11 клас 2014 Cборник от текстове за преразкази



страница6/6
Дата10.10.2017
Размер1.07 Mb.
#32030
1   2   3   4   5   6

Лакомото мече

Понякога майка им ги водеше край пенливия планински поток. Там имаше бистри и дълбоки вирове. Старата мечка къпеше мечетата си и ги учеше да плуват. Тя обичаше водата, обичаше да лови раци, особено нощем, когато раците излизаха на сухо край брега. По пътя старата мечка обръщаше всеки камък и всеки пън да търси мишки, които мечетата лакомо изяждаха, макар че през това време техните коремчета биваха подути от ядене като мехчета.

Една привечер през лятото старата мечка откри рой диви пчели, чиито медни пити бяха скрити в хралупата на висока липа. Ароматът на мед накара мечото семейство да се облизва под дървото и да се изправя на задните си крака. Мечката се опита да се покачи на липата. Медът беше високо, а дървото право и гладко. Изтритите нокти на майката и тежката й застаряла снага я накараха да се откаже от тая работа. Мечката недоволно изръмжа.

Ала по-лакомото от мечетата беше вече на дървото. Леко и пъргаво, то се изкачи по липата. Майка му изрева и блъсна с лапите си по дървото, за да го принуди да слезе. Но мечето беше подушило меда и не искаше да чува предупрежденията й.

То бръкна в хралупата и страшно изпищя. Бръмченето на разгневените насекоми изведнъж изпълни вечерната тишина на гората. Пчелите изхвръкнаха от хралупата и ожесточено налетяха на зверчето. Десетина се налепиха на муцунката му и забиха жилата си в нея. Като голяма мъхната шапка насекомите покриха главата му. Мечето започна да скимти и да се гърчи от болки.

Отдолу майка му блъскаше с лапите си липата. Тя му даваше съвети да се спусне по-скоро от дървото, но мечето не чуваше нищо. То продължаваше да скимти и да смята, докато най-сетне се свлече от клоните.

Пчелният рой нападна цялото семейство.

Старата мечка не се боеше. Като наведе грамадната си глава да запази очите си, тя грабна за врата изжиленото мече и с ръмжене хукна към потока. Там тя хвърли мечето във вира, блъсна при него и братчето му и сама влезе вътре.

Налепените пчели плуваха във водата. Студената вода свести мечето и успокои болките му. Но главата му отече и се поду тъй силно, че неговите очички едва се виждаха.

Когато пчелите се върнаха към хралупата, семейството напусна вира и тръгна към пещерата. Напред вървеше старата мечка и ядосано мърмореше. След нея куцаше и скимтеше пострадалото мече.

(399 думи)

(По Емилиян Станев)



Рис

Той вървя все по течението на реката, заобиколи брезовата горичка – гола и мокра – и излезе на поляните тъкмо когато зад скалистая хребет на един връх се показа бледото сияние на месеца. Гнилите пънове и едрите гранитни късове, пръснати по поляните, лъщяха измокрени от дебелата роса.

Тук рисът вдигна две глухарки, легнали в клоните на една пречупена от зимните бури ела. После попадна в дирите на една зайкиня, следвана от два заека. Те се биеха да я овладеят всред поляната, докато тя пасеше и от време на време се изправяше на задните си крака да слуша.

За да се приближи към тях, трябваше да заобиколи поляната. Но когато се озова там, зайците бяха на другия й край. Увлечени от борбата, те подскачаха, хапеха се и се деряха с нокти. Зайкинята ги следваше равнодушно.

Рисът се притаи до един храст. Под слабата и мътна светлина на изгряващия месец неговите котешки очи виждаха всички движения на зайците. Понякога техните бели опашки се носеха нагоре из поляната, сякаш животните бяха усетили мълчаливото му присъствие и бягаха да се спасят. Той трепваше, но борците отново се връщаха към мястото, където спокойно пасеше зайкинята. Тя се приближаваше бавно, с безшумни и леки скокове. Рисът се приготви.

Когато неговата жертва дойде съвсем наблизо, сивото му тяло се изхвърли напред. В същия миг двата заека профучаха край храста. Вместо на зайкинята, рисът се озова върху единия от мъжките. Заекът изкрещя и викът му отекна в мълчанието на планината като детски плач.

