ІІI. Продуктови структури на културния туризъм

- научно познавателни, образователни и развлекателни аспекти на културния туризъм;

- вид на туристическите антропогенни ресурси;

- обекти на културния туризъм.

Един от видовете културен туризъм е културно-исторически туризъм. Неговите научно-познавателни аспекти са свързани с туристическите дестинации на световните цивилизации и култури. Те определят и конкретните културно-исторически турове, техните видове, организация и особености. Класификацията на културния туризъм може да продължи като се използват следните критерии:

- цел и мотивация на участниците – общи културно-познавателни маршрутни пътувания, специализирани образователни организирани пътувания, организирани туристически пътувания по професионални интереси;

- форма на реализация – индивидуални, групови, организирани, неорганизирани, краткотрайни, дълготрайни, по обиколни и линейни маршрути;

- използван транспорт – автомобилни, влакови, круизни, самолетни, комбинирани;

- възраст – за деца, за младежи, за възрастни, за туристи от “третата възраст.

Културно-историческият туризъм е съвкупност от познавателни маршрутни пътувания и посещения на обекти, представляващи туристически интерпретирани културни ценности. Световните цивилизации и местните култури като етапи в периодизацията на историята и териториите, върху които те са се развивали, могат да служат за отправни точки при разработването на програми за устойчиво развитие на културния туризъм. Те трябва да са съобразени с антропогенните ресурси, включващи артефакти от различни културни пластове.

Според класификацията на Световната организация по туризъм културно-историческите турове биха могли да бъдат локализирани в регионите Европа, Америка, Близкият изток, Югоизточна Азия, Австралия и Океания и Африка. Териториалното разположение на културното наследство определя световните дестинации на културно - историческия туризъм.

Културите и цивилизациите и периодизацията на историята дават времевите и пространствени характеристики на продуктите на културния туризъм. За основа на такава периодизация може да служи концепцията на Арнълд Тойнби за културно - историческото минало на човечеството, който във времева приемственост и последователност определя 26 световни цивилизации, 16 от които обявява за загинали. Той разглежда възникването, развитието и упадъка на цивилизациите, универсалните държави и универсалните църкви, както и предизвикателствата на средата като техни характеристики. Взаимодействието между тях в пространството и времето дава добри ориентири както за определяне на териториите, които те са населявали като туристически дестинации, така и информация за отделните култури, които не са могли да се развият като цивилизации, но са оставили следи в историческото развитие на човечеството.

Териториите, върху които те са били или сега са разположени и съответните културни ценности като антропогенни ресурси, които ги характеризират и представят, могат да бъдат разработени като дестинации на културно-историческия туризъм.

Древните цивилизации в Източното Средиземноморие формират няколко утвърдени дестинации на културно-историческия туризъм. Те са разработени въз основа на културно-историческото наследство – центрове, обекти и маршрути.

Шумеро - акадскаска (Асиро- Вавилонска) цивилизация. Разцвета на най-старата цивилизация в света, позната до сега започнал от 3500 г. пр. н. е. на територията на древна Месопотамия, между реките Тигър и Ефрат. Шумерите са създатели на първата писменост – “клинописното” писмо и на най-древния писмен текст, запазен до днес – епоса за Гилгамеш. Забележителните им постижения в астрономията, математиката и инженерното дело им позволяват да използват реките за напояване и изграждат мощни градове–държави като Нипур, Ур, Урук и Лагаш. Постижение на шумерите са бронзовият плуг, колелото, грънчарството. Територията на древна Шумерия, намираща се в днешен Ирак, чака своето развитие като туристическа дестинация.

Египетска цивилизация. Нейното развитие бележи пътя на фараоните и техните династии по свещената река Нил. Едни от най-забележителните културно-исторически паметници на древността - египетските пирамиди и Сфинкса край Гиза, са символ на културно-историческия туризъм и лого на една от най-развитите негови дестинации. Археологическите разкопки в Абидос, Мемфис, стъпаловидната пирамида на Джосер, “долината на мъртвите царе” край Тива и гробницата на Тутанкамон, и храмът на Амон-Ра, музеят в Кайро, са исторически паметници от световно значение. Египетският божествен пантеон, йероглифното писмо и папирусите, скарабеите и митичните образи на Хуфу, Аменхотеп и Нефертити, Рамзес, са знакови понятия не само на египетската култура, но и на съвременната туристическа индустрия.

Минойската цивилизация от остров Крит. Загадъчна островна империя, чието начало и внезапен край се губят в догадки и предположения. Развитието на критската цивилизация, протекло толкова изолирано от околния свят, че останало почти незабелязано. Епизоди и събития от живота се споменават само в някои митове и легенди – Тезей, Лабиринта и Минотавъра, Дедал и Икар, родното място на Зевс. В началото на XX век английският археолог Артър Евънс започва първите разкопки. Сега земята на минойската цивилизация - Крит и дворецът в Кносос, минойската писменост “линеарА” и “линеарБ”, богинята-майка и религиозните символи – двуострата брадва и главата на бика, стенописите – цветя, делфини и животни, са пример за туристическа интерпретация на антропогенни ресурси и развитието на устойчив туризъм от световно значение в един цял регион.

Чрез този методологически подход могат да се обособят още редица дестинации за културно – исторически туризъм:

- в Източното Средиземноморие – хетската, финикийската, както и по-късните Гръко-римска и Ислямска цивилизации;

- далекоизточните цивилизации – Индия и Китай;

- американските цивилизации – инки, ацтеки, маи, толтеки;

- съвременните цивилизации.

Чудесата на света са седем творения на човека в древността, които поради своите мащаби и уникалност са се считали за чудеса. Първото от тях, единствено запазило се до сега са Египетските пирамиди. „Най – смайващата архитектонична идея, която не може да бъде победена”, пише Гьоте, арабска поговорка казва – „Всичко на този свят се бои от времето, но времето се бои от пирамидите”. Второто чудо на древния свят са били Висящите градини на Семирамида във Вавилон – „ прелест и радост за очите”, пише за тях Филон. Останалите пет са били - Храмът на Артемида в Ефес, статуята на Зевс в Олимпия от Фидий, Мавзолеят в Халикарнас, Колосът от остров Родос и Фарът в Александрия. Останалите от тях археологически културни ценности са обекти на културно – историческия туризъм.

Според принадлежността им към определен исторически период могат да се разработят специализирани турове, включващи културни ценности от праисторията, античността, Средновековието, Възраждането и съвременността. За нуждите на културно-историческия туризъм се използват антропогенни ресурси, в основата на които са обекти класифицирани според научната и културната област, към която те се отнасят. Тези класификационни схеми могат да послужат и като критерии при определянето на продуктовите структури на културния туризъм и районирането на страната като такава дестинация.

Дори културни ценности от неписмена епоха като праисторията могат да бъдат световно известни туристически обекти. Такива са мегалитите – праисторически паметници на културата (от древногр . голям камък). Техният произход и датировка засега са хипотетични. Най-старият е Гьобекли тепе в Турция, а най-известният е Стоунхендж в Англия. Част от тях са в Списъка на Световното културно наследство – тези в Карнак (Франция), Малта, остров Сардиния. Видове мегалити са долмен, менхир, кромлех. В България се намират в планините Западни Родопи, Странджа, Сакар. Към тях могат да бъдат причислени и други паметници на Тракийската култура – скалните ниши, скалните светилища, куполните гробници, чийто туристически потенциал е все още недостатъчно използван.

Археологическите културни ценности са материални свидетелства за човешко съществуване и дейност, които се идентифицират чрез археологически проучвания и са неразделни елементи от средата, в която са създадени. Тяхната туристическа интерпретация и възможностите им за ефективно използване за туристически цели изискват идентификацията и оценката им да бъдат свързани с туристическото райониране на страната, а също така и включването им в тематични турове (специализирани туристически пакети). От съществено значение са целенасочената информационна, маркетингова и рекламна дейност, нанасянето им върху географски и топографски карти, разработването на туристическия достъп до тях. Обнадеждаваща е тенденцията на повишен институционален интерес към археологическото културно наследство. Подобреното финансиране и подкрепа увеличава броя и обхвата на археологическите разкопки и проучвания и като резултат на впечатляващи и често сензационни открития. Консервацията, реставрацията, разпространението и представянето на археологическите културни ценности увеличават и разнообразяват продуктовите структури на културно-историческия туризъм.

Историческите културни ценности са структури, паметни знаци и места, свързани със забележителни исторически събития или личности. Те са особено подходящи за нуждите на вътрешните организирани туристически пътувания, образователния, младежкия и ученическия туризъм. Историческа зона е обособима структура от селищна, извънселищна територия или част от акватория, наситена с културно-исторически свидетелства от една или няколко исторически епохи, а историческо селище – цялостно урбанизирано образувание, което е наситено с културно-исторически свидетелства от една или няколко исторически епохи. Туристическата им интерпретация ги превръща в туристически обекти.

Архитектурно-строителните културни ценности са самостоятелни сгради и инженерни съоръжения или съчетание от тях, които имат значение за развитието на архитектурно-строителното изкуство и наука. Туристическата интерпретация би следвало да надхвърли обхвата на архитектурните обекти от културно-историческото наследство и да включва идентификация и оценка на традиционната архитектура в туристическите дестинации, както и културните ландшафти.

Художествените културни ценности са произведения на изящните, монументалните и приложните изкуства като неразделни елементи на пространствената среда, за които са създадени. За тяхната туристическата интерпретация, от важно значение е целесъобразното и атрактивно използване на музеите като туристически обекти.

Общата класификация на културните ценности в зависимост от времевите им характеристики може да бъде конкретизиран при антропогенните туристически ресурси на България. Тяхната принадлежност към определен исторически период (периодизация на антропогенните ресурси от културно-историческото наследство) може да послужи за разработване на тематични културни турове и обекти. На тази основа те могат да бъдат структурирани на:

- обекти на праисторията из българските земи - мегалитите и тракийски културни ценности – туристически локализации; религия, бит, митология; тракийски съкровища и гробници; Със значителен и недостатъчно използван потенциал са уникалните антропогенни ресурси, свързани с тракийската култура. За тяхната туристическа интерпретация, промоция и реклама е целесъобразно разработването на дългосрочен проект, който да бъде ресурсно осигурен и да координира дейността на отговорните и заинтересовани институционални, териториални и бизнес-субекти на управление

- антични паметници на културата – обекти на античната култура. Древна Гърция и Рим – гръцката колонизация по Черноморското крайбрежие – градове – полиси; римските провинции Мизия, Тракия и Македония, римски пътища и станции, терми, култови и развлекателни съоръжения, вили, казарми и седалища на легиони;

- обекти на средновековни паметници на културата - Първо и Второ Българско царство – столици, културно-историческо наследство; Византийска и Отоманска империя – архитектурни и религиозни паметници;

- Българско възраждане – бит, култура, етнографски забележителност; Възрожденска архитектура (селища - музеи) и български манастири;

събития, фолклор, обичаи, съвременност;

- културни паметници на Новото време.

Систематизирането и туристическото райониране на обектите от категорията “национално значение”, обхващаща обекти с изключителна стойност за българската история и култура и тези от категорията “местно значение” – за обекти, свързани с местната култура и история, има значителен ресурсен потенциал за образователните форми на културно-историческия туризъм.

Ресурсният потенциал за развитие на културния туризъм е впечатляващ. Територията на хилядолетна България, заемаща само около 2 % от територията на Европа, е била средище на многобройни световни цивилизации и култури. Културното наследство на страната съдържа над 40 000 исторически паметници, 36 културни резервата, 160 манастира, 330 музеи и галерии. По техния брой страната ни се нарежда заедно с Италия и Гърция в първата тройка на Европа. Многобройни са културно-историческите паметници – праисторически находки, тракийски гробници, скални ниши и светилища, артефакти от древногръцката и римска епоха, обекти от Византийската и Османската империи, исторически паметници от времето на Първото и Второто Българско царство, архитектурни забележителности от епохата на Възраждането.

България може да се развие като регионален център за културен туризъм. Засилен интерес се наблюдава и към ролята на България в културния туризъм в Югоизточна Европа, особено на транснационално регионално ниво. Добра практика е реализацията на регионалния проект “Културни коридори на Югоизточна Европа – общо минало и споделено наследство, ключ към бъдещо партньорство”. Той представлява регионална мрежа за културен туризъм, съставена от осем балкански държави и неговата цел е да се покаже уникалността на Балканите като мост между религиите и цивилизациите, а не като “люлка на раздори”. Културните коридори от Адриатика до Черно море и от Средиземно море до Карпатите, датиращи от различни епохи и създадени от различни цивилизации, се разглеждат като културен феномен, който разкрива нови политически, икономически и социални възможности.

Културни коридори на Югоизточна Европа • Културен коридор по древноримския път Виа Егнация – свързва Адриатика с Истанбул • Културен коридор по Диагоналния път (Виа Милитарис) – свързва Западна Европа с Азия • Културен коридор по Дунавския път • Културен коридор по древноримския път Виа Понтика – по крайбрежието на Черно море • Културен коридор по Западния трансбалкански път • Културен коридор по Източния трансбалкански път

Стратегически подход в развитието на културния туризъм е реформирането на музейната мрежа на страната, нейното разширяване в тематичен и териториален аспект. За нуждите на туризма е необходимо да се осъвременят формите на презентация – мултимедийно представяне и анимация на движимите културни ценности съобразно историческия период и културната област, към която принадлежат. Решаващо значение има подобряването на координацията с местните органи на самоуправление и изграждане на клъстери, обмен на експонати между националните, регионалните и местните музеи, включването им в туристически програми и турове.

Класически пример е анимационната програма „Звук и светлина”, която чрез използване на технически средства, създаващи светлинни и звукови ефекти засилва атрактивността на културно – историческите туристически обекти. В повечето случаи те се представят, заедно с други продукти на туристическата анимация – възстановки на исторически събития, театрални и музикални представления, демонстрация на облекло, ритуали и обичаи. Началото е поставено във Франция (културно – историческия тур „Замъците на Лоара „). Известни са представленията при Акропола, Колизея, Египетските пирамиди, Китайската стена. В България с традиции е спектакъла на крепостта Царевец във Велико Търново.

3. Поклонничество и религиозен туризъм
Религиозният (култов, свещен) туризъм е специализирано туристическо пътуване, мотивирано от културни и религиозни потребности, задоволявани чрез участие в религиозни събития и посещения на свещени места.

Възникването му и етапите на развитие са свързани със световните религии и местните култове и вярвания. Неговите продукти, ресурси и обекти са: свещени места и религиозни центрове; култови сгради и паметници с историческа и архитектурна художествена стойност; религиозни събития и празници – литийни шествия, процесии, обреди, служби; култови предмети – сувенири, книги и информационни носители и други с религиозна тематика.

Основен мотив за този вид туризъм е религиозността, която е породила в зависимост от епохите, регионите и цивилизациите, различните форми на религия. Владимир Григориев, в книгата си “Религиите по света” изтъква, че “Живеем в цивилизация – култура, ограничаваща един свят, в който властват определени символи, норми и ритуали”. В този смисъл религията може да се установи като определена съвкупност от вярвания и свързани с тях обреди, съсредоточени около идеята за човешкото спасение.

Дестинациите на религиозния туризъм обхващат територии и места, в които се намират свещени места, храмове и култови предмети, отнасящи се за определена религия. Може би този вид туризъм е свързан с първите мотивирани и целенасочени пътувания на човека.

Световните религии и различните видове местни култове и вярвания, както и митологията, езотеричните практики и свещените места могат да се интерпретират като антропогенни ресурси. Те са своеобразни ориентири при реализацията на програми за устойчиво развитие и разработването на дестинации за религиозен туризъм.

Още от първите вярвания и пориви на религиозността определени като анимизъм са пораждали пътувания до свещени “омагьосани” места до обожествявани скали, извори, гори. И днес анимизмът е разпространен в обширни региони в Африка, където в редица държави е господстваща религия както и в части на Азия, Америка и Австралия. Фетишите, табутата и тотемите както и магическите ритуали са част от обредността и са силна мотивация за много хора, които не са анимисти за туристически пътувания в тези региони.

Политеизмът обхваща религии, свързани с вяра в много богове ( божествен пантеон). Те подреждат божественото йерархично спрямо определен космически порядък. Едни от най-древните религиозни системи са се зародили в Индия, където индуизмът и сега е най-разпространената религия сред народностите населяващи страната, както и някои съседни държави – Цейлон, Сингапур, Малайзия. Той обхваща съвкупност от религиозни вярвания и системи, като ведаизъм, брахмаизъм и класически индуизъм.

Монотеизмът е религия, която установява и признава върховенството на единствения Бог (Създателя, Законодателя, Спасителя). Монотеистичните религии са преобладаващи в съвременния свят. В България толерантно съжителстват трите живи монотеистичи религии – християнство, мюсюлманство (ислям) и юдаизъм. Трите живи монотеистични религии имат общи и сходни неща – съществуването на единствен Бог – Йехова, Господ, Аллах; Той говори чрез своя Пророк – Мойсей, Христос, Мохамед; Свещени канонически книги – Тора, Талмуда и Зоара за юдаизма, Стария и Новия завет за християнството, Коранът и Сунна за исляма. Свещените места, култовите храмове, обредите, ритуалите и празниците отразени в религиозните календари са антропогенни ресурси, които са в основата на поклонничеството както и на религиозните турове и пътувания.

Юдаизмът е една от трите световни монотеистични религии. Неговите стълбове са Йехова (Яхве), Тора и земята на Израил. Той проповядва вяра в единния Бог в идването на Месия, приближаването на края на света и възкресението на мъртвите. Живият Бог си избира един народ и сключва завет с него. В Израел това е държавна религия и свещените места (храмът на Соломон, Стената на плача, планината Синай, където Йехова прави своето откровение на Мойсей) са обекти на поклонение. Те са едни от най-масово посещаваните обекти в света, както от поклонници – вярващи евреи така и от милиони туристи.

Християнството е световна религия, която се появява в средата на I век в Юдея и другите Източни провинции на Римската империя. Възниква под влияние на древноеврейските вярвания и сказания. През време на своето разпространение то постепенно се превръща в най-значимия културен феномен от общото историческо развитие на човечеството. Чрез евангелието, християнството разпространява благата вест за въплътилия се човек, който възкръснал, за да спаси всички хора - Божият син. Чрез Посланието на Иисус Христос за любов, мир и духовно съвършенство тази религия дава модели за нравствено поведение на милиони хора по света. Свещените места на християнството – Витлеем – родното място на Христос, р. Йордан, където Йоан Кръстител е кръстил Христос, Голгота – Разпятието на Иисус, както и Ватикана, църквата „ Света София” в Истанбул са световни дестинации за поклонничество и религиозен туризъм.

Ислямът е монотеистична религиозна система проповядваща подчинение на единствения Бог – Аллах, предопределящ съдбата на човека и света. Негов последен пратеник – пророк носител на посланието му е Мохамед. Вл. Григориев пише „Бог със своята трансцедентна единственост, Коранът със своето неподражаемо съвършенство, Пророкът със своя завладяващ пътеводен пример – това е сърцевината на Исляма. Пътят, който той сочи на правоверния, е прост и праволинеен, достъпен за всекиго – пет символа и пет стълба на вярата.” Свещени места за поклонение (Хадж) са Мека и Медина в Саудитска Арабия, както и джамията „ Ал Акса” в Йерусалим. На особена почит е и джамията и кюлието Еюб в Истанбул, където е погребан знаменосецът на Пророка.

При анализа на същността и характеристиките на религиозния туризъм е необходимо да бъде направено едно принципно уточнение – неговото разграничаване от поклонничеството. Туризмът като предлагане е бизнес, а като търсене – развлечение, удоволствие, разнообразно прекарване на свободното време. Култови сгради и свети места могат да бъдат обекти на културния туризъм, както и част от туристически програми. Тяхното посещение може да удовлетворява познавателни потребности, но това не поклонничество. Получаването на „сертификат за хаджия” в тези случаи е туристическа атракция и претендирането с него от посетители, командировани лица или просто фарисеи е снобизъм, а не символ на вярата.

Поклонничеството е пътуване с религиозна цел, при което се ползват и туристически услуги – настаняване, хранене, транспорт. Но то е преди всичко задължение, породено от вярата; нравствен императив; духовно преживяване. Да се нарече един поклонник турист е нелепо, дори обидно. Нашите деди са били поклонници, посещавайки Божи гроб. Да станеш хаджия е било усилие, постигано с цената на лишения, труд и спестовност. Гурбетчиите от Цариград и Александрия и малцината българи от страната са предприемали „пътуването на живота си” с вътрешна убеденост и чувство за мисия и са го заплащали с честно заработени пари. Званието „хаджия” се е прибавяло към името и наследявало с фамилията.

Да се нарече турист правоверният мюсюлманин, който посещава Мека, Медина, Ал Акса или Еюп и изпълнявайки хадж – един от Петте стълба на вярата е кръвна обида. Аналогична е и същността на поклонничеството в юдеизма, индуизма, будизма.

Изложените съображения засягат същността на поклонничеството и целесъобразността на понятието „поклоннически туризъм”. Това не е основание туристически фирми да не се занимават с организирани и индивидуални поклоннически пътувания, отчитайки тяхната специфика.
3 Бит, традиции, обичаи и етноложки туризъм
Етноложкият туризъм е специализиран вид културен туризъм, който е свързан с етнографските компоненти на посещаваната дестинация. Той пресъздава и пренася през поколенията народната памет и я прави достояние не само на българския посетител, но и на международните туристи.

Ресурсите на този вид културен туризъм са етнографските свидетелства за бит, занаяти, умения, обичаи, вярвания, неразделни елементи от пространствената среда, на която принадлежат и значими от гледна точка на етнологията. Това са недвижими и движими, предимно архитектурно-строителни и исторически културни ценности Преобладаващата част от етнографските антропогенни туристически ресурси принадлежат към нематериалното културно наследство. Уникалните образци от него за под защитата на ЮНЕСКО и са в Списъка на Световното нематериално културно наследство. В редица случаи, то е застрашено от изчезване и обхваща практики, познания и умения, признати от общности като част от културното наследство. То се изразява в традиции, занаяти, спектакли, социални практики, ритуали и празнични събития.

Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство е насочена към опазване, съхраняване и зачитане на:

- устни традиции и форми на изразяване, в това число и езика в качеството му на носител на нематериалното културно наследство;

- художествено-изпълнителско изкуство;

- социални обичаи, обреди и празненства;

- знания и обичаи, отнасящи се до природата и вселената

- знания и умения, свързани с традиционните занаяти.

Част от световното нематериално културно наследство са празникът Ноуруз – началото на Новата година в слънчевия календар на редица народи и религии; соколарството като древно ловно изкуство; денят на мъртвите, честван в няколко средно американски държави; фламенко - испански фолклорен музикален жанр; танго като жанр в изкуството, има музика танго, поезия танго и танц танго; суфисткият ритуал Сема; Гагаку - жанр от японската класическа музика; средиземноморската кухня и много други.

Туристическата им интерпретация изисква проучване на традиции, обичаи, обреди, празници, митове и легенди, бит, занаят и кулинария, съобразно туристическото райониране и създаването на съответни програми и етноложки турове.

Традициите са наследство предавано от поколение на поколение. Те са връзката на миналото с настоящото. В България, те са съхранени и се срещат навсякъде, носещи колорита и спецификата на различни времена и култури, спецификата на различните етнокултурни области. Те са знаци от историята и живота на предците, съхранен бит и обичаи, и не на последно място – празници за всеки отделен човек и различните социални групи.

Организацията на туристическите пътувания до етноложки обекти е особено резултатна, когато, те са съобразени с календара на съответните събития – събори, фестивали, празници. Празничният календар е своеобразна рамка и ориентир за разработване на етнотурове и предприемане на туристически пътувания. Неговото начало е поставено далеч в древността. Хората на мегалитната култура, включително и траките, населявали древните земи са отбелязвали значими дни от природния цикъл и смяната на годишните времена – лятното и зимното слънцестоене, пролетното и зимното равноденствие, свързани с култа към Великата Богиня майка и Слънцето. По – късно, различните религии въвеждат религиозни празници и ритуали, понякога взаимствани и трансформирани от други вярвания. Те са обект на религиозния туризъм, но в Православието и специално в България, те имат етноложки аспекти, тъй като повечето са свързани с приетите традиции, наложилият се бит – резултат от социалната и природна среда и формиралата се народопсихология.

• 
  Васильовден ( празникът Сурва – първи януари) – първият ден от Новата година и продължение на коледните празненства. Носи името на християнския светител и богослов Василий Велики, живял през IV век. Според вярванията в този ден може да се отвори прозорец към бъдещето – децата сурвакат с украсени дрянови пръчки с пожелания за здраве и благоденствие;
  
• 
  Йордановден (Богоявление – 6 януари) – важен религиозен и народен празник. Божият син приел кръщението с вода от Йоан кръстител в река Йордан, а върху него се спуснал Светият дух под формата на гълъб. В народната традиция празникът е наричан Водици и е свързан с обичая на изваждане на кръста;
  
• 
  Ивановден (7 януари) – християнският празник на св. Йоан Кръстител. В миналото на този ден са къпели със студена вода Ивановците и младоженците, след което веселието е продължавало с веселие, пиене и ядене, хора и ръченици;
  
• 
  Тодоровден (съботата от първата – Чистата седмица след началото на Великия пост). Посветен е на св. великомъченик Теодор Тирон. Известен е още като Тудорица и като „Конски великден”. Популярен празник за здравето на конете, чиито корени е възможно да са далеч в древността (почитането на конете от траки и прабългари). Основно събитие е надбягването с коне, наречено кушия;
  
• 
  Гергьовден (6 май) – с него в народната традиция (23 април по стар стил) започвала работната част от годината – извеждали се стадата и се наемали работници. В миналото, особено по време на Османската империя, когато България е била известна с многомилионните си стада централно място в него са заемали обредите на овчарите, както и обичаи и ритуали, свързани със скотовъдството, плодородието, изобилието и растежа. За Гергьовската трапеза се приготвя първото за сезона агне, принесено курбан и окичено с венец от цветя и вързано звънче и се е отнасяло да храма по подобие на древните жертвоприношения. Църковният празник е посветен на св. Георги Победоносец и определен за ден на храбростта и Българската армия. Чества се като Ерделез и от ромското малцинство;
  
• 
  Илинден ( 20 юли) – Празникът на Пророк Илия, покровител на
  

• 
  Димитровден – в народните вярвания, това е края на хубавото време. Според обичая в този ден се приключват сметките, разпускат се сезонните работници и се прекратяват полските работи. Провеждат се селски сборове и панаири, колят се прасета.
  
• 
  Рангеловден (8 ноември) – в народният култ - денят на „Рангел душевадник”. За да го умилостивят, в миналото се е правел курбан с овен или шиле, който се прикадявал и раздавал. Църковният празник е Събор на св. архангели Михаил, отнасящ душите на умрелите и Гавраил – вестоносецът. На този ден е голямата Рангелова Задушница прави заупокойна служба в църквата.
  
• 
  Никулден (6 декември)– денят на моряците и рибарите, на името на св. Николай Мирликийски. Извършвал е чудеса и спасявал хора от морски бедствия. На този ден се приготвят ястия с риба с люспи.
  
• 
  Игнажден ден (20 декември) – в българската традиция от този ден започват коледните празници. Съблюдава се обичаят „полазване” – гадае се каква ще бъде годината в зависимост от това, кой пръв външен човек ще влезе в къщата.
  

Традиционните професионални празници са повод за туристически пътувания с етноложка цел и използване на съответните антропогенни туристически ресурси. Бабинден (21 януари)е свързан с бабуването - жени, които в миналото са израждали и полагали грижи за новородените. На този ден бабата кани гости само жени – тези, на които е акушерствала или техни роднини. Те са носели подаръци – пара, завързана в чиста кърпа, варена кокошка, бъклица вино или ракия.

Трифон Зарезан (1 февруари или по често 14 февруари – по стар стил) е може би отглас и късна реплика на празниците на Дионис – на виното и събуждащата се природа. Днес е празник на винаря – св. Трифон се смята за покровител на лозарите. На този ден се извършва ритуала „зарязване” и се отбелязва началото на лозарския цикъл – сутринта при зазоряване се отива на лозята с ядене и пиене и започва веселие на мъжка трапеза. Избира се „цар на виното” и му се слага корона от лозови пръчки, който в каруца с музикален съпровод обикаля къщите. Този празник е важна дата за винения туризъм и привлича не само лозарите, но и многобройни посетители и туристи. Напоследък, той се съчетава с католическия празник на любовта „Св. Валентин” и става още по популярен, почти всенароден. Празникът на сливовата ракия в Троян, също свързан с традиционно производство е не само общински празник, но и туристическа атракция. Събирането на казан и варенето на ракия е български обичай за мъже и носи празничен привкус.

Една от характеристиките, която отличава България като туристическа дестинация са уникалните традиции и обичаи.

• 
  Кукери, наричани на места бабугери са персонажи от оригинални български карнавални игри, провеждани около Коледа и Заговезни. Началото е може би в мегалитната култура и тракийската древност. Атрибути на кукерите са специалната маска върху дървена конструкция, на която се слагат кожа, рога, мъниста, пискюли и е плашеща или комична; облекло от обърнати кожуси с чанове и звънци или мъже, облечени като булки (участниците са само мъже). Шествието е шумно и пищно – счита се, че така се прогонват злите сили и се опазва селището от беди.
  
• 
  Нестинарството е древен български и гръцки обичай, при който хората танцуват боси върху жарава (въглени). Включен е в Световното нематериално културно наследство. Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попадат в България, а друга част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 1920-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи. В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в Странджа — Българи. В миналото „нестинарски“ села са още гръцките Кости и Бродилово, както и българските Граматиково, Сливарово и Кондолово. Възстановени са маршрутите на две нестинарски шествия до светилищата Исипасха и Голямата аязма. Играе се и на други места в България, най-вече като туристическа атракция. В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Кара кавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Серско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.
  
• 
  Мартениците и честването на 1 март – Баба Марта. Това е автентичен български обичай от предхристиянски времена. Окачването на мартеници символизира настъпващата пролет, двата цвята бял и червен са свързани с раждането, плодородието и надеждата за добро бъдеще. Към мартеницата може да се завърже сребърна паричка или синьо мънисто за да пази от уроки. Червен конец се връзва и на детските ръчички и на млади животни - да ги пази от болести. Мартеницата се носи, докато се види щъркел, след което се завързва на цъфнало дърво или храст.
  
• 
  Еньовден (24 юни) – празник с корени в древността, свързан с лятното слънцестоене. Вярва се, че този ден е магически – билките имат особена сила, сплитат се на венци и се включват в магии и заклинания, а ранното слънце осигурява здраве за цялата година.
  

Празниците, които се залегнали не само в религиозните традиции на българския народ, но и в неговия бит са Богоявление, Заговезни, Велики пости, Цветница (Връбница), Страстната седмица, Великден, Преображение, Секновение Голяма Богородица, Бъдни вечер, Коледа и Нова година. Например на Преображение Господне (6 август) се освещават плодове, които се приемат като безкръвна жертва, морето се обръща (променя) и небето се отваря. На Усекновение, според поверието змиите и гущерите се прибират в дупките си, а самодивите и змейовете в зимните си обиталища. На Заговезни започват Великите пости, осем седмици преди Великден е Месопустната, а след още една Сиропусната неделя, по народному Прошка, Сирница, Поклади. На нея се иска прошка за прегрешенията през годината, изпълнява се семейния ритуал „хамкане” (парче бяла халва се окачва на конец и всеки се опитва да я хване с уста), при покладите се палят и прескачат огньове.

Българска национална черта и традиция е да изучиш децата си и те да успеят в живота. Може би затова, едни от най-хубавите празници са свързани с писмеността, образованието, науката - Денят на славянските първоучители, които са канонизирани от Българската православна църква; Денят на народните будители (1 ноември); Студентският празник (8 декември).

Обекти на етноложкия туризъм са и архитектурно-строителни културни ценности - възрожденската българска къща, структурирана по видове и под видове, в зависимост от териториалното разположение (родопска, копривщенска и пр.). Туристическата интерпретация би следвало да надхвърли обхвата на архитектурните обекти от културно-историческото наследство и да включва идентификация и оценка на традиционната архитектура в туристическите дестинации, както и културните ландшафти.

Едно от достиженията в опазването на българското културно наследство са архитектурно-етнографски резервати и комплекси. Те могат да бъдат селища – Арбанаси, Банско, Боженци, Долен, Елена, Жеравна, Ковачевица, Копривщица, Медвен, Мелник, Несебър, Созопол, Трявна, Широка лъка и др. Обекти на етнографския туризъм са и обособени селищни части като - Стария Пловдив, Вароша в Благоевград, в Карлово, В. Търново, Златоград, Смолян, Котел и др. Символи на българската традиционна къща са огнището, герана, софрата, долапа, мушкатото на прозореца.

Етнографските музеи в България са интересни и посещавани туристически обекти. Националната структура е към БАН - Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей. Регионални са музеите във Варна, Бургас и етнографските експозиции в Кърджали, Враца и други областни центрове. Самостоятелни обекти са Балиновата къща в Батак; етнографските музеи в Берковица, Бяла черква, Елхово; етнографски комплекс „Драсова и Рашова къщи“; етнографско-възрожденски комплекс „Свети Софроний Врачански“; къща музей „Градски бит на Русе“; неолитни жилища -Стара Загора.

Научният архив на Националния етнографски музей съхранява над 3000 архивни единици, около половин милион страници, 100 000 негатива и 5200 стари снимки и портрети. Библиотеката съдържа над 25 000 издания, някои от които - единствени в страната. Нейна интегрална част е Специализираната библиотека с архив "Студии Романи", съдържаща книги и други разнообразни издания, посветени на циганите.

НЕМ е включен в Стоте национални туристически обекта. Музеят има сбирки с предмети, свързани с домашните занятия и покъщнина, земеделието и животновъдството, килимите и едрите тъкани, дърворезбата, кованото желязо, медникарството, накитите, обичаите и обредния реквизит, традиционното народно облекло, шевиците и дребните тъкани. Разполага с постоянна изложба. Намира се в София, в сградата на бившия Царски дворец, в който дели пространство с Националната художествена галерия. Сградата е обявена за паметник на културата от национално значение още през 1978 година.

Уникални продуктови структури на етноложкия туризъм са произведенията на българските резбарски школи (Банска, Самоковска, Тревненска), битовата керамика, килимарството, тъкачеството (Троян, Тетевен, Котел, Чипровци, редица родопски селища), национални бродерии и шевици, накити, халища, черги.

Антропогенни ресурси на културния туризъм са фолклорът, фолклорните фестивали и празници на изкуствата – “Копривщица пее”, “Пирин пее”, Роженски фолклорен фестивал.

Бистришките баби са група за автентичен фолклор от софийското село Бистрица. Групата е създадена преди около 60 години и представя автентични песни от Шоплука. Поради своеобразното си полифонично пеене групата на Бистришките баби става известна по света. Пеенето им е уникално, много старинно, запазено още от предхристиянската епоха. Специалисти го определят като уникална полифония на три гласа. Полифонията е архаичен тип пеене с характерна мелодика, съхранило се през хилядолетията. Групата на Бистришките баби гостува многократно в Англия, Франция, Белгия, Италия, Германия, САЩ. През 1978 година получават престижната "Европейска награда за народно изкуство" на фондация "Алфред Тьопфер", Хамбург. Бабите и техните внучки представят България и на "Европалия" в Белгия през 2002 година. През 2005 година Бистришките баби са включени в Списъка на шедьоврите на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.