11 клас 2014 Cборник от текстове за преразкази

Едно време и птиците пращали децата си да учат сьщо като хората. Те си имали свои училища. Там малките птичета се учели как да хвьрчат по-бьрзо, как да си намират храна, как да си вият гнезда – всичко това, каквото им трябвало в живота.

Една лястовичка и една врана живеели наблизо – били сьседки. Веднъж лястовичката видяла, че враната бърза нанякъде.

– Накъде си се забързала така, съседке? – попитала я лястовичката.

– Ох, остави се, съседке! – рекла загрижено враната. – Бьрзам за училище храна да отнеса на вранчето си.

– Почакай, сьседке – примолила се лястовичката, – ела да ти дам да отнесеш храна и на моето лястовиче – бьрза работа имам, не мога да я оставя.

Враната се сьгласила. Изнесла лястовичката храната, дала й я.

– Ами какво е твоето птиче? – попитала враната. – Не го знам, по какво ще го позная?

– Не бой се – отвърнала лястовицата, – ще го познаеш. Огледай кое птиче е най-хубавото, то е моето!

Хврькнала враната, изгубила се, отишла на училището. Минало така доста време – ето ти я, врьща се пак. Посреща я лястовичката, пита я:

– Е, какво стана, сьседке? Даде ли храната на моето лястовиче?

– Ох, сестричке лястовичке, не знам какво да ти кажа – отвьрнала враната загрижено. – Послушай какво нещо се случи: отивам аз на училището, нахранвам моето вранче и взех да тьрся твоето лястовиче. Ти нали ми каза да тьрся най-хубавото и което е най-хубаво, нему да дам храната. Гледах, сестро, гледах, изгледах всички птичета, но от моето по-хубаво не видях. И взех, че дадох нему и твоята храна....

(238 думи)

(По Г. Райчев)

Имало едно време един облак, който бил много голям и много хубав. Денят, в който се родил, бил особено горещ летен ден. Още съвсем рано сутринта слънцето започнало да праща към земята благодатните си лъчи, които се стрелвали над големия океан и галели водните капки, докато сърцата им се изпълвали със щастие, те се усещали леки и окрилени и им се приисквало да литнат. И гледай ти, едва някоя от капките си помисляла това, тутакси се вдигала във въздуха.

Така водните капки политнали една след друга към небето, ставали все повече и се образувал един огромен облак, а всички птички, които го зърнели, учудено възкликвали:

– О, какъв голям и хубав облак!

Дори и другите облаци викали: «А!» и «О!», но в техните възклицания имало и завист, понеже отдавна не се бил появявал такъв голям и хубав облак.

Когато облакът чул колко му се възхищавт и му завиждат, той още повече се надул, така че заприличал на огромна планина с множество облачни върхове от памук и бил много горд със себе си. Оглеждал се във водата, възхищавал се на красотата си и когато обяснявали на младите облаци какво трябва да правят, той не слушал, а правел смешки. Първо си пуснал дълъг нос, после хобот на слон, дълъг остър клюн, един висок като планина рог и заешки уши, които стърчали далече в небето, а минаващите покрай него птици спирали да почиват върху вълните, наблюдавали маймунджилъците му и високо и одобрително кряскали. Тогава облакът си направил островърха шапка и завикал:

– Сега съм най-голямото джудже в света!

– След това се превърнал в самолет, в седмоглав дракон, в дракон, в платноход и точно когато опъвал облачното платно, се извил вятър и го тласнал напред. Това му харесало. Той се изтегнал на слънце и се оставил вятърът да го носи над морето, докато пристигнал в Африка, там, където се намират гьстите джунгли.

(311 думи)

(По Г. Прокоп)

Сгушена в гористата долинка над селото, отбита от голямата река, воденичката работи сто и петдесет години непрекъснато и неуморно.

– Ще поработя още малко – казваше тя на водата, която я караше. – Имам още сили.

Но случи се, че умря последният воденичар и нямаше кой да го замести. Занемя воденичката и запустя.

Старият воденичар, като беше жив, довеждаше често тук малкото си внуче Иванчо и воденичката бе слушала много пъти дядото да му казва:

– Иванчо, тая воденичка на теб ще оставя. Ако ти я гледаш хубаво, и тя тебе ще гледа и ще те храни.

Но след смъртта на стария воденичар Иванчо не дойде. Воденичката го чакаше, но той не дойде. Тя полека-лека изгуби надежда, обрасна с бурени, оброни покрива си и съвсем грохна. Старият път, който водеше към нея, обрасна с тръни и храстала­ци и никакъв човек не се мяркаше вече тъдява.

– Е – казваше водата от вадата, – къде е твоят Иванчо? Ти вече нищо не струваш, а аз съм жадна за работа. Аз нося в себе си сили и те отиват напразно.

Припукваше от мъка воденичката. В дъждовно време, когато й ставаше много тежко, тя плачеше и ронеше едри сълзи.

Един ден, един хубав пролетен ден, тя чу наоколо човешки стъпки и човешки говор.

– Ох, навярно Иванчо иде – зарадва се тя.

И ето че по обрасналия с бурен път дойдоха трима души. Водеше ги един млад момък.

„Прилича на Иванчо - помисли си воденичката. - У, колко е пораснал, пък аз мислех, че още си е малко момченце. Ех, божичко, дано ме постегне, пак да работя.”

Да, воденицата не се излъга. Младият момък беше Иванчо. Той спря пред воденичката заедно с тримата по-възрастни хора и каза:

– Ето тука. Тая воденичка си изпя вече песента, но на мястото й може да изградим чудна електрическа юзина.

Като чу това, водата зашумя силно и каза на воденичката:

– Слушай, старо, за мене пак се отваря работа. Виж, аз ще карам юзина вече, електрическа юзина, разбираш ли? Това място ще бъде осветено от електрически слънца и тая светлина, която аз ще произвеждам, ще светне надолу из полето по всички села и градове, които гледаме оттук. Иванчо не е като дядо си - да се занимава с тебе. Той мисли другояче.

– Ех, други времена са дошли – въздъхна воденичката. – Няма що да се прави. Аз си отивам. Изпълнила съм моя дълг и не ми е жал, че ще изчезна, щом на мое място ще светнат нови слънца.

(396 думи)

(По Елин Пелин)

Ако от самото начало водите спора учтиво и спокойно, без високомерие, вие си осигурявате достойно отстъпление.

Помнете: в спора няма нищо по-красиво от това, при необходимост спокойно да признаеш пълната или частична правота на противника. Така печелите уважението на околните, показвате колко ви е скъпа истината, призовавате и противника към отстъпчивост, карате го да смекчи крайностите в позицията си.

Но да признаете правотата на противника си можете само тогава, когато спорът не се свежда до вашите убеждения и нравствени принципи (те трябва винаги да са чисти и възвишени).

Човек не трябва да бъде като ветропоказател, да отстъпва пред опонента, за да му се хареса, или, боже опази, от страх, от кариеристични подбуди и т.н.

Но колко е красиво да отстъпите с достойнство по въпрос, който не ви кара да се отказвате от убежденията си (надявам се – високи), да приемете с достойнство победата, без да злорадствате над победения в спора, без да тържествувате, без да оскърбите законното самолюбие на опонента!

Едно от най-големите интелектуални удоволствия е да се следи спорът между умели и умни събеседници.

(210 думи)

(По Дмитрий Лихачов)

****

Две неща могат да отбият човека от пътя: огънят и бистрият извор. Това си мисля, като гледам сиви останки от старо огнище край кладенчето. Стъквам малко дърва, малко суха шума под тях, една клечка кибрит, чува се шум, свистене и пукане – нещо се ражда върху изоставеното огнище, синя струйка дим попоглежда малко сънено и лениво, но лумва червен пламък подир нея, подгонва я, други пламъци заиграват около дървата, а аз стоя, гледам тази подвижна и топла магия и си мисля, че в момента стоя между две чудеса – между огъня и водата, че човек изпитва непрекъсната жажда и винаги има нужда от топлина. Меките гънки на котловината ме обграждат отвсякъде, на запад се е отворила една пролука, за да мога да видя каменния масив на Балкана и за да може въображението да нарисува върху този каменен масив башибозук и Ботеви четници, дядо Йоцо, взрян в дефилето, баба Илийца с лодката и четника и потъналия в барут Зли дол. Плод на въображението ли е това, или наистина чак тук, в това закътано място, кажи-речи една педя земя, при по-голяма напрегнатост човек може да усети мириса на барут?..