(240 думи)

(По Емилиян Станев)



За какво се карат жабите

Поповата лъжичка живееше в една много хубава локва. Тя си плуваше по цял ден, гмуркаше се, подскачаше, играеше си. Около нея имаше много жаби, те спореха помежду си, надвикваха се, но поповата лъжичка не им обръщаше внимание…

Един ден тя реши да излезе на брега на локвата. Бяха й пораснали вече крачета, можеше да се поразходи и по сушата. Щом изпълзя на брега, тя се огледа в локвата и видя, че й няма опашката.

— Къде ми е опашката? — попита поповата лъжичка.

Но жабите не й отговориха нищо, а продължиха да се гмуркат в локвата и да се карат помежду си. Някои пък правеха от брега такива големи скокове, че свят може да ти се завие.

Поповата лъжичка тъй и не разбра къде й е опашката. Тя не знаеше, че е пораснала вече, че е станала жаба и че жабите нямат опашки. Как тъй преди имаше опашка, а сега няма опашка! Сигурно е останала в локвата. Като реши, че опашката й е останала в локвата, младата жаба скочи от брега. Започна да се гмурка и да обикаля, стигна чак до дъното, разрови там тинята, но не намери нищо. Всички жаби се мятаха из локвата, ровеха тинята по дъното, излизаха на повърхността, колкото да вземат въздух, и пак се гмуркаха. Беше такава голяма мътилка, че нищо не се виждаше наоколо.

Така жабите се караха до вечерта, прегракнаха от викане, но нито една от тях не млъкна. Всяка си искаше опашката и всяка си мислеше, че опашката й е останала в локвата. Макар и жаби, те много добре си спомняха колко хубави опашки имаха, когато бяха попови лъжички.

На другия ден пак продължиха караницата; караха се и през нощта и не дадоха никому да заспи. И на следващия ден направиха същото, и на следващата нощ, и през деня след нощта, и през нощта след деня, та чак до днес. И днес, ако минете край локвата, ще видите там жабите да вдигат врява, да се лутат из локвата, да ровят тинята по дъното и да търсят опашките си. Някои ще кажат, че жабите са глупави… Я си помислете, ако и ние имахме опашки и бяхме ги загубили, няма ли да ги търсим? Сигурен съм, че ще ги търсим и дори по-голяма врява ще вдигаме.

Хубаво е, че нямаме опашки!

(375 думи)

(По Йордан Радичков)

Из «Ветрената мелница»

Очите на двамата светнаха. Навалицата загърмя от радост и висок смях. Лицето на дядо Корчан сияеше. Искаше му се да погали немирната си внучка. Гайдата писна. Навалицата притаи дъх.

Играчите застанаха един срещу други и едновременно почнаха. Дъбакът чевръсто застъпя срещу Христина. Тя се затича леко на пръсти и го замина. Двамата се изгледаха от глава до крака, като че искаха да покажат надмощието си един пред друг, и заиграха един срещу други. Христина размаха с кърпата, изви като лебед бялата си шийка и леко се понесе във вихъра на веселата свирня. Лицето й пламна, унесено се полусклопиха босилковите й клепки, завълнуваха се облите й гърди.

Дъбакът пък съвсем беше се забравил. С ръце, нехайно кръстосани отдире, той подскачаше като елен, заставаше с чудни движения срещу противницата си и заситняше, та сякаш се поколваше на едно място. После, като отърсваше глава да окапе едрата пот, която обливаше лицето му, той правеше движение, като че ще скочи назад. Христина, която дебнеше всяка негова стъпка, излеко и на пръсти политаше към него, но той подскачаше напред и тя неволно се намереше толкова близко до него, че усещаше дъха му и топлината от пламналото му мъжко лице. Той полека-лека се отдалечаваше и неусетно я увличаше по себе си, като че се шегуваше. Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение и Христина неволно падаше под силата му. Унесена, тя се мъчеше да победи, но след едночасова борба спря отмаляла и запъхтяла. И като отри потта от лицето си, едвам продума от умора:

- Не мога вече. Надигра ме!

И един страшен срам щеше да я разплаче.

(265 думи)

(По Елин Пелин)



Из «Под игото»

Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта…

До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца - големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда…

Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело:

- Яжте, татовата, да порастете! Пено, налей паницата пак!

Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Бай Марко я поднасяше на децата, като казваше благоразположено:

- Пийте бре, маскари!

И паницата изреждаше всичкия народ. Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха и той си облизваше с наслаждение устните. Тогава Марко се обърна към жена си, която се понавъси неодобрително, и каза строго:

- Нека да пият при мене - да не са жедни за вино. Аз не ги ща да станат пияници, като пораснат.

Марко имаше свой практически възглед за възпитанието. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре човешката природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по-силно се желае. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на децата си ключа от ковчега с парите.

(266 думи)

(По Иван Вазов)

Легенда за Седемте рилски езера

Преди много хиляди години, когато Земята още не познавала съвременния човек, по тези места на Рила живеели мъж и жена великани. Те безумно се обичали и боготворели красотата на своя дом. Украсявали с дребни тревички и цветя ниската трева, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко същество, птица или гадинка, а на любовта им се радвали всички стихии и целият свят.

Един ден зли сили преминали покрай дома им. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели на семейното им щастие и решили да унищожат всичко и да заличат любовта им. Започнали да пращат черни облаци и опустошителни ветрове. Страшни земетресения започнали да тресат земята... Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази и отбранява земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревка, поточе или цвете, бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили. Тяхната злоба и жестокост обаче нараствали с всяка секунда и били решени да свършат делото си докрай.

В една тежка битка младият великан паднал убит. Доволни от постижението си, злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си разчупени скали, опропастени долчини и една съсипана от скръб жена. Младата вдовица била толкова голяма,че сълзите и бликали безспир и се стичали по хребетите право в долчините. Леели се и се събирали в тях образували се бистри езера, чистотата на които поразявала всеки. Към мъката на младата великанка били съпричастни всички гадинки, и слънцето, и земята.

Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче. Затова от земята на Рила постоянно извират потоци. Легендата разказва, че ако погледнем от много високо, можем да видим жена, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото Окото.

(296 думи)

(По „Български предания и легенди“)

Родопа и Орфей

Според старите траки, населявали някога нашите земи, Родопа планина в далечно време била прочута с красотата си девойка, тачена и харесвана от боговете. Те тайно се надявали да пленят хубавицата. Всеки мечтаел тя да стане негова жена.Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял неизмеримо големи каменни грамади, за да я скрие от другите богове и да остане вечна красота й. А като не могъл да я опази,бог Хемус вкаменил ненагледната хубавица и тя станала планина. Из нейните дебри шетал най-прочутият певец - Орфей, чиито чудни песни огласяли снежните родопски склонове и върхове, омайвали птици, животни, дори и гадини.

Случило се веднъж чудо ни виждано, ни чувано дотогава. Орфей скитал цял ден из планината и поседнал на един връх да си почине и да се нарадва на красивата гледка, която се откривала пред очите му. И залисан в хубостта на планината, не забелязал как из зейнала скала излязла змия чудовище: с три огромни глави. Щом видяла унесения момък, змията повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили от дълбокия унес Орфей. Погледнал той с ужас змията и изтръпнал, разбрал, че това е неговият край - нямало къде да избяга, защото само скали ограждали мястото, дето седял. Скован от страх, той запял. Песента била толкова хубава, че змията застанала на мястото си и заслушала. Орфей гледал заслушаната в песента му змия и продължавал да пее, заставяйки песен след песен. Пял дълго, разказват, три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище, омаяна от песента, бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята, за да слуша. И както слушала, на третата нощ заспала дълбок, непробуден сън. Орфей, щом забелязал, че змията спи, скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, къде е живял и пял, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си неговите хубави, широки и протяжни мелодии. И който иска да научи какви са били песните на Орфей, нека отиде в Родопа планина и да послуша чудните песни на родопчани. Но заедно с песните може да чуе и легендата за планината и за Орфей.

(356 думи)

(По „Български предания и легенди“)

На кого бих искал да приличам...

Винаги ми се е искало поне малко на дъба да приличам.

Да имам неговите корени, да ги заровя дьлбоко в земята, да уловя с тях скали и канари, да пия вода от невиждани реки, да подпирам небето, облак шума да вдигна над главата си.

И всеки да знае - облегне ли се на мене, няма да падне. А когато ме повалят секири или гръм ме порази, от мен да направят дъги за каци и бьчви, главини за каруци или огън да запалят - с бяла жарава.

Много ми се иска на бука да приличам.

Да имам неговата голяма щедра душа, моите клони да са пьлни с гнезда и челяд, да тече от корените ми студена и сладка водица.

И всеки да иска да легне под моята мека сянка. Даже и на дряна ми се иска да приличам.

Нищо, че е сечен, усукан в чворове, нищо, че е захвьрлен по пустиняци и змиярници. В най-тежката зима, когато целият свят е вкочанен или заровен дьлбоко в земята, от поломените криви и усукани стави наднича плахата надежда, че някога, макар и подир много страдания, ще дойде слънцето, ще звъннат капчуците. Едничьк и самичък, сакатият застава срещу всеобщата беда, за да ни даде кураж.

Само в дьрво трепетлика ме е страх да се превърна.

Може би мама ми го е разказвала, когато съм изгарял в огьн, може би само е поникнало в тревожните ми сънища..

Тръгнала зла сила по земята. Където минела, всичките дървета й се покланяли. Само едно дърво - тъничко и слабичко, не се поклонило.

Злата сила го проклела:

- Да бъдеш дърво-трепетлика! С вятър и без вятър, все да трепереш!

Оттогава трепетликата зъзне и трепери - в пек и студ, пролет и есен, с вятьр и без вятьр. Сигурно е страшно да бьдеш дърво-трепетлика.

Да усещаш писъка или нямата болка, преди още да са се появили, цялата мъка и всичките радости на света да минават през твоето сърце и поради това мъничките ти листенца все да трептят и да треперят.

(326 думи)

(От печата)

По зигзагите на леките пътища

Древната египетска легенда разправя: когато великият фараон усетил, че наближава последният му час, извикал своите архитекти и им дал една година срок да измислят такава гробница за владетеля, която да бъде вечна като водите на река Нил и като върховете на Килиманджаро. Ако не успеят – очаква ги смърт.

Колкото повече наближавал краят на заповядания срок, толкова по-тъжен ставал най-младият от архитектите. Последната вечер той разкрил тайната си мъка на своята майка. И тя го посъветвала да застане край бреговете на река Нил, велика закрилница на народа – реката е милостива и ще му посочи най-хубавото разрешение на задачата. Младежът послушал майка си, седнал край водите на легендарната река. Сутринта, при изгрев слънце, той зърнал на пясъка малък камък, изхвърлен от водата. Взел го. И подскочил от радост: планът на вечната гробница бил намерен. Реката му го посочила: широка основа – висок връх. Така се родили най-трайните постройки върху нашата планета – пирамидите.

Широката основа и високият връх в тяхното диалектическо единство – не е ли това тайната за стабилността на всяка човешка дейност? Мнозина се разпростират в ширина, творят само заради основата. Така е по-лесно. Но нямат сили да центрират своята воля в устрема към висините. При всяка трудност те я заобикалят, не я превъзмогват във вертикална плоскост с оглед върха. И се разливат. Но разлятостта най-често е плиткост. Те се интересуват от безброй много проблеми, знаят за много неща и събития, работят върху много въпроси, могат да говорят за модерната физика и за Космоса, за теорията на относителността и съвременния фройдизъм, за техническата революция и изкуството на маите. Но никъде не са специалисти. Те могат да бъдат очарователни, занимателни, с много блясък. Но това са блясъците на плитката вода, които така волно играят на повърхността...

(285 думи)

(По Е. Каранфилов)



Какво е щастие?

Желаем ви щастие! Обикновено така пишем в края на писмата и това е най-всеобхватното пожелание. А какво означава да се чувстваме щастливи?

Да изпитваш удоволствие, отговарят някои. Какво пък! Те са прави. За умиращия от жажда глътката вода не е само удоволствие. Това е щастие. И късчето хляб за гладния. И топлата къща след път през виелица също е щастие.

Английският физиолог Д. Олдз още през 50-те години поставил на плъх електрод на определено място в подкоровата област на мозъка. Плъхът можел, като натисне специален педал, да даде токов импулс в собствения си мозък. Този участък на мозъка бил «центърът на удоволствието» и раздразнението му се харесвало на плъха. Той буквално танцувал от радост и натискал педала до осем хиляди пъти в час. Забравял да яде, стигнал до изнемогване.

А редом с «центъра на удоволствието» в мозъка са разположени центровете, които пораждат чувството за неудоволствие. Ако електродът бил поставен там, след първото натискане на пе­дала плъхът изоставял това занимание.

Сега такива танцуващи от радост щастливи плъхове могат да се видят в много физиологични лаборатории. Не сбърках. Тези плъхове са щастливи по своему. Тяхното щастие с нищо не се различава от разреждане на тока. Просто те не са способни за нещо по-голямо. Затова са и плъхове.

А нашето чувство за щастие – нима то е само в удоволствието? Разбира се, че не. Ние не сме плъхове. Ние сме личности. Нашето щастие е в чувството за удовлетворение от нашата дейност, която носи полза за другите, това е чувството, че си творец, раждащо се в съзидателния труд.

Психологически чувството за щастие се появява винаги, когато резултатът от дейността съвпада с предварително поставената цел. Колкото тя е по-голяма, колкото е по-трудно да се постигне, толкова по-щастлив е осъществилият я човек.

(280 думи)

(По К. Платонов)



****

Като никой друг творец в нашата литература Йордан Радичков умее да усети излъчването и на най-дребните детайли от пространството, в което живеят неговите герои. Такова художествено пространство става индивидуално, богато, носи аромата на неповторимото народно излъчване.

Изясняването на човешката природа е невъзможно извън света на вещите, това се доказва от традициите на световната литература, особено в нейните класически образци. Радичков съзнава, че за да се представи пълно българския пространствен модел, вещите трябва да присъстват като част от него. Вещното обилие в творчеството на писателя има функция, по-различна от тази в традиционния реализъм (Балзак Гогол, Каравелов, Елин Пелин). Те в никакъв случай не са само битово-етнографско съдържание на българския пространствен модел, нито пък само фактор за извайване на характери. В разказите на писателя те са част от битието, от хармонията, която изчезва, те са зов за запазване на изконни човешки ценности, които се рушат под напора на новия световен порядък и този зов прераства в тревога за бъдещето на съвременната цивилизация. В този смисъл вещният свят на Радичковото творчество не е фолклорна стилизация, а част от многоликия и богат свят на човека.

Радичковото Черказки, колкото и да е недокоснато от духа на чужди светове, е част от живота, и то богата, неповторима част, която трябва да живее. Радичковият протеизъм (умението да слушаш и разбираш всички гласове на битието) няма аналог в нашата литература. Писателят умее да види и да се вслуша в излъчването на света. За него отсъства понятието «жив» и «нежив» свят. В творчеството му всичко живее пълноценно - свраката, и козелът, и трикракото столче, и воденицата, и кречеталото, и шарената стомна.

Чрез многоликия вещен свят на човека Радичков води читателя към мъдростта да се възприема светът и да се оценява неповторимото в него…

Писателят боледува по истините на този свят, долавя всички вибрации на живота, открива трагизъм там, където обикновеният човек трудно ще вникне. Авторът е склонен да съсредоточи вниманието си върху всяка проява на живот, в частния фрагмент той вижда да се оглежда цялото, склонен е да забележи и в най-дребното философията на живота и чрез отношението към вещите да отрази и милостта си, и мъката по загубената хармония.

(349 думи)

(По А. Симеонова)



За Алеко Константинов

Алеко е от ония писатели, които се ползват с широка популярност, но които всъщност твърде малко са изучени. Онова, което е написано върху Алеко, не е достатъчно да ни даде ясна представа за личността и литературното творчество на тоя наш писател. Печалното е, че в нашата критика – не само по отношение на Алеко – се смесват безразборно два съвсем различии критерия: от нравствената оценка на личността се прави заключение за стойността и качествата на литературната дарба и оправданият възторг от личността незабелязано се превръща във възторг от нейните произведения. А всъщност нравствените съвършенства на човека не са още съвършенства на писател, на художник или поет. Трябва да се прави разлика между нравствена, етична личност и художнишка личност – между морално чувство, морално съзнание от една страна, и способност за художествено творчество, от друга!...

