Ключови принципи на кризисната интервенция като подход

Отличителна характеристика на кризисните интервенции е тяхната спешност. Спешността се отнася най-вече до започването, времето за първоначална интервенция. По дефиниция, кризите са емоционално рискови ситуации, които излагат жертвите на висок риск за неадаптивно справяне или даже пълна демобилизация. Затова бързата намеса на психично-здравни специалисти, в оптималния случай – в самата ситуация, предизвикала кризата – е от изключително значение.  От друга страна продължителността на кризисните интервенции не е ограничена и може да варира от една или две сесии до няколко, за период от 1-2 месеца (докато кризата не се преодолее).

От ключово значение за ефективно кризисно интервениране е бързото осъществяване на контакт с човека в криза и изграждане на терапевтична връзка. Добрият контакт е предпоставка за провеждане на ефективно обучение на клиента след отзвучаване на острата фаза на кризата с цел извличане на поука от случилото се и придобиване на умения за разпознаване на потенциално опасните ситуации и предприемане на мерки за предотвратяване на бъдещи кризи.

Една важна непосредствена цел е стабилизацията на пациента чрез активно мобилизиране на ресурсите и подкрепящите мрежи, така че да бъдат създадени поне някаква прилика на ред и рутина. Тази мобилизация осигурява на индивидите в криза инструмента, необходим за да започнат да функционират самостоятелно.

Друга важна стъпка за възстановяване на хората в криза до предкризисното им ниво на функциониране, е да бъдат улеснени да разберат какво се е случило. Това се постига със събиране на факти за случилото се, изслушване на разказа на жертвите за събитието, окуражаване на изразяването на трудните емоции и оказване на помощ да разберат влиянието на това събитие върху тях.

Постига се чрез активно помагане на хората в криза да използват достъпните ресурси за да възстановят контрола си – това е важна стратегия в кризисните интервенции. Помагането на клиентите да решават проблемите си в контекста на своите преживявания е възможен път за повишаването на тяхната независимост.

Акцентът при кризисните интервенции е върху възстановяването на независимото функциониране на пострадалите и преодоляване на последиците от травматичните събития. На клиентите трябва да се помогне да оценят и анализират проблемите в момента, да развият практически стратегии за справяне с тези проблеми и да приложат на практика развитите стратегии за да се справят с проблема.

Кризисната интервенция приключва с възстановяване на психологическото равновесие на предишното, на по-високо или по-ниско ниво. Кризата често може да изиграе ролята на възможност за научаване на нови и важни уроци. Следва се принципът „Предупреден значи подготвен“, което означава, че се обсъждат бъдещи възможни конфликти, наред с възможните алтернативи като отговори. Важно е да се изпрати послание към клиента, че сега отново е в състояние да се справя, като използва наученото от опита, а ако има нужда от още помощ в бъдеще, може да я получи.
Основни цели на кризисната интервенция:

• 
  Намаляване на тревожността и паниката, така че вътрешните ресурси да се приведат в действие.
  
• 
  Осигуряване на по-добър изход от кризата за индивида.
  
• 
  Ускоряване на процеса на преодоляване на травмата.
  
• 
  Възстановяване и създаване на здрави адаптивни механизми.
  
• 
  Предоставяне на външен контрол за подкрепа на клиента.
  

• 
  Спечелване доверието на клиента чрез търпеливо изслушване, тактични въпроси и при възможност минимално прекъсване от страна на помагащия; детето трябва да усети ангажираността на специалиста и да почувства, че е разбран; разговорът трябва да го освободи от страха и да го успокои.
  
• 
  Оценка на състоянието на клиента и на тежестта на проблематиката; от значение е да се определи остротата и етапа на кризата.
  
• 
  Съставяне на план за действие с изясняване конкретните възможности за подпомагане и сътрудничество от страна на други лица или институции.
  

• 
  Овладяване на афективните реакции и напрежение; оказване на подкрепа и повдигане чувството за собствена стойност, чрез малки, добре дозирани, успешно реализирани задачи за овладяване на интензивните афективни и вегетативни смущения.
  
• 
  Окуражаване и проучване на стратегиите с които индивидът е решавал предшестващи кризи.
  
• 
  Адекватна конфронтация с кризисното събитие и неговите последици, представляваща предпоставка и възможност за формиране на нов стил на поведение, на нова ориентация в живота.
  

- да има знания и умения в областта на кризисното интервениране:

-да бъде активен, директен и да поема максимална отговорност за избора на решения, когато младежът и неговите близки не са  в състояние да партнират; да може да “отстъпва от властта” на всяка стъпка, при възстановяване годностите на младежа и семейството за контрол над поведението;

-да е с позитивно мислене и действия на заинтересован човек, готов да помогне, дори в ситуации, които на първи поглед изглеждат като “загубена кауза”;

-да притежава умения за разбиране симптомите на клиента, които често са несъразмерни, дори понякога с нелепи /възможно и психотични елементи/ в преживяванията;

-да притежава умения за работа в екип, който да ръководи и контролира (кризисната интервенция е изключително натоварване за специалистта, което изисква неговото максимално емоционално участие, човешко разбиране, персонално въздействие, отговорност за изхода. Това полага необходимостта от провеждане на интервенцията в екип - психолог, социален работник, доброволци, където всички членове са обучени в технологията на кризисната интервенция и могат да работят под контрола на водещо случая лице /с необходимата квалификация/, който носи отговорността за оценката на рисковете, вкл. суициден и избора на интервенции).

-да притежава умения за преорганизиране на околната среда, с цел премахване или трансформиране на проблемите, причиняващи безпорядък и риск в личния живот на клиента, като се използват ресурсите на обкръжението (близки, приятели, институции).

Правни и етични аспекти на кризисната интервенция:

При кризисната интервенция има спешни избори и превантивни мерки:

-Да се познават всички налични спешни служби в общността, както медицински така и полицията.

-Да има във връзка с колеги, които са съгласни да консултират и хоспитализират при спешност.

-Да  познава законодателството в разделите на здравните грижи при спешност и задължително настаняване, както и полицейските разпоредби за оказване на съдействие.

-Да притежава опит, който повишава знанието за кризисните ситуации в различните аспекти на помагащите професии и съвременния опит.

-Осигуряване на поверителност

Консултиране със специалист:

-психиатър, който да направи оценка за суицидния риск, степента на разстройства на когнитивните процес и афекта; да определи медикаментозна терапия;

-клиничен психолог, който да оцени потенциала и ефективността на стратегиите за справяне на клиента и обкръжението му; в дългосрочен план провеждане на психологична терапия за преформулиране на преживения епизод и интегрирането му като позитивен личен опит.
ПСИХОТРАВМАТИЧНИ РЕАКЦИИ И КРИЗИСНА ИНТЕРВЕНЦИЯ ПРИ ДЕЦА ПОВЕЧЕ ОТ

20 Г. НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ ДОКАЗВАТ, ЧЕ ДЕЦАТА ИЗПИТВАТ СЪЩАТА ПАЛИТРА ОТ ПОСТТРАВМАТИЧНИ РЕАКЦИИ, КАКТО И ВЪЗРАСТНИТЕ. ДОРИ ТЕЗИ НА ВЪЗРАСТ ПОД 5 Г. ЗА КОИТО МИСЛИМ, ЧЕ НЕ ОСЪЗНАВАТ ТОЧНО КАКВО СТАВА ИМАТ СЪЩИТЕ ПОСЛЕДСТВИЯ ВЪРХУ МОЗЪКА, ПАМЕТТА И ПОВЕДЕНИЕТО, КАКТО ПРИ ПО-ГОЛЕМИТЕ ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИТЕ.
Тук ще представим някои данни и конкретни съвети, касаещи деца от 6г. до навършване на пълнолетие:
РЕАКЦИИ НА ТРАВМАТИЧЕН СТРЕС при деца на възраст 6-11г. /Поведенчески, Физиологични, Емоционални/:

Не могат да изразят емоциите си по присъщ начин;Опитват се да предприемат защитни действия; Проблеми в училище – понижаване на оценките, нежелание за посещаване; Агресивно поведение във вкъщи и в училище към предмети/хора; Регресивно поведение - изпускане по малка нужда, силна привързаност към родителите си; Иска да бъде само, страх да остане само; Хиперактивност или наивно/глупаво поведение; Прилепване към близките, внезапни радостни изблици и викове, поведение като на малко дете; Засилване съревнованието за родителско внимание с по-малки братя и/или сестри; Рискови и травмиращи игри и/или организирането им; Идентифицира се с любимите си герои; Промяна в апетита – повишен/понижен; Главоболие, стомашни болки; Проблеми със съня – трудно заспиване, липса, кошмари, говорене на сън; Затруднения с концентрацията и ученето; Общо физическо неразположение – виене на свят, болки в мускулите; Страх от това, което изпитва; Може да развие силен страх до степен, че да не може да прави любими неща; Отдръпване/изолиране от приятели и ежедневни дейности; Напомняния за събитието засилващи страховете, натрапчиви мисли; Гневни избухвания; Прекалено ангажиране на вниманието с смъртта, престъпления, сигурност; Засилена себекритичност; Чувство за вина; Когато е застрашен член от семейството се чувства пораженец, че не може да направи нещо полезно; Фиксиране върху събитието

• 
  Осигуряване на достатъчно внимание и възможност за обсъждане на проблемите
  
• 
  За момента не притискайте детето с високи изисквания в училище и у дома
  
• 
  Установете дружески, но ясни граници на поведение
  
• 
  За разтоварване/отвличане на вниманието подсигурете точни, но опростени домашни занимания и дейности
  
• 
  Стимулирайте словесното и игрово показване на мисли и чувства
  
• 
  Слушайте активно детето, когато преразказва травматичното събитие
  
• 
  Изяснете неясните и изопачени моменти
  
• 
  Идентифицирайте и помогнете на детето да се справи с натрапчивите преживявания на събитието
  
• 
  Разработване на училищен план за подпомагане на пострадалото дете/ца от техните връстници, дейности в които могат да изразяват мисли и чувства; обучение за това какво е травматично събитие и/или престъпление; какви са нормалните реакции; идентифициране на децата в риск
  

Влошаване на успеха;Недоволство, бунт в дома и/ или училище; Негативна промяна в предхождащо разумно и отговорно поведение на тийнейджъра; Повишаване или понижаване нивото на активност, апатия; Нарушаване на правилата; Рисково поведение; Отчуждаване; Внезапно, без причинно, грубо прекъсване на приятелски отношения; Може да използва насилието за да парира насилие; Употреба на алкохол, наркотици; Промяна в хранителните навици – повишен/понижен апетит; Главоболие; Стомашни проблеми; Неясни/неопределени болки и страдания; Рязко изчервяване или побледняване; Проблемите със сънят се прикриват с учене през нощта, късни партита, гледане на телевизия; Загуба на интерес към различни дейности - спорт, хоби, развлечения; Тъга и депресия; Тревоги и страхове за сигурността; Неподчинение на властите; Чувство на неадекватност и безпомощност; Чувство на вина, срам, засилен критицизъм; Оценява повечето от реакциите си като регресивни или присъщи на децата; Може да интерпретира емоционалността си като “полудяване” или проява на слабост; Периодично страда от пристъпи на страх и/или засилени физиологични реакции; Намира успокоение във факта, че преживява уникални болка и страдание; Страха от “провал” в семейството, училището, общността го прави изключително сензитивно по отношение на справедливостта; Сред по-големите - безразборни сексуални контакти и др.

• 
  Осигуряване на достатъчно внимание и възможност за обсъждане на проблемите
  
• 
  За момента не притискайте тийнейджъра с високи изисквания в училище и у дома
  
• 
  Подпомагайте обсъждането на преживяното с връстници и близки от семейството
  
• 
  Ако тийнейджъра не желае на настоявайте да дискутира чувствата си с родителите си
  
• 
  Насочете тийнейджъра към смислени дейности, физическа активност
  
• 
  Окуражете/посъветвайте тийнейджъра да възстанови социалните си дейности – спорт, посещаване на клубове
  
• 
  Подкрепете го да се включи в дейностите в квартала в който живее и в училището
  
• 
  Разработване на училищен план за подпомагане на пострадалото дете/ца от техните връстници, дейности в които могат да изразяват мисли и чувства, обучение за това какво е травматично събитие и/или престъпление Какви са нормалните реакции, идентифициране на децата в риск
  

Децата развиват психически травми, които продължават да въздействат върху ежедневието им дълго време след като травмиращото събитие е отминало

1.Да притискате детето да споделя с вас историята си, и по-специално някои много лични детайли!

2. Да изказвате мнение и да вдъхвате увереност, че “Всичко ще бъде наред”, или “В крайна сметка, нали оцеля”.

3. Да му казвате “Знам, как се чувстваш”, “Много добре разбирам, какво изпитваш”.

4. Да казвате на детето, какво трябва да изпитва, мисли или как е трябвало да постъпи по време на критичното събитие.

5. Да казвате на детето защо преживява това събитие.

6. Да давате обещания, които не можете да изпълните.

7. Да критикувате действията на аварийно-спасителните екипи и да давате мнение и оценка за осигурената помощ особено пред детето, което се нуждае от нея

1. Можеше да бъде и по-лошо. Щастлив си, че...

2. Можеш да се считаш за благословен/късметлия, това ще те накара да се чувстваш по-добре.

3. Най-доброто за момента е да бъдеш максимално ангажиран.

4. Сега те/той/тя са/е на по-добро място.

5. Трябва да се вземеш в ръце.

1. Временно си загубил чувството за безопасност и сигурност. С времето ще се почувстваш по-добре.

2. Разбираемо е, че се чувстваш по този начин.

3. Това е начина по който тялото и съзнанието се справят със ситуацията. Реакциите ти са нормални.

4. Силни емоции и мисли, който не си изпитвал до този момент са нормални. В никакъв случай не мисли, че полудяваш.

5. Не си направил нищо нередно/погрешно. Вината не е твоя. Справил си се по най-добрият начин.

6. Нещата никога няма да бъдат същите, както преди, но ти постепенно ще започнеш да се чувстваш все по-добре и по-добре.

Какво може да се направи по време или непосредствено след критично събитие?
По време или непосредствено след критично събитие детето/децата, които са засегнати в най-голяма степен ще бъдат шокирани, объркани, тревожни, вцепенени и паникьосани. Те буквално могат “да изключат”или да попаднат/ да бъдат заключени в капана на безверието. Всичко това се дължи на емоционалното претоварване.
Пред подпомагащият стоят следните цели и задачи:
♦ Осигурете тишина – тя ще даде възможност на детето да обмисли и разбере чувствата си. Тишината ще улесни разбирането какво е най-важно към момента или съответно уточняване на мислите и реакциите. Понякога просто “да бъдеш с” детето или близките му може да помогне.

♦ Езика на тялото – контакта с очи, позицията/наклона на главата израз на загриженост, тялото да е на същото физическо ниво с детето - ако е седнало – седнете, ако стои право – останете прави. Тъй като не вербалната комуникация е най-автентична експресирайте по всякакъв начин съпричастие, с което ще покажете на детето, че го слушате. Когато работите в мултиетническа среда внимавайте за жестовете и мимиките, който са специфични за етноса.

♦ Перифразирайте – показвайте разбиране, интерес и емпатия чрез повтаряне на определени части от изказването на детето. Перифразирането също позволява да получите обратна връзка, дали сте разбрали правилно, да уточните това, което сте разбрали погрешно и още веднъж да покажете, че слушате внимателно. “ Значи казваш, че..”, “Звучи като, че ти..”, “Чух те, че казваш..” Перифразирането може да изглежда неловко/неудобно но всъщност е ефективен метод за изграждане на доверие.

♦ Отразяване на чувства – помагащият може да забележи, че тона и/или езика на тялото на детето изразяват емоции, като гняв, скръб или страх. Възможна реакция е да кажете «Изглежда, че те е страх да прекараш нощта сам в къщи. Вярно ли е?». Такъв тип въпроси, ще помогнат на детето да установи и изкаже емоциите и нуждите си.

♦ Дайте възможност на детето да изрази емоциите си – предаването на силните емоции чрез сълзи или изливането/вентилирането им /искрено споделяне на преживяванията/ ще помогне на детето и близките му да се справят с чувствата си и по-този начин по-добре ще се осъзнаят конкретни нужди за момента. Подпомагащият трябва да помогне на детето да разбере, че това което изпитва е напълно нормално и естествено и че няма нищо общо с «лудостта»

Чрез поднасяне на ясна и точна информация и подходяща стратегия за справяне, детето ще почувства сигурност и, че нещата са под контрол може по-добре да отговори на предизвикателствата. Установяване на атмосфера на разбирателство и взаимно доверие. ♦ Изключително важно е при първоначалния контакт този, който оказва помощ да се представи и накратко да дефинира своята роля. Да поиска разрешение да седне, защото ако остане прав, докато другите са седнали ще внушава чувство на заплаха. Трябва да се демонстрира/изразява успокояващо присъствие, неподправен интерес и загриженост чрез: контакт с очи /продължителното и/или прекаленото втренчване, обаче има обратен ефект/;

♦ Подкрепящият трябва да осигурява комфорт и да не съди детето за действията му – против правилата на изкуството е да се поставят етикети за поведението – това ще доведе до вменяване и/или засилване на чувството за вина. Доверието и сигурността се повишават, когато подкрепящият слуша и се съобразява с желанията на детото и неговите близки, като избягва да задава въпроси, които засилват напрежението. Активно слушане Подкрепящият слуша по-ефикасно, когато поема информацията едновременно чрез очите, ушите и сърцето си. Тъй како ефективното слушане и умение и трябва непрекъснато да се развива, ето няколко съвета:

♦ Подкрепяйте личното преодоляване на кризата – повечето от пострадалите деца и близките им имат нужда да говорят за преживяванията си по време на травматичното събитие. Обличането на ужаса и трагедията в думи създава усещането за емоционална подкрепа. Други могат да изберат да се фокусират върху определен момент или върху не значими на пръв поглед неща, като по този начин временно избягват директно да говорят за травмата и загубата си. Подкрепящият трябва да търси знаци за установяване на подходящи начини за справяне и да улесни детето и близките му да споделят опита си.

⇒ Детето е дизориетирано - няма представа от датата, часът, мястото и събитието през последните 24 часа., или да разбере какво се е случило.

⇒ Тревожност и прекомерна възбудимост – детето е прекомерно развълнувано и обезпокоено, не може да стои на едно място, сънува кошмари, често получава натрапчиви образи от събитието, има натрапчиви мисли; или е прекалено мълчаливо и затворено в мрачно настроение.

⇒ Дисоциация – детето показва подчертано емоционално “изключване”, не осъзнаване на последствията от травматичното събитие, усещането че, се вижда отстрани, възприема средата като нереална или изопачена.

⇒ Депресия – детето показва дълбоко чувство на отчаяние и безнадеждност; непоклатимо/твърдо усещане за вина, безполезност, себепорицание; чест плач без причина; затваряне в себе си; невъзможност да се ангажира с полезна дейност

⇒ Психични заболявания – чуване на гласове, виждане на хора и предмети, които липсват, илюзорно мислени, бягство от действителността, натрапчиви мисли и идеи.

⇒ Неспособност да се грижи за себе си – детето не яде, не се мие, не желае да сменя дрехите си, да полага ежедневни грижи за себе си.

⇒ Суицидни мисли и планове и/или склонност да наранява другите - детето прави изявления, като “Искам да умра”, “Не мога да се справя”, “Просто искам да сложа край на тази ужасна болка, която изпитвам”, “Искам да отида на небето при.../родител, близък приятел/”. Детето изпитва силна вина за смъртта на близък човек.