3. Възникване на науката за мо


)Методът на имитационните игри



страница6/10
Дата06.11.2017
Размер1.89 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

2)Методът на имитационните игри извършва се личностно имитационно моделиране на ситуации или процеси. Когато играта се използва за прогнозиране в областта на външната политика , квалифицирани лица се опитват да персонифицират различни звена на външнополитическия механизъм, участващи във вземането на външно­политическите решения. Когато се прогнозират или изследват процеси в МО, участниците се опитват да представят възможното поведение на съответните страни при дадени ситуации. Реше­нията се анализират от контролна група, определят се техните резул­тати и предполагаемата нова ситуация се съобщава на командите. Те реагират с нови решения.Цикълът се повтаря многократно.Приложението на имитационните игри обикновено е ограничено, главно в областта на остро конфликтните ситуа­ции.
Експертизи:

Външнополитическата експертиза – това е използването на знанията на личности, които имат съответната професионална подготовка. Експертите могат да бъдат вътрешни (които работят в системата на външната политика) и външни. Създават се специализирани научни институти към външните ведомства – специални съвети, комисии, комитети, проблемни групи, консултативни поделения. Те подготвят различни практически проучвания, изследвания и справки. Понякога учени се включват и пряко в дипломатическите преговори при решаване на сложни и важни въпроси – това позволява по-бърз обмен на информация и експертът по-бързо да навлиза в проблематиката. Освен заангажирането на определен експерт е възможно и да се заангажира цял институт, група от научни работници или на отделни учени за изследването на проблем, който интересува практическото ръководство на външната политика.

Видове експертизи - експертизата също може да бъде вътрешна и външна. Използването на експертизата не винаги става в достатъчно широк мащаб, но също така е вярно и че понякога тя създава неудобства: нужно е време, за да се изготви (да се получи становището на различни експерти); нужни са усилия; експертизата създава опониране при обсъждането на определен проблем (експертите могат да се превърнат в опоненти).

Експертизата се използва при обсъждане на различни варианти на решение по въпроси, които са много важни. Съществуват две опасности за външнополитическия функционер при използване възможностите на експертизата:



  1. Ако той проявява самоувереност, това би обезсмислило експертизата. Външнополитическият функционер трябва да умее да се вслушва в мнението на експертите.

  2. Функционерът може да се предовери на мнението на експертите. В този случай решението ще го вземат те, а не той.



Подсистема на политическите отношения.Понятие за вътрешна и външна политика.Взаимодействия между тях.

Политическите MO и тяхната подсистема за­емат централно място в общата световна система на MO. Политиката е неразделно свързана с държавите, а те са уни­версални субекти на МО.Върху световната сцена държавите осъществяват международна културна по­литика, международна финансова и валутна политика, международна правна политика, политика в областта на религията и т.н. Проявява се плътно проникване на политиката във всички други подсистеми на общата система.
Държавната външна политика е най-ефек­тивното средство за управленско въздействие върху международните отношения, тъй като влиянието на държавите върху тях е най-голямо. Интересите на нациите, на гражданите и на образуваните от тях различни социални групи ( партии, движения, организации, икономически и други структури и т.н.) най-успешно се защитават с универсалните сред­ства на държавната политика. От състоянието на международните поли­тически отношения в най-висока степен зависи общото състояние на МО. Политическата международна конфронтация е в състо­яние да блокира или да благоприятства отношенията във всички остана­ли сфери на трансграничните отношения. Заедно с това и състоянието на отношенията във всички друти сфери оказва силно влияние върху раз­витието на политическите отношения.

Тази роля на политическите отношения ги прави пресечна точка на разнообразните интереси. Съчетаването на това обстоятелство с мощното влияние на държавната политика позволява да се управляват, модифицират и балансират процеси, развиващи се в другите подсистеми. Това обяснява ролята на политическите решения при сложни многоаспектни въпроси.


Политическите отношения не са винаги междудържавни, обаче меж­дудържавните отношения винаги са политически отношения. В най-ши­рокия житейски смисъл терминът „политика" се отнася за всяко поведе­ние, което преследва определена цел и следва някаква стратегия и так­тика за нейното постигане.

Терминът е дошъл в съвременните езици от старогръцки,но ако трябва да се даде съвременното определение на тер­мина, би трябвало то да бъде следното: „Политиката е поведение, което се състои в упражняване на власт, в действия за нейното получаване или в действия за нейното запазване."



Нужно е да се прави много ясна разлика между онова, което се оп­ределя като външна политика и онова, което се определя като МО. Външната политика е определено целево поведение в МО. Осъществява се върху международната сцена.Външнополитическите отношения са само вид МО. Отнасят се за различни неща(МО и ВПО) :

• всички отношения върху световната сце­на са външнополитически отношения. Много отношения в рам­ките на общата система на международни отношения изобщо ня­мат политически характер. Те могат да са икономически, култур­ни, спортни или други.

• самата външна политика се формира в социална и политическа среда, която коренно се различава от системата на МО.
Външната политикa -oт една страна, тя се реализира в сферата на MO, но от друга страна се определя, формира и се ръководи от вътрешнопо­литическите взаимодействия. Външната политика е резултат на вътрешнополитически процес. MO са резултат от поведението, от действията, от взаимодействието на интересите на два или повече субекта, докато външната политика винаги остава израз на интересите и поведението на един един­ствен (самостоятелен или съставен) субект на MO.

Вътрешнополитическите процеси, определящи външната по­литика, имат закономерности и форми, различни от онези, които действат е MO. Въздействат им други фактори. В частност много no-голяма и различна е роля­та на субективния фактор. Регулират се не от МП, което урежда МО, а от национал­ното право на съответната страна. МО им влияят, но те се ръководят преди всичко от вътрешнополити­ческите реалности на отделната държава. В основата на възникването на МО са общосоциални потребности и интереси, докато външната политика, макар да не може да пренебрегва интересите на другите, на съперниците или на партньорите, винаги остава национална по своя характер.

МО възникват поради съчетаването на трансгранични интереси, а външната политика се проявява като усилия да се управлява развитието на международните от­ношения в посока, благоприятна за нейния субект.

Националният характер на външната политика се признава от меж­дународната общност и от международноправния ред. МП защитава независимостта на външната политика.
Политиката е неразделно свързана с понятието „власт",винаги се има пред­вид политическа власт, има се предвид публична власт, упражнявана от правомощни лица и от името на организираното в държава общество.

1)В рамките на вътреш­ните отношения властта е правомощие на държавни органи, осъществя­вано от единен властен център, който единствен определя поддържания от властта ред в отношенията. Тази власт предимно във формата на за­кон се упражнява по отношение на отделните индивиди, граждани на държавата. Нейната ефективност се обезпечава със специална система от органи за принудително въздействие: полиция, армия. съд. прокурату­ра и т.н.

