13 тема Смъртта – победена последица Заплатата на греха е смърт (Римл. 6: 23). Смъртта като факт

“Не сме ли ние хората като класовете? Растем нагоре. Както класовете поемат лятната роса и земната влага, тъй поемаме и ние даровете на живота. Настава часът. Пристига небесният Жътвар и почва да ни прибира със Своя огнен сърп. Що свят е пожънал (...) Надгробните камъни нямат чет.” (Ангел КАРАЛИЙЧЕВ. Лъжовен свят, с. 64)

Време – вятърна мелница,

смилаща, стриваща безпощадно

пъстрото ЩЕ в пепелно БЕШЕ.

(Блага ДИМИТРОВА. Времена, с. 48)

Човекът се ражда и животът потича. Но тази свръхестествена река пресъхва – рано или късно. И дори няма ред – някога младите изпреварват старите. Младеят столетници и стареят новородени. Логиката е в хаоса. И най-сигурното в този свят е, че нищо не е сигурно – освен едно: ние ще умрем и ще ни забравят дори благодарните потомци.

“Колкото по-ярка е индивидуалността на човешката личност, толкова по-силно се измъчва тя от натрапчивата мисъл за свършека на живота, за смъртта, и толкова по-силно противопоставя живота на смъртта” (Лъчезар СЕЛЯШКИ. Прикованият Одисей, с. 98).
Нямаме отговор

Пушкин казва чрез героинята си Мазепа:

Смъртта какво е? Сън, покой...

(ПУШКИН. Вакхическа песен, т. 1, с. 267)

Мислим, но нямаме отговори. Не знаем какво представлява смъртта. И оставаме безсилни пред стоманените й ръце. И само трупаме сълзи пред нейните жестоки нозе.
Смъртта е последица

Създателят забранява на Адам и Ева да се докосват до Дървото за познаване на доброто и злото, като изрично посочва смъртната последица, ако действат произволно:”(...) непременно ще умреш” (Битие 2:17).

Новият завет подкрепя старозаветното откровение и добавя: Заплатата на греха е смърт (Римл. 6:23).

Дали ни харесва – едва ли. Дали можем да избегнем последствията – не, не можем. Срещу смъртта не сме в състояние да направим нищо. Остава ни само да признаем:

1) че сме безсилни и безпомощни;

2) че мечтаем (или по-скоро се надяваме) да има задгробен живот – някаква форма на естествено безсмъртие, което да осмисли метеорното ни присъствие в света.

Но...
Безсмъртие няма

Като обмисля идеята за безсмъртието на душата, Лев Толстой пише:”(...) в еврейската религия няма нито такова понятие, нито такава дума” (Лев ТОЛСТОЙ. Моята вяра, с. 89).

Смъртта е съд (Римл. 6:23). Но този съд не е окончателният. Всеки от нас ще бъде съден според вярата (или безверието) и делата си (Римл. 14:12; Откр. 22:11,12). Вечният Съдия ще реши всеки отделен случай и ще въздаде наказание, съответства-що на вината, така че никой да не може да оспори присъдата си. А оправданите ще получат наградата си:

Възкресението и преобразяването на телата на вярващите хора се налага поради факта, че те не живеят задгробен живот (Екл. 9:5,6). Те са в пръстта (Деян. 2:29) и чакат (безсъзнателно) подновяването на живота си за прекарването на вечността с Бога (І Сол. 4:15-18).

Христос е разпънат от юдеите, след като е признат за виновен по юдейските религиозни закони, докато Той всъщност е напълно невинен:”Осъдихте, убихте Праведния; и Той не ви се противи” (Яков 5:6).

Но Исус възкръсва (Мат. 28:6). Преди товапобеждава смъртта и при извикването на Лазар от гробния му сън (Йоан 11:43,44; Йоан 11:11).

Изводът е един: смъртта е сън (Йоан 11:11) и възкресението е възможно (І Коринт. 15:51-55). Спасителят го доказва.

На 11 септември 1865 г. Пастьор губи своята две годишна дъщеря Камила. Няколко дни преди това той бди над креватчето на болното дете и трескаво мисли:”Във всеки от нас съществуват двама души: ученият, този, който започва от табула раза, който чрез наблюдението, експеримента и разсъжденията си иска да се издигне до познанието на природата. И после чувствителният човек, този на традицията, на вярата и съмнението, човекът на чувството, който плаче за своите деца, които не са вече тук, който не може, уви, да докаже, че ще ги види. Но все пак вярва и се надява на това.” (В. Китова. Луи ПАСТЬОР, с. 107)