Изоставям заспиващия огън и извора. Изворът е все така жив, огънят се загръща в сива пелена, смалява се, но продължава да диша....

Поглеждам небето над себе си, небето е станало металносиво. То започва да сее ситна суграшица и се спуска все по-ниско и по-ниско над земята...

В края на долината човекът завършва копата със сено. Привързани за каруцата, конете стоят един до друг и мълчат. Снегьт се засилва, моята педя земя се смалява. Не виждам вече нито лозята, нито дъбовете, пуша, мисля си: педя земя, а в нея е отразено цялото ти отечество, тъй както в капка роса се отразява слънцето. Бил съм по други земи, с големи мерки ги мерят, на хектари и мили, на версти и километри, и трябва да кажа, че това са големи земи. Но никъде не съм видял земя, по-голяма от моята, защото това е земя, която измерваме с човешката педя.

(335 думи)

(По Й. Радичков)


Одеският период в творчеството на Иван Вазов

На 20 януари 1887 година с руския параход «Нахи­мов» в Одеса пристига Иван Вазов.

За разлика от Найден Геров, Добри Чинтулов, Васил Друмев, Христо Ботев, чието творчество е започнало в Одеса, Вазов пристига в града като всепризнат български поет и писател, известен обществен и политически деец.

В Русия той търси убежище, спасявайки се от надвисналата над него опасност от полицейска разправа.

Този път не от турските власти, а от българското правителство. Не са изминали и десет години от деня, когато България възторжено приветствувала своите освободители, а на власт се оказва правителство, в което симпатиите към Русия се считат за най-тежкото престъпление. В живота на страната настъпват дълбоки промени... Начело на правителството по онова време застава диктаторът Стефан Стамболов. Това е една от трагичните страници в историята на България след Освобождението... Стамболов скъсва дипломатическите отношения с Русия, разгръща масов терор против привържениците на дружбата с освободителите... Хиляди българи са хвърлени в затворите.

Привържениците на културното сближение с Русия се подлагат на преследване. Затова правителствените репресии не могат да не засегнат и Вазов, писателя, чието творчество е проникнато от дълбока любов към Русия. Още по време на Руско-турската война той написва стихотворение «Русия», ярък поетичен израз на любовта на българина към руския народ. В дните на тежки изпитания с това стихотворение се открива руската тема в творчеството на писателя. В цикъла „Епопея на забравените“, наред с националните герои Левски, Раковски, Бенковски, Вазов прославя руските войници, които геройски се сражават на Шипка.

Естествено, че с установяването на диктатурата на Стамболов, над Вазов, както и над известните русофили, надвисва опасността от разправа. Отначало той се опитва да се скрие в Пловдив, но другарите му го предупреждават, че за него е опасно да стои повече в България. Така той пристига в Одеса, където прекарва две тежки години на изгнание 1887-1889. През това време е на кратки посещения в Киев, Москва, Петербург.

Не бива да се забравя мястото, което Одеса заема в историята на българската култура през периода на Националното възраждане на България и това, че всичко, създадено от българските писатели, учени, просветители, живописци, творили в Одеса, е обогатявало умствения живот в града, че то и днес остава неотделима част от нейната история.

(358 думи)

(По Б. Шайкевич)

Всяка година Великден мени своята дата, изчислена съобразно лунния календар, но винаги се празнува в периода от 4 април до 8 май.

Той се предхожда от седмица, позната като Страстната неделя, в която по религиозна традиция се изпълняват точно определени обичаи. В четвъртък домакините трябва да посрещнат изгрева с първите две боядисани яйца, за да ги види слънцето. След това с тях се търкат бузите на децата и момите за здраве. За семейната трапеза, кръстника и близките в петък се приготвят специални обредни хлябове. На този ден децата и момичетата украсяват вече боядисаните яйца. В събота преди Великден жените носят хлябове и яйца на починалите близки на гробищата.

Службата на Велика събота е с предсказанието за бъдещето възкресение. Преди полунощ свещениците излизат пред външните двери на храма и четат от Евангелието на Матей, известяващо чудото. В този момент се извършва тайнството на „падащия огън“ – свещеникът взима в ръцете си кръст, кандило и свещ и възвестява възкресението. Той поздравява богомолците трикратно с «Христос воскресе!» и те му отговарят «Воистина воскресе».

В неделя след службата в църквата всички се чукат с боядисаните яйца за здраве, а запалените с огън от храма свещи се занасят в дома. Приготвя се празнична трапеза, ходи се до кума и кумата и им се носят яйца и хлябове. Празникът продължава на следващия ден – понеделник, когато започва т. нар. Томина неделя. Тя е светла, празнична, пълна със срещи, игри и веселие.

(236 думи)

(По С.Иванова)
Синя приказка

Повя южнякът.

Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла. Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини. Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна.

– Всичко хубаво е златно! – рече то. – Златно е и житното зрънце, златно е и ясното слънце, златно и аз съм, макар че... името ми е Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?

– Не знам. Никой не ми е казал...

Вечерта дойде една мравка:

– Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече. Може ли да преспя при вас?

Златното глухарче се направи, че не чува.

Но синьото цвете прошепна:

– При мене ела и добре си дошла!

Мравката заспа под синьото цвете. И чудно! Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока – и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока – и реката бе синя. Сънува, че седна в синя ракета и литна към небето – и небето бе синьо.

Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине. Цветето се усмихна:

– Довиждане, Мравке!

– Довиждане, Незабравке!

И цветето научи своето име.

За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и все по-златно.

Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:

– Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?

– Няма го – отвърна незабравката. – То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха!... Виж стеблото му само остана до моето рамо – една клечица суха...

– Няма да те оставя самичка! – каза мравката. – Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще ти разказвам моите сини сънища като малки сини приказки. Ис­каш ли?

– Как да не искам!

И синята незабравка погали с листенца своята приятелка – умната мравка.

(315 думи)

(По Л. Милева)

Щом първите дъждовни капки забарабаниха по неокапалите листа на крайпътната слива – повторно цъфнала през есента, – старата пчела, която мудно пълзеше от цвят на цвят и пъшкаше, трепна и се озърна. Бърже разтвори двете свои старешки набръчкани криле. Дигна се неспокойно нагоре и почна да върти глава. Някъде в далечината съзря тополите на дядовата Подюва воденица и тръгна. Провираше се между капките, слизаше ниско над самия път, издигаше се високо над голите върхари на сините тръпчиви трънки и бягаше бърже към пчелина в градината на воденицата. Морна, измъчена и задъхана, тя си мърмореше:

„Ох, боже миличък. Дали ще мога да стигна! Много съм стара и немощна. Крилете ми целите овлажняха; крачетата ми се намокриха, тежат ми. Ох, една капка ме удари по главата! То сякаш не беше капка, а камък, паднал от небето!”

Пчелата започна да трепери.

– Колко студено стана изведнъж! – продума тя и си спомни за топлия кошер, където сега, прибрани в клетките, кротуват и почиват работните й другарки – пчели.

Малките са вече задрямали, сладко залюлени от шума на първия есенен дъжд. Вътре е топло и тъмно. Старите тихо разговарят. Думите им минават от клетка в клетка и гаснат. Те си приказват сега за сиромашкото лято, което тая година разтвори с горещия си дъх повторно пъпките на сливите по припеците, за лятошната гръмотевица, дето събори ореха, за недобраното грозде, което ще се напука от дъждовете.

– Чип-чип-чип! – пее воденичният капчук в котлето. Котлето посреща капките и ги разпитва къде са били, какво са видели от високото небе и защо са толкова студени. А навън в дъждовните бари се подуват като кореми на търтеи водни мехури, лутат се насам-нататък и се пукат...

Напрегна всичките си сили и отново полетя към пчелина на дяда Подю воденичаря. Ето и дядо Подю на прага пред воденицата, взира се в дъжда и се тревожи за нея: Защо закъсня пустата му Дъртушка?

– Закъснях ами, като исках да напълня гърнето си! - оправда се пчелата.

(321 дума)

(По А. Каралийчев)
За рибата, която не можела да плува

Имало едно време една риба на име Гропи, която не можела да плува, понеже си счупила перката на опашката и тя зараснала неправилно. Сега Гропи трябвало да стои по цели дни без работа и да гледа другите риби.

Тя сигурно щяла да умре от глад или да я изяде някоя от големите хищни риби, ако не била такава късметлийка. Защото, когато си счупила опашката, тя се намирала сред останките на един разбит кораб, който бил потънал преди много години и сега лежал на морското дъно. Гропи успяла да се промъкне някак вътре през един люк – така се наричат прозорците на корабите – и там се оказала на сигурно място. Морското течение тласкало водата през люковете – от едната страна навътре в потъналия кораб, а от другата – навън; така тя трябвало единствено да отваря уста и храната от течащата край нея вода сама влизала в устата й.

Гропи можела да бъде напълно доволна: имала такова сигурно скривалище, каквото надали друга риба по света притежава, а и винаги достатъчно ядене. Но какво е една риба, която не може да плува – бедна твар!

Като гледала как другите весело лудуват във водата, Гропи се натъжавала много и понякога си мислела: „Ех, да можех да умра!” Един ден тя решила да спре да яде, за да умре от глад. Но скоро така й застъргало в стомаха, че не могла да издържи повече, освен това точно в момента във водата плували твърде много и апетитни водорасли и на Гропи й заиграли зелени кръгове пред очите. Тогава тя отворила отново уста и се нахранила до насита. „Не, гладната смърт не е за мен” – помислила си тя. И решила да се измъкне от дупката си и да застане горе върху корабните останки, за да могат всички да я виждат: „Така ще дойде някоя хищна риба, ще ме изяде - и ще сложи край на мъките ми”.

(311 думи)

(По Г. Прокоп)

****

Къде се крие очарованието на пътуването? Няма да говоря за духа на приключенията, за новотата на непознатите моря и земи, за изненадата, която дебне зад всеки храст и всяка извивка на пътя, за непосредствения досег с необикновени хора. Това като че е по-характерно за странствуванията в миналото.

Днес древният призив за пътуването – приключение, окривателство, героизъм ще се осъществи с буйна сила в Космоса, където железните рамки на научните закони трудно ще изсушат романтичността на героичните пориви. Но при обикновените туристически обиколки естествено не можем да очакваме някакви бурни вълнения, странни събития и изненади. И все пак. При всяко пътуване най-голямата радост се крие тъкмо в разчупване на навичното, в дирене на нови изживявания. Онова напрегнато и тревожно състояние в очакване на нов град, нови хора, нови пейзажи, нови вълнения е поезията на пътуването.

И в този смисъл истинското пътуване е опит за възвръщане на детското у човека: любопитството, учудването, ползата на новото. Още в онези първи моменти, когато мечтаем за часа на тръгването, у нас се връща неспокойството на детския и младежки сън. И по-нататък, след всеки град, ние знаем, че ще дойде нов, ще видим нови хоризонти и нови морета. Нашето любопитство е изострено, неспокойствието е нащрек. Пътуването е очакване и надежда. А какво друго е младостта? Сент Екзюпери, този голям пътешественик, подчертава: „Да живееш, значи да се раждаш бавно”. Това ще рече винаги да си способен и жаден за откриване на нови впечатления и вълнения, за непрекъснат свеж досег с действителността. При пътуването човек излиза не само от атмосферата на познатото, но и от черупката на навика в своя живот. А разчупването на навика в наблюдението разкрива една възродена непринуденост. Тъкмо при пътуването избухва онзи интерес, любопитство, романтични пориви, които са вечният пламък на душата. (293 думи)

(По Е. Каранфилов)

Хитрият петел

Гащатият петел разперил ръце, дигнал се нагоре, кацнал на плета и почнал да кукурига с цялото си гърло. От съседната горичка подала муцуната си Кума Лиса.

– Добър ден! – викнала тя. – Чух те, като кукуригаше. Чудно пееш. Само не зная дали можеш да пееш тьй, както пееше някога баща ти.

– Че как пееше баща ми? – попитал петелът.

– Той стъпваше на плета с единия си крак, затваряше едното си око и почваше много силно да кукурига. Незнаен певец беше.

– И аз мога тъй! – рекъл петелът и като се изправил на един крак, затворил едното си око и изкукуригал.

– Ами можеш ли – попитала го хитро лисицата, – като стоиш на един крак, да затвориш и двете си очи и тъй да пееш?

– Мога – отговорил петелът и затворил очите си, но щом ги затворил, лисицата подскокнала и го сграбчила.

Отнесла го в горичката, стъпила върху него и се нагласила да го яде.

– Ех – въздъхнал петелът, – едно време майка ти не правеше тьй.

– Ами как правеше? – попитала лисицата.

– Тя, когато хванеше петел, преди да го разкъса, имаше обичай да си прочете молитвата. Набожна лисица беше тя.

– Аз съм също като майка си! – рекла лисицата и веднага наумила да си прочете една молитва. Дигнала набожно двата си крака нагоре, затворила си очите и зашептяла.

Петелът тъкмо туй чакал. Щом лисицата го пуснала, той пръпнал, подхвръкнал бърже и кацнал на съседното дърво.

– Гръм да те убие, надхитри ме! – рекла лисицата, облизала се, преглътнала и заминала гладна в гората.

(240 думи)

(По „Български народни приказки“)

Лъжливото овчарче

Едно овчарче обичало често да льже и да се присмива на по-старите хора. Веднъж, когато пасяло овцете си близо до гората, завикало, колкото му глас дьржи:

– Хей, селяни! Вьлк, вьлк ми грабна овчица!

Чули селяните, които орали и копали наоколо, и бьрзо дотьрчали до стадото да му помогнат.

– Кьде е вьлкьт, бре? – запитали тревожно овчарчето, а то сьс смях им отговорило:

– Вьлкьт си е в гората!.. Аз вас ако не изльжа, че кого другиго!

Селяните се посмели, па се вьрнали да си гледат работата. На другия ден овчарчето пак се развикало:

– Хееей, селяни! Вълк, вьлк ми грабна овчица!

Чули го селяните и нали знаели, че в беда се помага, отново отишли до овчарчето. Гледат, в стадото му няма никакьв вьлк. Ядосали се, че пак ги изльгало, и без да му кажат нищо, си заминали.

На следващия ден, когато момчето отново се канело да излъже своите сьселяни и да им се присмее, и ето – в стадото му се втурнал и самият вьлк. Бил много гладен. Три дни не бил хапвал нищо. Грабнал най-хубавата овца и побягнал в гората. Овчарчето, уплашено от вьлка, и като видяло, че грабнал най-хубавата му овца, закрещяло колкото му глас дьржи:

– Вьлк, бре! Дрьжте! Хееей, селяни, чувате ли ме? Вьлк, вьлк нападна стадото ми!

Ама нали преди това все лъгало селяните и им се присмивало, никой не дошьл да му помогне.

(235 думи)

(от книгата „Извор на красота и родолюбие“)

Някога, преди много години, в едно село живял млад чифликчия – голям богаташ. Той имал много работници, но никога не им плащал за това, което са изработили. Един ден пред него се изправил най-добрият му работник и казал: