19 декември 2008 г. Тема: строителство, строителен контрол, строителни материали, архитектура, имоти

Обектът се простира на 3383 кв. м разгъната застроена площ. Инвестицията е в размер на 3,84 млн. евро.

От компанията съобщиха, че през 2008 г. са инвестирали общо 7,19 млн. евро в закупуване и изграждане на собствени търговски обекти и складове - в София, Пловдив, Кърджали, Търговище, Стара Загора и Свиленград. Приходите от продажби на веригата нарастват с 28% през т.г.

Снимка на три колони - 33-тият хипермаркет на “Зора” се намира на Околовръстното шосе в София между кв. “Драгалевци” и “Симеоново”.

Икономическата криза и свиването на строителния бизнес са намалили с 20-30% приходите в горския сектор от продажба на дървесина, отчете Държавната агенция по горите (ДАГ). Очаква се кризата да удари сектора най-силно в края на март догодина. Все още не е ясно какъв ще е обемът на пропуснатите ползи както на дърводобива, така и на преработващите предприятия, заяви шефът на ДАГ Стефан Юруков.

За проследяване на бракониерите и ограничаване на незаконната сеч в районите на лесничействата на София и Благоевград се монтират видеокамери.

Австрийски екип е спечелил проект за евромониторинг на ДАГ за реформите и производствените структури, съобщи зам.-шефът на агенцията Илия Симеонов. Проектът е за 195 200 евро. Финансиран е от Европейската банка за възстановяване развитие и ще бъде направен икономически и пазарен анализ на ДАГ.

Избирам откритото писмо, защото в послед­ните няколко години твоите сценаристи се упражняват с променлив успех върху мен и „Гергьовден", и - неиз­менно в мое отсъствие.

И реших - този път - да не замълча не заради по­редните неистини, свър­зани с малката и симпа­тична партия „Гергьов­ден", а заради ставащото по отношение на парла­мента в последните ня­колко дни. Ще го кажа направо. Парламентът в никакъв случай не е най-съвършената форма на управление, но всичко друго, изпробвано от чо­вечеството, като първа мярка

води до бесенето

на такива като теб, Сла­ви. И като мен. По време на революция или дикта­тура първата жертва е

истината и свободата на словото. Няма как в пар­ламента да има само ге­ниални и добронамерени хора по простата причи­на, че избирателите не са само гениални и доброна­мерени. В крайна сметка няма представителна де­мокрация, която да се е издигнала над нивото на избирателите си. Както няма телевизионно предаване, което да се е издигнало над ни­вото на сценари­стите си.

Лаская се от предположение­то, че по мое вре­ме, а и по времето на Росен Петров

може всякакви глупости да сме правили, но поне щяхме да се постараем да разберем какво е „ин ви-во" и какво е „ин витро" и да обясним на нашите по-непросветени другарче­та, че „ин виво" не озна­чава секс. Вярно е - има хора, които, ако за две минути не мислят за секс, нещо са се разсеяли, но е вярно също така, че кри­тичният патос не пада от това, че си се запознал със същността на про­блема. А за фонда, който разбуни духовете, исти­ната е доста по-сложна -пари за „ин витро" и „ин

виво" има, въпросът бе­ше как да се контролира разходът им така, че да стигат по предназначе­ние, а не някъде другаде. И тук госпожа Анто­ния Първанова успя по брилянтен начин

да ви подведе

да подкрепяте един

проект, който най-мал­кото съдържа подозре­ния за конфликт на инте­реси. Твоето предаване беше използвано, Слави, и то не заради твоята

злонамереност или подкупност, а поради глу­пост. Както стават пове­чето неща у нас. Твоите сценаристи дори не раз­браха, че става дума за два различни акта - спе­циален закон и бюджета на държавата. И ако за­конът беше подкрепен, то съвсем справедливо депутати от най-различ­ни партии се противопо­ставиха на идеите на г-жа Първанова как точно да наместят парите за репродуктивно здраве. Цялата шумотевица око­ло „ин виво" и „ин витро" беше аберацио иктус - от­клоняване на вниманието по посока на невиновно лице. Твърде вероятно е заседанието на парламентарната комисия да е оби­дило конкретен човек и председателят на коми­сията, както и председа­телят на парламента, е длъжен да се извини, а етичната комисия да из­лезе с решение и наказа­ния. Но когато наречеш всички депутати лайнари, това издава не толкова лош вкус, колкото комплексарщина. По проста­та причина, че не всички са лайнари. А и по наше време нямаше нужда сце­наристите да излизат на авансцената и да ругаят, за да може някой да за­помни имената им.

А що се отнася до депутатството - да, имате всички основания да мразите народните си представители, защото имате всички основания

да мразите себе си

Мисля, това вече го из­яснихме.

Да се нападат с думи и камъни парламентите е полезно, често здравос­ловно. Особено когато имаш идея какво друго на тяхно място да пред­ложиш. Ти какво пред­лагаш, Слави, с призиви­те за негласуване?

Управление на Ахмед Доган? Защото негови­те хора гласуват незави­симо от твоите призиви;

Монархия? „Дедо" ти е любим от едно време, ама дори хипотетичната

възможност да му ста­неш зет, на която толко­ва се забавлявахме, вече е в историята. Тя се муньоса, така да се каже, как­то и доста хектари гори и земи. Служебен кабинет

на Бойко Борисов и Во­лен Сидеров? Сигурен ли се, че след такъв ти ще имаш телевизия, от коя­то да се излъчваш, или ще се върнеш към рево­люционните времена на

мазетата и кабелните те­левизии?

Имам конкретно пред­ложение към теб - или си смени сценаристите, или излез на избори. Стани народен представител, поеми отговорност

за делата си, не само за думите и разпредели па­рите между диабетици­те, онкоболните и бездетните майки. След което ще можеш да се порадваш и ти на опреде­ленията „боклуци, лайнари и предатели", как­то се радвам аз сега.

За година Столичната община е построила една нова детска градина, а други пет са на път, 1000 места за малките са от­крили хората, цели 32 групи!

Ето това рапортуваха вчера от кметството. И още - направени 70 спортни площадки, ас­фалтирани алеи във всички гробища, 8 рекон­струирани парка (какво­то и да значи това), 30 км от тях почистени(!) и са изградени 102 изцяло но­ви улици (някои от тях са

дълги по „цели" 5-6 ме­тра в никнещите като гъ­би модерни комплекси).

И коя е най-голямата гордост на столицата - не е имало нито едно навод­нение! Таман да се по­здравим за близките връзки на кмета с Все­вишния, и става ясно, че просто са почистени 6 ко­рита на реки...

Веднага се набива на очи, че в тоя списък на успехите липсват някои неща - броят на кметски­те футболни и тенис по­беди, десетките прерязани ленти, ощипани дет­ски бузки и наченати по­гачи с хляб и сол! Е, оста­ват и няколко далеч по-дребни проблема за решаване - трафик, боклук, улични дупки и мръсо­тия, бездомни псета...

Таксиметровият шофьор Николай Н. се прицелил в „сладкия парцел" още през септември. За целта вни­мателно проучил, че тере­нът е вписан в активите на фирмата за покупко-продажба на недвижими имоти „Зив Бул", която била соб­ственост на богат израел­ски гражданин. Преди вре­ме същият чужденец купил въпросния имот, който в момента се оценява на около 6 млн. евро. Без много-много да му мисли, таксиджията се регистрирал като управител на компанията, независимо че към момен­та тя си имала законен ръ­ководител.

Таксиджия става брокер

Дали от небрежност, или под влиянието на обемисти пликове с банкноти двама столични нотариуси и чи­новници от фирменото от­деление и службата по вписванията към Софийския градски съд издали удостоверение на Николай Н., че той поема диригентската палка в „Зив Бул". Та­ка таксиджията, който до момента по цял ден въртял волана на скромен „Опел Вектра" ловко се превъплътил в брокер. Оттук нататък пътят му към тлъстия бак­шиш се оказал твърде ле­сен. Като фалшив управи­тел на брокерската компа­ния Николай Н. успял да си извади нотариален акт, скица, че и данъчна оценка на парцела от общинската администрация в столич­ния квартал „Младост".

Бакшиш за „Гинес"

След като се уредил с мечтаните документи, 49-годишният мъж обявил те­рена за продан. А за да го хариже светкавично, му определил промоционална цена от 3 млн. евро. Вероят­но решението му да обяви двойно по-ниска цена от па­зарната е било повлияно и от световната финансова криза, която свали стой­ността на имотите с повече от 20%. Пъкленият му зами­съл като нищо е щял да се увенчае с успех, ако на пъ­тя му не са се изпречили криминалистите от сектор „Икономическа полиция" към Шесто РПУ. Ченгетата „захапали" случая, след ка­то истинската управителка на „Зив Бул" ги сигнализи­рала, че на нейното място неправомерно се е намък­нал измамник. Жената подала молба за издаване на актуално състояние на ком­панията. Но с ужас установила, че вече не предста­влява фирмата. Тогава чен­гетата влезли в дирите на таксиджията Николай Н. След като обявил терена за продан, с него се свързал криминалист, който на „брилянтен" немски му обяснил, че иска да купи имота.

Захапал куката

Първоначално Николай Н. не пожелал да се срещне с „германеца". Чужденецът

обаче настоявал да се срещне лично с него, за да разгледа визата за проек­тиране на терена. Николай Н., който съвсем не бил на „ти" с езика на Гьоте, първоначално за­почнал да увърта и предло­жил да изпрати друг човек от негово име. Но по-късно лакомията му надделяла и той определил среща не къ­де да е, а в луксозната виенска сладкарница на хотел „Кемпински Зограф­ски". Пак в сладкарница от същия тип на улица „Московска" неотдавна Петър Драшковдал 1 милион лева в брой на представящата се за служителка на Столич­ната община Ивалина Три­фонова. В замяна на пачки­те изобретателната дама му връчила фалшив нота­риален акт за атрактивен парцел от 14 дка в столич­ния квартал „Стрелбище", отреден за строежа на детска градина „Златното пате" с подправения подпис на кмета Бойко Бори­сов. Сега Трифонова е в ки­лията на следствения

арест, а Драшков е пуснат на свобода, след като съдът прие, че е бил напълно за­блуден. За същия сцена­рий, но с хепиенд е бленувал и таксиджията. Минути преди да подпише сделка­та с германеца, от съседни­те маси изскочили цивилни полицаи и заключили кит­ките на Николай Н. Първо­начално той бил задържан за 24 часа в ареста на Ше­сто РУ. Но по-късно е бил освободен.

Спасен имот

„Благодарение на бърза­та ни реакция бе осуетена афера за милиони. Нико­лай Н. е обвинен в измама. Той частично е признал вината си", лаконично ко­ментира вчера пред „Труд" Румен Клисурски, началник на сектор „Ико­номическа полиция" към Шесто РУ.

Сега за събеседници на „горещия стол" на кримина­листите са привикани нота­риусите и съдебните чинов­ници, които са дали зелена светлина за подготвящата се измама.

„Ще бъдат разпитани всички участници по случая. Ако вината им се докаже, срещу тях ще бъдат повдиг­нати обвинения", подчерта главен инспектор Клисур­ски.

Нови подозрения тръг­наха по медии и кулоари: шефката на културна комисия Нина Чилова из­пълнява поръчка на цар­ската фамилия, твърд­ят експерти.

БСП и НДСВ се били споразумели - ние ще ви гласуваме бюджета, вие на нас –

проектозакона.

Ако влезе в сила законопроектът „Чило­ва", ще разруши културното ни наследство и ще нанесе непоправими щети на националната сигурност. В продължение на 2 г. в Италия обсъждаха техния закон за култур­ното наследство именно заради това.

Питаме ли се защо, вместо да освободят Нина Чилова от председател на културна­та комисия заради нейните грешки, лиде­рът я направи зам.-шеф на предизборния щаб на НДСВ. Дали затова тя не бърза сега да му угоди предизборно? Помним как през 2005-а Чилова като министър на културата и туризма направи за годишни­ната на царя луксозен каталог с всичко, което е принадлежало на фамилията Сакскобургготски в дворците - с инвентарни номера, снимки и пр. Защо?


19.12.2008 г., с. 16
Бойко Ватев. депутат и зам.-председател на ВМРО:

Приемаме гузен и популистки закон
Законопроектът за културното наслед­ство е една лоша норма, защото неговата философия е объркана. Той е насочен сре­щу колекционерството в България, услож­нява регистрацията на сбирките, дава въз­можност за национализация на част от експонатите. Текстовете демотивират ко­лекционерите у нас. Въпреки твърденията на вносителите на законопроекта, че трафикът на антики от България е съизмерим с трафика на нарко­тици, през последните години потокът на антики от страната ни към чужбина значи­телно е намалял. Причината е, че у нас има все повече колекционери, които се опитват да задържат културните ценности в границите на държавата.

Със своите текстове проектът работи в полза на чуждите аукционни и нумизматични къщи. Той ще насърчи укриването и износа на ценни предмети и монети. Бъл­гарите притежават старинни вещи и моне­ти на стойност над 3 млрд. евро. Ако не сегашните колекционери, то децата или внуците им ще продадат част от ценности­те им в чужбина.

Не на последно място, това е един гузен закон. Той не е гледан в правна комисия, въпреки че съдържа една педя страници с текстове за конфискация и национализация.
/Петъчник

19.12.2008 г., с. 7
Красимир Дамянов: Не ставаш писател, докато не срутиш кумирите си
Този месец с нов ро­ман в юбилейната си 60-а година нео­чаквано се завърна в Бъл­гария Красимир Дамянов. ,Дневникът на една пепе­руда" - почти автобио­графична история, той написал на испански, за­щото от началото на де­мокрацията живее в страната на тореадори­те. Красимир Дамянов, кой­то е завършил строител­но инженерство в ИСИ (1974), най-напред рабо­ти на градежа на Аспаруховия мост във Варна, по­сле - в Националния ин­ститут за паметници­те на културата. Дока­то през 1981-ва излиза дебютната му книга - сборник с разкази „Защо няма бог". Следват ,Дя-волски нокът" и „Приказки за злояди деца". А авто­рът им става редактор в издателство „Български писател", после - в Сту­дията за игрални филми. В края на 1989-а като мнозина други се преквалифицира в шофьор на такси и емигрира в Испа­ния. Там пък отново се връща към строителна­та професия.
Ива ЙОЛОВА

- Писател или строител се чувствате сега, г-н Да­мянов?

- Никога не съм бил и две­те неща едновременно. Като станах добър строител, след като строих Аспарухов мост, подписах договор за първата си книга и напуснах строителното поприще за десет години. Макар че тази професия си остана в душата ми. После, когато станах до­бър разказвач, съвсем съ­знателно зарязах писането: вече не ми се пишеше, поне -не по оня начин с подтекст, с намигване, предназначени да надхитрят цензурата. Та­ка че отново станах строи­тел.

- У нас сте строили Аспаруховия мост, а в Испа­ния с кои строежи се гор­деете?

- Най-паметните ми сгра­ди в Испания са двете къщи, които си купих при неве­роятно изгодни условия, по­евтини от софийския ква­дратен метър, в Барселона. Реставрирах ги и сега са мо­ят АРТХОСТАЛ, в които поддържам изкуството чрез туризъм. Идват млади хора -25-30-годишни, но за съжа­ление - малко българи. Много наши вземат готови пакети от туроператорите, пра­щат ги на 70 километра от Барселона и после ходят с автобус да разглеждат града за един ден, докато артхосталът е в сърцето на ста­ринния град до музея „Пикасо". Нека заповядат при нас. Сайтът ми е изписан на гръбчето на книгата. „Арт-хостал" е културна асоциа­ция и с нощувките си гостите поддържат изложби, реци­тали, представяния на фил­ми и издаването на книги ка­то тази.

- Определяте заминава­нето си за Испания като „успешен опит за творче­ско самоубийство". Поя­вата на романа „Дневни­ка на една пеперуда” опит за възкресение ли е?

- Винаги съм искал и знаех, че ще продължа да пиша. Но този роман дойде внезапно, стовари ми се от­горе като гръм от ясно небе и съм щастлив, че се получи.

- Казвате, че сте го напи­сал на испански?

- Написах го на испански, за да го прочете главната ге­роиня, която беше моята първа любов. Срещнах я след 3 5 години в Ню Йорк и й обещах да й напиша по едно писмо за всяка от тези годи­ни. Но е български роман, адресиран привидно към ед­на чужденка, по-скоро е обърнат най-вече към мла­дите хора у нас, истинските и най-важни читатели, от които всички пишещи зави­сим!

- Преводът буквален ли е, или ново творчество?

- Не вярвам в буквалния превод, преводът е творче­ство. Словесно инженер­ство по архитектурно зада­ние. Моят роман първо за­почна да превежда жена ми, но по средата се отказа. Стигна до истории, които, макар че знаеше, не харесва­ше. И се скарахме. Съжалявам, защото, докато тя пре­веждаше, все едно четях чужд текст.

- Как оцелява родният език в битието на един пи­сател, живял 2 десетиле­тия в чужбина?

- Аз бих ви задал въпроса как оцелява родният ни език в България. Защо трябва убийството на еди-кой си гангстерски бос да се нарича разстрел? Разстрелян е Ни­кола Й. Вапцаров, това е разстрел. Другото за майтап може да се нарече застрел, отстрел... Тежки травми бя­ха нанесени на нашия хубав език през тези години от ва­шите колеги. Виждам, че се поизчиства, но все пак жела­нието за новина, за внезапност, ни дарява постоянно с някои шедьоври.

- Вашето определение за носталгия?

- Липсата на Витоша. Много страдах, „носталгирах" в Мадрид. През май там всичко става жълто - сухи поля с вечнозелени дъбчета като баобаби... В Барселона пейзажът е човешки, среди­земноморски. Първо съм с 600 километра по-близко до България. А и Каталуния е малка, гостоприемна страна, зелена. Като нас си има и море, и планина и ми е много близка. Определено свързвам носталгията с пейзажа.

- Какво най-много ви липсва там - приятели, творческа реализация ли...

- Липсват ми приятелите. Да ги каня е най-голямото ми удоволствие - и да разгова­рям с тях... Тук дори когато мълчим, мълчим заедно. Разбираме се с половин ду­ма, хуморът ни е споделен.

- На младини имахте ли си кумири сред българ­ските автори?

- Един писател, докато не низвергне кумирите си, все още не е истински писател. Моят кумир беше Радичков. Когато се появи, в края на 50-те, си казвахме с прияте­ли, че той е човекът, който ни накара да мислим, че ли­тературата е възможна. Но колкото повече минаваха го­дините, толкова повече гу­бех това усещане. Всичките тези истории с тенци, верблюди... вече не ми бяха ин­тересни на фона на нара­стващата разруха, стояха ми като фалшив декор. Насил­вах се да открия онази няко­гашна омая, която намирах в него, но вече я нямаше. Ко­гато му подписах първата си книга, това беше в станцията на писателите, той ми поже­ла следното: „И по-бавно се развращавайте, млади коле­га." Да кажеш това на един млад автор е убийствено. Това означаваше, че или той се бе развратил, за което съ­жаляваше, или че просто ня­маше какво да каже на един млад човек, жадуващ за чи­ста и свята литература!... Той беше и първият писател, който нямаше на входа си табела с името. Живееше в блок, охраняван от часови, където живееха хора без

имена! Представяш ли си на дома на Вазов някога да не е имало името му! Това, че той живееше анонимно, ме по­тресе.

- Не сте ли чували съве­та - за мъртвите или до­бро, или...

- Да, но странни неща ста­ват. Никога не бях харесвал Коцето Павлов, бог да го прости. Струваше ми се луд, чепат! Аз дори гласувах против неговия сценарий „Бяла магия" и това направи живота ми в киното невъз­можен, направих го по-ско­ро заради режисьора, а не заради Константин Павлов.' Гласувах, защото беше мно­го стар и беше вече безсмис­лено да се прави такъв филм през 1989-а. Но когато през 1992 г. получих негова книга в Мадрид, тогава го разбрах. След като бях видял какво става по улиците, какво се случи през деветдесета, то­гава разбрах Константин Павлов! Както проумях

ужасите на Гоя от войната, когато отидох в Испания. Преди това ми се струваше луд. А сме били живели ние в лудо, дебилно време. Тъй че човек променя кумирите си...

Е, много обичах и Ивайло Петров, най-достойния, ува­жавах го, но никога не си позволих да го въздигна до кумир.

- Как ви изглежда от ди­станция българският ли­тературен живот в мо­мента. Получавате ли но­вини кой какво пише, кой с кого се кара.

- Аз не обичам да се карат хората, винаги съм бил обе­динител. Преди ме беше срам, като се връщах, ми­слех, че човек, като не пише, не трябва да говори за лите­ратура освен с най-близки­те си хора. Но след като прописах отново, защо да не спомена някои... Палми Ранчев, безкористен и отда­ден на литературата човек, почна да ме води навсякъде като някоя совалка. Срещ­нах се с млади хора, видях, че съществува вече ново по­коление, върху което не тег­не сянката на соцреализма. Изключително съм респек­тирай от две жени. Първата е Елена Алексиева, не ка­звам, че романът и „Рицар­ят, дяволът, смъртта" е по-социално значим от книгите на Здравка Евтимова на­пример. Но е нова проза с много стегнат и точен бъл­гарски език. С неочаквана дълбочина. Другата е Капка Касабова, която пише в Но­ва Зеландия и Англия, и тя като мен, с книгата си „Ули­ца без име", хвърляща мо­стове между минало и сега. Алек Попов, Деян Енев... Да спомена и жестоката книга на Ивайла Алексан­дрова „Горещо червено".

- Как си представяте ва­шето бъдеше между Бар­селона и София?

- В мечтите си го виждам така - да бъда в Барселона през зимата и да ми гостуват на топло стари приятели, а през лятото да си идвам в България, да живея по Ро­допите, на морето, да се раз­хождам кротко в София.

- Коя е по-трайна по­стройка - реалното строителство или книга­та?

- Уви, книгата е много по-ефимерна, отколкото реалното строителство, до­ри социалистическото... Ето, мен само за няколко години бяха ме забрави­ли... Не аз - много големи писатели са изчезнали! Ня­кой от младите сега знае ли кой е Мопасан? А пък вижте - седи си Триумфалната арка, тази стара трътла, против която писателите събирали подписи някога, както аз против Михаил Василев, седи си и ще си седи Аспаруховият мост, под чиято сянка живях ня­кога в една дървена барака и мечтаех за света.