3. Възникване на науката за мо


Подсистема на военностратегическите отношения. Проблемът за глобалното военностратегическо равновесие и проблемът за контрола над въоръженията и разоръжаването



страница7/10
Дата06.11.2017
Размер1.89 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Подсистема на военностратегическите отношения. Проблемът за глобалното военностратегическо равновесие и проблемът за контрола над въоръженията и разоръжаването.

Точността изисква този вид подсистемни отношения да се опреде­лят не като „военни отношения", а като „военностратегически отноше­ния". Военни са отношенията между воюващи страни. Войната е състо­яние на международни отношения, което също формира между воюва­щите страни подсистемно обособени отношения, но то е различно от онова, което се определя като военностратегически отношения. Военностратегическите отношения са отношения в условията на мир. Определящ при тях е стремежът да се постигат стратегически политически цели, като се търси опора във възможностите на военната сила, без тя непосредствено да се употребява. Такова поведение невинаги е израз на агресивност или на друга проява, нарушаваща международно­правния и политическия ред, тъй като активността в тази сфера на трансграничните отношения може да се определя и от желанието да не се допусне злонамерено използване на военна сила от евентуален съпер­ник или противник или да се води от склонност да се търсят допълни­телни гаранции за международна сигурност. Развиването на отбранителен потенциал от всяка страна е в съответствие с естественото и неотмени­мо нейно право на индивидуална и колективна самоотбрана против на­падение или друго въоръжено посегателство на териториалната й ця­лост или политическата й независимост.

Тази сфера на отношенията е една от най-чувствителните към про­мените в международната система. Раймон Арон с основание сравнява международното общество с общество, съставено от субекти, всеки от които ревниво следи някой реален или потенциален съперник да не по­лучи над него силово превъзходство. Нарушаването на военното равно­весие дава едностранни предимства, а когато е в полза на голяма и сил­на държава, открива възможности за установяването на нейната хегемо­ния в регионален или в световен мащаб. Заплахите за сигурността на другите може да изхождат само от големи и силни партньори, малките и слабите не създават такива проблеми.

Въоръжените сили са предназначени да зашитават националните интереси и да гарантират международната сигурност на държавата, също както дипломацията и другите средства на външната политика. Разлика­та не е в целите, а е в начините, чрез които това се постига. По същество въоръжените сили също са предназначени да служат за постигане на външнополитически цели. Военните структури на държавите поначало са предназначени за действия в сферата на международните отношения.

Тези отношения имат силно изразена специфика, структура, дина­мика, закономерности, приоритети и фактори, които определят разви­тието им. При тях резултатите не се постигат нито чрез външнополити­чески съображения, нито с помощта на сръчни дипломатически комби­нации. Решаващото значение и последната дума имат военните фактори -брой и качество на дивизиите, ракетите, авиационните и морските фло-тилии и другите компоненти на военните възможности на държавите. Наред с политическата, икономическата и другите подсистеми, военностратегическите отношения образуват обособена и относително само­стоятелна структурна подсистема на международни отношения.

Тези отношения възникват и се формират в съответствие с различ­ните възможности на страните, в случай на употреба на въоръжено наси­лие да постигат военно превъзходство. Те са винаги политически и по­чти всякога са междудържавни. Политически са, защото военното превъзходство, потенциално или постигнато реално в току що завър­шил въоръжен конфликт, никога не е самоцелно. Само по себе си то не обезпечава преимущества и придобивки. Военното превъзходство вся­кога е средство за постигане на цели, които са извън рамките на чистата военна стратегия. То е средство за постигане на политически цели, и това означава, че войната неизменно остава разновидност на политическите отношения.

Непосредствената употреба на въоръженото насилие в междуна­родните отношения, каквато е войната, според класическата формули­ровка на Клаузевиц не е друго, освен „продължение на политиката с други средства". Различието между мира и войната не е различие в целите, а е различие в средствата за постигането им. Следва също така, че организа­цията, подготовката и ръководенето на дейностите за поддържане или увеличаване на военния потенциал на всяка страна, също са неделимо свързани с политически цели.

И все пак. въпреки обстоятелството, че състоянието на война е фор­ма на политически отношения, военностратегическата сфера на между­народни отношения запазва обособеността и относителната си само­стоятелност.



Отношенията във военностратегическата подсистема на междуна­родни отношения са в тясна връзка и много активно взаимодействат и с другите подсистемни отношения, особено с отношенията на конфликти и войни. Но не бива да се смесват. Свързани са, но са различни. Подси­стемата на военностратегическите отношения е структурна подсисте­ма, тя е постоянно съществуващ елемент в международните отношения, докато международните конфликти и войни спорадично формират под­системи на отношения, които нямат структурно естество. Съществуването на военностратегячески отношения не противоречи на движението, функционирането и развитието на универсалната система на междуна­родни отношения. Поддържането на военностратегическите отношения не предполага непременно конфликтност и в тях международното сътруд­ничество може също да намира естествено и полезно развитие, докато международните конфликти и войните напълно разрушават сътрудниче­ството. Те са негово категорично и пълно отрицание.

Поради относителната самостоятелност и подсистемна обособеност на военностратегическите отношения, и в тях, подобно на други някои подсистеми, субектите на отношенията могат да имат положение и роля, коренно различаващи се от значението и ролята, които могат да имат в другите подсистеми.



Поведението на субектите в тази подсистема се определя от зако­номерностите и изискванията на военната стратегия. Тя винаги остава подчинена на политическата стратегия, но специфичните й цели, свърза­ни с постигане или запазване на решаващо превъзходство над въоръже­ните сили на противника, не са тъждествени с правилата, закономерностите и целите на политическата стратегия.

Функцията на военната сила като гарант на сигурността на държава­та, на нейната териториална цялост и политическа независимост е съще­ствена. Държавите, които имат мощни армии са желани партньори и съюзници. Те могат уверено да защитават своите интереси. Обратно на това, слабите във военно отношение страни често са изложени на запла­хи и опасности. Все пак те не са в безизходно положение, защото в меж­дународната система има много начини и средства военностратегическите отношения да бъдат управлявани и поддържани в благоприятни варианти. Най-често използваните за тази цел средства са военните съю­зи, които позволяват да се запълва недостигът на собствена военна сила с военната сила на съюзник или на съюзници. По тази линия на връзка, управлението на военностратегическите отношения на държавите ефек­тивно взаимодейства с дипломацията и с другите средства на външната политика. Умелата дипломация и успешната външна политика могат да влияят върху военностратегическите преимущества на съперниците и евентуалните противници, а дори и да ги лишааат от преимущество.

Колкото и голямо да е значението на военностратегическия потен­циал на държавите, неговите възможности не са безгранични. Употре­бата па военната сила не може да решава всички проблеми и не може да постига всички цели. Тя неизменно остава в рамките на ограниченията на възможностите па силата в .международните отношения, които по друг повод бяха вече разгледани.



Изключително голямо става значението на военностратегическите отношения в условията на международно напрежение и конфронтация.

Икономическите връзки и особено икономическият потенциал на всяка страна имат много голямо значение и за нейния военен потенциал. Поддържането му зависи непосредствено от състоянието на национал­ната икономика.

Практическият опит постоянно потвърждава правилото, че когато военната сила започне да играе водеща роля в международните от­ношения и отношенията във военностратегическата сфера започ­нат да доминират, ролята па дипломацията и на приемливите компромиси бива силно ограничена.

От снижаването на конфронтацията и по този начин от снижаване на ролята, която военностратегическите отношения заемат в общия ком­плекс на международните отношения, са заинтересовани много страни, големи и малки. Но особено са заинтересовани малките страни, защото техните военностратегически възможности са винаги ограничени от обек­тивни обстоятелства: територия, население, материални ресурси и т.н.
Една от най-сериозните последици от развитието на международ­ните отношения във военностратегическата им сфера след втората све­товна война стана надпреварата във въоръжаването. В продълже­ние на близо половин столетие опитите да се спре този процес и да се постигнат договорености за разоръжаване натрупаха толкова много ини­циативи и предложения, че с тях започнаха трудно да се справят дори експертите, а идеологизацията на международните отношения и външната политика преместваше тази активност на правителствата от сферата на практическата дейност в сферата на външнополитическата пропаганда. Твърдението на Ханс Моргентау, че разоръжаването е хи­мера, като че намери многократни и убедителни потвърждения. Мно­го изследователи и на Запад, и на Изток изразиха становището, че в условията на социално и идеологически разделен свят въоръженият мир е неблагоприятно и опасно, но неизбежно състояние. Надпревара­та във въоръжаването е станала постоянен и неизбежен елемент на следвоенния период.

Надпреварата във въоръжаването изостря политическите отноше­ния и създава препятствия за намиране на взаимноприемливи решения на международните проблеми, дестабилизира военностратегическата обстановка, подкопава взаимното доверие, възлага тежко бреме върху икономиката и забавя нейното развитие, предизвиква структурни соци­ални, политически и икономически деформации. Създава условия в сфе­рата на международните икономически отношения на предна позиция да излезе носещата големи печалби международна търговия с оръжия, която пък на свой ред още повече деформира структурната конфигура­ция на международната система и открива големи възможности за възник­ване на трайни огнища на регионални въоръжени конфликти.

Всяка международна надпревара във въоръжаването разкрива тре­вожни и опасни закономерности. Повишаването на въоръженията и въоръжените сили на всяка от страните неизбежно води към аналогично поведение у другата или другите страни, а това на свой ред подтиква първата страна да полага нови усилия в тази посока. Така лесно възник­ва порочен кръг, при който надпреварата във въоръжаването започ­ва да получава сама от себе си импулси за ускоряващо се развитие. Затварянето на кръга от положителни преки и обратни връзки, превръща надпреварата в една своеобразна подсистема от взаимоотношения с подчертана специфика и относително самостоятелна динамика. Тъй като включилите се в оръжейната надпревара съперници никога не са напълно сигурни, че противникът не ще ги изпревари, те се стремят да се „презапасят" с въоръжение. Започнала, надпреварата няма краен предел.

Така процесът на неспирно въоръжаване започва да се откъсва от прякото влияние на политическите отношения, а върху вземане­то на отговорни външнополитически решения на противостоящите стра­ни постепенно доминиращо влияние започват да оказват военните, а не политическите ръководства. Дипломацията облича военна униформа. Вместо политическата стратегия да доминира над военната стра­тегия, нещата противоестествено започват да се обръщат и воен­ната стратегия се лишава от политическа мъдрост.

С развитието на високите военни технологии дистанцията между развитите научно и икономически страни, които са основните достав­чици на въоръжения и страните-потребителки, се увеличава. Проекти­рането и производството на най-ефективните, а и все по-скъпи оръжия става достъпно за бързо свиващ се кръг от държави. Ще припомним, че обезпечаването на огромни печалби от военните доставки прави страните-производителки заинтересовани от съществуването на про­тиворечия и конфликти между техните клиенти. Тази надпревара се отразява зле върху стопанското развитие на последните и още повече отваря ножицата на неравностойностите в икономическите равнища. Това не импулсира, а спъва световната търговия и затруднява решава­нето на социалните, продоволствените, здравните и други проблеми у страните-потребителки. Увеличаването на дистанцията между разви­тите и неразвитите страни, между световния Север и Юг, между бога­тите и бедните, още повече усложнява проблемите, като създава нови огнища на противоречия и конфликти. Така се предизвиква затваряне на други порочни кръгове, тъй като конфликтността на свой ред импулсира надпреварата във въоръжаването.

Въпреки че след като се появят в областта на военното производ­ство, много технически новости успешно преминават в гражданската промишленост, оръжейната надпревара силно вреди на научния и тех­ническия прогрес. Заангажира голям научен и производствен потенциал за продукция, предназначена да убива или разрушава. Върху научноизс­ледователската сфера се разпростира свързаната с военното противо­поставяне секретност на научните изследвания и техните резултати. За­почват да се свиват и отношенията в научната и образователната сфера.

И все пак, може би най-зловредната последица от надпреварата във въоръжаването е появата на нови и нови ефикасни средства за масово унищожение в условия на растяща нестабилност на международния ред. Надпреварата увеличава способността на човечеството да се самоуни­щожи.

Научният прогрес, и особено ускоряващият се напредък в областта на военната техника води към поява в международните отношения на още един порочен кръг, при който прогресът в сферата на военната тех­ника започва сам да разрушава собствените си постижения. Утвърждава се тенденция към бързо морално остаряване на въоръженията. Възниква нужда все по-често те да бъдат заменяни с нови, по-съвършени, но и по общо правило и по-скъпи въоръжения.
След Втората световна война и създаването на ООН, на въпросите за спиране на надпреварата във въоръжаването и за договарянето на стъпки за реално разоръжаване бе отделяно значително внимание, както в рам­ките на организацията, така и извън нея. Като възложи на Генералната асамблея на ООН разглеждането на общите принципи за сътрудниче­ството за поддържането на международния мир и сигурност, Уставът на ООН специално отбеляза сред тях принципите относно разоръжаването и регулирането на въоръженията. Значителен напредък до началото на 80-те години обаче не можа да бъде постигнат. А и темповете на ограни­чения и твърде муден напредък далече не съответстваха на темповете на ефективната надпревара във въоръжаването. Възникна тревожна си­туация, при която темповете на дипломацията започнаха катастрофално да изостават след темповете на въоръжаването и развитието на унищо­жителните военни технологии. В тези условия ставаше така, че дори не­големите успехи да се постигне известен напредък в областта на регули­рането на въоръжениятар практически се анулираха от постиженията в развитието на военните технологии.

Като известен успех да се ограничи надпреварата във въоръжаване­то през тези години следва все пак специално да се отбележи договор­ното ограничаване на разпространението на ядреното оръжие и създа­ването на безядрени зони в някои части на света.



Взаимното сдържане и военностратегическото равновесие близо половин век бяха начини да се поддържа световният мир чрез въоръжа­ване. В тях не само нямаше достатъчна степен на сигурност, но сами по себе си те бяха престъпно неморални. Основаваха се на ситуация, при която населението биваше превърнато в заложник на мира. Освен това, сдържането не е единственият начин да се съхранява стабилността на международния мир и сигурността.

С нищо не може да бъде отменена алтернативата пред държавници­те, политиците и дипломатите - „мир и сигурност чрез индивидуално въоръжаване или мир и сигурност чрез колективно разоръжаване". Ра­зоръжаването е другият, при това много по-надежден и по-малко стру­ващ начин за запазването на мира и сигурността в международната сис­тема. Значението му се определя преди всичко от това, че ефективно осъществено, то е единствената материална гаранция за между­народния мир и сигурност: против злоупотребата с военната сила. Не трябва да се подценяват и другите инструменти за подобна защита -политически, икономически и други. Но външнополитическият курс на всяка страна под влияние на вътрешните и политически процеси може да се променя за дни, внезапно и бързо. Единствено разоръ­жаването е в състояние да гарантира военностратегическите от­ношения от внезапни поврати, от изненади и трагични грешки. При ефективно намалени въоръжени сили фактически, реално, материално се снижава възможността на страните да прибягват към тях. Разоръжените страни практически не могат да воюват, а ремилитаризирането им изисква време и не крие изненади.

Гарантирането на мира и сигурността чрез разоръжаване обаче има особеност - за разлика от въоръжаването, разоръжаването не може да се постига едностранно, постига се чрез едновременно двустранно или многостранно балансирано снижаване равнището на въоръженията и въоръжените сили. Освен това, като продукт на конфронтацията, въоръжаването е едностранен процес, който предизвиква аналогична реакция у съперниците и противниците. Съперникът може да бъде принуден да се въоръжава, но той без употреба на оръжието не може да бъде заставен да се разоръжава. Обратно, на въоръжава­нето развитие не е възможно да се предизвика като едностранен акт, дори при най-добра воля. Едностранното разоръжаване може да дебалансира военното равновесие.

Голямата опасност от употребата на ядреното оръжие и обстоятел­ството, че то е притежавано от ограничен брой държавир очерта две пара­лелни линии на усилията, насочени към постигане на разоръжаването:

• от една страна, ядрено разоръжаване

• от друга страна, разоръжаване в сферата на другите, наричани най-често „класически", „обикновени" или „традиционни" въоръ­жения.

Това допълнително усложни процеса и забави неговото развитие.

През средата на 70-те години се оформи още едно направление на усилията да се намали остротата на военностратегическата конфронта­ция и така да се съдейства за ограничаване на надпреварата във въоръ­жаването - договорното въвеждане на мерки за укрепване на доверието (например раздалечаване на въоръжените сили, взаимна информация за военни маневри, размяна на военни наблюдатели и др.).



Преговорите за разоръжаване през тези години очертаха характер­ните за тях трудности в няколко направления:

• Едни от тях бяха свързани с липса на съгласие по въпроса как да се процедира - дали да се пристъпва към пълно и всеобщо или към частично разоръжаване.

• Извънредно трудни се оказаха въпросите, свързани с взаимния контрол. Всяка от страните държеше да разполага с начини да контролира въоръжаването на другата, без да бъде склонна да позволява това на своя противник, поне в степента, в която той би искал да може.

• Различната структура на въоръжените сили, различията във въоръ­женията и асиметрията на въоръженията и въоръжените сили затрудняваха намирането па общи показатели, според които да може да се осъществяват стъпките към разоръжаването, без да се получават едностранни предимства.

• Проблемите ставаха още по-сложни поради недостатък на инфор­мация и прозрачност, налагана отвоенната секретност.

• Много спорове предизвикваше въпросът за онзи предел, до който едно или друго намаляване на въоръжените сили не би увреж­дало на отбранителната способност на някоя от страните.

• Нелесни се оказваха въпросите за темповете и етапите на мер­ките, които следваше последователно да бъдат осъществявани. Впрочем, и самата тази последователност ставаше предмет на раз­личия.

• Трудни за преодоляване проблеми пораждаше обстоятелството, че при въпросите на разоръжаването често се налага едновременно участие и съгласие на много широк кръг страни, а някои от тях изразяваха резерви.

И все пак, основните причини за неуспехите на преговорите за разоръ­жаване през онези години не се състояха толкова в сложността и отговор­ността на проблемите или в несъгласията относно технологията на проце­са. Главните причини бяха политически. Конфронтацията и идеологизирането на външната политика, превръщаха преговорите в политически те­атър, в който страните отиват да преговарят, не защото вярват, че може да се постигне споразумение, а дори и не защото желаят такова споразумение, а за да утвърдят външнополитическия си имидж, неискрено да покажат добра воля, да получат идеологически дивиденти и когато успех не бъде постиг­нат, да прехвърлят политическата отговорност за неуспеха върху другата страна. Не беше без значение и обстоятелството, че всеки неуспех на пре­говорите за разоръжаване откриваше нови равнища на безкрайната спира­ла на въоръжаването, като обезпечаваше и получаването на обществена и парламентарна подкрепа за нови военни кредити. Прояви се парадоксален ефект в международната система, при който поредни неуспехи на прего­ворите за разоръжаване даваха нов тласък на въоръжаването. Значение имаше и обстоятелството, че надпреварата във въоръжаването и произтичащата от това заплаха спома­гаха хегемоните в противопоставените военнополитически съюзи и блоко­ве по-успешно да поддържат в тях съюзната и блоковата дисциплина.

Препятствия за по-значителни стъпки към разоръжаване и от двете страни на желязната завеса между Изтока и Запада произтичаха не само от инерцията на конфронтационното мислене, основано на убеждение­то, че като се постигне решително военно превъзходство може да се вземе връх над противника, на натрупаното недоверие, на идеологичес­ките схеми, при които страните взаимно се гледаха като „империи на злото" или „царство на разбойническия империализъм". Незрими преч­ки поставяше военнопромишленият комплекс, образувал се от сливането на промишлената и военната върхушка от двете страни на желязната завеса.

И все пак, военностратегическата подсистема на международ­ните отношения, която е съществувала през вековете не може да бъде ликвидирана. Тя ще продължи да съществува, защото е необходи­ма. Както вече посочихме, би било твърде опростено и в много отноше­ния невярно убеждението, че военностратегическите отношения са една сфера, където непрекъснато и изключително се подготвят насилието и войната, че те са отношения, от които произтичат само заплахи и нега­тивни влияния. Полезно е отново да се припомни, че военната сила може да бъде предназначена и за отбрана, за борба против агресията, за от­блъскване на въоръжено нападение, за борба за национална независи­мост, за защита на международното право и на справедливостта.



Международното право безусловно признава тези възможности. Това категорично е изразено и в Устава на ООН. Член 51 на устава определя като неотменимо правото на всяка държава да прибягва към индивидуална и колективна самоотбрана срещу въоръжено нападе­ние. Няма пречки страните-членки на ООН да сключват помежду си регионални споразумения или да създават регионални органи за поддържане на международния мир и сигурност, които да са подходящи за действия, в това число и дей­ствия от принудително естество.

В лицето на ООН международната общност също разполага с възмож­ността да прибягва към въоръжената сила за защита на международния мир и сигурност и за противодействие на агресията и тероризма. Организацията може да възлага на членуващи в нея държави да прибягват към действия от военно естество, ако обста­новката изисква това.

Стремежът в условията на растяща взаимозависимост да се установи надежден, основан на правото и справедливостта международен ред, за първи път в края на 80-те години откри възможности и за реално разоръжа­ване. Постигнато бе известно съкращаване на въоръженията, в това число и на стратегически ядрени и ракетни арсенали на САЩ и Русия. Натрупа­ните през толкова десетилетия предубеждения и стереотипи, а и деликат­ността на проблемите, изискват упорита и продължителна работа на дип­ломацията на бившите противници за създаването на международен свят, в който въоръженията и въоръжените сили на държавите да бъдат поддържани само в пределите на една незаплашваща другите разумна достатъчност. За съжаление обаче това все още са възможности, но не и реалности.


  1. Определение на понятието за интеграция в международните отношения. Теоретични модели за интеграцията в международните отношения. Особености на функционалната интеграция: сектори на интеграцията.

В сравнение със съюзите, блоковете, движенията или организациите, интеграцията е много по-развита форма на обединение на две или повече страни. Тя е обединение, което не само създава общност, проявяваща се в международните отношения като самостоятелен субект, следващ собстве­на линия на поведение, но се изразява и в толкова тясно обединение, че се извършва сливане в единен комплекс на национални политически и икономически структури. Докато при съюзите става сливане на цели, докато при организациите става сливане на дейности, при интеграцията става сливане на субекти. Интегриралите се страни запазват самостоятелността и международната си политическа и юридическа субектност, но постигат единство на своите политически и икономически процеси. Създават наднационални органи. Това постепенно води към .хар­монизиране и единство на техните интереси. Доведена докрай, интегра­цията може да създаде структури от конфедеративен и федеративен тип.

Интеграционният процес може да се ограничи само в определена област, например в политическата, икономическата или военната об­ласт, но може изцяло да обхване всички области на живота в участ­ващите страни.

Интеграцията е начин да се отговори на бързо развиващото се международно разделение на труда и на растящата взаимозависимост между различни страни. Тя създава по-широки политически и стопан­ски пространства. В областта на икономическите връзки позволява да се създадат по-обширни пазарни и стопански пространства и чрез това да се осигурят благоприятни условия в конкуренцията с външни­те партньори.

Предпоставките за интеграция могат да възникват естествено, но самото интегриране не се утвърждава стихийно, то е резул­тат от целенасочени решения за създаване на интеграционна общност.

Интеграцията създава едно повече или по-малко изразено институционно сливане на държави, изразено, офор­мено и утвърдено с юридически инструменти.. Тя не възниква стихийно и има ясно изразена политическа и правна форма, защо­то съединява в едно не само поведението и условията на съще­ствуването на субектите, но и самите субекти. Интегрирането създава общи наднационални институционни органи и структури. Поради регионалното си естество, интег­рацията създава общности с външни граници, които отделят образуваните общности от останалия международен свят. Международната интеграция вътрешно, в рамките на създаваните от нея общности, обеди­нява и органично съединява участващите в нея страни, но заедно с това външно ги отделя от онези, които остават отвън. По този начин в една или друга степен тя изтрива вътрешни граници, като едновременно издига ясно очертани външни граници. През 90-те години Шенгенските споразумения на държавите, участва­щи в Европейския съюз много убедително показаха това на стра­ните, които не участваха в съюза. Изграждането на интеграционните общности е много удобно средство да се защитят интереси на интегрира­лите се в единна общност страни по отношение на трети страни или на други интеграционни общности. Интеграцията може успешно да се използва като инструмент за утвърждаване и защита на либералната демокрация и на свобод­ната пазарна икономика, но само в нейните собствени рамки.

Непосредствен резултат от интеграцията е появата на нов правоспособен съставен субект на международни отношения, при това с влия­ние и възможности много по-големи от влиянието и възможнос­тите на която и да е от участващите страни. Непосредствен резултат от ин­теграцията винаги е възникването на нов силов център, а това я прави един от начините да се влияе върху равновесието на сили­те в международната система.

Интеграцията в МО е процес, чрез който се постига едно наднационално състояние, при което по-голямата политическа единица извършва онази работа, която традиционно се извършва от националните правителства – от политическа гледна точка най деликатният проблем е този, свързан с националните интереси. Интеграцията е процес, чрез който политическите действащи лица, единици, образувания, се убеждават, че трябва да прехвърлят очакванията си, политическата си дейност към един нов по-голям център, чиито институции притежават или изискват юрисдикция, която надхвърля рамките на държавите.

Интеграцията е плод на бързо развиваща се взаимозависимост, на необходимост да се разчупят рамките на държавните граници и потребности и да се създават широки политически, икономически и правни пространства, които да осигуряват свободно движение на хората, стоките и услугите. Очаква се процесът да отвори път към развитие на всички страни и да доведе ди разцвета и благосъстоянието на техните жители. С интеграцията се свързват желани да се разпространяват и утвърждават ценностите на демокрацията и пазарната икономика.

Съществуват два основни теоретични модела на интеграция.

Първият модел е федеративният (политически и конституционноправен), при който на основата на бързи конституционни и правни решения се основава федерация или конфедерация и след това се търсят решения на другите въпроси. Типичен пример за този модел са САЩ.

Другият основен модел на интеграция е функционалният. При него категорично се отхвърлят бързите конституционни и правни решения и интеграцията се насочва към отделни сектори на международните отношения.

По отношение на икономическия сектор интеграцията се осъществява в конкретни подобласти:



  • възникване на общи пазари (спомагащи общата икономическа дейност за повишаване на икономическия потенциал, премахване на търговските бариери, свободното движение на стоки, капитали и хора)

  • политика по отношение на селското стопанство – най-тежката и сложна политика, защото е икономическа подобласт, която има особено тясна връзка с запазването на националната идентичност и специфика на отделните държави-членки. Дефинирането на обща политика в тази област е придружено от тежки вътрешнополитически и социални брожения. Колкото е по-слаба икономиката на една новоприета държава, толкова по-бавно и мъчително ще става адаптирането.

  • аграрна политика

  • трудово- правна стандартизация и съответната практика: включва отношения между работодатели и работници, цена на заплащане, труд, норма на експлоатация на работниците, отпуски, почивни дни. Отношението капитал- труд има ключово значение. Без да бъдат уредени тези отношения, интеграционните процеси не могат да се задълбочат .

  • дълбок соц -икон. смисъл на присъединяването е свързан с очакването да има по-висока ефективност в управлението, иначе ще възникне проблем в интегр. процеси.

  • способността да се осигурява достатъчно количество капитал, така че да се реализират процесите, както и да се осигури обща среда за размяна между участващигте в интеграционните процеси банки. Важен индикатор за прогреса на интеграционните процеси е развитието на финансовите институции на интеграционните общност и на валутите

Що се отнася до социалния сектор много е важно изграждането на единна обществена тъкан, взаимодействието между интегрираните народи и споделянето на общи ценности. Социалната област предполага и изисква по-висока степен на взаимна толерантност и на общност.

За развитието на политическия сектор от съществено значение е въпросът за патриотизма и лоялността към нацията и прехвърлянето им на наднационално ниво, което започва да се осъществява до голяма степен, и това се вижда с раждането на нови наднационални институции.

Взаимодействието между отделните сектори на интеграцията се дължи на т.нар. ефект на разпространението, при който при ръст на някой от секторите, това влияе и върху другите сектори.

Типичен пример за функционалния модел на интеграция е ЕС. В областта на сигурността и отбраната НАТО се нуждае от партньор по глобалните въпроси и ЕС е подходящ за това, но общата външна политика между двете интеграционни общности все още е предстояща.


Теоретически модели за осъществяване на интеграцията в МО:

(1)Функционален

(2)Политически или конституционноправен

.


  1. Цели на интеграцията. Предпоставки за осъществяване на интеграцията. Регионални интеграционни общности.

В сравнение със съюзите, блоковете, движенията или организациите, интеграцията е много по-развита форма на обединение на две или повече страни. Тя е обединение, което не само създава общност, проявяваща се в международните отношения като самостоятелен субект, следващ собствена линия на поведение, но се изразява и в толкова тясно обединение, че се извършва сливане в единен комплекс на наднационални политически и икономически структури. Докато при съюзите става сливане на цели, докато при организациите става сливане на дейности, при интеграцията става сливане на субекти. Интегриралите се страни запазват самостоятелността и международната си политическа и юридическа субектност, но постигат единство на своите политически и икономически процеси. Създават наднационални органи. Това постепенно води към хармонизиране и единство на техните интереси. Доведена до край, интеграцията може да създаде структури от конфедеративен и федеративен принцип.

Интеграционният процес може да се ограничи само в определена област, например в политическата, икономическата или военната област, но може изцяло да обхване всички области на живота в участващите страни.



Предпоставките за интеграцията са няколко и зависят както от външната, така и от вътрешната политика на страните.

Едно от най-важните условия за интеграция е наличието на взаимна търпимост на културно равнище.

Друга важна предпоставка е наличието на идентични външнополитически цели и наличие на взаимна изгода за интегриращите се, т.е. едва ли не в каква степен интегрирането ще подпомогне управленските разходи.

За да има интеграция, обаче, трябва да са налице политически контакти както на управленско, така и на индивидуално равнище и в тази връзка споделянето на общи ценности е от изключително значение.

Условие за интеграция е и наличието на сравнително продължителна история на мирни отношения.

Накрая, но не на последно място трябва да са налице „външни условия”, за да се осъществи процеса на интеграция.

Една от първите прояви на икономическа интеграция още преди края на Втората световна война(1943-1944 г.) беше сключването на икономически съюз между Белгия, Холандия и Люксембург, станал основа след края на войната за развита икономическа общност- Бенелюкс.

През 1952 г. влезе в сила договор между Белгия, Италия, Люксембург, Холандия, Франция и ФРГ, който обедини тяхната металургична, железнорудна и каменовъглена промишленост. Възниква т.нар. „Обединение за въглищата и стоманата”. По-късно към съединението се присъединиха Великобритания, Дания, Ирландия и Гърция. Нова стъпка става подписването на през 1957 г. в Рим на договор, създаващ Европейска икономическа общност. По силата на договора, постепенно, на отделни етапи, се формира Общ пазар, като между страните се премахва митническото облагане и количествените ограничения за внос и износ на стоки, по отношение на третите страни се въвежда митническа тарифа и съгласувана търговска политика, създават се условия за свободно движение на работна сила, капитали и услуги, възприема се единна политика в областта на селското стопанство и транспорта. Уеднаквяват се и икономическата, социалната, валутната, инвестиционната политика и се въвежда парично обръщение.

Заедно с Римския договор бе подписан договор, създаващ Евратом (Европейска общност за атомна енергия)- международна организация, установяваща единни за страните правила за внос и преработка на разпадащи се материали, за експлоатация на атомни реактори и електроцентрали и за съвместни изследвания.

През следващите години тези трансформации се сляха, като обединиха в едно своите ръководни органи. Възниква Европейската общност- най-развитото и мощно интеграционно обединение в съвременния свят. Започнала в икономическата сфера, след 70-е години европейската интеграция все повече се превръща и в политическа интеграция, играеща голяма самостоятелна роля в световните политически отношения.

След приемането на единния европейски акт през 1986 г. европейската интеграционна система беше отново всеобхватно реформирана с подписването на Маастрих през 1992 на договор на Европейски съюз. Договорът влиза в сила на 1 ноември 1993 г. и очертава пореден важен етап на интегрирането в Европа, основано както и преди , на структурите и взаимодействията на европейските общности, но допълнено с обща политика в областта на външните отношения и сигурността и сътрудничеството в правосъдието и вътрешните работи. Важна стъпка напред беше отказването на повечето страни от предишните им национални валути и приемането на обща за всички валутна единица „евро”.

През 2003 г. няколко държави в съюза пристъпиха към изграждане на общи, различни от тези на НАТО въоръжени сили за бързо реагиране. Нова роля и нови възможности откри активната политика на Европейския съюз към разширяване чрез включване на нови европейски страни. Особено след свързаните с косовската криза събития на Балканите, с конфликта с Югославия и с войната на оглавена от САЩ коалиция против Ирак, в ЕС намират място тенденции към заемане на самостоятелни външнополитически позиции и към отстояване на европейската идентичност, заедно с поддържането на атлантическата солидарност със САЩ, Канада и НАТО.

Образуването на регионални интеграционни общества в края на XX век се прояви в различни части на света. В сравнение с Европа, тези части не са все още толкова развити, някои от тях са още в процес на изграждане, но като цяло те ясно очертават устойчива тенденция в развитието на международните отношения.

На основата на Латиноамериканската организация за свободна търговия в Южна Америка през 70-е години възниква Латиноамериканската интеграционна общност, поставяща си цел да създаде общ пазар и да развие икономическото сътрудничество между участващите в нея страни (Аржентина, Боливия, Бразилия, Перу, Венецуела, Колумбия, Мексико, Парагвай, Уругвай, Чили и Еквадор).

През 1991 г. Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай създават Южен общ пазар. От 1996 г. към него със статус на асоцииран член се присъединява Чили. Между петте страни съществува зона за свободен обмен като първа стъпка за пълно изграждане на общия пазар.

Зона с голям икономически потенциал е Северноамериканската асоциация за свободна търговия. През 1988 г. САЩ и Канада сключват договор за свободен икономически обмен, а през април 1992 г. е подписан нов договор, с който към NAFTA се присъединява Мексико. Предвижда се пълна либерализация на търговията между трите държави да се осъществи напълно през следващото десетилетие.

С цел да се развие регионалното икономическо сътрудничество, да се утвърди открита интернационална система за търговци, да се стимулира частния сектор в икономиката и да се либерализират инвестициите, през 1989 г. по инициатива на Австралия се формира зоната на Азиатско- тихоокеанското икономическо сътрудничество. В него членуват 19 държави: Австралия, Бруней, Канада, Китай, Кирибати, Малайзия, Маршалови острови, Нова Зеландия, Папуа- Нова Гвинея, Република Корея, Руската федерация (от 1997 г.), Сингапур, САЩ, Тайланд, Филипините, Хонконг и Чили. АПЕЦ взема общите си решения с консенсус. Те имат характер на препоръки. Предвижда се за по- слабо развитите страни зоната да буде напълно формирана до 2020 г.

Целите на интеграцията в МО:

1. централизиране на икономическия и политически потенциал

2. чрез интеграцията да се преодолеят потенциалните конфликти между съседните държави (регионалните конфликти).


Фактори за успешно осъществяване на интеграцията:

1. умелото упражняване на т.нар. междусекторно разпространение (spill over effect)- това зависи от доброто функциониране на институциите (ЕС)

2. нарастване на икономическото взаимодействие- постепенен и елементарен двигател на интеграционните процеси.

3. взаимодействие на елита- дейци, изпращани на работа в общоевропйски институции, да се връщат и да поемат ръководни функции в националните си държави.

4. формиране на регионални групи на интереси по най-различни въпроси, особено такива с неправителствен характер, с което се придава допълнителен ефект при интеграцията.

5. широка обществена подкрепа за интеграцията

6. правен процес- от особено значение са наднационалните институции и решенията, които се взимат от тях..


  1. Източници, същност, структура на международния конфликт.


Същност: Международният конфликт е ситуация, при която едната или двете страни са пристъпили към едностранно решаване на пробле­ма и се опитват да заставят другата страна да приеме условия, които те считат за уместни. Разграничението между кризата и конф­ликта е действието, а не същността на проблема или на спора. При кон­фликта едната или двете страни пристъпват към принудително действие. Когато той избухне, ситуацията коренно се променя. Страните (или ня­коя от тях) не желаят да сътрудничат за намиране на приемливо реше­ние. Стратегията на тяхното поведение започва да се основава на побе­да, а не на споразумение. Принудителните действия невинаги се изразяват в пряко използване на военна сила, но могат да бъдат косвено изпол­звани. Такова може да бъде прибягването към ултимативна заплаха с нейната употреба. Действията могат да бъдат и от политическо, и от икономическо или от правно естество. Обаче най-сериозна е ситуация­та, при която в действие се поставят въоръжените сили на страните.

Три основни направления:

• Автори, принадлежащи към първото направление, разглеждат този тип международни отношения върху световната сцена като естествено и неизбежно явление, чиито корени са заложени в обек­тивното несъвпадане и несъвместимост на много от интересите, определящи поведението на субектите на международните отноше­ния. Според тях, противопоставянето на интереси закономерно поражда конфликтите.

• Други считат, че несъвместимостта на интересите е само предпо­ставка за възможното възникване на конфликти, а решаващо зна­чение има субективният фактор. Хората и техните общества са по природата си агресивни и когато някой се противопостави на техните стремления, възниква конфликт. Някои, по-умерени, счи­тат, че без агресивността изобщо да е присъща на хората и обще­ството, във всички случаи причината за конфликтите се крие в нежелание или неспособност на правителствата да си сътрудничат за намиране на взаимно приемливо решение на възникващи пред тях проблеми.

• Трето направление изследователи намират, че конфликтите винаги са сложно съчетание на обективни и субективни компоненти, тъй като преоценявай­ки гледището си за заетата позиция, страните могат да открият път към сътрудничеството, нужно за намиране на общо решение, макар че и тогава, когато сътрудничеството възникне, то не може да премахне обективното несъвпадане между техните потребно­сти и интереси.

Преобладаващо е гледището, че макар да са чести, конфликтите са ненормално явление в международната система, че те противоречат на нейната цел и че пречат на нормалното й функциониране.



Понятията „конфликт" и „конфронтация" не са еднозначни. Те не трябва да се смесват, макар това често да се прави. Двете явления имат близка връзка. И конфронтацията, и конфликтите деформират междуна­родната система със своя деструктивен характер. Конфликтът е един от факторите, поради които възниква, набира сила и острота конфронтаци­ята. В нейната основа винаги се намира остър сблъсък на конфликтни интереси. Възникнала, тя създава условия за развитието на конфликти. При нея и малките международни противоречия могат да имат много тежки последици. Тя сковава действията на дипломацията за развързване на конфликтните възли. При нея различията между страните бързо и лесно стават остри конфликти, а съществуващите конфликти трудно се преодоляват и решават. При взаимодействието между двете явления решително доминират положителните обратни връзки, които засилват взаимодействията. И на двете е присъща тенденция към ескалация. Вся­ко ново конфликтно противопоставяне засилва конфронтацията, а след това конфронтацията на свой ред активира и изостря конфликтното про­тивопоставяне.

Конфликтите възникват при сблъсък на страните по конкретен проблем. При конфликтите може да доминира и рационалното поведение, насочено към благоприятно за съответната страна решаване на проблем. Не всеки конф­ликт води към конфронтация, а и сама по себе си конфронтацията не предизвиква неизбежно конфликтите. Възникналият в условията на кон­фронтацията конфликт може да се развие бързо и да бъде приключен, но конфронтацията да остане. В много случаи конфликти върху между­народната сцена възникват бързо и протичат много активно, докато кон­фронтацията е трайно състояние на отношенията, което има ниска ди­намика, голяма инерционност, възниква и се развива по-бавно, но за преодоляването му са нужни повече време и повече усилия. От всички емо­ции неприязънта умира най-бавно.

В основата на всеки международен конфликт се намира противоре­чие на интереси. Но не всяко противоречие на интереси предизвиква конфликт. Конфликтните отношения се основават на противоречия на инте­реси, които страните преценяват като първостепенни и ги нами­рат за толкова важни, че са готови да действат по начин, наруша­ващ нормалното им и неконфликтно международно общуване. Зна­чението на интересите, заангажирани в конфликтното отношение, може да бъде различно и това обикновено определя остротата на конфлик­та и мястото, което той ще заеме в общия комплекс на отношения между страните му. Възможно е конфликтът да разруши напълно нор­малните отношения, но също тъй е възможно да се ограничи само в определен сектор на отношенията и страните да запазят нормалното си общуване и дори активното си сътрудничество в други сектори.

Всеки конфликт възпроизвежда някакво противоречие, но го възпро­извежда в много остра форма. Толкова остра, че импулсите за решава­нето му чрез взаимни отстъпки се оказват подтиснати. Противоречието не би довело до конфликт, ако някоя от страните, считайки, че засегна­тият й интерес не е толкова съществен, се окаже готова да отстъпи. От­тук следва, че съществува зависимост между възможността да възникне международен конфликт и твърдостта в позицията на заангажираните в него страни. Но от това не следва, че конфликтите върху световната сцена избухват поради действието само на субективни фактори, и не следва, че те всякога са резултат от неотстъпчиво поведение. Формира­нето на външнополитическите интереси винаги съдържа и силно изразе­ни субективни елементи, тъй като интересите възникват като процес на осъзнаване на потребности. Но заедно с това трябва отново да се при­помни, че независимо от това, интересите не губят обективната си осно­ва, тъй като потребностите са обективни състояния. От това следва само, че неотстъпчивостта на страните, заемането от тях на непримирима по­зиция, е не повече от един от субективните фактори, който допълнител­но усложнява пътя към решение на конфликта. Във всички случаи обаче, твърдата позиция на която и да е от стра­ните, нейната решителна неотстъпчивост предизвиква аналогична реак­ция у другата страна. Обратното влияние на тази реакция на свой ред въздейства върху първата страна. Възниква много опасен затворен кръг от взаимни влияния, който води към засилване на противопоставянето. И все пак, само по себе си осъзнаването на противоречието, на зна­чението на засегнатите интереси или твърдостта на позициит,е не озна­чават неизбежно възникване на конфликтна ситуация. Това са необходи­ми условия, но е потребно още нешо. Международният конфликт се за­ражда като колизия на интереси и би останал пo-скоро само възможен или вероятен, ако развитието бъде спряно на това равнище, ако колизи­ята на интереси не прерасне в колизия на действия, ако не прерасне в конфликтно поведение. Но когато последното стане факт, конфликтът се екстериоризира и така намира формата на своята открита външна проява. Противоречието приема острата си форма то­гава, когато страните или едната от тях предприеме действие, пряко на­сочено към едностранно решаване на противоречието в нейна полза. Ситуацията приема особено сериозен обрат, когато това действие съдържа силови елементи.

Централна, основна, определяща ос на всеки международен конф­ликт е едно двустранно отношение на противоположни интереси. По съще­ство конфликтът винаги е двустранно коифронтационно отношение. Но като негови участници могат да се включат много страни. И когато като страна в конфликт участва някакво множество от субекти, между тях възниква понякога много сложна система от връзки, зависимости и отно­шения, имащи вторичен характер, тъй като произтичат от качеството им на страни в отношението.

Между страните, намиращи се на една и съща страна в основното конфликтно противоречие, се установяват отношения на сътрудниче­ство, единодействие, на фактическо или юридически оформено съю­зяване. Така че в рамките на конфликта възниква сложен и подвижен комплекс, който включва не само отношения на конфронтация и бор­ба, но и отношения на взаимна подкрепа и сътрудничество. Все пак, най-голямо остава значението на основното конфликтно противо­речие. Разрешаването на конфликта винаги е разрешаване на основното конфлик­тно противоречие.



Многообразието на интересите, които могат да бъдат заангажира­ни, води до голямо разнообразие на международните конфликти. Те могат да се развиват в сферата на глобалните отношения и да засягат цялата система, но могат да протичат само в регионални рамки, образувайки местни подсистеми на конфликтни отношения. Могат да са резултат от едностранна агресивна активност на една от страните, може да възник­нат поради двустранна агресивност. Могат да протичат интензивно и остро, но има конфликти, които протичат с различна интензивност дълго време и могат да се отделят в група на „конфликти с ниска интензив­ност" или на „тлеещи конфликти". Такива конфликти задълго създават огнища, които съдържат опасност от внезапна ескалация.

Типологията на международните конфликти е разнообразна. В зави­симост от избрания критерий, конфликтите могат да бъдат отнесени към различни класификационни групи.

Ако за класификационен критерий се избере естеството на конф­ликтния проблем, международните конфликти могат да бъдат :

• териториални

• политически

• дипломатически

• икономически

• етнически

• религиозни

• идеологически и т.н.

Особено остри са териториалните конфликти, но конфликтите на религиозна или идеологическа основа се преодоляват много трудно. Ако критерий е качеството на страните, конфликтите могат да бъдат:

• конфликти, в които и двете страни са държави

• конфликти между неправителствени субекти на международни отношения

• конфликти, в които едната страна е държава (или държави), а дру­гата страна няма това качество, тъй като е неправителствен су­бект на международни отношения

С оглед на средствата, които използват страните една против друга, конфликтите могат да бъдат:

• конфликти, в които страните не прибягват пряко към въоръжена сила

• въоръжени конфликти

С най-тежки последици са въоръжените конфликти. Техните после­дици са тежки не само за страните, но и за цялата международна обш-ност. Международните войни нарушават международния мир и сигур­ност и увреждат много страни, които не участват в конфликта.

Преценявани с оглед на броя на участващите страни и терито­риалния им обхват, конфликтите биват:

• двустранни

• регионални

• глобални

Според скоростта на тяхното протичане, конфликтите могат да бъдат отнесени към модела на:

• конфликти с висока интензивност

• „тлеещи" конфликти, конфликти с ниска интензивност

Конфликтите с ниска интензивност понякога могат да траят десети­летия, променяйки периодично интензивността си.

Теоретиците различават, с оглед връзката мслсду печалбата и за­губата па страните в резултат от конфликта, моделите на:

• конфликти с нулева сума

• конфликти с ненулева сума

За разлика от сътрудничеството, което не може да възникне, да се развива и да се управлява едностранно, без съгласие­то на другата страна, възникването на международния конфликт е ре­зултат от едностранен силов акт, който превръща кризата в ефективен конфликт. Когато това стане, другата страна, дори и да се стреми да избегне конфликта, няма избор за поведение. Встъпва като страна във възникналото конфликтно отношение.

Когато предизвикалата конфликта страна (или предизвикалите кон­фликта страни) е избрала стратегията на победата, конфликтната ситуа­ция се развива по схемата на „игра с нулева сума". Поне в началото такава е стратегията на страната, която пристъпва към насилствени дей­ствия. Другата страна и в това отношение е поставена в безалтернативно положение, защото промяната на схемата предполага сътрудниче­ство, а за сътрудничеството е нужно съгласие за възникването му. И тъй като няма други правила, а желаният резултат е една наложена чрез си­лово надмощие победа, естественият предел на взаимните силови дей­ствия са силовите потенциали на страните. Всяко увеличаване на сило­вия натиск активизира ответните силови усилия на противоположната страна. В тези условия изчерпването на силовите възможности и с това способността успешно да се противопоставя на която и да е от страни­те, означава поражение и победно тържество на другата страна. Последицата е, че във всеки подобен конфликт е заложена естествена тенденция към ескалация. Тя не зависи от величината на страните или от мащаба на конфликта.

Движейки се по възходящата линия на своето развитие, конфликт­ната ситуация, която не зависи от едностран­на воля на страните, става все по-малко управляема. Затова търсенето на изход към прекратяването на международните конфликти е по-успеш­но в началото, отколкото в по-късните етапи на тяхното развитие.

Върху кризисните, а още повече при конфликтните международни отношения, силно влияние обикновено оказва и връзката между вътреш­ната и външната политика, между вътрешнополитическите и външнопо­литическите ситуации, в които се намират страните в конфликта.

Мкар за избухването на конфликтите да е достатъчна едно­странната воля и действие на която и да е от страните, за прекратя­ването им е потребно съгласие и на двете страни. Началото на конфлик­тите се предизвиква с едностранен акт, но те се прекратяват и от тях се излиза само с двустранен акт. Последното изисква особен вид сътруд­ничество между страните, насочено към приемливо и за двете решение. Основателен е изводът на един от бележитите изследователи на между­народните конфликти Джон Бъртън, че възстановяването на комуни­кациите между страните с решаващото условие за намиране на изход от всяка конфликтна ситуация. Обаче сама по себе си кому­никацията не е достатъчна. Тя трябва да бъде и ефективна. Важни усло­вия за това cas:

• Разменяната информация да не се изопачава, да бъде точна и навременна и да се обработва с колкото може по-малко емоции и предразсъдъци

• Да е налице конфиденциален стремеж да се набележат въпроси, относно които да има обща заинтересованост от тяхното реша­ване

• Ако дискусията по тях започне, тя да бъде строго ограничавана само в техните рамки

• Страните добре да разбират, че споразумение ще бъде възможно, само ако всяка от тях бъде заинтересована то да бъде спазвано

• В много случаи дискретността на контактите и преговорите е край­но необходима. Общественото мнение в участващите в прегово­рите страни, под влияние на вкоренили се стереотипи и предраз­съдъци, може да настоява за позиции, които да пречат за постига­не на консенсус или компромис.

• Комуникацията става безполезна, ако страните или дори някоя от тях се води or формулата „Или всичко, или нищо". Тогава един­ственият възможен край на конфликтните взаимодействия е побе­дата на една от страните.

Изключително трудни за контрол са конфликтите, в основата на които са различия, свързани с религии, които са превърнати в идеологии или идеологии, които са превърнати в религии. Такива кон­фликти се основават на догматични и застинали становища, които са слабо свързани с реалностите. Те подтискат нормалната оценка на инте­ресите. Възможностите за конструктивна комуникация в тези случаи биват дълбоко увредени и това пречи за намирането на общ език, дори когато комуникацията не е напълно прекъсната.

Подсистемната обособеност на конфликтите отделя отношенията между намиращите се в конфликта страни от отношенията между дру­гите държави, които са запазили неутралитет. Но конфликтните отно­шения и свързаните с тях взаимодействия на страните се развиват в рам­ките на общата система и затова й влияят неблагоприятно. Могат да вредят на страни, които не участват в тях. Особена опасност представ­лява способността на конфликтните ситуации да предизвикват трудно предвидими и понякога неподдаващи се на контрол верижни реакции в Системата. Обективни последици от тях могат да станат тежки пораже­ния на природната среда, разрушаващи екологичното равновесие. По­ради това, макар ненамесата на третите страни винаги да остава един от ефективните начини за локализиране на конфликтите, третите страни и заедно с това цялата международна общност са заинтересовани от пре­дотвратяването им, а когато са възникнали, заинтересовани са от тяхно­то уреждане и прекратяване.



Под международен конфликт се разбира случай на изостряне на отношенията между две държави, и то крайно изостряне, или между групи държави, което изостряне на отношенията може да бъде породено и от вътрешни, радикални проблеми на държавите.

Под международен конфликт се разбира отклонение от нормалното функциониране на системата, което отклонение е породено от вътрешни за системата причини, поради нарушаване на равновесието в системата между различните структурни равнища.

Определение за международен конфликт – отклонение, породено от вътрешно-системни причини, т.е. причините за конфликта се дължат на събития, случващи се в МО. Отклонение от нормалното, обичайното развитие на МО, което обичайно развитие на МО предполага спазване на нормите, неупотреба на сила и т.н.

Теорията на външната политика под „международен конфликт” разбира остро противопоставяне между външнополитическите интереси на държавите.

Международният конфликт представлява политическо отношение между 2 или повече страни, между 2 или повече участника в МО, в основата на което лежи противоречие. Противоречието може да е от всякакво естество – политическо, икономическо, религиозно. Това политическо отношение между участниците възпроизвежда в остра форма противоречието, което е в основата.

Понятие за международен конфликт:

  • Случай на остро противопоставяне между две или група държави. То е породено от радикални промени за участниците в конфликта.

  • Според други възгледи, международния конфликт (МК) е изкривяване на системата на МО поради вътрешни структурни изменения.

  • Според трети изследователи, МК е противопоставяне, породено от сблъсък на външнополитически интереси на държавите.

  • Друго определение: МК е политическо отношение между субектите на МО и то възпроизвежда в остра форма противоречие.

Структура на международните конфликти – трябва да се изясни кои са участниците, причините (корените) и кой е повода.

1. Участници – могат да бъдат преки и косвени, както и съюзници на участниците в МК.

2. Причини: - да са трайни, постоянни във времето; - внезапно възникнали.

3. Поводи: много и разнообразни са.

Във връзка с участниците трябва да се изясни въпроса с ресурсите - материални, човешки, военни (в какво състояние са и колко бързо могат да бъдат мобилизирани), идеологически (степен на единство на нацията), вътрешнополитически (характера на политическия режим в държавата, политическите лагери), външнополитически (тази държава част ли е от някаква коалиция, блок от световен мащаб, какво е разпределението на силите в коалицията).

Освен ресурсите трябва да се държи сметка за равнището на претенциите на участниците в конфликта. Необходимо е да се анализира, има ли съответствие между ресурсите и претенциите на участниците.




  1. Фази, управление и разрешаване на международния конфликт.

Фази в развитието на един международен конфликт:

1. фаза, в рамките на която се оформят политическите отношения на противоречие.

2. фаза, в която всеки от участниците в конфликта определя целите си, които ще преследва в конфликта; стратегията, която ще прилага.

3. когато в конфликта вече се въвличат и трети за конфликта страни (всеки от участниците задейства съюзниците си)

4. когато се оформя и възниква международна криза (в рамките на 4-тата фаза имаме крайно изостряне на конфликта, но той все още остава в рамките на политическите отношения)

5. поява на военния фактор (правят се демонстрации на военната сила, с която разполагат участниците)

6. фаза на международния военен конфликт.


Фази на международния конфликт: различни възгледи.

Според устава на ООН:



  1. Спорове, които не са от естество да застрашават световния мир и сигурност;

  2. Спорове, чието продължаване застрашава световния мир и сигурност и изискват от световната организация намеса за разрешаването им;

  3. Заплаха за мира;

  4. Нарушаване на мира;

  5. Акт на агресия - само Съвета за сигурност може да ги обяви.

Според Херман Кан има 44 фази, като последните са свързани с ядрена война и унищожение.

Руски учени разглеждат няколко фази: 1. Разногласия. 2. Търкания. 3. Поява на напрежение. 4. Спор. 5. Инцидент. 6. Стълкновение. 7. Военна демонстрация. 8. Ограничена локална война. 9. Широко мащабна война. 10. Световна война.



Каталог: 2017
2017 -> Bbc topGear #159: Най-добрите коли в света!
2017 -> 4 дни/3 нощувки 14. 04. 2017 17. 04. 2017
2017 -> На българска федерация по волейбол
2017 -> Firestone представи губа с дълъг живот Roadhawk е създаден за по-дълготрайно използване
2017 -> Бисер Иванов Райнов “подобряване на корпоративното управление чрез изграждане на базисен модел за вътрешен контрол”
2017 -> Програма по анатомия за студенти от ІІ курс медицина летен семестър 2016/2017 Лектор: Доц д-р Слави Делчев, дм
2017 -> Синхрон медия” оод
2017 -> за нашият клас. Пътуването ще се проведе от (10. 07) до
2017 -> Средно училище „антон попов”-петрич изпитни програми за определяне на годишна оценка на ученици
2017 -> Приложение №2 към чл. 6 Информация за преценяване на необходимостта от овос


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница