Студената война – обща характеристика, основни понятия, политически отношения

За времевата рамка има различни мнения и точна дата не може да бъде посочена. Студената война (СВ) започва с края Втората световна война. Много често за начало на СВ се цитира речта на Чърчил от 1946 г., в която той използва този термин “студена война“, но с това се отбелязва по-скоро вече започнал период. Има дори възгледи, че началото на СВ трябва да се търси още по-назад във времето - 1917 год. с избухваAнето на ВОСР в царска Русия. Но това е наличие на предпоставка, а не директна причина. За край на СВ също нямаме точна дата, а поредица от събития през периода 1989-91 г.: обединението на Германия, падането на Берлинската стена, разпадането на СССР, падането на комунистическите режими в Източна Европа, Лондонската декларация на Съвета на НАТО 1990 г. за изработване на нова концепция на блока съобразно новите политически реалности, в която се посочва настъпилия край на СВ черно на бяло. СВ започва средата на 40-те г. и приключва края на 80-те – началото на 90-те г. СВ се определя като състояние на МО, а не като събитие, не война в класическия смисъл на думата. Това е противопоставяне, конфронтация, която през годините има различна интензивност. Има периода н аразведряване, затопляне на отношенията има и периоди на крайно изостряне. Между кого е противопоставянето? – между САЩ и Русия, между две системи, които са различни в обществено-политически аспект, в икономически план, идеологически и други направления. Противопоставянето е между двата блока, начело с техните лидери.

Характеристики на СВ:

• Системата на МО се определя като биполярна, двуполюсна структурна конфигурация, като са на лице два центъра на силата.

• В рамките на двата блока системата е йерархична – начело на съответния блок имаме един лидер. Има ясна диференциация на ролите – ясно е кой е сателита и кой е центъра на силата.

• Характеризират се със строг вътрешен контрол и строга вътрешна дисциплина.

• Наличие на ядрени и конвенционално оръжие в системата. Голяма категория са оръжията за масово унищожение – ядрено, биологическо, химическо. Всичко, което не е за масово унищожение е конвенционално.

• Неограничен характер на войните, т. е. географското им разпространение – във всяка точка на света има локални конфликти (войни).

• Сериозна надпревара във въоръжаването (особено ядреното). Парадокс, че е налице страх от пряка война, а има надпревара.

• За целия период на СВ няма пряк въоръжен сблъсък на двете сили. Техните интереси се сблъскват в локалните конфликти, но директен сблъсък няма. Той е само теоретически, психологически.

• Непрестанен стремеж за изграждане на образа на врага, дезинформация на врага и на собственото население, непрестанни убеждения за преимуществото на собствената система.

СВ започва от противопоставянето в Европа и става глобална. Интересите започват да се сблъскват и в Третия свят.

Политическите отношения се основават на външнополитически концепции.

Много активни във формулиране на външнополитически концепции са САЩ – Доктрини:

1. Първата доктрина, която се счита за негласно обявяване на СВ е доктрината Труман. Тя е оповестена в конгреса 1947 г. Визира оказване на помощ на Гърция и Турция. В Гърция се води гражданска война и е заплашена от комунистически метежи. А Турция има обща граница със СССР и се възприема също за заплаха от проникване на комунизма. Със закон се отпускат 400 млн. $ за тези две държави. САЩ поема ангажимент да оказва помощ от всякакво естество. САЩ окончателно скъсва със своя изолационизъм във външната си политика в Европа. Доктрината Труман е заявка, че ще се намесват в европейските дела дори и в мирно време. Тази доктрина се превръща в модел към който САЩ веве ще се придържат, с оглед сдържане на комунизма.

2. Доктрина Айзенхауър – 1957 г. Провокирана от Суецката криза 1956 г. С нея САЩ заявяват, че Близкият изток е сфера на техни жизнени интереси, заявка за сфера на влияние.

3. Друга доктрина обосновава американските интереси в Латинска Америка - доктрината Джонсън - 1965 г. С нея САЩ заяват, че няма да допуснат в Латинска Америка да се създаде още една комунистическа държава след Куба. Те ще помагат на всяка една латиноамериканска държава, която преследва близки на американските интереси. Оказва се, че след тази доктрина САЩ започват да подкрепят недемократични, авторитарни режими, стига да се борят срещу комунизма.

4. Доктрина Картър – 80-те год. Оповестява се заради нахлуването на СССР в Афганистан 1979 г. САЩ заявява, че сфера на американските интереси е Персийския залив, които ще бранят, ако трябва и с военна сила.

СССР е доста по-скромен на фона на америнканските доктрини.

1. Доктрината Брежнев – Отнася се до дисциплината в Източния блок. Идеите изкристализирват постепенно, но в края на 60-те г. на конгреса на Полската комунистическа партия, Брежнев я формулира. Нарича се още доктрина за ограничения суверенитет. Дава право на лидера на СССР да се намесва във вътрешните работи на държави, които са заплашени от външни сили.

Отношениятата във военно-стратегически план са сложни и високо теоретизирани. Взаимно сдържане - основен теоретичен модел, от който се ръководят отношенията. Два смисъла: политически и военен.

• В политически план се разбира ограничаване влиянието на другия блок и разпространяването му чрез бойкоти на международни форуми и конференции, оказване помощ на приятелски държави, противопоставяне в Съвета за сигурност – блокиране на решения, вето.

• Във военно-стратегически план се разбира сплашване с оръжията, които всеки притежава, с националната си мощ, демонстрира се желание за ядрена война (политика на сплашване).

Концепция за първия и втория ядрен удар и за гарантираното унищожение.

I-ви ядрен удар – обикновено е контрасилов. Държавата, която нанася първа удара го насочва срещу носителите на оръжията на противника.

II-ри ядрен удар – насочен е срещу държавата, която нанася първият удар. Свързан е със способността на съответната държава да оцелее след първия удар и да е запазила достатъчно оръжия, за да нанесе второ удар – обикновено е контраценностен. Вторият (ответен) удар е насочен срещу населени места, промишлени обекти, инфрастуктура. След втори удар, ще настъпи взаимно гарантирано унищожение. Целта на втория удар е да нанесе на първата държава неприемливи щети (50 % загуба на население и 30 % на материален фонд).

Военно-стратегически паритет - равенство:

• В тесен смисъл – приблизително равенство между двете супер сили, равно количество оръжие в областта на ядреното оръжие.

• В широк смисъл – равни възможности на двете сили да нанесат втори ответен удар.

Ядрено оръжие: Дефиницията се съдържа в договора от Тлателолко – 60-те г. – Всяко устройство, което може да освободи ядрена енергия, неконтролирана, която може да се използва за военни цели.

Във военно-стратегически план се оформят три концепции:

1. Атомна дипломация – доминира 1945-50 год., след бомбардировката над Япония. По това време само едната супер сила САЩ има ядрено оръжие и го е използвала. Дипломацията е атомна, защото САЩ определя и развитието на МО, като това е силова дипломация. САЩ започва да разтваря т. нар. “ядрен чадър”. 1949 г. СССР има също ядрено оръжие и идва

2. Доктрината за масирано възмездие – 50-60-те г. Характерно е, че и двете сили имат ядрено оръжие, но САЩ все още притежават повече и започва надпревара във въоръжаването. Ако избухне военен конфликт се предвижда пълно и неограничено използване на ядреното оръжие, което ще доведе до гарантирано взаимно унищожение.

3. През 60-те г. доктрината за масирано възмездие е заменена с доктрина за гъвкаво реагиране - двете супер сили са се изравнили и са достигнали паритета. Тази доктрина при военен сблъсък предвижда:

• Ограничаване употребата на ядрено оръжие

• В географски аспект – да не се удрят гъсто населени места

• да не се употребява оръжие по-мощно от това, което САЩ използва срещу Япония

• политически ограничения – т. е. да не се търси повод за въоръжен сблъсък. Всяка сила да преследва оптимални цели.

• да има съответствие на вида оръжие, което се използва.

Причини за началото на СВ:

1. Протоворечията между държавите от антихитлеристката коалиция с оглед следвоенното устройство на света. А иначе по време на Втората световна война имат завидно разбирателство.

Причини за края на СВ:

1. Непосредствени – идването на власт на Горбачов 1985 г. и неговата реформа, наречена “Перестройка”, но избраният от него начин за подобряване на соц. системата катализират процеси, които довеждат до разпадането й.

2. Международни – либералните идеи на Запада, навлизат и на Изток, а и тези идеи се използват от лидерите на държавите. “Имперско свръхразпростиране” – обяснява се от Пол Джонсън. Идеята е, че всяка империя има цикъл на живот, има апагей и свиване на империята. Става въпрос за СССР.

3. Дълбоки причини – комунистическата идеология губи рейтинга си, своята легитимност.Икономически крах на СССР, който води до разпадане на Източния блок.
5. Студената война – военностратегически отношения.

Регионално и локални конфликти в годините на

“студената война”

Германски и Берлински въпрос.

По решението от Ялта Германия е разделена на 4 зони. 1947 САЩ и Англия обединяват зоните си, а през 1948 и Франция се присъединява. Самият Берлин също е разделен на зони – източна и западна. Проблемът е в западния сектор, който се е превърнал в образование подобно на анклав. Берлинската криза е свързана с противопоставяне на интересите м/у супер-силите. През 1948 год. западните държави провеждат парична реформа – въвеждат западногерманската марка.

СССР използва това и налага блокада на Западен Берлин, което провокира 1-вата Берлинска криза. Освен по въздуха, по никакъв друг начин не е могло да бъде снабдено населението с храни и други неща, което продължава една година. Резултати от кризата:

o Налага се ембарго на стоките от източна Европа;

o Създава се ФРГ и след месец и ГДР, което се превръща в мини модел на “студената война”;

o Западен Берлин остава с особен статутът не е част нито от ФРГ, нито от ГДР;

Двете д-ви не се признават взаимно. Формира се доктрината Холщайн, според, която ФРГ не създава и отказва да създаде отношения с д-ви, които поддържа някакви отношения с ФРГ, което продължава до 70-те год.

През 1958 – 62 год. СССР което провокира 2-ра Берлинска криза, която се свързва със заплахите на Хручов във връзка със статута на Западен Берлин и с това, че той се явява място за прехвърляне на запад. Заплахите и ултиматумите продължават и се изразява в това, че СССР ще сключи договор с ГДР и ще му предаде управлението. В заплахите и ултиматумите се поставят все нови срокове, които не се изпълняват докато се достига до 1961 год., когато се издига и Берлинската стена и страстите се успокояват.

Тази непоследователност на външната политика на СССР е съпроводена и продиктувана от Карибската криза.

За положителното развитие на отношенията м/у ФРГ и д-вите от източния блок изиграва Вили Бранд със сключването на Московския договор със СССР, а после с Полша, Чехословакия и с ГДР. Слага се край на доктрината Холщайн.

През 1971 се сключва четиристранно споразумение за Западен Берлин под протектората на великите сили, но окончателно Германския въпрос се решава с обединението на двете Германии през 19990 год.

Карибска криза – 1962 год.

Двете супер сили са изправни една с/у друга и са на прага на война. Това се сочи като най-критичния момент по време на студената война. Тя е най-кратка, но и най-интензивна. Нарича се още Кубинска криза. Х-ка:

o Цели да укрепи режима в Куба

o Цели да дестабилизира режима на Кастро

o Постоянни доставки на оръжие за Куба;

o Разполагане на руски ракети на кубинска територия, които могат да достигнат до всяка една точка на САЩ;

o САЩ правят морска блокада на Куба;

Кризата се разрешава чрез дипломатически пазарлък - СССР да изтегли своите ракети от Куба, а САЩ от Турция.

Войната в Корея – СССР и САЩ участват в нея чрез подкрепа - непряко противопоставяне -1950 год. До Втората световна война Корея е била Японска колония. След войната я разделят на две окупационни зони по 38 паралел. Идеята е в двете части на страната да се проведат едновременно и паралелно избори, след което да се излъчи едно правителство. Това не става и още през 1948 се обявява създаването на двете държави – Северна Корея и Южна Корея. Последват поредици от погранични конфликти, като комунистите в северната част дори със военни действия искат да постигнат обединение. При едно от нападенията м/ународната общност реагира, че това е агресия и по силата на резолюция на съвета за сигурност ООН изпраща въоръжени сили предимно американски. След намета и двете супер-сили отново започват да се сплашват. През 1953 год. се подписа примирие, с което се установява, че по 38 паралел минава границата – демаркационна линия.

Виетнамски конфликт – Виетнам е Френска колония известна като Индокитай. Там започва силно антиколониално движение ръководено от Хо Ши Мин. Движението е под силното влияние на комунистическите идеи. 1954 год. се провежда конференция в Женева с което приключва Френския период. Виетнам се разделя на две части по 17 паралел северен и южен. Прави се опит да се приложи модела от Корея, но и тук не се получава. На север се изтеглят комунистите начело с Хо Ши Мин, а войските се наричат Виет мин, на юг се установяват френските сили и верните на тях виетнамци. На юг остават и партизани, които наричат Виет конг. От 1964 започва американския период от развитието на Виетнамския конфликт. САЩ започват да подкрепят режима в Южен Виетнам с експерти, но и самият марионетен режим търси американската помощ, а самото население е против режима.От 1964 год. се иска и по-осезаемо американско присъствие – вече и военно. Отношенията м/у двете части на страната са обтегнати с погранични конфликти.

- подкрепян от въздушни удари - правителствени войски

СССР и Китай - американски войски, които

подкрепа подкрепят правителството

- Виет конг

Решение на Виетнамския конфликт – Опити да се реши конфликта на дипломатично ниво.

o Участието на американски войски в конфликта е необосновано от м/ународна гледна точка, защото това не е американска война и намесата на въоръжените сили не е по решение на съвета за сигурност както в Корея.

o 1969 год. – оповестена е доктрината Никсън за изтегляне на американските войски от Виетнам. С нея САЩ оповестяват, че ще се въздържат от намеса в други подобни конфликти.

o След Парижкото споразумение м/у представители на САЩ, Сев. Виетнам, Южен Виетнам и Виет конг

- незабавно спиране на огъня

- Започва изтеглянето

- дава се право на самоопределяне на Виетнам.

След изтеглянето на американските войските на Северен Виетнам се възползват от отслабената сила на южните войски, превземат Сайгон и установяват комунистически режим в страната.
6. Разведряване. Хелзинкски процес
Първата надежда за разведряване (Р) е след смъртта на Сталин - 53 г. В западните държави се прокрадва идеята, че Хрусчов ще е по-склонен на диалог. За истинско разведряване говорим от средата на 60 до средата на 70 г. Прояви на Р в политически план – това е времето, когато се сключват поредица от договори в Европа, ФРГ провежда Източна политика, времето, когато стартира Хелзинкския процес. Във военен план – това е времето, когато масираното възмездие е заменено с политика на гъвкава реагиране. В рамките на НАТО 1967 г. се съставя АРМЕЛ (бойно пано на НАТО), т. е. продължава надпреварата във въоръжаването, но съчетана със стремеж към диалог между двата блока. Започват да се сключват международни договори за контрол над въоръженията. Хелзинкският процес е венеца на Р. Предпоставки: чисто концептуални промени - от средата на 60–те г. и конкретни събития: 1. 1966 г. генерал де Гол посещава Москва. Това е първото посещение на западен политик на изток, първата форма на контакт. След това посещение у западните държави се поражда идеята за диференциран подход към държавите от източния блок. 2. 1966 г. ПКК на среща в Букурещ отправя апел към западните държави за диалог. Този апел остава без последици. 3. Началото на 70-те г. предмета на сключените договори на ФРГ е че се закрепва политическото и социалното статукво на Европа. Тези договори дават вече предпоставки за стартирането на Хелзинкския комитет.

Той стартира като Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ). Открива се 1973 г. Участват всички европейски държави + САЩ, Канада, СССР. На съвещанието се обсъждат три групи въпроси, известни като трите кошници, разработени в три работни групи: І гр. проблеми обхваща Програми за сигурността в Европа. ІІ гр. проблеми са икономическото1 научно, техническо сътрудничество. ІІІ гр. проблеми са хуманитарни въпроси + правата на човека, образование, култура, лични връзки между хората. Всяка една от тези три работни групи изготвя текст на заключителния документ. Документът, който се подписва през 1973 г. е заключителния акт от Хелзинки. Той не е международен договор, а това е политически документ. Първата част на заключителния документ съдържа две неща: 1. Декларация на принципите и 2. Мерки за укрепване на доверието – държавите да приемат така, че да не се стига до въоръжен конфликт. Втората кошница – никой не се интересува от тези проблеми. Трета – засяга човешкото измерение. Западният блок е най-заинтересован от третата кошница, а източният блок тук е най-уязвим. Разоръжаването е тема, която не се обсъжда, все още е табу. В заключителния акт от Хелзинки и предвидено диалога, контактите да продължат и занапред и това трябва да стане така: 1. На всеки 3 г. да се провежда общоевропейски форум. 2. Между тези форуми да се провеждат периодични експертни срещи. Поради тази причина се говори за Хелзински процес. Наистина, след това се провеждат много европейски форуми в различни европейски градове. Дори когато отношенията между двата блока се изострят, Хелзинкския процес не прекъсва и това остава често единствената форма на контакт помежду им. Той се осъществява и през Студената война. 1990 г. се приема Парижката харта за нова Европа. Започват да се създават институции, сгради на СССЕ. През 1999 г. СССЕ се трансформира в ОССЕ.

Системният подход се използва първо в биологията, по-точно в генетиката. Според подхода към проблема трябва да се подхожда като един сложен организъм. Този подход започва да се заимства от други области, а на определен етап и от обществените науки. Самите обществени отношения започват да се разглеждат като много сложни, динамични, развиващи се и разглеждането им става невъзможно с традиционните подходи. Изследователите откриват полезни идеи именно с този организмистичен подход.

По-късно самият системен подход започва да търпи вътрешна еволюция, докато се стигне до момента, в който се утвърждава мнението, че той е научен подход. През 60-те години започват първите опити в сферата на МО да се използват някои познавателни перспективи от системния подход.

Първото качество на СП е, че той се стреми да изучи даден обект в неговата цялост – принцип на целостта. Когато разглеждаме някакъв сложен обществено-политически проблем, не се интересуваме от една или две страни от този проблем, а търсим дефиниране в неговата цялост. Няма други шансове да се стигне до полезни изводи. Не бихме могли да разберем случващото се на Балканите след Студената война, ако се концентрираме само на Балканите.

Второто характерно за СП качество е притежаваното от всяка система на специфични интегративни свойства. Всеки обект може да се разглежда като система за конкретен анализ. Тази система се различава от останалите поради наличието на специфични за нея интегративни свойства.

Следващо свойство е т.нар. хомеостазис на система – сложните динамични, развиващи се системи притежават това качество. Това е способността на системата да запазва устойчивото си състояние и структура, независимо от смущаващите въздействия на околната среда. Това качество е важно, за да се разбере системата – как функционира и как се регулира.

Следваща характеристика на СП е, че всяка система е съставена от специфични елементи – има специфичен морфологичен строеж. Много често проблемите на морфологията и проблемите на структурата се смесват.

Структурата на системата е следващото качество. Тя е особеният специфичен начин на свързване и съотнасяне на елементите на системата.

На следващо място е качеството външна среда. Всяка една система се влияе от различни фактори. В съответния период и ситуация има набор от фактори, които оказват съществено въздействие върху функционирането, структурното изграждане и развитието на системата. Това е външна среда на системата.
Системният подход е най-общ, той чертае рамките на проблема, с който се заемаме.
Разсъждавайки за международните отношения, възниква въпросът кой вид МО ни интересува – спортните, политическите, военните, търговските и т.н. Това, което „системниците” са успели с анализи да откроят е, че във всеки от видовете МО по един или друг начин рефлектира политическото отношение на държавата. Т.е. пред скоба, преди всички други видове се извеждат политическите междудържавни отношения. Именно те са база за анализ.

Елементен състав (морфология) на системата на МО

1. Няма съмнение, че основен елемент на системата на МО е държавата.

2. Друг основен елемент на системата на МО са международните организации – правителствени и неправителствени; национални неправителствени организации. Тенденцията е броят, разнообразието и качеството на международните организации да нараства.

3. Отделният индивид – спорове за международна правосубектност на отделния индивид. Отношението към правата на човека води до извеждането на човека в международните отношения на преден план.
Външна среда

Факторите на външната среда в системата на МО имат два източника – природната среда и социално-икономическата система (във всичките им детайли). Говорейки за социално-икономическите фактори, нямаме предвид само това, което се случва глобално, а и социално-икономическите системи на отделните държави. Важността на тази система е огромно.

Факторите на природната среда също трябва да се отчитат и разглеждат като непосредствена среда в системата на МО. Изобщо връзката човек-природа, общество-природа не може да бъде пренебрегната.
Структура

Основна закономерност на съществуването на всяка една система е нейният структурен строеж. Най-общата характеристика е, че специфичният начин на свързване характеризират нейната структура. Търсенето на т.нар. структура инвариант е било целта, която са си поставили системниците. Около две десетилетия този въпрос търси и намира приблизителния си отговор. Не могат да бъдат разглеждани като равностойни всички видове МО.

Препрочитайки историята на МО и на дипломацията, изследователите са разбрали, че в различните исторически периоди една група държави чрез отношенията по между си по съществен начин влияят на всичко друго, което се случва в МО – Великите сили. Именно те са правили впечатление като конфигурация на взаимоотношения, които влияят върху всичко останало. Великите сили се променят – някои страни отстъпват от тази група, други се издигат. По същия начин се оформят групи държави, на чело, на които стоят други по-силни държави и това предопределя отношенията. Разглеждайки тези повтарящи се конфигурации на отношения, те биват определяни като отношение между центрове на сила или центросилови отношения. Те имат една трайна характеристика – на инвариант на структурата (непроменливо, постоянен). Това е определяща характеристика на структурното изграждане на системата и позволява във всяка една нова конкретна ситуация, независимо от това кои са новите Велики сили, да се запазят отношенията между тях.

В отделните исторически периоди винаги е имало отношения между държави, които се отличават с високо напрежение, бързо развиващи се отношения, острота на отношенията. Това позволява да се открои нова инвариантна характеристика на това второ структурно равнище – конфликтни възли на противоречието. Когато анализираме структурата, трябва да характеризираме това структурно равнище, да го определим и да анализираме има ли връзка с това, което ни интересува.

Третото равнище е конкретно ситуационното равнище.