Факторите, които обуславят семейното насилие, се делят на няколко групи

Общото послание на виктимогенната семейна среда е, че детето е нежелано в качеството си на дете. Поради това, когато е по-малко, то бива пренебрегвано като неспособно да изпълнява отговорности на възрастен и като пречка за съпружеска хармония или професионална реализация на родителите.

Всяко негативно състояние на семейството има незабавен отрицателен ефект върху детето. Колкото по-продължително е то, толкова по-голяма е вероятността да се прояви като криминогенен фактор, тъй като е предпоставка детето да потърси компенсиране на лишенията, понасяни в семейството, чрез отклонение от социалните норми.
Училището като фактор
То е наравно със семейството в процеса на социализация на личността и нравственото възпитание на децата, а учителите са вторите по важност авторитети след родителите. Училищната дезадаптация е основният фактор за дефект в социализацията и затова по–голямата част от отклоненията се проявяват в училищното функциониране, а основният контингент правонарушители е съставен от трудноадаптиращи се в училище деца с нарушена комуникация с авторитетите, неразбирателство със съучениците, трудности в усвояването учебния материал и неспазване на дисциплината. Тези отклонения са най–често срещани в начален училищен курс и най–концентрирани в периода V–VII клас. При пренебрежимо нисък дял от децата с противоправно поведение няма данни за училищна дезадаптация.

Рискове на училищната среда
• трудности в адаптирането след смяна на училище;

• постъпване в „елитно” училище;

• лоши взаимоотношения в класния колектив;

• избор на „любими” и „трудни” ученици от страна научители;

• поставяне на необосновано ниски оценки;

• омаловажаване на детските усилия и успехи;

• налагане на необосновани наказания;

•изоставане в професионалното изграждане и постигане на висок личностен авторитет от страна на отделни учители;

• физически недостатъци на отделни ученици;

• липса или недостиг на организирана извънкласна дейност;

• негативни взаимоотношения между учители и родители;

•затваряне на училището в неговите дидактически функции и негласно отпадане на възпитателните ангажименти;

• търпимост към неприемливи ученически модели на поведение;

• обстановка на незащитеност в училищните райони;

• отсъствие на алтернативи на девиантно поведение.
Най-силният виктимогенен училищен риск е отпадането от училище, а най-силният виктимогенен риск с несемеен микросоциален произход е липсата на приятели. Свързването с групи, в които спрямо детето се прилага насилие, се солидаризира с действието на аналогичен семеен риск. То стабилизира у детето виктимно поведение, т.е. автоматизиращ се избор да влиза в позиция на жертва. Този риск винаги възниква на основата на насилие в семейството.Така например, сексуално насилие над дете може да се извърши и от друго дете. Деца, които са станали жертва на посегателство, често се опитват да покажат на връстниците си какво са ,,научили” или пренасят неизразената си агресивност към по-слаби и уязвими от тях лица.

Въпреки че рисковете в семейството и в референтната среда могат да са много близки по съдържание (насилие; извършване на престъпления), като и двете групи представляват послания на микросредата (т.е. са рискове, създавани в групи), тяхното въздействие върху детето протича по различни механизми.

Семейството обективира социална територия, която детето не избира и в която контролът му върху нейните параметри е много слаб. То се стреми да се адаптира към нея. Реакцията му към криминогенните рискове е елемент от тази адаптация и може да изразява в интегриране на престъпен модел или в стратегии за избягването му, които обичайно се изразяват в различни форми на физическо, интелектуално и емоционално бягство. При силен виктимогенен натиск, детето се подчинявана насилието и възприема поведение, с което го привлича. Обратно, референтната среда обикновено се избира от детето и в нея то има повече възможности да управлява факторите й. Поради това то възприема нейните послания по-непосредствено и възпроизвежда поведението, към което тя го тласка, с по-голяма готовност. В този смисъл тя има по-скоро ,,възпитателно” въздействие, поради което много по-бързо и директно изгражда и стабилизира отклоненията в поведението. Колкото по–продължително и непрекъснато е влиянието на отрицателната референтна среда върху детето, толкова по-незабавни и трайни са негативните последици за неговото хармонично и просоциално личностово изграждане.
Приятелският  кръг като рисков фактор за насилие
Според Г. Тард основни социални процеси са подражанието, опозицията и адаптацията. Основните типове поведение представят взаимно подражание, подражание на обичаи, образци и идеали. Така „проявленията на насилие се явяват резултат от конкуриращи се модели на подражание“ (Степанов 1999: 292).

Приятелският кръг е всичко важно в юношеството. Юношите, които имат слаби социални връзки – които не са включени в конвенционални дейности и са непопулярни в училище – са с висок риск да станат насилници, така както са юношите с антисоциални, девиантни приятели. Тези два типа взаимоотношения често вървят заедно, доколкото юношите, които са отхвърлени, или са непопулярни, могат да намерят изява само в антисоциална или отклоняваща се среда.

Анализът на причините младите хора да участват в банди открива, че рисковите фактори за такова участие са същите както тези за насилие въобще. Бележката, че бандите действат като заместник на семействата за децата, които нямат силна и устойчива връзки с техните собствени семейства, не се потвърждава, но бандите засилват чувството за принадлежност на младите хора, тяхната независимост от родителите и тяхното самочувствие.

Колкото по–продължително и непрекъснато е влиянието на отрицателната референтна среда върху детето, толкова по-незабавни и трайни са негативните последици за неговото хармонично и просоциално личностово изграждане. В криминогенните групи съществуват модели на безсмислено и нецеленасочено разхищение на личностов ресурс, подчинен на хедонистичен и егоцентричен морал, разграждащ отношения на привързаност, лоялност и отговорност и толериращ злоупотреба с ПАВ и рискови дейности и насърчаващ форми на злоупотреба с другиго (проституция, насилие, кражби и др.), в резултат на което личността на детето деградира. Изследванията показват, че значително над половината от децата с противоправно поведение принадлежат към приятелски групи, в които се употребява алкохол и наркотици, а седем от всеки десет деца принадлежат към криминални групи.

Самоконтролът се развива посредством емоционално инвестиране на родителите в детето, мониторинг на неговото поведение, разпознаване на отклонението, там, където то се проявява и съответно санкциониране. Например множество изследвания подкрепят твърдението за каузална връзка между самоконтрола, насилието и престъпността, като ниският самоконтрол предполага участие в насилствени престъпления. В същото време някои индивиди с по-високи от средните равнища на самоконтрол може да бъдат не само по-чувствителни към ефектите на принуда и насилие, но и да участват в такива прояви.

Родителското влияние върху поведението в юношеството е основно изместено от влиянието на приятелския кръг. Така най-мощният предсказател от приятелския кръг в юношеството са слабите социални връзки с конвенционалните приятели и връзки с връстници с криминално и антисоциално поведение, както и принадлежността към криминална група.

Криминологичният анализ показва, че различните възрасти определят децата като предмет на различни видове престъпления: - съвсем малките деца са предмет най-вече на престъпления срещу живота и телесната неприкосновеност, които винаги са тежки, защото винаги увреждат тежко детето и винаги се осъществяват при квалифициращи обстоятелства. Напоследък се развива тенденция тези деца да стават предмет и на сексуални посегателства, които винаги са с изключително висока степен на обществена опасност и много често застрашават живота на детето. Извършителите почти винаги са родителите на детето или лицата, които с в положението на родител поради ограничения достъп на трети лица. - децата в процес на полово съзряване привличат и посегателства срещу половата неприкосновеност и форми на престъпна сексуална експлоатация (проституция, порнография и др.). Физическото им развитие в този период забележимо изпреварва психическото и интелектуалното съзряване и създава физическа готовност за полов живот при недостиг на социални и комуникативни умения. - по-големите деца, които носят у себе си пари или по-скъпи предмети (телефони, бижута, по-скъпи дрехи и обувки и пр.) стават предмет на престъпления срещу собствеността.

Разширяването включването в общността е оздравителна част от развитието на юношите, освен в случаите, когато общността е нездрава и необезпечаваща сигурност. Социалната дезорганизация и престъпността, наркотиците, имат малък риск върху упражняването на насилие, когато се измерват на инвидидуално ниво. И двата рискови фактора имат съществен ефект върху спецификата на обкръжение. Социално дезорганизираните общности се характеризират с икономически и социални проблеми и висок относителен дял на семейна дезорганизация. Всички тези характеристики са свързани с намаляване вероятността младите хора да бъдат включени в неформалната структура и мрежа на социален контрол. Като резултат, има малко контрол от страна на възрастните в дейността на тинейджерите и висок индекс на престъпност. Още повече, че в районите, изпитващи икономически спад, е много вероятно наличието на ограничени възможности за заетост. В такава среда е трудно за младите хора да успеят да стоят настрана от участие в насилие. Не само защото те са оставени на себе си след училище, изложени са на насилието на възрастните, но и има много малко възможности за трудова заетост. Освен това подобно обкръжение не предлага инициативи за използване на свободното време като спорт или членуване в младежки клубове. Влиянието на негативните фактори на общността се засилва в условията на анонимната градска среда.

• 
  Социалната дезорганизация е рисков фактор за насилие и в селските области. Едно изследване показва, че бедността играе роля в прогнозиране на насилието, както и останалите фактори на социална дезорганизация в селата (Златанова 1998б). В действителност много икономически неразвити области не се характеризират с голяма мобилност или висок относителен дял на разпаднали се бракове. Но според изследвания в градовете комбинацията от бедност, нестабилност и семеен разпад е прогноза за насилие (Bursik & Grasmick 1993; Elliott et al 1996). Юношите, които са изложени на насилие в такова обкръжение, се чувстват уязвими и неспособни да контролират своя живот. Това може да доведе до безпомощност, безнадежност и маргинализация. Такива млади хора могат да се насочат към насилие като начин за поддържането на контрол в обкръжението. Те могат да се въоръжат или дори да участват в групи за защита. Изследвания, в т.ч. споменатите по-горе, показват, че юношите, изложени на насилие е по-вероятно да участват в актове на насилие, често като изпреварващ удар срещу предполагаема заплаха.
  

От приведените по-горе аргументи можем да обобщим, че насилието има своя максимум през второто десетилетие от живота на човека. По-голяма част от младите хора извършват насилие в юношеството, а онези, които стават насилници в детството, ескалират насилие в юношеството. За някои от тях насилието представлява начин за спечелване уважение от страна на връстниците, повишаване на самочувствието или деклариране на своята независимост от възрастните. Насилието намалява, когато юношите навлязат в зряла възраст и усвоят ролите на възрастни.

• 
  Мощен рисков фактор за младежко насилие е насилието върху децата. У нас проблемите на системно малтретираните малолетни и непълнолетни не са изследвани систематично. Има факти, които свидетелстват за непрекъснат морален, психически и физически тормоз, на който са подложени деца от страна на възрастните, нерядко техни близки и роднини, които ги принуждават да извършват престъпления и асоциални прояви. Това насилие от своя страна ражда насилие и нови форми на агресивност на малолетните и непълнолетните.
  
• 
  Телевизията и насилието в нея – децата я гледат средно по три-четири часа на ден. Тя може да бъде силно мотивиращ фактор за развитието на ценностната система и оформянето на характера на подраствващите. За съжаление в голяма част от програмите присъстват насилие и грубост.
  

Децата стават:

• 
  Безучастни към ужасите и насилието
  
• 
  Постепенно приемат насилието и грубостта като начин за решаване на проблемите
  
• 
  Подражават на нещата, които гледат
  
• 
  Идентифицират се с героите – жертви на насилие или насилници
  

• 
  Музиката в много случаи също може да бъде важна част в тийнейджърския живот. Тя невинаги е опасна за тийнейджърите, чиито живот е щастлив и здравословен. Но ако един подрастващ системно е обсебван от музика, която съдържа в себе си сериозни разрушителни теми, и има промяна в поведението му като изолация, алкохолна и наркотична зависимост, то има незабавна нужда от консултация със специалист.
  

• 
  Защита и възхвала на употребата на алкохол и наркотици
  
• 
  Красиво и явно представяне на самоубийството като единствена алтернатива и най-добро разрешение.
  
• 
  Насилие и внушаване чрез анимация
  
• 
  Извършване на ритуали по време на концерти
  
• 
  Секс, фокусиран върху контрола, садизма, кръвосмешението, мазохизма, пренебрегване и насилие над жени и деца.
  

За да бъде разглеждани като рискови фактори, те трябва да бъдат както теоретически, така и рационални, и да демонстрират способност да предсказват насилие – съществени условия за причинна връзка.  Тук рисковите фактори са личностни характеристики и характеристики на условията на средата, които предсказват обема, продължителността и ескалацията на насилие. Въпросът за причинността има практическо приложение за успеха на превенцията. Превенцията зависи основно от рисковите фактори, които са действителни причини за насилие.

Повече от рисковите фактори обикновено съществуват групово, а не изолирано. Децата, които са насилвани или неглежирани например, е по-вероятно да идват от бедни семейства, със самотни родители, живеещи в маргинално обкръжение на насилие, употреба на наркотици и престъпност. 

Анализът, направен по-горе върху рисковите фактори, идентифицира и измерва тяхната прогнозна стойност отделно, без да взима предвид влиянието на другите рискови фактори. По-важно, отколкото който и да било отделен фактор, е акумулирането на техния ефект. 

3. 
   Теория за кризата и метода на кризисно интервениране. Дебрифинг.
   

Двама психиатри са изиграли ключова роля за обособяването на кризисните интервенции като терапевтичен подход. Това са Ерих Линдеман и Джералд Каплан. През 1944 Линдеман публикува изследванията си върху процесите на скърбене (“Symptomatology and management of acute grief”). Наблюденията му се основават на преживяванията на оцелелите и близките на жертвите на голям пожар в нощнен клуб в Бостън, където през 1942 г. намират смъртта си около 500 души (в опита си да се спасят хората са блокирали вратите). Оцелелите страдали от многобройни продължителни физически и психологически последици. Затова предоставянето на помощ на хората в този момент може да предотврати настъпването на продължителни разстройства на психичното здраве.

“Влизане в житейската ситуация на индивид, семейство или група с цел облекчаване на напрежението и намаляване на влиянието на предизвикващия кризата стрес, оказване на помощ за мобилизирането на ресурсите на директно пострадалите, а също така и на тези, които са в значителна социална близост и са свързани с пострадалите.”

При идентифициране на криза, първата задача на професионалиста е оценка на сериозността на кризата. За да стане възможна, всяка оценка се предшества от разпознаване и преодоляване на съпротивите на клиента и последващо създаването на психологически контакт. Оценката и последващите интервенции се реализира благодарение на този контакт. От ключово значение за създаването на такъв контакт е включването в системата на клиента. Това означава клиента да възприеме професионалиста като компетентен и добронамерен и да го допусне до себе си.

Обичайни техники за постигане на това са: окуражаване и оказване на подкрепа по най-разнообразен начин, осигуряване на условия за споделяне, успокояване и сугестия, информиране, съветване и психообучение, предприемане на мерки за неутрализиране на стреса и междуличностното напрежение, използване на обкръжението/средата, поведенчески и вербални техники от най-широк спектър. Следващите стъпки обхващат осигуряване на физическа сигурност, като например отделяне от възможния източник на опасност (ако той е външен и реален). Последващите типичните интервенции са свързани с предоставяне на информация за природата на кризата, нейния ход и възможностите за изход от нея; напътстване и непрекъснато оказване на подкрепа. Също така е типично фокусирането върху реални проблеми на ежедневието, които могат да допринасят за кризата или да са следствие от нея, или и двете.