2)В МО понятието означава спо­собност да се осъществява ефективно влияние върху поведението на другите, за реализиране и защита на собствените интереси и за постига­нето на преследваните цели.
Общоприето е политиката да се дели на външна политика и вътреш­на политика. Основанието е, че политическите отношения в единия или в другия случай се осъществяват в много различни социални среди.

Вътрешнополитическите отношения се развиват в условията на вътре­шен държавен ред, при наличието на единен център на върховна власт и правна и политическа субординация. Всяка държава суверенно определя вътрешния си ред и го защитава с принудителните си действия. При външнополитическите отношения тези условия липсват.

МО предполагат отношения между два или повече независими субекта, над които не стои висша власт. Между тях може да възникват различни отношения на влияния и сила, да се развиват разно­образни съчетания на борби и сътрудничество, но това само размества центровете на сила и влияние, без да създава един единствен център на държавна власт за цялата система. Върху световната сцена също има ред, но този ред се създава, упражнява и защитава по съвършено разли­чен начин. Държавите и другите субекти на отношенията могат да създа­ват структури, които могат да изискват от тях едно или друго поведение, но това те правят .Но школата на „политическия реализъм” счита, че МО се свеждат до непрестанна борба за власт и надмощие в световните дела.
Много тясна е връзката между вътрешната и външната поли­тика на една и съща държава. Свързва ги субектът - касае се за вътрешна и външна политика на една и съща държава, на една и съща социална общност. Касае се за политическо поведение в различни сре­ди, но предизвикано от единен комплекс на интереси, ценностни крите­рии и приоритети. Познаването на вътрешните процеси в една страна може много да обясни и да помогне да се предвидят вариантите на нейното външно поведение, както и нейното вътрешнополитическо поведение разкрива особеностите и закономерностите на процеси, раз­виващи се в международната среда.

Сведенията за вътрешното състояние, вътрешния ред и вътрешната политика на всяка държава са много нужни, за да се прецени правилно външната й политика - минала, текуща или бъдеща. Основните цели на вътрешната и външната политика са сходни. От своя страна външната политика винаги се стреми да осигуря­ва максимално благоприятни условия за политическото, икономическо­то, културното и въобще за социалното развитие на съответната страна. При равни други условия вътрешнополитическите съображения преоб­ладават над външнополитическите. Външнополитическият курс на Държавата се определя в условията на вътрешнополитическите реалнос­ти и от органи, които са елемент на вътрешната структура на държавите. Външната политика на всяка държава се ражда в резул­тат от вътрешнополитически процес.


Зависимостите между вътрешната и външната политика правят меж­дународната общност силно заинтересована от вътрешните процеси на отделните страни, въпреки че няма правото да се намесва по начин, чрез който да ги определя. Тя може обаче винаги да изрази своето отноше­ние към тях и да реагира по начин да може да защити интересите си.Правителствата могат да си влияят, променяйки естеството на взаимните си отношения. Но не и да определят насилствено какъв да бъде този ред. Единственото правосъобразно изключение се съдържа в чл. 2 на Устава на ООН, в който се определя правото на Съвета за сигурност при прилагане на правилата на глава VII от устава да приема мерки, засяга­щи вътрешните компетенции на страна, която е нарушила международ­ния мир и сигурност с извършила акт на агресия. Но подобно право не може да си присвоява никоя държава или правителство.

Принципи и принципност на външната политика.
Много и различни са изискванията на обществото към външната политика. Нейната успешност в много висока степен зависи от обще­ствената подкрепа за следвания от нея курс.

Демократична външна политика е възможно да се формира само от сво­бодно общество, в демократични държави. Не би могло да се очакват демократични, зачитащи свободата, правото и справедливостта меж­дудържавни отношения от недемократични държави. Недемократична­та вътрешна политика налага своя отпечатък и в следваната от държава­та външна политика. Демократичността в МО може да има солидно основание в демок­ратичността на вътрешното устройство и политическите процеси в от­делните негови участници. Трагичните събития от 30-те и 40-те години, свързани с историята на фашизма и неговата външнополитическа докт­рина и практика, съдбата на Австрия, Чехословакия, Полша и на много други страни през втората световна война са убедителен пример за това, След втората световна война намесата в Унгария и Чехословакия, из­вършена от техните съюзници от Варшавския договор, отново потвърди правилото. Когато правителството на една държава извърши акт на аг­ресия против друга държава, едва ли може да има основания да твърди,че ръководи демократична страна. Ако се проследи цялата история на МО, може да се установи, че в определени пе­риоди са съществували лидери, които са били демократични държави, но никога демократични хегемони.
Върху външнополитическото поведение на всяка държава влияят множество фактори. Външната политика трябва да изхожда от реалистични и ясно осъзнавани ин­тереси. Външната политика трябва да цели да защити интересите на държавата и нейните граждани в отно­шенията с другите страни. Тя се стреми така да влияе върху междуна­родната среда, че средата да бъде максимално благоприятна за страна­та.
Интересите и само интересите следва да бъдат нейният ръководен мотив. Когато ,обаче,при вземането на външнополитически­те решения, и още повече при определянето на външнополитическия курс, връх започнат да вземат лични интереси на политиците, различни емоции и едностранчиви предпочитания или когато външната политика загърби заради партийни или други парциални, групови интереси, оно­ва, което е нужно на нацията. Недопустимо е външната политика да се основава на чувства към „големия брат" или към „братската страна". „Филиите" и „фобиите" често се използват от политиците за манипули­ране на общественото мнение, но те не са присъщи на правилно водена външна политика. Политиците и дипломатите не бива за миг да забра­вят, че интересите не зависят от чувствата също така, както чувствата не променят интересите. Не трябва да се пренебрегва обстоятелството, че политическите чувства и политическите интереси се пораждат и се про­менят от фактори, които са много различни. Те могат да съвпадат, но могат да са противоположни и несъвместими.
В същото време опитните държавници и политици добре знаят, че когато обхванат масите, емоциите се превръщат в материална сила и че тази сила може да бъде много полезно средство за подкрепа в постигане­то на външнополитически цели, за активно и решително подкрепяне на следвания външнополитически курс. За тази цел те нерядко манипулират общественото мнение, насърчават и култивират емоционалните нагласи в него, като се стремят да получават от това желаните от тях политически дивиденти. Понякога националните емоции могат да сплотяват нациите много повече, отколкото съзнанието за националните им интереси. Дори и в този случай обаче емоциите на нациите служат само като средство на политиката и в никой случай не трябва да стават неин владетел. Външната политика никога и при никакви обстоятелства не трябва да позволява да бъде сантиментална. При нея дори приятелството е недопустимо да бъде емоционално, както е при индивидите. Външната полктика трябва неизменно да бъде лишена от чувства, а ако все пак се допус­не някакво чувство, то единственото може да бъде любовта към собствената страна и нейния народ.Във външнополитическите отношения при­ятелството не е емоционална категория, а се основава само на интереси. В този смисъл приятелството означава само трайно съвпадане нз интересите, както и неприятелството не е друго, освен трайно несъвпадение и противопоставяне на несъвместими интереси. Съперниците не са не­приятели, а неприятелите могат и да си сътрудничат.

Във външната поли­тика и МО няма и не може да има постоянни при­ятели и постоянни неприятели. Чувствата често са по-стабилни от интересите. Понеже интересите в международната среда се променят под влиянието на много фактори и обстоятелства, кръговете на приятелите и противниците не остават постоянни. Понякога се променят драстично бързо. В международната среда никое правителство не може да иска или да очаква от партньорите си неща, които да излизат извън кръга на техни­те интереси. Единственият мотиватор на външнополитическото поведе­ние трябва да бъдат интересите. Разбира се интереси, които са съвмести­ми с изискванията на правото, справедливостта и на международната общност.




Национални интереси и външна политика.
Външната политика на всяка държава защитава едновременно мно­го интереси - национални, интернационални, групови, индивидуални. Но между различните интереси, които тя защитава в отношенията с другите държави, трябва да има ясни приоритетни разграничения. Основните интереси трябва неизменно да са интересите на нацията.Необходимо условие за подкрепата на външната политика от обще­ството е ясното разбиране на националните интереси, последователна­та, активна и мъдра тяхна защита и непрестанната грижа да се обезпеча­ва външната сигурност. Това не би било възможно без правилна прецен­ка за възможното и невъзможното, без здрав политически реализъм, Както при всяка политика, и външната политика остава винаги „изкуство за възможното". В нея са опасни емоциите, идеологическите и дру­ги пристрастия, които неизбежно снижават възможностите й да прави реалистични преценки.
Според някои националните инте­реси не следвало да се определят като ръководни начала на външната политика,тъй като тези интереси не могли да бъдат определяни достатъчно ясно.Затова външната полити­ка трябвало просто да изхожда от разумен прагматизъм. Но прагматизмът се лишава от смисъл, ако в основата му не са поставени ясно осъзнавани цели и интереси. Външнополитическият прагматизъм винаги трябва да остава целенасочено поведение.
И все пак едно от достойнствата на големите политици и дипломати е тъкмо способността им вярно да разбират интересите на нацията и заедно с това да долавят всички промени в тях. Основен белег за политическата зрялост на всяка на­ция са нейната способност да осъзнава вярно и навреме своите инте­реси и способността й върху тази основа да се обединява за тяхното постигане. Никоя нация не би могла да защити в отношенията си с другите нации интересите си, ако сама не ги съзнава и не под­крепя в тази насока външнополитическия курс на държавата си. А външната политика е призвана да защитава със законни средства тези интереси, да търси разумното и приемливото им съчетаване с интересите на другите нации. По своя смисъл и съдържание националните интереси са винаги много по-близко до общочовешките, отколкото всички други интере­си - партийни, класови, съсловни, етнически, религиозни или други партикуларни интереси.
Необходимо е обаче да се направи ясно разграничение и между са­мите национални интереси. Има съществена разлика, защото едни от тях са:

1) вътрешнополитически- борбата с престъпността и корупцията в страната, за­пазването на реда в държавата или запазването единството на нацията са вътрешни национални интереси.Те не засягат пряко интересите на други нации, не се реализират или защитават върху международната сцена,а в сферата на вътрешната политика. 2)външнополитически-защитата на суверенитета и независимостта на страната или на териториалната й не­прикосновеност са . Външна­та политика защитава именно такива международни интереси и те се отстояват в сферата на МО. Субекти на между­народните национални интереси са нациите и те предимно чрез външна­та политика на държавите ги отстояват върху световната сцена. Смесва­нето на тези толкова различни национални интереси крие неблагоприят­ни последици както за вътрешната, така и за външната политика.


Между вътрешните и външните национални интереси има връзка и съответствия. Те представляват единен комплекс и поради това нарушаването на едните обикновено вреди на другите. Но в също­то време разграничението остава, защото реализацията и защитата се осъществяват със специфични за всяка от двете разновидности сред­ства. А и по същество се различават.

1)Реализацията и защитата на вътреш­ните национални интереси се постига от вътрешни средства.Международ­ната практика многократно е показвала, че опитите да се уреж­дат въпроси, свързани с вътрешни национални интереси със сред­ствата на външен натиск или външна намеса, например с нейна помощ да се осигури граждански мир или да се прекратят вътреш­ни етнически или религиозни конфликти, е непродуктивен. В повечето случаи вместо да се решат проблемите, те се задълбочават, а се пораж­дат и нови, още по-сложни.

2)От друга страна, извънредно неблагоприятно е,когато външната политика започне да изхожда не от същинските международни нацио­нални интереси, а от вътрешнополитически съображения и интереси. Употребата на външната политика за вътрешни цели е практика много вредна за страната, в която това става. Такава практика е съблазнителна за борещите се вътрешни политически сили, но за нацио­налните интереси тя е опасна, понякога е и пагубна. Прибягването към нея показва, че съответната сила поставя собствените интереси по-ви­соко от националните и поради това е готова да ги жертва, само за да получи егоистична изгода. Изменяйки на национални интереси, такава сила става опасна и за нацията.
Националните интереси имат само една обективна основа - жизне­ните потребности на нацията. Всяко извеждане като национални на по­требности и интереси, които всъщност са партикуларни, уврежда същин­ските национални интереси. Интересите на части от нацията могат да съвпадат с националните, но могат и да не съвпадат. Когато не съвпа­дат, за да бъдат надеждно защитени, националните интереси трябва да имат абсолютен приоритет.

Защитаваните в МО национални интереси са трайни, но не са неизменни. Свързани са с променящата се международна среда. Но те не се променят всеки ден. Много от тях са свързани с непреходни или много трайни елементи в средата, каквито са географското разположение или исторически възникнали дадености. А и в кръга на тези интереси остава защитата на непреходни ценности, като национална независимост, външна сигурност, суверенитет, равенство или възможността за свободното развитие и благоденствие на нацията.

Защитата в МО на национал­ните интереси не означава да се върви по линията на противопоставяне на справедливи и правосъобразни интереси на други нации. В огромния брой случаи реализирането на националните интереси не засяга интересите на другите нации.Когато наистина има противоречия, пътят на разумния компромис е най-вярната линия за външнополитическо поведение.

Нужно е потребностите да се осъзнаят и трябва национал­ните интереси да бъдат достатъчно ясно и точно изведени от тях.

Истинската гаранция за надеждно свързване на външната политика с тях винаги оста­ва общественият контрол над външнополитическите решения, над външнополитическия курс на страната и над сключваните от нея полити­чески, икономически и други съглашения и договори. Предпоставката е демократичността на вътрешния политически живот на нацията и откритостта и гласността на следваната от правителството външна политика.




20.Дипломация и дипломатически отношения.
Дипломатическите отношения заемат особено място в общия комп­лекс на междудържавните отношения. Те са един от начините за тяхното осъществяване. Поддържат се между държавите от специализирана си­стема от органи, използващи мирни начини и способи за постигане на външнополитическите цели на държавите. Към дипломатическата дей­ност се отнася и официалната дейност на ръководителите на държавата, на министерствата на външните работи, на съответните служби в тези министерства, както и дейността на техни служители, дейността на офи­циалните делегации в международните организации, конференции и сре­щи. Тъй като тези отношения се осъществяват винаги чрез държавни органи и от името на държавата и тъй като чрез тях се поддържа не­прекъснато взаимно представителство на държавите, те винаги са поли­тически отношения, независимо от това какви въпроси уреждат - иконо­мически, юридически, културни, военни или други отношения. Това е едно от проявленията на универсалната международна субектност на държавите. Дипломацията е най-главното и ефективно средство на външната политика.

Дипломатическите отношения са форма на непрекъснато във вре­мето представителство на държавите една пред друга. Те са основният инструмент за уреждане на възникващи проблеми, за съгласуване на ин­тересите и за подготвяне на споразуменията за тяхното задоволяване. Заедно с това, поддържането на дипломатически отношения чрез по­стоянни представителства е един от най-важните източници и канали за взаимно информиране на правителствата, за предприемане на свое­временните им реакции в променящата се обстановка, за избягване на недоразуменията и грешките, които иначе биха могли да имат много неблагоприятни последици.

Заедно с поддържането на дипломатически отношения, външнопо­литическите цели на държавите се постигат и чрез дейността на други органи, осъществяващи отношения, пресичащи държавни граници, но непредставляващи дипломатическа дейност. Така например, един под­държан в странство културен център би развивал специфичната си дей­ност в областта на културата. Неговата дейност не ще се отнася към сферата на дипломацията, макар винаги да остава свързана с целите на външната политика.

За разлика от другите международни отношения (включително и останалите форми на външнополитически отношения ), дипломатичес­ките отношения не възникват автоматично. За да възникнат е потребен специален акт, изразяващ съгласието на двете страни. Дипломатическите отношения винаги имат договорна основа, която се отнася за размяна на постоянни дипломатически представителства, за тяхното седалище и за техния клас. Но макар за установяването им да е нужно взаимно съгла­сие, прекратяването им поначало е едностранен акт. Поддържането на дипломатически отношения улеснява сътрудничеството между страни­те, но не е условие, без което да е невъзможно съществуването и на други форми и начини за отношения и връзки (например икономически или културни отношения, спорадични политически връзки и др.), без да бъдат установени дипломатически отношения.

Установяването на дипломатически отношения изразява заинтересованост и желание у страните да развиват отношенията си. Едностранното им прекъсване представлява крайно недружелюбен акт, показващ, че извършващата го страна вече не намира за възможно уреж­дането на отношения по пътя на контакти и преговори. Много често този акт предхожда въоръжен конфликт. Състоянието на война автоматично прекратява дипломатическите отношения, но краят на войната не води към автоматичното им възстановяване.

Възникващи проблеми в отношения на държави, които не са устано­вили дипломатически отношения и не поддържат поради това постоян­ни дипломатически представителства, могат да се уреждат и чрез външнополитически представителства ad hoc, т.е. чрез изпращане на временни мисии. Обикновено така се постъпва след края на война, коя­то е прекъснала нормалните дипломатически отношения през периода до тяхното възстановяване. Например отношенията между България и САЩ, СССР и Великобритания след края на втората световна война, от сключването на примирието през 1944 г. до влизането в сила на мирния договор от 1947 г., бяха поддържани чрез Съюзническа контролна коми­сия. Но в огромния брой случаи, когато възникнат проблеми в двустран­ните отношения или в отношенията между повече страни се изпращат делегации, упълномощени да преговарят и да сключат споразумение за тяхното решаване. По същия начин се постъпва при сесиите на между­народните правителствени организации, освен в случаите, когато към тях има учредено постоянно представителство.

Термините „дипломатически" и „дипломация" идват от гръцката дума „диплома", която е означавала прегънат на две лист или две плос­кости, прилепени така, че помежду им да се запази написан върху тях текст. При формирането на термина се е имало предвид, че се касаело за документ, удостоверяващ положението и правомощията на отиващо да преговаря лице, т.е. дипломатът е лице, притежаващо „диплома". В наши дни този документ се нарича „акредитивно писмо", но такова пис­мо се дава не на всички дипломати, а само на ръководителите на посто­янните дипломатически мисии. Останалите дипломати не се акредити­рат по този начин, а се изпращат и се отзовават в постоянните предста­вителства от ръководството на външнополитическото ведомство на всяка държава. Принадлежността на лицето към дипломацията се определя със съответно решение на управомощения държавен орган и с даването на това лице на дипломатически ранг. Терминът „дипломация"не е връстник на самата дипломация. Тя е съществувала и в древността, а терминът се е появил през XVII век, когато дипломацията се е професионализирала.

Всъщност думата „дипломация" не се употребява еднозначно. Из­ползва се в три различни значения :

• Схваната като название па дейност, тя означава съвкупността от качества, умения и способности за постигане на благоприятни споразумения. В зависимост от равнището на дейността, за която се отнасят, може да се касае за качества, умения и способности на националната дипломация въобще или за качества, умения и спо­собности на индивиди, занимаващи се с дипломация.

• Схваната като функции па специализирана система от органи, тя означава активност, целяща поддържане на постоянни връзки и представяне на държавата в отношенията й с другите субекти на международни отношения (държави, съюзи, международни организации и други); водене на преговори за разрешаване на съще­ствуващи проблеми; подготовка и сключване на договори и спо­разумения, уреждащи междудържавните отношения; участие в международни организации, конференции и срещи и др.

• Схващана в третото си значение, като система от органи, тя се употребява като синоним на самата специализирана система от държавни органи, предназначени да осъществяват дипломатичес­ката дейност.

Често се поставя въпросът дали схващана като вид дейност дипло­мацията е наука или е изкуство. Съображенията, че дипломацията е наука се основават на обстоятелството, че за да се осъществява успешно тази дейност, е потребна специална подготовка, нужни са знания : ези­ци, международно право, история, икономика, география, сведения за страната, където ще се осъществява дипломатическата дейност и още много друго. В развитите страни съществуват специални институти, школи и висши училища, където се обучават дипломатически кадри.

Съображенията в подкрепа на втората теза се основават на обстоя­телството, че макар да е нужно дипломатът да бъде културен, образован и подготвен човек, това съвсем не е достатъчно. Дори и да се завършат няколко художествени академии и висши училища, велик художник не се става, ако липсва талант. С дипломацията е също така. Дипломатът трябва да има талант, природни дарби, голям опит и качества, които не всеки човек притежава ( наблюдателност, тактичност в поведението, личен чар, бързи реакции, търпение и здрави нерви, широка култура, способност да общува и да установява контакти, красноречие, въобра­жение и разкованост на съжденията, умение да се държи в обществото и още много друго), които не могат да се научат по учебник.

Верният отговор съчетава едното и другото - дипломацията е и наука, и изкуство, които се постигат нелесно в продължение на годините и не от всеки човек. Противно на някои убеждения, диплома­тическата работа е много отговорна и трудна. Дори такива, изглеждащи на лаика дейности от сферата на „сладък живот" като посещаване на приеми, коктейли, обеди и вечери, поддържането на връзки, пътувания и живот в чужбина, занимания със спорт, посещения на концерти и теат­рални представления и много други активности често са неразделна част от трудовото ежедневие на дипломата. И при тях той винаги е нащрек, отговорно трябва да преценява всичките си жестове и постъпки, да пре­дава и да събира информация, да установява полезни връзки. Впрочем, тези дейности съставляват малка и съвсем не най-важната част от него­вата заетост. Основната част е свързана с извършването на пряка слу­жебна дейност, подготвяне и четене на официална и неофициална доку­ментация, поддържане на официални и неофициални контакти, участие в преговори, уреждане на административни въпроси и много друго.

Дипломатическият труд е творчески труд, изискващ трезво мислене и способност да се вземат нестандартни решения. Заедно с това от дип­ломата се изисква способност да се поемат големи отговорности и же­лязна дисциплина. Както чиновниците, дипломатите са държавни служители. Но с това приликата почти се изчерпва. Разликата е, че всички други служители представляват службата си в рамките на работното си време, докато дипломатите представляват нацията и държавата си през всеки час от денонощието. Другите държавни служители осъществяват професионалната си дейност в отношения със своите съграждани, дока­то дипломатите правят това в отношения с чужди граждани, с други пра­вителства и в други държави. Дипломатът не е просто висш и висококва­лифициран чиновник, а е лице, което представлява своята страна в дру­га държава. Предприеманите от него действия ангажират не отделната служба, а държавата, която той представлява.

Дипломатът не би могъл да изпълнява добре своите отговорни функ­ции, ако не се ползва с доверието на своите партньори в страната, където е акредитиран. Затова преди изпращането на всеки нов ръководител на постоянно дипломатическо представителство е необходимо да се поиска агреман, т.е. изрично изразено съгласие на приемащата страна даденото лице да заеме този пост. За останалите дипломати това не се прави, но приемащата страна винаги може да ги приеме. По правило искането за агремана се прави в свободна форма и конфиденциално. В съответствие с правилата на международната вежливост, отговорът се дава във възмож­ния най-кратък срок. Когато той е положителен, това означава, че новият ръководител на постоянното дипломатическо представителство е „persona grata" {желана личност). Когато приемащата страна има някакви резерви към лицето, за което се иска агреман, тя най-често не изразява изрично отрицателното си становище, а просто не отговаря на направеното иска­не. След изтичане на разумен срок поискалата агремана страна разбира подадения знак, че трябва да търси друго решение.

За да изпълнява свободно сложните си и отговорни функции в стра­ната, където е акредитиран, намирайки се в чужбина, дипломатът се пол­зва от редица привилегии и имунитети: лична неприкосновеност, не­прикосновеност на жилищните и служебните помещения, освобождава­не от данъци и мита, свобода да поддържа връзка със собственото пра­вителство (включително шифрована) и други. С неговите лични приви­легии и имунитети се ползват и членовете на неговото семейство. С оп­ределени, но с no-ограничен обем привилегии и имунитети се ползват членовете на недипломатическия администативно-технически и обслуж­ващ персонал в представителствата в чужбина (при условие, че не са гражданина приемащата държава).

Имунитетите и привилегиите не правят дипломата безотговорен. Напротив, те още повече подчертават неговите отговорности и в никой случай той не трябва да злоупотребява с тях. Нищо не може да свали и отговорността пред неговия народ, правителството, законите на неговата държава и съвестта му. Личната неприкосновеност не го освобождава от задължението да спазва и законите на страната, в която се намира. В слу­чай, че ги наруши, той може да бъде обявен за „persona non grata" (неже­лана личност) и трябва да напусне страната, в която е акредитиран.

Изпълнявайки функцията си да следи политиката и политическия жи­вот в страната, в която е акредитиран, дипломатът е „очи и уши" на своето правителство. От качеството на неговата информация в голяма степен за­висят и вземането на правилни външнополитически решения, и състояние­то на отношенията с неговата страна. Ежедневие му е непрестанният стре­меж да събира информация, но за да постига това, той не следва да наруша­ва законите на приелата го държава. Не трябва и да се намесва по никакъв начин във вътрешните й работи. Дипломатите не трябва да са шпиони.

И все пак, колкото и категорично да е последното правило, в прак­тиката то се нарушава от почти всички държави. Дипломатическото прикритие често се използва от агенти, работещи за външнополитиче­ското разузнаване. Независимо от толкова широкото разпространение на тази практика, не може да не се признае, че тя се отразява неблагоп­риятно както на дипломацията, така и на разузнаването.

Служебното положение и старшинството на дипломатите се изра­зяват от утвърдилите се първоначално като обичай, а днес и с юриди­чески правила, дипломатически класове и рангове. Класовете са свързани с равнището на постоянното дипломатическо представителство, опре­делят се по споразумение между поддържащите дипломатическите от­ношения страни и обикновено се дават на неговия ръководител (главата на постоянното представителство). Съгласно Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. теса три:

• Посланик или нунций (последното название се употребява, когато се касае за представител на Ватикана).

• Пълномощен министър или интернунций

• Шарже д"афср (изпълняващ длъжността).

Дипломатите от първите два класа се акредитират към държавните глави, а тези, които са от третия - към министъра на външните работи

Дипломатическите рангове са служебни звания на дипломатичес­кия персонал в съответното постоянно представителство или министер­ство на външните работи и определят мястото, което дипломатът заема в йерархията на дипломатическата служба. Съществуват различия в от­делните страни, но в основното тези рангове са сходни в дипломатичес­ките служби на почти всички държави;

• Посланик

• Пълномощен министър

• Легационен съветник

• Легационен секретар

• Аташе

Всеки ранг може да има различни степени - например „първи секре­тар", „втори секретар" или „трети секретар". Дават се от ръководителя на външнополитическото ведомство.



Дипломатическите класове и рангове имат значение само за стар­шинството и за дипломатическия протокол. Във всичко останало поло­жението на дипломатите е еднакво - ползват еднакви привилегии и иму­нитети, уважение и защита на личността и достойнството от приелата ги страна.

Отношението между външната политика и дипломацията е как­то между цел и средство. Дипломацията е средство на мирната външна политика. Политиката определя качествата на дипломацията, основните й задачи, методите и средствата, с които си служи. Но дипло­мацията не е единственото средство на външната политика. Външната политика използва паралелно с дипломацията много и различни средства и не всички от тях се отнасят към политическата сфера - икономически връзки и влияния, културно проникване, идеологически внушения, финан­сов натиск и много друго. Обикновено тези средства се определят като парадипломатичсски средства. Практиката на някои страни не се отказ­ва и от средства, кош о плътно се приближават или напълно съвпадат с диверсията, политическия и икономическия шантаж, психологическата война, дезинформациите, подкупването на политически лидери и много друго от този род. При все че с тези средства също се преследват външно­политически цели. те нямат общо с дипломацията и противоречат не само на законността и морала, но рушат нормалните, естествените и взаимно­изгодни външнополитически отношения.

Най-широко практикуваните методи, към които прибягва диплома­цията са:

• двустранни и многостранни преговори

• официални и неофициални срещи и разговори

• конференции и съвещания

• подготвяне и сключване на международни договори и споразу­мения

• предаване и получаване на външнополитическа информация

• огласяване на документи и други материали и др.

Основно значение имат двустранните отношения, които държавите поддържат една с друга. Обаче наред с поддържането на отношения между държавите на двустранна основа, развитието на международните отношения все повече тласка към формите на многостранна диплома­ция, изразяваща се в дипломатическа дейност , в която едновременно участват повече от две страни. Средища на такава дейност са бързо уве­личаващите броя си международни правителствени организации. Зна­чението на многостранната дипломация особено пораства в наши дни не само защото тя е основно средство за решаване на жизнено важни за всички страни глобални проблеми, но и защото се прилага широко в увеличаващите своето значение международни правителствени органи­зации и интеграционни форми и структури.

При дипломатическите контакти и срещите, на конференции, при визити, приеми и други форми на дипломатическата активност общува­нето е устно. Непосредствените контакти, в които устно могат да се дадат или да се получат допълнителни пояснения, търпеливо да се об­съди проблемът и заедно да се потърсят вариантите за неговото решава­не са най-гъвкавата форма на дипломатическата активност. В нея ярко изпъкват личностните качества на дипломата, неговият професиона­лизъм, умението му мигновено и точно да реагира, да убеждава, да аргу­ментира, да маневрира и да търси взаимноприемливи решения.

В тази си дейност дипломатът се води от дадените му инструкции. Той няма право да ги нарушава. Но възможно ли е да се напише инструк­ция как при всеки конкретен случай да се държи със събеседника си, как да го предразположи, как да се аргументира, какъв вариант на лично пове­дение да възприеме и много друго? Дипломатът трябва да знае какво може да каже, как да го каже, а ако е потребно и кога да премълчи. От значение са не само неговата образованост, култура, научна подготовка, но тъкмо в тези случаи на преден план излиза дипломацията като изкуство.

Погрешно е мнението, че в този род дейност най-важното е умени­ето да се манипулира с истината по такъв начин, че да се заблуди парт­ньора, макар понякога и това да се прави. Използването на неистини може да създава предимства, но те траят докато стане известна истина­та, а и използването им се заплаща скъпо, тъй като трайно рушат ценно­сти, каквито са достойнството и кредитът на доверие. Добрата диплома­ция не си служи с лъжи.

В дипломацията значително място заема и писмената форма. Дип­ломатическата преписка позволява точно и категорично да се формули­рат становищата на страните. Неспециалистите често се оплакват, че в дипломатическите документи езикът бил сух, често се срещали скучни повторения и еднообразни фрази. По този повод е добре да се напомни, че това не всякога е предизвикано от липса на въображение или на лите­ратурен талант. Породено е от необходимост. Дипломатическата пре­писка не е литературно произведение. Нужна е прецизност и често ед­нообразните фрази не са израз на езикова бедност, а са резултат от из­ползването на политически формули, по съдържанието на които вече има единно разбиране. Всеки дипломатически документ като че ли трябва да се чете по три пъти :

• първият път - за да се узнае какво е казано,

• вторият път - за да се узнае какво не е казано и

• третият път - за да се прецени как а казано.

В тези документи формата често има не по-малко значение от съдържанието. Понякога в обширен документ no-важно е не онова. кое­то е написано, а отсъствието на положение, което се е съдържало по дадения въпрос в предишните документи, или изразяването на известни неща с нов нюанс, по нов начин, в друга връзка или дори ново подреж­дане на въпросите.

Основната писмена форма са дипломатическите ноти. Други доку­менти са паметните записки (изложение, което пояснява позицията по определен въпрос), меморандумите (подробно юридическо или факти­ческо излагане и аргументиране на гледището по определен въпрос }, декларациите, посланията на ръководители от най-висок ранг и други.

Стеснявайки приложното поле на дипломацията, конфронтацията в условията на студената война наложи отпечатък върху дипломатически те изявления и преписки, извеждайки на преден план силно изразени пропагандни функции. В много случаи правителствата започнаха да гле­дат на дипломатическите документи не като на средство да сближат ста­новищата и да постигнат споразумение, а като оръжие на пропагандата, като начин да се влияе върху обществеността и да се създава и под­държа пред нея собственият благоприятен образ. Така дипломатическа­та преписка биваше отклонявана от прякото й предназначение, изпълва­ше се с нападки, предназначаваше се не да улеснява решаването на про­блемите, а да притиска политически и да злепоставя противната страна. Вероятно тази практика никога няма да се изостави, но при всички слу­чаи тя отклонява дипломацията от нейното истинско предназначение.

В дипломатическата практика все по-широко се застъпват доку­менти, които не са адресирани пряко към определени страни и поради това според някои те също могли да се отнасят към дипломатическата преписка, Това са декларации и официални съобщения за печата, в ко­ито се изяснява отношение към събития или към принципи на правото и политиката, официални публични обръщения на правителствата и пар­ламентите, публични изказвания на държавни ръководители в медиите и други.

Непосредственото лично общуване и дипломатическата преписка не са единствените начини за предаване на дипломатическата информа­ция. Има още един начин, който за разлика от предишните два е невер-бален. Значението му обаче съвсем не е малко. Това е езикът на мълча­ливите дипломатически жестове. Касае се за съзнателни постъпки, кои­то имат смислово съдържание.

Не е възможно да се състави речник кадипломатическите жестове. Всичко зависи от конкретната обстановка. Неслучайно в дипломатичес­ката практика много неща в поведението на дипломатите или в изразни­те форми на дипломатическата преписка са закрепени с твърдо следва­на традиция. Действат строги правила на етикета, протокола и между­народната вежливост. Има стереотипи за поведение, които са общопри­ети. Всяко отклонение от обичайното може да бъде преценявано като знак, като многозначителен сигнал. Жест може да бъде пропускането на някоя фраза, която преди това многократно е била употребявана в пре­писката, неуважителното отношение към дипломатическия представи­тел, изпращането за среща или преговори на дипломат с по-нисък ранг. неочаквано извикване на ръководителя на постоянното представител-

З ] О ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

ство в страната му „за доклад", неоправдано отсъствие от прием, воен­ни маневри в навечерието на важни преговори и много други действия или бездействия.

За опитния дипломат неща, които нищо не биха означавали за неопит­ния наблюдател, могат да означават много. Разбира се, за да се „чете" мълча­ливия език на дипломацията са нужни подготовка, наблюдателност, опит, професионализъм. Още повече, че всеки дипломатически жест трябва не само навреме да бъде забелязан, но и трябва да се изтълкува, за да се открие истинският му смисъл. Не винаги този смисъл е ясен и еднозначен.

Неяснотата и двусмислеността на някои жестове понякога създава неудобства. Но в много случаи тя е много удобна, тъй като прехвърля отговорността да се забележи и да се изтълкува жестът върху онзи или върху онези, за които той е предназначен. Освен това жестът по-малко ангажира, тъй като винаги може да бъде отречен. Някои мълчаливи дипломатически постъпки могат да имат ясен адрес, но в други случаи могат да предават информация за всеки, който може да ги забележи и „прочете".

Наред с четенето на дипломатическите жестове опитният дипломат умее „да чете" и много непреднамерени постъпки на неговите партньо­ри или в поведението на наблюдаваната от него страна. Те също могат да му донесат важна информация.

Между вербалните и невербалните форми за предаване на информация отношението може да бъде различно и това дипломатът също трябва да схване навреме. Езикът на жестовете може да подчертава и така да засилва значението на онова, което е казано или написано в дипломатическите до­кументи. Напълно е възможно и обратното - жестът да има значение про­тивоположно на онова, което се декларира във вербалните и писмените форми, може да му придава друг смисъл и дори да го лишава от значение.

В теорията на международните отношения е широко разпространено разбирането, че начините да се постигат външнополитическите цели са три:

• Убеждаване, че интересите на страните съвпадат или че може да се намери начин да бъдат едновременно задоволени

• Компромис, когато споразумението се постига с взаимни отстъпки.

задоволяващи частично интересите на страните

• Налагане волята на една или няколко от страните съссила Наистина е много трудно да се отрече, че поотделно или в различни

съчетания външната политика на много страни си служи и с трите сред-

ства. Но същността на дипломацията се проявява само в първите две средства - взаимното убеждаване и компромиса. Независимо от това, дали се използва пряко или косвено, силата ограничава или дори много често прави излишна дипломацията. Същинската цел на дипломацията, резултатът от нейните усилия е постигането на споразумение, което да реши възникналите проблеми. Употребата на силата обезсмисля други­те начини, а и наложеното със сила не е основано на истинско споразуме­ние. По същество то не е плод на дипломацията. Когато на сцената из­лезе употребата или заплахата със сила, функцията на дипломацията се свежда до простото регистриране на онова, което е принудително нало­жено. Дипломацията не може да замени напълно силата, но и силата не може да замени напълно дипломацията

Дипломацията предполага партньорство, допуска съперничество, но не и откровена вражда. Изисква контакти и преговори, чиято крайна цел е постигането на споразумение. От това следва, че няма място за дипло­мация, когато се изисква капитулация от другата страна. Формулата „или всичко, или нищо" не е формула на добрата дипломация. Убеждаването и компромисът, двата същински способа на дипломацията обикновено вървят заедно, съчетават се, проникват един в друг, преплитат се взаим­но. Никой от тях не е по-маловажен, нито пък който и да е от тях може да бъде напълно излишен. Постигнатото по дипломатически път остава трайно, докато наложеното със сила трае само толкова, колкото се за­пазва силовото превъзходство.

Като субекти на международни отношения държавите са равни само в едно отношение - в сферата на правото. Те са равноправни. Но във всяко друго отношение те се различават : по численост и състав на насе­лението, по размери на територията, по природни и географски усло­вия, по равнище на политическо, икономическо или културно развитие, по военна сила и по много други неща. Това прави твърде утопична иде­ята, че с помощта на дипломацията може да се постигне в международ­ните-отношения такова органично съчетаване на външнополитическите интереси, че върху международната сцена да се възпари безметежно панбратсгво. непоколебимо ,.братско единство". Обективните различия между държавите и различните условия, в които те се намират, винаги пораждат различни потребности, а от тях произтичат различните им интереси, ценностни критерии и външнополитически приоритети. Не винаги онова, което е добро за една страна, е добро и за другите страни.

312 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

Противоречията на интересите и следователно противоречиеята във външнополитическото поведение не могат да бъдат премахнати, винаги ще съществуват. Те са също така естествени и постоянни явления, както и в много други случаи съвпадането на интересите. Затова дипломация ще съществува, докато съществуват междудържавни отношения. Мъдра­та дипломация не храни илюзии, че може да пренебрегва интересите, свои или чужди, но тя трябва да умее да се опира на тях, да борави с тях, да ги съчетава или да ги противопоставя.

Несъгласието с партньора не противоречи на добрия тон в между­народното общуване. Нещо повече, „безкрайно преданият", съгласният с всичко послушен партньор е много удобен за другите, затова те го хвалят, потупват го по рамото, но той скоро заплаща старанието си с основателно неуважение, а нерядко и с нескривано презрение към него. Добра дипломация не може да се прави на колене. Тя се основава на баланса на интересите, а не на благодеяния и „безплатни" отстъпки. Във външната политика въобще и в дипломацията в частност, нищо не след­ва да се прави даром. защото всичко трябва да има цена. Външната по­литика, а оттук и дипломацията, винаги е била родна сестра на бизнеса -дипломацията е бизнес с интереси. Тя е най-потребна, където може да се прояви мнимо или основателно несъвпадане на интересите, където е нужно не да се изострят, а да се омекотяват и решават противоречията. Разбира се, добрата дипломация остава полезна и между приятелите, за да задълбочава и да разширява разбирателството и сътрудничеството между тях.

Като начин за постигане на споразумение, убеждаването изисква не само превъзходно познаване на общото в интересите, но и умение убедително и аргументирано то да бъде разкривано, да бъде показвано и доказвано. Последното е нужно, защото е възможно другата страна не винаги да съзнава общия интерес. Може и самото противоречие на ин­тересите да е мнимо, тъй като задоволяването на единия интерес да не пречи с общи усилия да бъде задоволен и насрещният интерес. Убежда­ването е най-ефикасно, когато почива на реалности, а не на неволни греш­ки, на скриване на истини, а още по-малко на преднамерено заблужде­ние. Дипломатическото общуване не е диалог на хитреци, всеки от кои­то се стреми да излъже другия.

Умението да се постига споразумение по пътя на компромисите е умение да се съчетават интереси и да се постигат споразумения чрез

взаимни отстъпки. Дипломатическото майсторство най-ярко се проявя­ва в реализирането на вариант, при който се жертват второстепенни неща. за да се постигне или да се запази главното. Това е възможно, защото често онова, което е най-главно за едната страна, може да няма същото значение за другата страна. Компромисът не е възможен, ако не се води диалог или ако на партньора се гледа като на враг. Възможността да се намерят повече допирни и съвпадащи точки, т.е. широтата на диплома­тическото маневрено поле при търсенето на компромисни решения, за­виси много от умението да се разчленяваг проблемите по такъв начин, че да може да се открият различни ценностни преценки за отделните им елементи (свои и насрещни), като неизменно се проявяват търпение и добра воля.

Един от начините да се разшири маневреното поле и така да порас­нат възможностите да се постигне дипломатически компромис е свързва­нето на няколко различни въпроса в едно цяло, т.нар. „линкидж". Кога­то общият коктейл от въпроси е добре съставен и в него са включени наистина въпроси, по които страните могат в различна степен да пости­гат движение, което да ги сближава, резултатите могат да са много доб­ри. Понякога обаче линкиджът се използва и с противоположна цел. В пакета се включва въпрос, по който двете страни или някоя от тях заема непримирима позиция. Това издига непреодолимо препятствие за по­стигане на споразумение и преговорите се провалят.

Тайната може да бъде едно от необходимите средства на диплома­цията, но може да бъде и една от качествените й характеристики. Наи­вно е да се мисли, че някога дипломацията може да се откаже от дипло­матическата тайна. Когато обаче става въпрос за скриване на истински­те цели и за заблуждаване на обществото, тъй като тези цели и интереси са му чужди, когато дипломацията се бои от гласността, истината и от-критостта, тъй като влиза в противоречие със законността и морала, такава дипломация е тайна дипломация. В този случай се касае за обща характеристика на дипломатическата активност, за общо качество на самата дипломация, а не за напълно естественото и необходимо изпол­зване на тайната като средство да се обезпечават независимостта и сво­бодата в преценките на правителствата и дипломатите и защитата на информацията при дипломатическото общуване. Тайната дипломация е характерна за недемократичните държави и тоталитарните общества. Тя разцъфтява, щом вьншната политика се откъсне от здравия национа-

314 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

лен интерес, влезе в конфликт с правото и морала или пренебрегне об­щочовешките ценности и бъде поставена в услуга на теснопартийни, лични или други егоистични интереси. Това е дипломация на сделки зад гърба на обшеството, дипломация на дворци, резиденции и тайни каби­нети. Тайната дипломация не може да се основава на здрава социална опора и е чужда на демократизма в международните отношения.

Като наука и като изкуство дипломацията изисква висок професио­нализъм. Наивно е да се разчита, че тази толкова специализирана дей­ност може да се осъществява от улиците и площадите или от всеки ин­дивид. Обаче заедно с това дипломацията се нуждае от широка социал­на опора. Нуждае се от демократизъм, от яснота и публичност на цели­те, от гласност и прозрачност. Ако това отсъства, тя ще се лиши от тол­кова нужната й обществена подкрепа, и вътрешна, и международна. Впро­чем, дипломацията дължи тази гласност, яснота и прозрачност, тъй като дипломатите боравят не с личните си интереси, а с интересите на обще­ството, на нацията, а понякога и на цялото човечество. Дипломацията винаги придобива качеството на тайна дипломация, когато пожелае да избегне обществения контрол.

И все пак. наивно е да се мисли, че демократичността изисква от добрата дипломация да се откаже от използването на тайната. Секрет­ността е потребна на дипломацията като едно от естествените и поради това законни нейни средства. Без нужната дискретност дипломатичес­ката дейност би срещнала сериозни затруднения, а и в някои случаи про­сто не би била възможна. Намиращият се в странство дипломат не може да допусне всеки да има достъп до информацията, с която разполага. Поддържайки постоянна връзка с правителството на своята страна, той трябва да има възможност да държи в строга тайна преценките си за политическите дейци или за политическите събития в страната, където е акредитиран. Не бива да се бои, че някои негови верни, но неблагопри­ятни и неласкави оценки могат да навредят на нормалните отношения. Трябва да е напълно освободен от външни влияния. Тайната обезпечава тази негова свобода. В навечерието на отговорни и сложни преговори, при които с взаимни усилия и отстъпки трябва да се търси взаимноиз­годният компромис, липсата на тайната за първоначалните и за запасни­те позиции, за пределите на допустимите отстъпки или за възможните ходове и предложения може да разруши стимула у насрещния партньор да извърви добросъвестно своята част от пътя към взаимноприемливото

1.2 Политика и политически отношения 315

решение. Не случайно една от основните привилегии и имунитети, от които дипломатът правосъобразно се ползва, са свързани с правото му да поддържа шифрована и строго секретна връзка с ръководството на своята страна, както и неприкосновеността на неговите лични и служеб­ни помещения. Дипломатическите архиви, кореспонденцията и дипло­матическата поща са неприкосновени, за да се запази дипломатическата тайна.

Правилната, достатъчна и навременна информация е абсолютно необходима, за да се вземат правилни външнополитически решения. Да се разполага с такава информация е преимущество. В процеса на дипло­матическото взаимодействие при равни други условия преимуществото винаги е на страната на по-информирания. В редица случаи, като се из­ползва дипломатическата тайна, лишаването на съперника от определе­на информация също може да дава предимство. Но това не означава да се лъже.

Естествено, тези положения не трябва да се абсолютизират. Те не дават основание за правило, което да е безпогрешно и еднозначно и чи­ето следване винаги да дава положителни резултати. Всяко нещо има разумни предели. Има своята мяра, която ако се наруши, може да пре­дизвика ефект, противоположен на желания. Възможни са ситуации, при които грешката на контрагента, на съперника или на противника може да се окаже изгодна, но при други условия тя може да бъде по-опасна и по-трагична от собствените грешки. Неинформираният или заблужда­ващ се противник може да бъде непредвидим и поради това неговото поведение да стане несравнимо по-опасно.

Поради това умението да се намира понякога доста деликатната граница между тайната дипломация и дипломатическата тайна е крайно необходима. Опиращата се на реалистични преценки, на обективната истина, на искреността, добросъвестността и добрата воля дипломация укрепва доверието между партньорите и получава надеждна подкрепа. Голямото умение на дипломата не е сръчността да се крият истинските Цели и намерения, за да се злепоставя партньорът, а умението да се раз­крият интересите, връзките между тях и да се борави с тях така, че те надеждно и изгодно да се съчетават. Оставайки през вековете едно от средствата на дипломацията, дипломатическата тайна е много далече от съзнателната дезинформация, която изобщо е присъща на тайната дипломация.


  1. Каталог: 2017
    2017 -> Bbc topGear #159: Най-добрите коли в света!
    2017 -> 4 дни/3 нощувки 14. 04. 2017 17. 04. 2017
    2017 -> На българска федерация по волейбол
    2017 -> Firestone представи губа с дълъг живот Roadhawk е създаден за по-дълготрайно използване
    2017 -> Бисер Иванов Райнов “подобряване на корпоративното управление чрез изграждане на базисен модел за вътрешен контрол”
    2017 -> Програма по анатомия за студенти от ІІ курс медицина летен семестър 2016/2017 Лектор: Доц д-р Слави Делчев, дм
    2017 -> Синхрон медия” оод
    2017 -> за нашият клас. Пътуването ще се проведе от (10. 07) до
    2017 -> Средно училище „антон попов”-петрич изпитни програми за определяне на годишна оценка на ученици
    2017 -> Приложение №2 към чл. 6 Информация за преценяване на необходимостта от овос


    Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница