те години започват да пишат и И. Вазов, и А. Константинов. По-късно се развива прозата. По това време и В. Друмев пише своята „Нещастна фамилия”, и Илия Блъсков своята „Изгубена Станка”. Д. Войников пише драми – „Крум Страшни”. Най-значимата драма и до днес е „Иванко, убиеца на Асеня”. В нея присъства Шекспировия психологизъм съчетан с патриотичен патос.

По-късно през 60-те и 70-те години започва да се развива фейлетонът. Тук основни представители са Любен Каравелов, Петко Славейков, Ботев. Фейлетонът е водещ жанр, той е основната функция на възрожденската литература. През 90-те години на ХІХ век започва разцвета на след мемоарната литература. Основни представители на този период са Михаилаки Георгиев, Алеко Константинов („Бай Ганьо”). След това има доминация на поезията и след освобождението.

Контакти с чужди литератури: Литературната култура развива себе си, когато диалогизира с другите. Средният българин владее чужди езици (Григор Пърличев – „Сердарят”). Контактите с чужди литератури са много интензивни с оглед на получените възможности. През този период България няма политическа самостоятелност. Познават се много добре руската и френската литература – творчеството на Пушкин, Лермонтов, Юго, Йожен Сю, Хайне, Гьоте – чрез преводи от руски. Френската литература се появява в оригинал. Училище, в което няма даскал по френски език се е смятало за непрестижно.

В това десетилетие се пише по възрожденски, но по нов начин. Основна задача на литературата е да осмисли събитията и да изгради националните типове. Създават се предпоставки на нов тип литературен дискурс. Тук има отделяне от синкретизма. Обръща се внимание на индивидуалния човек. Появява се интимната любов в литературата.

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА 80-ТЕ ГОДИНИ. Осемдесетте години на ХІХ век изобилстват с исторически текстове за Руско-турската освободителна война, Санстефанския мирен договор, Берлинският конгрес, приемането на Търновската конституция. В средата на века започва централизация на църквата. Създава се новата светска култура. През този период се създават текстовете „Записки по българските въстания”, „Четите в България”, „Христо Ботьов. Опит за биография.”, „Поля и гори”, „Италия”, „Епопея на забравените”, „Под игото”, „Немили недраги”. По това време пише и Константин Величков своите текстове, в тъмница. През 80-те години се е пишело и мемоарна литература – Миналото на Стоян Заимов, спомените на Илия Блъсков, автобиографията на П. Славейков.

Първият, който създава образците на българската литература е П. Р. Славейков. Вазов създава финкционален свят. Това е инжекционален свят, свят на някакво намерение, възможен свят. Историята се схваща като духовна жертва и духовно събитие. През 80-те години Вазов изобразява историята със средствата на художествената литература.

Мемоарна литература: Мемоарна литература пишат Ив. Богоров, Ст. Заимов, И. Блъсков. Конфликтът между Ив. Вазов – З. Стоянов, конфликтът между две разнородни по природата си представи за онова, което книжовна ценност. З. Стоянов утвърждава ценността на традиционното до това време писмо, което основано върху българските културни паметници. Това писмо изгражда един документално временен свят. За Вазов книжовна ценност е онази, която е ориентирана към чуждата култура – романска, славянски, германски културни паметници, което създава финционални книжовни светове, създава представата за естетическото в условните светове на литературата. Този конфликт показва какви ще бъдат новите пътища, по които ще тръгне българската литература след Възраждането.

80-те години е време на преход. В тях се завършва един етап от културата ни. Новостта в културата и литературно гражданското четене, литературно критическите и художествените текстове на Иван Вазов. Във Вазов за първи път се появяват ориентирите към този нов градеж. Вазов осъзнава, че възрожденската литература е изживяла времето си. Тези негови мисли четем в литературно критическите му статии писани в 80-те години. Българската литературна критика в 80-те години има своите появи в лицето не само на Иван Вазов и Захари Стоянов, но също и в работите на П. Пешев и рецензиите на Ал. Константинов. В своите статии и в предговорите „Гусла”, „Поля и гори”, „Италия”, в статията си „Христо Ботьов” излязла в редактираното от него списание „Денница” 1890/91г., събира и представя своите литературни естетични възгледи, новата си програма за ценностите на българската изящна словесност. Вазов е оня, който осъзнава, че колективния човек е завършило българското Възраждане и че идва ново време на нова менталност, срещу която ще бъдат ценни колективистичните чувства и изживявания. В условията на новото време ценността е индивидуалистична. През 80-те години нормата за литература е на Ботев и Каравелов. Вазов осъзнава, че тази норма е останала в миналото. Първото, което трябва да е начало на българската литература е влизането в душевното и духовно време на човека, в дълбините на неговата психика. Тази новост Вазов проявява в „Гусла”, „Поля и гори”, „Италия”. Вазов казва, че българската литература трябва да стане изящна литература, т.е. да преследва естетически цели. Заедно с Константин Величков през 1884г. издава „Българска христоматия” – в нея е събрал естетични образци от романска, славянска, германска Европа. Сред тях е вписал образи на българската изящна словесност. Така създава модела за естетическото творчество, което трябва да се следва. Вазов представя за първи път сонетът като форма чрез стихосбирката си „Италия”. В тези сонети изразява настроенията и преживяванията на литературния Аз. Те са субективни, а не свързани с национални идеи.

Г. З-ч – „Осветление на българската поезия” – статия печатана в сп.”Зора” през 1885г. Тази статия е една от първите литературни програми през 80-те години. Литературното слово трябва да се ориентира към естетическия културен дискурс. Появяват се и други текстове, които са важни за градежа на новата литературна култура – „Момини сълзи” на Пенчо Славейков, появяват се и първите работи на Стоян Михайловски. „Поема на злото” – поставя се въпроса за епоса, за доброто и злото, но не като историческа проява. Поемата е интерпретация за грехопадението на човечеството. През 80-те години Пловдив представя българската литература и култура.

ЛИТЕРАТУРНАТА СИТУАЦИЯ ПРЕЗ 80-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК. Източниците от 80-те години на ХХ век са периодичният печат – сп. „Наука“, сп. „Зора“ – Вазов, сп. „Труд“ на Цанко Гинчев, сп. „Денница“ – Вазов. Това е десетилетие, в което особено мощно се налага мемоаристиката – дневниците на народното събрание. Появяват се дневниците и пътеписите на Ал. Константинов, мемоарите на З. Стоянов, дневника на Ст. Стамболов, прочутата книга на Симеон Радев, спомените и писмата на Иван Шишман. Центъра на културния живот е в Пловдив, където има две издателства, две периодични списания, театър. Тук пребивават Вазов, К. Величков, З. Стоянов и Пенчо Славейков. Литературата се превръща в национална литература. Чувството за автономност, пълноценност. България е център за българите останали под робство в Македония и Тракия.

Литературата е дискурс от общия дискурс подчинен на творчеството на Нова България, като Нова става синоним на трансформираното българско. Патриотичния, патетичен, семантичен, героичен патос на литературата започва да глъхне за сметка на един социален критицизъм. Силна идеологизация на миналото. Новото време се гледа като лошо. Сравнението е в полза на възрожденските идеали, за които се прави опит да се превърнат във вечни идеали. Всяко отклонение от тях е заклеймено като ниско, като проиграване на истинските истории на българите. Възрожденската литература през 80-те години не се състои. Възрожденския културен модел има тенденцията тотално да обхваща литературния живот.

Появяват се вестника на Вазов „Народний глас“, списанията му „Наука“ и „Зора“ – публицистична и критична работа. Критиката му е все още информативна. Заедно с Константин Величков издава българска христоматия, в която Вазов се изявява като един от първите литературни историци. Статиите и лириката му имам културен характер, в който се изявява патриархалния културен модел. Народ, родина, граждански дълг са критериите според които се оценява българското време. България, български, българин са сакрални величини и продължават да са център на света.

Психологическата линия на десетилетието прокарва мисълта за носталгия по миналото – „Записки по българските въстания“, „Иде ли?“, „Една българска“, „Дядо Йоцо гледа“. През десетилетието започва едно много силно критично оглеждане на действителността.

НАРОДНОСТНАТА ИДЕОЛОГИЯ И БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО. Периодът от 1878г. до Първата Световна война обхваща малко повече от 40 годни. Това е най-краткият период от периодизацията на българската литература. Много творби, създадени тогава се отнасят към най-доброто, създадено от авторите им, т.е. тогава се появяват творби, които се превръщат в шедьоври – не само за литературата ни, но и за жанра, към който те принадлежат. Такива са например „Под игото”, „Записки по българските въстания” – най-голямото произведение в мемоаристиката. Така че литературните ни десетилетия след 1878г. са ни оставили автори и творби с утвърденото име на литературната класика. Преобладаваща тема на 80-те години са националноосвободителните борби. От тук следва, че литературата изпълнява исторически и народно-психологически задачи. Например, „Епопея на забравените” има за задача да посочи пример на български героизъм. Такива задачи имат и „Записките” и „Под игото”.

Най-характерното за този период е, че литературата от емигрантска (до освобождението) се превръща в литература създавана на теорията на новата българска държава. Главното преображение на литературата, извършено през това време е превръщането на героично-патриотичната литература в критична. Героичното не се губи, но се свързва с критическото направление. В литературата започват да се търсят нови насоки и перспективи. 80-те години е време на изживяване на патриархалните традиции, на отчуждаване от държавата. През възраждането всичко свое се обявява за свято, а през 80-те год. светът се изживява като чужд. През това десетилетие се почва и създаването на жанров спектакъл на новата българска литература. Тогава се заражда романа („Под игото”), също и документалната художествена литература, мемоаристиката. Тук се появяват шедьоври като „Немили-недраги” и „Чичовци”. По отношение на разказа – и той има своите шедьоври, когато се създават „Иде ли?”, „Една българка” и др. Така е и с фейлетона и публицистиката – Захари Стоянов, Л. Каравелов и др. По отношение на лириката връх в лиричното начало е „Епопея на забравените”.

Около 1907г. се появява символизмът. Това е времето на Яворов, Дебелянов, Николай Лилиев, Елин Пелин, Й. Йовков, А. Страшимиров, Петко Тодоров.