Тук има два въпроса, които строго трябва да се разграничат: първо, какво представлява Алеко като морална личност, като характер и, второ, какво представлява той като художник? Неговите произведения ни дават възможност да съдим доста определено както за човека, тъй и за художника. Но когато съдим, трябва да имаме ясно съзнание – за кого собствено съдим от що се възхищаваме – от нравствения идеализъм на личността или от придимствата на художественото изображение; от гражданина и обществения деец или художника? След като изучим основно моралните качества на личността, нейния характер, нейната нравствена воля, след като проследим произведенията и отражението на нейните творчески способности, ние можем да отидем по-нататък – да се издигнем до една синтеза на едното и другото, да подирим оная основа в индивидуалната душа, върху която се обединяват две сили, различни по своите прояви и същности, но все пак произтичащи от една и съща индивидуалност.

(270 думи)

(По Б.Пенев)
Родната книга

Трудно можем да си представим кога в нашето детство за пръв път сме се срещнали с родната книга. Споменът за тази среща се губи в образите на първите приказки, които са ни разказвали, или на първите стихове и песни, които с детска непосредственост сме заучавали.

Но още от най-ранните години заживяваме във възвишената атмосфера на родната литература, възприемаме я заедно с въздуха, който дишаме. Тя става наша същност. Ние растем, укрепваме в света на книгите. И дори не подозираме колко много от онова, което е хубаво у нас, дължим на големите ни писатели. Всеки от тях ни е вълнувал, тревожил, вдъхновявал. И тези вълнения са оставили трайни благородни следи в нашите сърца...

Стиховете и песните на любимите творци навлизат дълбоко в най-нежните фибри на младежките души, преливат своята звучна мелодичност в устрема на мечтите, празнично звънтят през върволицата на дните, припяват с боен ритъм трудните часове на борбата.

Всеки способен да чувства човек има ли запазени в душата си кътчета, където оживяват свидни часове на радост или на мъка, на смела борба или на раздяла със скъпи другари? И тези пъстри, разцъфнало-благоуханни като китка спомени неизменно прозвучават с думите на някой стих, с далечната мелодия на някаква есен, с топлите изповеди на любим писател.

Колко пуст, колко беден и бледен, колко монотонен и сив щеше да бъде животът ни, ако не бяхме се запознали с пъстрия, необятен свят на книгите!

Колко малко ширини и простор, вълнение и поезия щеше да има в този живот. И колко малко творчество и героизъм! Защото творческото начало у нас е свързано пак с книгите, с литературата. Тя събужда неугасваща жажда към познания, неутолим стремеж към съвършенство. Тя не позволява на дребните грижи, на малките безпокойства да ни разяждат и тревожат, да дълбаят бръчки по челата. Тя ни научава да чувстваме творчески вълнения, да влагаме сърце в делото си, да бъдем творци...

Но най-хубавият дар на литературата е, че ни учи да мечтаем, а това значи, че ни вдъхновява за подвизи. Всяко героично дело, ведно с изява на волята, е и полет на мечтата, подвигьт е устрем към бъдещето. В него има романтика.

(347 думи)

(По Е. Каранфилов)



****

Умората се изразява в отпадналост, загубване на желанието и способността за работа, отслабване на волята, паметта и вниманието. Ако времето за възстановяване не е достатъчно, може да се стигне до преумора, при която се налице сериозни смещения във функциите на организма.

За възникване на умората допринасят много фактори, между които и еднообразието в трудовото натоварване, принудителната работна поза, умственото и емоционалното отношение към извършваната дейност. Доказано е, че когато дадена работа е интересна и се изпълнява с желание и любов, работоспособността е голяма и се съхранява дълго. Ето защо изборът на професия е от голямо значение в живота на младия човек.

Тревогите, напрежението, прекалената емоционалност или потиснатост поради лоши отношения в службата и семейството водят до преждевременна умора, преумора, нарушаване на съня, а оттам - и на възстановителните процеси в организма. Човек трябва да умее да съхранява работоспособността си.

По-лесно е предотвратяването на умората, отколкото преодоляването след настъпването й.

Просто «оръжие» срещу умората, което всеки може и трябва да ползва, е гимнастиката. Установено е, че чрез гимнастика без вреда за здравето работоспобността се поддържа на високо ниво, а умората се отстранява. При силна и здрава мускулатура дори при продължителни натоварвания умората настъпва по-бавно.

(192 думи)

(По Хр. Георгиев)



Вярвания и обичаи, свързани с овцевъдството

От всички празници за стоката най-важен е Гергьовден. В планинските села доминиращо в сложната структура на този празник е животновъдното ядро. Гергьовден се тачи изключително като овчарски празник.

Още през нощта срещу празника или много рано преди изгрев слънце моми и ергени излизат в гората да берат букова шума, цветя и билки. От тях увиват големи китки. В с. Ломец опасват цели пояси от зеленина и цветя около кръста си, когато си тръгнат с песни към село. През тази нощ не се спи. Младежите посрещат заедно изгрева на слънцето с веселие, песни и игри.

Рано сутринта момичетата излизат да се мият на реката, ходят боси, търкалят се в росни ливади. На кръста си носят задянати букови клонки, за да са „здрави и буйни като бука“, късат коприва и се парят с нея – „да са буйни и силни като копривата“.

Щом се върнат вкъщи, момите окичват всички сгради и врати със зеленина – с букова шумка – за здраве на хората и добитъка.

От билките и зеленина, смесени със здравец и букова шума, а някъде с клонки от цъфнали плодни дръвчета, жените свиват китки за овчаря, венец за овцата, дала курбана, и за ведрото, в което ще се издои първото мляко. Жените всичко кичат, защото «са по-чевръсти, по-знаят и по-умеят».

Сутринта на Гергьовден стопанинът или овчарят на кошарата избира мъжко агне (първото родено в стадото или по-голямо и хубаво) за курбан на Св. Георги Чудотворец. Преди да го заколят, закрепват на дясното му рогче гергьовска свещ, украсена със здравец, цветя и букова шумчица. Почти навсякъде жертвеното агне е окичено с венец от гергьовка... Гергьовското агне се пече в пещ, пълнено с дроб, млад лук, мерудия, киселец, ориз или булгур. На обредната трапеза неотменни ястия са печеното агне, гергьовските хлябове, млякото и млечните продукти, прясното сирене, извара, бял лук, мед, дроб чорба.

(308 думи)

(От сборника „Материална и духовна култура“)

Из «Гераците»

Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му. Надарен с ум практичен и с търговски способности, той бе съумял да направи и пари и да се издигне между селяните си като пръв човек. Той имаше меко и добро сърце. И макар да беше малко скъперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората и се грижеше за селските работи. Затова всички го обичаха и почитаха.

Неговата голяма и бяла къща, в която живееше многолюдното му семейство, беше на лично място сред селото, виждаше се отдалече и отдалече личеше, че е чорбаджийска. Всред широкия двор, в който можеше да се смести една махала и който околовръст бе ограден като кале с бели зидове, се издигаше високо и право като стрела самотен кичест бор — единственият бор в цялата околия. Той бе донесен като малко борче от светите рилски гори и посаден тук в незапомнени времена от прадедите на Гераците. Това бе тяхното семейство знаме, с което се гордееха. Под неговата света сянка бяха отраснали няколко поколения. Под нея бяха преживели последните си дни много старци от рода им.

Дядо Йордан имаше трима синове, народени един след друг. Най-големия беше Божан, по него идеше Петър и най-малкият — Павел. И тримата бяха женени, имаха деца и всички живееха в една къща със старите — къща голяма, хубава, дето имаше място още за толкова души.



(239 думи)

(Елин Пелин)
Каталог: img -> zstored -> files
img -> Концерт на Guns 'N' Roses 22 23 септември 2010 в Белград
img -> Ню Йорк текстове под снимки Средната част на Манхатън, гледана от Сентръл парк
img -> Програма: 1-ви ден: 30. 12. 2014 (вторник)
img -> Дата на провеждане: 15. 12. 2011 програма
img -> Програмата се предлага с тръгване от: софия, пловдив и хасково; габрово, велико търново, казанлък, ст. Загора!!!
files -> Збірник диктантів для державної підсумкової атестації з болгарської мови
files -> Програма зовнішнього незалежного оцінювання з болгарської мови
files -> Програма для загальносвітніх навчальних закладів


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница