11 клас 2014 Cборник от текстове за преразкази

За да стигне до такива велики прогресивни идеи, нужно е било Константин-Кирил Философ да отхвърли някои закостенели вече форми на духовно-политическа и културна организация. Енергичното противодействие на Рим и Цариград (особено след като Кирило-Методиевото дело проникна в Бьлгария) убедително говори за скритата революционна си­ла на славянската писменост. Такава проповед от векове не е имало, векове наред господства триезичната теория, т. е. богослужението в църквите се извършвало само на три езика — еврейски, латински и гръцки…

Всички славяни лесно разбирали Кирило-Методиевия език. Когато по-късно русите и сьрбите се покръстват, чрез цьрковните книги, пренесени от Бьлгария, там проникнал и старобългарският език.

Първи опит за приложение на своето дело в живота Кирил и Методий правят вьв Великоморавия.

Кирило-Методиевото дело прониква в Хърватско. В княжеството на Коцел братята работят в столицата Блатноград, в Панония. По-късно Методий става архиепископ на Панония.

Кирил и Методий са изразители на историческата необходимост, появила се вследствие на обществено-икономическите промени в живота на славянските народи.

Своята творческа книжовна работа започват в малоазийския манастир Полихрон и в Цариград... За такова дело се изисквало отлично познаване на гръцки и славянски език, познаване на богослужебните текстове.

Съвършенството на създадената от Кирил славянска азбука, точността на Кирило-Методиевите преводи и отличното познаване на старобългарския език най-добре свидетелстват за славянобългарския произход на Кирил и Методий.

Кирило-Методиевият език в науката се нарича старобългарски, старославянски, старо-църковнославянски. С оглед на неговата основа най-правилно е названието старобългарски.

Кирило-Методиевият език добива значение от общославянски и международен характер.

(281 дума)

(По Б. Ангелов)

Царевград Търнов

Търновград, живописно разположен на хълмовете Царевец, Трапезица, Момина крепост и Света гора и по двата бряга на красиво виещата се около тях Янтра, бил столица на българската държава от 1185 до 1393 година. Средновековните византийски летописци го наричат «най-недостъпният, както и най-красивият от всички градове на Хемус», «Трети Рим и втори Константинопол».

Тези хълмове били обитавани още от Ш хилядолетие преди Христа, а Царевец за пръв път е защитен от крепост през V-VI век.

Административният и духовен живот на средновековната българска столица бил съсредоточен на Царевец. Целият хълм с площ 110 000 кв. м бил ограден със здрава крепостна стена, висока над 10 м. Изградена върху скалния венец, стената с обща дължина 1100 м в горната си част завършва със зъбери, бойници и кули. Крепостната стена на Царевец е солидно фортификационно съоръжение, което успешно устоявало на набезите на вражеските армии.

Главният вход бил от запад, където тесен провлак свързва Царевец с останалата част на града. Преграждали го три последователни порти. Естествена преграда била и пресечената скала преди първата порта, където зеела непреодолима пропаст. За обитателите на Царевец и за добронамерените гости стражите спускали над пропастта подвижен дървен мост, дълъг 4 м.

От юг порта свързвала крепостта с квартала на чуждестранните търговци. Тук се издигала т. нар. «Балдуинова кула». Името й е свързано с легенда, според която плененият от цар Калоян през 1205 година император на Латинската империя Балдуин Фландърски бил затворен в нея. Българската царица се влюбила в императора, царят разбрал това и го убил. В действителност кулата се издигала на най-уязвимото и леснодостъпно място към крепостта и служела за охрана на южната порта и кладенеца, намиращ се под нея на брега на Янтра.

В северната част на хълма се издигала т. нар. Малка (Асенова) порта. От нея широк калдъръмен път водел към манастирския комплекс «Великата лавра», хълма Трапезица и квартала, разположен по двата бряга на река Янтра, наричан и днес „Асенова махала“

(324 думи)

(От Пътеводител на В. Търново)
Сметка

Един шоп с бял кожух и свински цървули отивал в града на пазар. На рамо той носел тояга, а на тоягата – кошница с яйца. Вървял по пътя и си приказвал високо:

– В кошницата има сто яйца. Ако ги продам по лев, ще получа сто лева. Ако ги продам по два лева, ще ми се съберат двеста. От пазара за тези пари ще си купя едно женско прасе. Ще го храня, ще си го гледам като писано яйце. То ще ми опраси дванайсет прасета. Като пораснат и те, ще почнат да се прасят, додето дворът ми се напълни с големи-големи свине. Ще ги откарам на пазара и ще ги продам. С получените пари ще си купя един хранен кон и нови дрехи. Ще се пременя, ще яхна коня и все край къщата на хубавицата ще се разхождам. Ще ме види Гана-хубавица и ще каже: „Искам оня, дето е на коня“. Ще се оженим и тя ще ми роди едно момче - Богданчо. Ще отида на пазар, ще му купя ябълки и като се върна вкъщи, Богданчо ще се затече да ме посрещне: «Тате, какво ми носиш?» Аз ще протегна ръка да го прегърна: «Ела ми, сине, Богданчо, тате да ти даде една ябълка!»

И както бил много занесен, шопът протегнал ръце, изпуснал тоягата и кошницата с яйцата паднала на земята. Яйцата се строшили до едно. Навел се злочестият шоп над кошницата и почнал да търси здрави яйца. Край него минал един пътник.

– Побратиме – попитал шопът,– откога вървиш подире ми?

– Откакто почна да печелиш, додето загуби всичко, все подире съм вървял – отвърнал пътникът.

(259 думи)

(По „Български народни приказки“)

Имало едно време един остров, който бил много хубав, но никой не искал да го открие.

На северния му бряг се издигала малка планина, това бил вулкан, който дълго вече не изхвърлял никакъв огън, на юг островът се снижавал, като се вдавал съвсем леко в морето. Макар да се намирал далеч на север в океана, където започва царството на айсбергите, малкият остров не бил само скалист. Долният му край бил покрит с гъста, сенчеста гора, в която растели най-хубавите гьби и ягоди; вулканът бил обрасъл със сочни ливади, а на южния му склон цъфтели най-прелестните цветя, дори рози и тинтяви. Макар и да не бълвал повече огън, угасналият вулкан затоплял земята като огромна печка. Затова на малкия остров, в центъра на леденостуденото Северно море, царяло вечно лято, но никой не знаел за това.

От топлината на стария вулкан водата около острова се изпарявала, така че той винаги бил обвит с гъста мъгла. А корабите избягвали тази част на океана заради айсбергите.

Почти винаги на острова било много тихо; там не живеело нито едно животно, нито една риба не плувала в потока, в гората нямало ни елени, ни сърни и нито една птица не гнездела по дърветата. Та островът бил изплувал един ден от самото море, далеч от всякаква суша, как можели тогава животните да достигнат до него?

От време на време край бреговете му попадали тюлени и морски лъвове, но на тях им било прекалено топло на острова, а и рибите предпочитали да се гонят из студената солена морска вода. Само през пролетта и есента на острова спирали да починат няколко диви гъски, те били донесли и семената на растенията. Но островът се радвал всеки път, когато продължели пътя си, тъй като силното крякане го плашело.

Една вечер малкият остров доловил непознати звуци. Той се заслушал като омагьосан. Това била песента на един славей, който бил объркал пътя при полета си на юг.

(313 думи)

(По Г. Прокоп)

****

Египтяните го боготворели, за което свидетелстват множество папируси. Китайците и днес го употребяват като лекарство и средство за удължаване на човешкия живот. В «тъмното» Средновековие не съществувало любовно питие без добавка на мед.

Как да обясним особената почит към златистожълтото изкушение? И защо първият и най-хубав месец от брачния живот се нарича меден?

Медът бил отлична храна, средство за подслаждане и лекарство не само за предисторическия човек. Ценили са го и древните народи, които след продължителна употреба започнали да му приписват специално лечебно и подсилващо действие.

Наричали го «елексир на младостта и живота» до момента, когато изтъкнатият химик Марграф открива захарта в обикновеното бяло цвекло. С разширяване на производството, продажбите и поевтиняването на фабрично произведената цвеклова захар медът все повече се измества от менюто на домакинята. Той губи своето приложение и в резултат на големия прогрес на медицинската наука, на откриването на много и ефикасни лекарства против различни болести...

Благодарение на съвременната наука и биохимическите изследвания медът отново заема позициите, които му принадлежат от най-старо време. Съвременните анализи доказват не само неговата лечебна сила, но и голямото му функционално и биологично значение като храна на човека. Поради това медът не може, а и не трябва напълно да се замести със заводска произведената захар.

Хипократ, известният древногръцки лекар, наричан баща на медицината, пише, че виното и медът и при болните, и при здра­вите се прилагат най-резултатно, когато се вземат в подходящо време и количество. На болните се препоръчвал чист мед като питие, смесен с мляко, като подправка, в супи и други ястия.

„Лекарството от лекарите е горчиво, но медът от ръцете на боговете е сладък» - това са думите на римския философ Корнелий Целз, който твърдял, че трябва да се лекува бързо и приятно, по възможност само с мед. Старата китайска медицина отпреди 5000 години е приписвала на женшеновия корен с мед чудотворна лечебна сила, която лекува всички болести

(308 думи)

(От печата)

Известно е, че славяните умеели да правят хубави тькани от отглежданите от тях лен и коноп. И тъй като се предполага, че вълнената тъкан се е появила преди тъканите от влакнодайни растения, т. е. още в периода, когато народите са водели незаседнал живот, то с положителност може да се твърди, че славяните вече са знаели да тькат с вълна, като с добитите вълнени тъкани постепенно са заменяли по-старото и по-примитивното облекло от кожи.

Доколко тъканите са били основен елемент от славянския бит, може да се съди от обстоятелството, че думите «тъкач», «платно», «да платя» са с еднакъв корен у всички славянски народи. При зараждането на разменната тьрговия тъканите играят роля на платежно средство у славяните и дори когато постепенно се установява паричната система, думата «платя» запазва своето първоначално значение.

Основна съставка на славянското облекло е ризата. Тя е била носена както от мъжете, така и от жените винаги препасана в кръста. При жените обикновено ризата е по-дълга - стигаща до глезена, а при мъжете по-кьса, на височина около коляното Под ризата мъжете обували гащи, вързани в кръста и глезена. Над ризата жените носели правоъгълно парче плат, което опасвали при горния му край около кръста. Това е най-старата форма на славянската женска престилка. Лете славяните носели лен или коноп, а зиме – вълнени дрехи. При студено време обличали по няколко ризи една върху друга, а понякога допълвали облеклото си с кожени туники и с вълнени кожени наметала, прикрепвани с фибули.

По-късно широката женска престилка, която първоначално обвивала цялото тяло, се разделя на две части – предна и задна. В този си вид тя се е запазила в много славянски носии и до днес.

(272 думи)

(По В. Наследникова)

Да умееш да спориш достойно

В живота често ни се налага да спорим, да възразяваме, да опровергаваме чуждо мнение, да не се съгласяваме. Възпитанието на човека проличава най-добре по време на спор, когато дискутира и отстоява своите убеждения. В спора веднага проличават интелигентността, логичното мислене, умението да уважава хората и ... самоуважението.

Ако по време на спор човек се стреми не толкова към истината, колкото към победа над своя противник, не умее да изслуша опонента си и се опитва да го надвика, да го уплаши с обвинения – този човек е елементарен, както и спорът, който той води.

Как спори умният и учтив сьбеседкик?

Преди всичко той изслушва внимателно своя противник – човека, който не е съгласен с неговото мнение. Ако в позициите на противника има нещо неясно, спорещият задава допълнителни въпроси. И още нещо: дори всички позиции на опонента да са ясни, спорещият ще избере най-слабите моменти в неговите доводи и още веднъж ще попита дали именно това се има предвид.

Като изслушва внимателно противника си и доуточнява позициите му с допълнителни въпроси, спорещият постига три цели: 1) противникът не може да възрази, че бил погрешно разбран, че “не това е искал да каже”; 2) със своето внимателно отношение към мнението на събеседника си спорещият веднага печели симпатията на тези, които наблюдават разговора; 3) като слуша и отново пита, спорещият печели време, за да обмисли собствените си възражения (това съвсем не е маловажно), да уточни позициите си в спора.

Възразявайки, в никакъв случай не бива да стигаме до непозволени средства. Трябва да се спазват следните правила: 1) да се възразява, но да не се обвинява; 2) да не се търсят мотивите, породили убежденията на противника (“защитавате тази позиция, защото ви е изгодно”, “говорите така, защото самият сте такъв” ); 3) да не се правят отклонения от темата на спора; той трябва да бъде воден докрай - или да се опровергае тезата на противника, или да се признає неговата правота.

(288 думи)

(По Дмитрий Лихачов)

Одеса

На бреговете на Одеския залив на Черно море, там, където степта се среща с морето, нашироко се е разпрострял град. Това е Одеса. Тук живеят над един милион души - повече от 40 националности. Градът заема площ от 160 кв.км.

Одеса е областен център на Украйна. Площта на Одеска област е 33,3 хиляди кв. км. В Одеса са живели и създавали своите произведения украинските творци Леся Украинка, Иван Франко, Павел Тичина и много други. Одеса е родно място на писателите и поетите Ана Ахматова, Исак Бабел, Валентин Ка­таев, Иля Илф, Едуард Багрицки.

С Одеса са свързани имената на българските писатели и поети Христо Ботев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Любен Каравелов, Георги Раковски, на полския поет Адам Мицкевич, на американците Марк Твен, Теодор Драйзер и други.

През 1820 г. Пушкин е бил изпратен заради свободолюбивите си стихове в Южна Русия, в Кишинев, а оттам бил прехвърлен в Одеса. Тук великият руски поет прекарал тринайсет месеца. Одеският период в творчеството на Пушкин е извънредно плодотворен. Тук той създава над трийсет стихотворения.

Одеса познават три четвърти от света, а улица «Дерибасовска» май познава целият свят. Славата на «Дерибасовска» е създадена от голямата, нестихваща любов на одесчани, възпели я в своите сърца. Самата улица носи името на намиралия се на руска служба Йосиф (Осип) Дерибас, участник в щурма за Хаджибей и Измаил, съратник на А. Суворов.

Точно тук се намира сградата на прочутия театър за опера и балет, Потьомкинската стълба и много, много други забележителности... Когато в другите градове на страната се произнася «Одеса», хората често се усмихват, спомняйки си за остороумните и весели жители на този град – своеобразна столица на хумора, където се шегуват и се смеят всички.

(270 думи)

(По Г. Кононова)

Минзухар

Напролет край топящите се снегове започва да се показва минзухарът. Той расте по припечните ливади и хълмове и цъфти почти едновременно с кокичето. Появява се толкова рано, понеже в подземната му част има натрупана резервна храна, която поддържа растението, докато земята се постопли. Едва тогава минзухарът започва да приема хранителни вещества от почвата. Подземната му част прилича на картофче и се нарича гулийка. Тя е обвита с кафява люспица. От долната си страна има малки коренчета. Този предвестник на пролетта обича слънчевите лъчи и се е нагодил така, че се появява преди дърветата и храстите да хвърлят сянка. Надземната част на минзухара се състои от тесни и остри листенца и стръкче, на което стои цвете. Зелените игловидни листа излизат на снопчета от възжълти влагалища. Цветята завършват с дълга тръбица. Нощем те се затварят. Двуполови са и приличат на фунийка, която завършва отдолу с шест еднакви дяла. Цветята на минзухара са жълти лилави или бели. Поради това някои го делят на пролетен (жълт) и есенен (син) минзухар. Но не бива да се забравя, че синият минзухар се появява и пролетно време. Неговите близълца са жълточервени и съдържат много ценна жълта боя. Всяко цвете на минзухара има цветни листенца, тичинки и плодник. Опрашването се извършва от пчелите и други насекоми. Плодът е кутийка, пълна с дребни семена. Щом семената узреят, кутийката се разпуква, те се разнасят от вятъра и се засяват сами. След като прецъфти, минзухарът не престава да се храни от почвата и трупа отново резервна храна в гулийката. От нея на другата година пак ще израсте и цъфне нежното цвете.

Минзухарът се засажда в градините и дворовете като ранно пролетно цвете. В някои краища на страната използуват цветовете му за боядисване на вълната в жълто.

В света са познати над 20 вида минзухари.

(289 думи)

(По Н.Боев)

Който не е расъл в Добруджа, тя не му се вижда хуба­ва. Ала който се е родил там, добруджанското слънце да го е гря­ло, полски въздух да е дишал - той мъчно живее сред планините. Тясно му е. Тежат му. Тегли го просторът на полетата.

Когато нивите узреят, цяла Добруджа става златна. Нивите лъкатушат и се разливат на широки вълни като златни морета. Само небето над тях е чисто и яркосиньо - едва се гледа от синина. Надвечер по зеления небосклон изплуват като отдън земя големи бели облаци. Трупат се като снежни преспи. Приличат на вериги снежни планини сред знойно лято. Когато слънцето клони на запад, позлатява им краищата. Никъде слънцето лете не залязва тъй голямо и тъй червено и не си отива тъй бавно, както тука. Сякаш не му се иска да залезе.

А като мине жетва, всичко изсъхва. Нивите са осеяни с кръстци, наредени на правилни редове. Ала и тях дигат и след вършитба няма по-грозни и по-големи полета от добруджанските.

Тогава почват миражите... Също както в пустините.

Вървиш и гледаш далеко на хоризонта – село с яснозелени дървета, с червени керемиди, с езеро, бистро като огледало; в езерото се отразяват къщя и дървета. Сякаш с пресни бои нарисувана картина! Наближаваш – всичко изчезва.

А понякога виждаш върху хоризонта вятърна мелница. Издигнала се над земята, върти се дигната във въздуха. Гледаш и се чудиш. Като стигнеш, тя си стои край селото, както винаги – на земята. Миражите са от горещия въздух. Ала старците казват, че това били сънищата на Добруджа. Когато погрознее, сънищата й стават хубави.

Тя е благословена земя. Нека е скъпа на всички ни и никой да не казва, че не била хубава!

(273 думи)

(По Д. Габе)

По изгрев слънце се разбуждам, след кратьк, но дълбок сън, населен със смутни блянове, и излазям на балкона, обърнат на изток. Първото ми впечатление от гледката, която се откри внезапно пред очите ми, е силно, поразително. Един великолепен рид въз Янтра, с циклопски отвесни стени въз дълбоките завои на дола. Под мене, в подножието на стръмната урва, тече мътна реката, обхвайщайки от три страни едва дива, скалиста чука като полуостров. Пресеченият й връх образува равна, наведена на юг плоскост.

Надясно, срещу тоя рид – друг рид, по-висок, също опасан от Янтра, с накацали по гърба му къщи, живописно натрупани над пропастта. Най-високото място на тоя рид е една стръмна коническа чука, полузатънала сега в белезнявата мъгла, с пирамидата на някакъв паметник. Зад тоя рид други висини, голи, диви, бягат и се губят вече в завесата на утринния думан. Един железен мост през Янтра, направен долу за железницата, съединява двата рида. Писъкът на паровоза, който отива да се пъхне в тунела, буди зачудените екове…

От чуваното и четенето аз разбрах вече пред какво се намирам: чуката, полуостров, е Трапезица, а по-високият рид, който се съединява с града, е Царевец, чието име само показва, че там са се издигали царските дворове на българските господари.

Цял час стоя захласнат пред тия исторически висоти, моето въображение иска да види високите крепостни зидове на Трапезица, за които говори преданието, и църквите с византийски сводове и блестящи кръстове, издигнати от благочестието на българските царе по темето, сега преобърнато на трапища от археологически разкопки.

(248 думи)

(По Иван Вазов)

Срещата на баба Илийца с бунтовника

Бедната челопеченка действително бързаше да стигне по-скоро до манастира. На гърдите й стоеше полуживо двегодишното й унуче, сираче, болно от две недели насам. От две недели то се топеше и ставаше все по-зле; не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски: не помогна нищо. Остана й най-после надеждата на света Богородица. “Да му се чете на детето, в манастира да му се чете!” Тъй й казваха и селянките. Когато го видя следобед, тя се уплаши: то приличаше на мъртво. По-скоро! Дано света Богородичка даде помощ... При всичко, че лошо време беше сега, тя тръгна днес за Черепишкия манастир “Пресвета Богородица”. Но когато минуваше из церовата гора, та да слезе към Искъра, из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи с ширити по гърдите и с пушка; лицето му беше измахнато и бледно. “Бабо, хляб! Умирам от глад!” – каза той, като й препречи пътя. Тя веднага се сети: ’’От ония е, дето ги гонят сега!... Боже господи!” - пошушна си Илийца уплашена. Тя потърси в торбата и видя, че е забравила да вземе хляб: само сухи корички, останали на дъното. Даде му ги. “Бабо, в това село може ли да се скрия?” Как ще се скрие в Челопек! Там е огьн сега – ще го предадат на турците. Па и с тия дрехи! “Не може, синко, не може!” – каза му тя, гледайки милостиво измъченото му лице, по което сега се изобрази отчаяние. Тя помисли малко, па каза: “Скрий се, синко, сега в гората, може да те види някой. Тая нощ чакай ме, навъртай се, тука пак да те намеря. И хляб ще ти донеса, и някоя друга дреха... с тия не бива. Ние сме християни.” Изпитото лице на момъка светна от надежда. “Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря!...” И тя го видя как той се изгуби в гората, като куцаше. Очите й се наляха със сълзи. Тя се спусна тичешката надолу …

И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде Бог, два живота.

(325 думи)

(По Иван Вазов)

Знамето

Дунавска легенда

Било много отдавна. Аспарух подбрал ордата си и право към Дунава. Когато достигнал брега, настанала жега и умът на войниците се размътил, те били готови веднага да скочат с конете си в реката. Тогава излязъл жрецът на племето, изправил се пред Аспарух и рекъл: “Докато стануваме, курбан ще сторим, реката да ни пожали...” Заповядал ханът на войводите да му доведат едно куче – такъв бил обичаят, куче курбан да правят… Жрецът заклал кучето и поръсил жарта с кръв. Вдигнал се такъв дим, че закрил и слънцето, и реката... Щом пушекът се разсял, ханът сложил ръка над очите си и се загледал насам. И що да види – в Дунава плува кон. Кон, какъвто никой не бил виждал дотогава. Гривата му цялата сребро, ала най-чудното било главата, тя била глава на момче.

– Сега вземете тази кожа, нарежете я на тьнки ивици и оградете с нея земя, колкото можете. Тя ще бъде винаги ваша. А опашката, вържете я на копие, нека тя ви стане знаме ...

Като изрекъл тези думи, момъкът изчезнал. Три дни хората рязали кожата на тьнки ремъчки, а тя сякаш няма свършване. Три пъти трябвало месечината да се преобрази, докато заградят земята си. Толкова голяма била тя!...

(344 думи)

(По „Български предания и легенди“)