Славянобългарският манастир «Св. Георги Зографски»

Славянобългарският манастир «Св. Г. Зографски» е на Света гора в Атон. След едночасово плаване покрай стръмните хълмисти брегове на третия ръкав на Халкидическия полуостров се достига до първото по-голямо пристанище - Зографската света обител. Красива средновековна кула тип «бойница» заедно с черква и няколко двукатни къщи са първите сгради, които посрещат поклонниците. Оттам след едночасово ходене по черен път към вътрешността на брега пред новодошлия се открива величествената гледка на основния корпус на Зографския монастир. Размерите на комплекса създават впечатление за масивен средновековен замък. Основите на градежа са широки 2 м, достигащи до метър на последния етаж, а сградата има от 4 до 5 етажа над повърхността и още 3 под нея. Импозантността на комплекса се допълва от трите църкви и няколкото параклиса. Главният храм «Св. Георги» и по-малкият «Св. Богородица» се намират във вът­решния двор, а третият «Св.св. Кирил и Методий», както и параклисите, са вградени в карето от постройки, което го заобикаля.

В манастирската библиотека се съхраняват духовни съкрови­ща, сред които са ръкописите върху пергамент от XIII в. и безценната «История славяноболгарская»

И до днес Атонската монашеска република, която е административна автономия в рамките на Република Гърция, остава «забранена територия» за представителките на нежния пол. В списъка на забраните влизат още електрическият ток, телевизията, видеокамерите, тютюнопушенето, алкохолът (с изключение на виното) месото (разрешени са само морските дарове).

(225 думи)

(От печата)

Естествено най-тежко се понася пълната самота. Американски медици са публикували интересни данни, които показват, че наличието на някакво животно в дома на човека, с изключение, кой знае защо, на костенурките, значително може да понижи смъртността от инфаркт на миокарда. Самотата става много по-поносима, когато човек има деца, родители, роднини, въпреки че те не могат да заменят съпруга (съпругата).

Преди 25-30 години нещата изглеждаха така, сякаш с развитието на телевизията ще се сложи край на пълната самота. Изказваха се предположения, че когато във всеки дом влязат умни и весели гости, когато той се изпълни с музика и шеги, самотата ще престане да е мъчение и няма да влияе толкова отрицателно върху здравето. Уви! Днес във всяка къща има телевизор, но самотата не е изчезнала...

Има една руска пословица, която казва: „Радостта, споделена с приятел, се удвоява. Мъката, споделена с приятел, се дели наполовина“. А сега да се върнем отново към думите на Линч: „Самотата убива, убива бавно и сигурно, поразявайки човека в самото сърце, докато душевната топлота и семейният живот му помагат, като го предпазват от сърдечни заболявания“.

Изразът, че самотата поразява в самото сърце, не е алегория. Именно сърцето - този мускулен орган, този „мотор“, който с непрестанната си дейност нито за секунда не прекратявайки ра­ботата си, ни осигурява живот - страда най-много от самотата.

Пазете се от самота!

(229 думи)

(По В. Владиславски)

Един баща имал трима синове. Когато те станали големи, той ги повикал при себе си и им казал:

Най-силното му оръжие в тази доживотна борба се оказва словото. Чрез него Талев продължава традициите на родната публицистика.

Неговите статии и есета пренасят и продължават заветите и идеалите на великите възрожденски сенки в друга епоха – между двете световни войни... Целта на тази публицистика е да поддържа жива съвестта на българите в метрополията, да опази народната солидарност със съдбините и страданията на братята им в поробените предели... Пламенното слово на Талев непрестанно дълбае в съзнанието на обществото страдалческия образ на Македония, съгражда мита на македонската героична майка, благославяща синовете си за жертвеност в името на свободата.

Но освен това в неговата публицистична проза гърми ботевски гняв и непримиримост към враговете на българщината в заграбените земи. Писателят се оказва проницателен политик и анализатор, който наблюдава, коментира и прогнозира всички събития, свързани с Балканския въпрос и международната по­литика. Безкомпромисен защитник на общобългарската казуза, той изобличава и остро осъжда асимилаторската политика и тиранията на балканските ни съседи спрямо българското население в пограбените територии, но е непримирим и към всеки нашенски политически компромис, клейми и изобличава всеки опит за задкулисни игри и машинации за сметка на македонските българи.

Словото на Талев покорява със своята искреност и прямота, с чистия пламък на родолюбието и с високата патетика на подвига. С най-съкровени и благоговейни слова писателят дава израз на своето и всенародното преклонение към свещеното дело на апостолите и борците, жертвали живота си за Отечеството, в публицистично есе, имащо за заглавие възрожденската сакрална формула «Свобода или смърт» ... Именно тази част от неговата публицистика показва другото лице на писателя - освен, че е талантлив художник на българската старина, вглъбен мъдрец и човеколюбец, Талев е един от мрачните и скръбни пророци на България. Безпощадно ясно назовава тъмните страни на българския характер и народопсихология и се оказва, че оттук тръгва връзката му с днешния ден. Статиите му представляват анализ на българската душевност, но и вертика лен, исторически срез в битието на нацията. Изреченото от него е валидно за всякога, защото този сладкодумен сърцевед притежава проницателен поглед и провидческа дарба, изострен усет за нещата от реалния живот и политическата практика.

(327 думи)

(По Ц. Трифонова)

Песента на колелетата

Славата на Сали Яшар, прочутият майстор на каруци от Али Анифе, стигаше твърде надалеч. Такъв майстор като него никога по-рано не беше имало в Али Анифе, кой знае дали ще да има и отпосле. За околните села и дума не можеше да става, там такъв майстор нямаше, но нямаше дори и в града, и то тъкмо в тоя град, който беше в средата на безкрайната равнина, от който излизаха пътища по всички посоки, като лучите на звезда, и където, открай време още, най-първите майстори са били майсторите на каруци. Но това понякога се случва. Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи.

Сали Яшар наистина имаше нещо, което го оприличаваше на тия хора. Като всеки ковач, той беше здрав и силен човек, но инак беше благ, тих, вдълбочен в себе си. Той приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много нещо недоречено, премълчано и скрито. Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар. Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му...

(300 думи)

(По Й. Йовков)

Който не работи - не трябва да яде

Народна приказка

Някога в едно село живеела хубава мома. Тя се казвала Богдана. Тя била единствена дъщеря на родителите си. Те не я научили да се труди. Майка й цял ден работела вкъщи, а Богдана само се разхождала и нищо не правела. Започнали да идват хора да я искат за снаха. Майка й на всички казвала:

– Тя не е гладна – отговорил свекърът. – Който не работи, никога не огладнява.

На третата седмица майката и бащата дошли да видят как живее дъщеря им в чуждия дом. Те мислели непрекъснато за нея и много се тревожели. Когато пристигнали, всички излезли да ги посрещнат. Богданка бързала пред всички. Тя изтичала, отворила вратата и извикала:

Едно време живеел беден рибар. Веднъж цял ден хвърлял мрежата, ама нищо не уловил. Минал покрай него царят. Той му рекъл:

Представетс си: лятна привечер в боров лес. Неми дървета, застинали в дрямка. Клони, потънали в мир. Листа, които отпочиват след душната жега. Изведнъж долавяш някакъв звън, наподобяващ на жужене. Бръмчене от тихи струни, звъннали над тебе като песен. Озърташ се – никъде някаква жива душица! Кой тогава произвежда дивната мелодия, която те опива? Откъде се носи тя? От тавана на гората ли се процежда хладен въздух, или от земята се вдигат нагорещени вълни, уловени от мембраните на милионите иглици?

Гората си играе не само на “черно и бяло”. Окъпе ли я сутрешното слънце и пурпур; зеленината й се превръща в лилаво. Засипе ли я слънцето с жар – зеленината засивява, като че извадена от пепел. Обърнат ли се уморените лъчи към залеза, ободреното зелено потъмнява, за да се превърне в синкавозелено, приготвено за “лягане"’.

Изгрява зеленото заедно с изгрева. Залязва заедно със залеза. Наедрява с часовете на деня, за да се стопи в синините на настъпващата вечер, след като те е окъпало със свежест, освежило те с с баграта си, подмладило те е със зелената си красота.

А миризмите на гората! Нейните аромати!

Вълшебна е възбудителната миризма на тръпчиво зелено, смесена с ми­ризмите на земя, на мащерка, мента, борина, игличе, кокиче, минзухар, липа и люляк, с миризма на стари листа, на трева зелена и увяхнала, на камъни от слънце напечени, на изпръхнала кора, на стопени снегове, пресни остарели...

(302 думи)

(По Николай Хайтов)

Старият щърк

Вършитба отдавна мина. Полята лежаха оголени и пусти. Една нощ заваля дъжд – равен и тих. На сутринта небето се избистри, ала над земята пропълзя хлад.

Сребърни паяжинки се проточиха между шубраките. Есента бе дошла.

Старият щърк разтърси криле, огледа иебето и си каза:

– Време е вече.

После събра неколцина от младите щъркове и им поръча веднага да разнесат заповедта за тръгване…

Старият щърк говореше.

– Време е вече, деца – думаше той, – време е да се лети на юг. Денят намаля, нощите станаха хладни, скоро и слана може да падне. Днес ще трябва да пътувате. Свиках ви сега да си изберете водач и да се сбогуваме.

Щьркелите се размърдаха изведнъж. Чуха се учудени викове:

– Какъв водач! Нали си имаме! Ти си ни водил досега, ти ще ни водиш пак. Не искаме друг водач!...

Старият щърк поклати глава и кратко отвърна:

– Не, аз няма да ви водя вече. Аз няма да летя с вас. Аз ще остана тук.

– Но как така, защо? – развикаха се щъркелите.

– Стар съм вече, деца, и не мога. Не мога да летя с вас.

– Ние ще те носим, ние няма да те оставим! – викаха най-младите. – Толкова години ти си водил всички, сега ние пък ще те отнесем. Не ще те оставим тук самичък….

– Не, не, мои мили – усмихна се старият щърк, – не можете ме отнесете вие. Планини и моря има да минувате, себе си с мъка ще занесете, та и аз ли ще трябва да ви тежа! Не можете - пък и аз не ща. В чужбина не ми се мре. Тук ще си остана. Не ме жалете, не мислете за мене – така ми е по-добре. Мигар по-леко ще ми е да загина в топлите, но чужди краища или сред студените морски талази? Тук искам да остана и да умра аз. Че няма по-хубава земя от тая, дето съм видял слънцето за пръв път. Няма по-хубаво гнездо от онова гнездо върху сиромашкия комин, в което се излюпих и в което отгледах своите млади рожби. Тук аз зная всеки дол, всяка локва, всяка хижа. Разбирам езика на хората и ги обикнах – и те ме обичат като свой. Де и защо ще вървя другаде?... Защо се връщах всяка пролет?... Защо ще се върнете и вие пак насам, щом повее топлият вятър и се раззеленеят росните ливади?... Ще видите вие много страни, много поля и реки, морета и планини – и ще разберете. Ще разберете, че никъде дъгата не е тъй хубава, както тука; че никъде песента на щурците, вечер, когато полето засинее, не е тъй радостна; че никъде димът на комините не е тъй топъл, както там, дето си пазил с крила малките си. Сега тръгвайте вече и добър ви път – на юг!