Подсистема на военностратегическите отношения. Проблемът за глобалното военностратегическо равновесие и проблемът за контрола над въоръженията и разоръжаването.
Точността изисква този вид подсистемни отношения да се определят не като „военни отношения", а като „военностратегически отношения". Военни са отношенията между воюващи страни. Войната е състояние на международни отношения, което също формира между воюващите страни подсистемно обособени отношения, но то е различно от онова, което се определя като военностратегически отношения. Военностратегическите отношения са отношения в условията на мир. Определящ при тях е стремежът да се постигат стратегически политически цели, като се търси опора във възможностите на военната сила, без тя непосредствено да се употребява. Такова поведение невинаги е израз на агресивност или на друга проява, нарушаваща международноправния и политическия ред, тъй като активността в тази сфера на трансграничните отношения може да се определя и от желанието да не се допусне злонамерено използване на военна сила от евентуален съперник или противник или да се води от склонност да се търсят допълнителни гаранции за международна сигурност. Развиването на отбранителен потенциал от всяка страна е в съответствие с естественото и неотменимо нейно право на индивидуална и колективна самоотбрана против нападение или друго въоръжено посегателство на териториалната й цялост или политическата й независимост.
Тази сфера на отношенията е една от най-чувствителните към промените в международната система. Раймон Арон с основание сравнява международното общество с общество, съставено от субекти, всеки от които ревниво следи някой реален или потенциален съперник да не получи над него силово превъзходство. Нарушаването на военното равновесие дава едностранни предимства, а когато е в полза на голяма и силна държава, открива възможности за установяването на нейната хегемония в регионален или в световен мащаб. Заплахите за сигурността на другите може да изхождат само от големи и силни партньори, малките и слабите не създават такива проблеми.
Въоръжените сили са предназначени да зашитават националните интереси и да гарантират международната сигурност на държавата, също както дипломацията и другите средства на външната политика. Разликата не е в целите, а е в начините, чрез които това се постига. По същество въоръжените сили също са предназначени да служат за постигане на външнополитически цели. Военните структури на държавите поначало са предназначени за действия в сферата на международните отношения.
Тези отношения имат силно изразена специфика, структура, динамика, закономерности, приоритети и фактори, които определят развитието им. При тях резултатите не се постигат нито чрез външнополитически съображения, нито с помощта на сръчни дипломатически комбинации. Решаващото значение и последната дума имат военните фактори -брой и качество на дивизиите, ракетите, авиационните и морските фло-тилии и другите компоненти на военните възможности на държавите. Наред с политическата, икономическата и другите подсистеми, военностратегическите отношения образуват обособена и относително самостоятелна структурна подсистема на международни отношения.
Тези отношения възникват и се формират в съответствие с различните възможности на страните, в случай на употреба на въоръжено насилие да постигат военно превъзходство. Те са винаги политически и почти всякога са междудържавни. Политически са, защото военното превъзходство, потенциално или постигнато реално в току що завършил въоръжен конфликт, никога не е самоцелно. Само по себе си то не обезпечава преимущества и придобивки. Военното превъзходство всякога е средство за постигане на цели, които са извън рамките на чистата военна стратегия. То е средство за постигане на политически цели, и това означава, че войната неизменно остава разновидност на политическите отношения.
Непосредствената употреба на въоръженото насилие в международните отношения, каквато е войната, според класическата формулировка на Клаузевиц не е друго, освен „продължение на политиката с други средства". Различието между мира и войната не е различие в целите, а е различие в средствата за постигането им. Следва също така, че организацията, подготовката и ръководенето на дейностите за поддържане или увеличаване на военния потенциал на всяка страна, също са неделимо свързани с политически цели.
И все пак. въпреки обстоятелството, че състоянието на война е форма на политически отношения, военностратегическата сфера на международни отношения запазва обособеността и относителната си самостоятелност.
Отношенията във военностратегическата подсистема на международни отношения са в тясна връзка и много активно взаимодействат и с другите подсистемни отношения, особено с отношенията на конфликти и войни. Но не бива да се смесват. Свързани са, но са различни. Подсистемата на военностратегическите отношения е структурна подсистема, тя е постоянно съществуващ елемент в международните отношения, докато международните конфликти и войни спорадично формират подсистеми на отношения, които нямат структурно естество. Съществуването на военностратегячески отношения не противоречи на движението, функционирането и развитието на универсалната система на международни отношения. Поддържането на военностратегическите отношения не предполага непременно конфликтност и в тях международното сътрудничество може също да намира естествено и полезно развитие, докато международните конфликти и войните напълно разрушават сътрудничеството. Те са негово категорично и пълно отрицание.
Поради относителната самостоятелност и подсистемна обособеност на военностратегическите отношения, и в тях, подобно на други някои подсистеми, субектите на отношенията могат да имат положение и роля, коренно различаващи се от значението и ролята, които могат да имат в другите подсистеми.
Поведението на субектите в тази подсистема се определя от закономерностите и изискванията на военната стратегия. Тя винаги остава подчинена на политическата стратегия, но специфичните й цели, свързани с постигане или запазване на решаващо превъзходство над въоръжените сили на противника, не са тъждествени с правилата, закономерностите и целите на политическата стратегия.
Функцията на военната сила като гарант на сигурността на държавата, на нейната териториална цялост и политическа независимост е съществена. Държавите, които имат мощни армии са желани партньори и съюзници. Те могат уверено да защитават своите интереси. Обратно на това, слабите във военно отношение страни често са изложени на заплахи и опасности. Все пак те не са в безизходно положение, защото в международната система има много начини и средства военностратегическите отношения да бъдат управлявани и поддържани в благоприятни варианти. Най-често използваните за тази цел средства са военните съюзи, които позволяват да се запълва недостигът на собствена военна сила с военната сила на съюзник или на съюзници. По тази линия на връзка, управлението на военностратегическите отношения на държавите ефективно взаимодейства с дипломацията и с другите средства на външната политика. Умелата дипломация и успешната външна политика могат да влияят върху военностратегическите преимущества на съперниците и евентуалните противници, а дори и да ги лишааат от преимущество.
Колкото и голямо да е значението на военностратегическия потенциал на държавите, неговите възможности не са безгранични. Употребата па военната сила не може да решава всички проблеми и не може да постига всички цели. Тя неизменно остава в рамките на ограниченията на възможностите па силата в .международните отношения, които по друг повод бяха вече разгледани.
Изключително голямо става значението на военностратегическите отношения в условията на международно напрежение и конфронтация.
Икономическите връзки и особено икономическият потенциал на всяка страна имат много голямо значение и за нейния военен потенциал. Поддържането му зависи непосредствено от състоянието на националната икономика.
Практическият опит постоянно потвърждава правилото, че когато военната сила започне да играе водеща роля в международните отношения и отношенията във военностратегическата сфера започнат да доминират, ролята па дипломацията и на приемливите компромиси бива силно ограничена.
От снижаването на конфронтацията и по този начин от снижаване на ролята, която военностратегическите отношения заемат в общия комплекс на международните отношения, са заинтересовани много страни, големи и малки. Но особено са заинтересовани малките страни, защото техните военностратегически възможности са винаги ограничени от обективни обстоятелства: територия, население, материални ресурси и т.н.
Една от най-сериозните последици от развитието на международните отношения във военностратегическата им сфера след втората световна война стана надпреварата във въоръжаването. В продължение на близо половин столетие опитите да се спре този процес и да се постигнат договорености за разоръжаване натрупаха толкова много инициативи и предложения, че с тях започнаха трудно да се справят дори експертите, а идеологизацията на международните отношения и външната политика преместваше тази активност на правителствата от сферата на практическата дейност в сферата на външнополитическата пропаганда. Твърдението на Ханс Моргентау, че разоръжаването е химера, като че намери многократни и убедителни потвърждения. Много изследователи и на Запад, и на Изток изразиха становището, че в условията на социално и идеологически разделен свят въоръженият мир е неблагоприятно и опасно, но неизбежно състояние. Надпреварата във въоръжаването е станала постоянен и неизбежен елемент на следвоенния период.
Надпреварата във въоръжаването изостря политическите отношения и създава препятствия за намиране на взаимноприемливи решения на международните проблеми, дестабилизира военностратегическата обстановка, подкопава взаимното доверие, възлага тежко бреме върху икономиката и забавя нейното развитие, предизвиква структурни социални, политически и икономически деформации. Създава условия в сферата на международните икономически отношения на предна позиция да излезе носещата големи печалби международна търговия с оръжия, която пък на свой ред още повече деформира структурната конфигурация на международната система и открива големи възможности за възникване на трайни огнища на регионални въоръжени конфликти.
Всяка международна надпревара във въоръжаването разкрива тревожни и опасни закономерности. Повишаването на въоръженията и въоръжените сили на всяка от страните неизбежно води към аналогично поведение у другата или другите страни, а това на свой ред подтиква първата страна да полага нови усилия в тази посока. Така лесно възниква порочен кръг, при който надпреварата във въоръжаването започва да получава сама от себе си импулси за ускоряващо се развитие. Затварянето на кръга от положителни преки и обратни връзки, превръща надпреварата в една своеобразна подсистема от взаимоотношения с подчертана специфика и относително самостоятелна динамика. Тъй като включилите се в оръжейната надпревара съперници никога не са напълно сигурни, че противникът не ще ги изпревари, те се стремят да се „презапасят" с въоръжение. Започнала, надпреварата няма краен предел.
Така процесът на неспирно въоръжаване започва да се откъсва от прякото влияние на политическите отношения, а върху вземането на отговорни външнополитически решения на противостоящите страни постепенно доминиращо влияние започват да оказват военните, а не политическите ръководства. Дипломацията облича военна униформа. Вместо политическата стратегия да доминира над военната стратегия, нещата противоестествено започват да се обръщат и военната стратегия се лишава от политическа мъдрост.
С развитието на високите военни технологии дистанцията между развитите научно и икономически страни, които са основните доставчици на въоръжения и страните-потребителки, се увеличава. Проектирането и производството на най-ефективните, а и все по-скъпи оръжия става достъпно за бързо свиващ се кръг от държави. Ще припомним, че обезпечаването на огромни печалби от военните доставки прави страните-производителки заинтересовани от съществуването на противоречия и конфликти между техните клиенти. Тази надпревара се отразява зле върху стопанското развитие на последните и още повече отваря ножицата на неравностойностите в икономическите равнища. Това не импулсира, а спъва световната търговия и затруднява решаването на социалните, продоволствените, здравните и други проблеми у страните-потребителки. Увеличаването на дистанцията между развитите и неразвитите страни, между световния Север и Юг, между богатите и бедните, още повече усложнява проблемите, като създава нови огнища на противоречия и конфликти. Така се предизвиква затваряне на други порочни кръгове, тъй като конфликтността на свой ред импулсира надпреварата във въоръжаването.
Въпреки че след като се появят в областта на военното производство, много технически новости успешно преминават в гражданската промишленост, оръжейната надпревара силно вреди на научния и техническия прогрес. Заангажира голям научен и производствен потенциал за продукция, предназначена да убива или разрушава. Върху научноизследователската сфера се разпростира свързаната с военното противопоставяне секретност на научните изследвания и техните резултати. Започват да се свиват и отношенията в научната и образователната сфера.
И все пак, може би най-зловредната последица от надпреварата във въоръжаването е появата на нови и нови ефикасни средства за масово унищожение в условия на растяща нестабилност на международния ред. Надпреварата увеличава способността на човечеството да се самоунищожи.
Научният прогрес, и особено ускоряващият се напредък в областта на военната техника води към поява в международните отношения на още един порочен кръг, при който прогресът в сферата на военната техника започва сам да разрушава собствените си постижения. Утвърждава се тенденция към бързо морално остаряване на въоръженията. Възниква нужда все по-често те да бъдат заменяни с нови, по-съвършени, но и по общо правило и по-скъпи въоръжения.
След Втората световна война и създаването на ООН, на въпросите за спиране на надпреварата във въоръжаването и за договарянето на стъпки за реално разоръжаване бе отделяно значително внимание, както в рамките на организацията, така и извън нея. Като възложи на Генералната асамблея на ООН разглеждането на общите принципи за сътрудничеството за поддържането на международния мир и сигурност, Уставът на ООН специално отбеляза сред тях принципите относно разоръжаването и регулирането на въоръженията. Значителен напредък до началото на 80-те години обаче не можа да бъде постигнат. А и темповете на ограничения и твърде муден напредък далече не съответстваха на темповете на ефективната надпревара във въоръжаването. Възникна тревожна ситуация, при която темповете на дипломацията започнаха катастрофално да изостават след темповете на въоръжаването и развитието на унищожителните военни технологии. В тези условия ставаше така, че дори неголемите успехи да се постигне известен напредък в областта на регулирането на въоръжениятар практически се анулираха от постиженията в развитието на военните технологии.
Като известен успех да се ограничи надпреварата във въоръжаването през тези години следва все пак специално да се отбележи договорното ограничаване на разпространението на ядреното оръжие и създаването на безядрени зони в някои части на света.
Взаимното сдържане и военностратегическото равновесие близо половин век бяха начини да се поддържа световният мир чрез въоръжаване. В тях не само нямаше достатъчна степен на сигурност, но сами по себе си те бяха престъпно неморални. Основаваха се на ситуация, при която населението биваше превърнато в заложник на мира. Освен това, сдържането не е единственият начин да се съхранява стабилността на международния мир и сигурността.
С нищо не може да бъде отменена алтернативата пред държавниците, политиците и дипломатите - „мир и сигурност чрез индивидуално въоръжаване или мир и сигурност чрез колективно разоръжаване". Разоръжаването е другият, при това много по-надежден и по-малко струващ начин за запазването на мира и сигурността в международната система. Значението му се определя преди всичко от това, че ефективно осъществено, то е единствената материална гаранция за международния мир и сигурност: против злоупотребата с военната сила. Не трябва да се подценяват и другите инструменти за подобна защита -политически, икономически и други. Но външнополитическият курс на всяка страна под влияние на вътрешните и политически процеси може да се променя за дни, внезапно и бързо. Единствено разоръжаването е в състояние да гарантира военностратегическите отношения от внезапни поврати, от изненади и трагични грешки. При ефективно намалени въоръжени сили фактически, реално, материално се снижава възможността на страните да прибягват към тях. Разоръжените страни практически не могат да воюват, а ремилитаризирането им изисква време и не крие изненади.
Гарантирането на мира и сигурността чрез разоръжаване обаче има особеност - за разлика от въоръжаването, разоръжаването не може да се постига едностранно, постига се чрез едновременно двустранно или многостранно балансирано снижаване равнището на въоръженията и въоръжените сили. Освен това, като продукт на конфронтацията, въоръжаването е едностранен процес, който предизвиква аналогична реакция у съперниците и противниците. Съперникът може да бъде принуден да се въоръжава, но той без употреба на оръжието не може да бъде заставен да се разоръжава. Обратно, на въоръжаването развитие не е възможно да се предизвика като едностранен акт, дори при най-добра воля. Едностранното разоръжаване може да дебалансира военното равновесие.
Голямата опасност от употребата на ядреното оръжие и обстоятелството, че то е притежавано от ограничен брой държавир очерта две паралелни линии на усилията, насочени към постигане на разоръжаването:
• от една страна, ядрено разоръжаване
• от друга страна, разоръжаване в сферата на другите, наричани най-често „класически", „обикновени" или „традиционни" въоръжения.
Това допълнително усложни процеса и забави неговото развитие.
През средата на 70-те години се оформи още едно направление на усилията да се намали остротата на военностратегическата конфронтация и така да се съдейства за ограничаване на надпреварата във въоръжаването - договорното въвеждане на мерки за укрепване на доверието (например раздалечаване на въоръжените сили, взаимна информация за военни маневри, размяна на военни наблюдатели и др.).
Преговорите за разоръжаване през тези години очертаха характерните за тях трудности в няколко направления:
• Едни от тях бяха свързани с липса на съгласие по въпроса как да се процедира - дали да се пристъпва към пълно и всеобщо или към частично разоръжаване.
• Извънредно трудни се оказаха въпросите, свързани с взаимния контрол. Всяка от страните държеше да разполага с начини да контролира въоръжаването на другата, без да бъде склонна да позволява това на своя противник, поне в степента, в която той би искал да може.
• Различната структура на въоръжените сили, различията във въоръженията и асиметрията на въоръженията и въоръжените сили затрудняваха намирането па общи показатели, според които да може да се осъществяват стъпките към разоръжаването, без да се получават едностранни предимства.
• Проблемите ставаха още по-сложни поради недостатък на информация и прозрачност, налагана отвоенната секретност.
• Много спорове предизвикваше въпросът за онзи предел, до който едно или друго намаляване на въоръжените сили не би увреждало на отбранителната способност на някоя от страните.
• Нелесни се оказваха въпросите за темповете и етапите на мерките, които следваше последователно да бъдат осъществявани. Впрочем, и самата тази последователност ставаше предмет на различия.
• Трудни за преодоляване проблеми пораждаше обстоятелството, че при въпросите на разоръжаването често се налага едновременно участие и съгласие на много широк кръг страни, а някои от тях изразяваха резерви.
И все пак, основните причини за неуспехите на преговорите за разоръжаване през онези години не се състояха толкова в сложността и отговорността на проблемите или в несъгласията относно технологията на процеса. Главните причини бяха политически. Конфронтацията и идеологизирането на външната политика, превръщаха преговорите в политически театър, в който страните отиват да преговарят, не защото вярват, че може да се постигне споразумение, а дори и не защото желаят такова споразумение, а за да утвърдят външнополитическия си имидж, неискрено да покажат добра воля, да получат идеологически дивиденти и когато успех не бъде постигнат, да прехвърлят политическата отговорност за неуспеха върху другата страна. Не беше без значение и обстоятелството, че всеки неуспех на преговорите за разоръжаване откриваше нови равнища на безкрайната спирала на въоръжаването, като обезпечаваше и получаването на обществена и парламентарна подкрепа за нови военни кредити. Прояви се парадоксален ефект в международната система, при който поредни неуспехи на преговорите за разоръжаване даваха нов тласък на въоръжаването. Значение имаше и обстоятелството, че надпреварата във въоръжаването и произтичащата от това заплаха спомагаха хегемоните в противопоставените военнополитически съюзи и блокове по-успешно да поддържат в тях съюзната и блоковата дисциплина.
Препятствия за по-значителни стъпки към разоръжаване и от двете страни на желязната завеса между Изтока и Запада произтичаха не само от инерцията на конфронтационното мислене, основано на убеждението, че като се постигне решително военно превъзходство може да се вземе връх над противника, на натрупаното недоверие, на идеологическите схеми, при които страните взаимно се гледаха като „империи на злото" или „царство на разбойническия империализъм". Незрими пречки поставяше военнопромишленият комплекс, образувал се от сливането на промишлената и военната върхушка от двете страни на желязната завеса.
И все пак, военностратегическата подсистема на международните отношения, която е съществувала през вековете не може да бъде ликвидирана. Тя ще продължи да съществува, защото е необходима. Както вече посочихме, би било твърде опростено и в много отношения невярно убеждението, че военностратегическите отношения са една сфера, където непрекъснато и изключително се подготвят насилието и войната, че те са отношения, от които произтичат само заплахи и негативни влияния. Полезно е отново да се припомни, че военната сила може да бъде предназначена и за отбрана, за борба против агресията, за отблъскване на въоръжено нападение, за борба за национална независимост, за защита на международното право и на справедливостта.
Международното право безусловно признава тези възможности. Това категорично е изразено и в Устава на ООН. Член 51 на устава определя като неотменимо правото на всяка държава да прибягва към индивидуална и колективна самоотбрана срещу въоръжено нападение. Няма пречки страните-членки на ООН да сключват помежду си регионални споразумения или да създават регионални органи за поддържане на международния мир и сигурност, които да са подходящи за действия, в това число и действия от принудително естество.
В лицето на ООН международната общност също разполага с възможността да прибягва към въоръжената сила за защита на международния мир и сигурност и за противодействие на агресията и тероризма. Организацията може да възлага на членуващи в нея държави да прибягват към действия от военно естество, ако обстановката изисква това.
Стремежът в условията на растяща взаимозависимост да се установи надежден, основан на правото и справедливостта международен ред, за първи път в края на 80-те години откри възможности и за реално разоръжаване. Постигнато бе известно съкращаване на въоръженията, в това число и на стратегически ядрени и ракетни арсенали на САЩ и Русия. Натрупаните през толкова десетилетия предубеждения и стереотипи, а и деликатността на проблемите, изискват упорита и продължителна работа на дипломацията на бившите противници за създаването на международен свят, в който въоръженията и въоръжените сили на държавите да бъдат поддържани само в пределите на една незаплашваща другите разумна достатъчност. За съжаление обаче това все още са възможности, но не и реалности.
-
Определение на понятието за интеграция в международните отношения. Теоретични модели за интеграцията в международните отношения. Особености на функционалната интеграция: сектори на интеграцията.
В сравнение със съюзите, блоковете, движенията или организациите, интеграцията е много по-развита форма на обединение на две или повече страни. Тя е обединение, което не само създава общност, проявяваща се в международните отношения като самостоятелен субект, следващ собствена линия на поведение, но се изразява и в толкова тясно обединение, че се извършва сливане в единен комплекс на национални политически и икономически структури. Докато при съюзите става сливане на цели, докато при организациите става сливане на дейности, при интеграцията става сливане на субекти. Интегриралите се страни запазват самостоятелността и международната си политическа и юридическа субектност, но постигат единство на своите политически и икономически процеси. Създават наднационални органи. Това постепенно води към .хармонизиране и единство на техните интереси. Доведена докрай, интеграцията може да създаде структури от конфедеративен и федеративен тип.
Интеграционният процес може да се ограничи само в определена област, например в политическата, икономическата или военната област, но може изцяло да обхване всички области на живота в участващите страни.
Интеграцията е начин да се отговори на бързо развиващото се международно разделение на труда и на растящата взаимозависимост между различни страни. Тя създава по-широки политически и стопански пространства. В областта на икономическите връзки позволява да се създадат по-обширни пазарни и стопански пространства и чрез това да се осигурят благоприятни условия в конкуренцията с външните партньори.
Предпоставките за интеграция могат да възникват естествено, но самото интегриране не се утвърждава стихийно, то е резултат от целенасочени решения за създаване на интеграционна общност.
Интеграцията създава едно повече или по-малко изразено институционно сливане на държави, изразено, оформено и утвърдено с юридически инструменти.. Тя не възниква стихийно и има ясно изразена политическа и правна форма, защото съединява в едно не само поведението и условията на съществуването на субектите, но и самите субекти. Интегрирането създава общи наднационални институционни органи и структури. Поради регионалното си естество, интеграцията създава общности с външни граници, които отделят образуваните общности от останалия международен свят. Международната интеграция вътрешно, в рамките на създаваните от нея общности, обединява и органично съединява участващите в нея страни, но заедно с това външно ги отделя от онези, които остават отвън. По този начин в една или друга степен тя изтрива вътрешни граници, като едновременно издига ясно очертани външни граници. През 90-те години Шенгенските споразумения на държавите, участващи в Европейския съюз много убедително показаха това на страните, които не участваха в съюза. Изграждането на интеграционните общности е много удобно средство да се защитят интереси на интегриралите се в единна общност страни по отношение на трети страни или на други интеграционни общности. Интеграцията може успешно да се използва като инструмент за утвърждаване и защита на либералната демокрация и на свободната пазарна икономика, но само в нейните собствени рамки.
Непосредствен резултат от интеграцията е появата на нов правоспособен съставен субект на международни отношения, при това с влияние и възможности много по-големи от влиянието и възможностите на която и да е от участващите страни. Непосредствен резултат от интеграцията винаги е възникването на нов силов център, а това я прави един от начините да се влияе върху равновесието на силите в международната система.
Интеграцията в МО е процес, чрез който се постига едно наднационално състояние, при което по-голямата политическа единица извършва онази работа, която традиционно се извършва от националните правителства – от политическа гледна точка най деликатният проблем е този, свързан с националните интереси. Интеграцията е процес, чрез който политическите действащи лица, единици, образувания, се убеждават, че трябва да прехвърлят очакванията си, политическата си дейност към един нов по-голям център, чиито институции притежават или изискват юрисдикция, която надхвърля рамките на държавите.
Интеграцията е плод на бързо развиваща се взаимозависимост, на необходимост да се разчупят рамките на държавните граници и потребности и да се създават широки политически, икономически и правни пространства, които да осигуряват свободно движение на хората, стоките и услугите. Очаква се процесът да отвори път към развитие на всички страни и да доведе ди разцвета и благосъстоянието на техните жители. С интеграцията се свързват желани да се разпространяват и утвърждават ценностите на демокрацията и пазарната икономика.
Съществуват два основни теоретични модела на интеграция.
Първият модел е федеративният (политически и конституционноправен), при който на основата на бързи конституционни и правни решения се основава федерация или конфедерация и след това се търсят решения на другите въпроси. Типичен пример за този модел са САЩ.
Другият основен модел на интеграция е функционалният. При него категорично се отхвърлят бързите конституционни и правни решения и интеграцията се насочва към отделни сектори на международните отношения.
По отношение на икономическия сектор интеграцията се осъществява в конкретни подобласти:
-
възникване на общи пазари (спомагащи общата икономическа дейност за повишаване на икономическия потенциал, премахване на търговските бариери, свободното движение на стоки, капитали и хора)
-
политика по отношение на селското стопанство – най-тежката и сложна политика, защото е икономическа подобласт, която има особено тясна връзка с запазването на националната идентичност и специфика на отделните държави-членки. Дефинирането на обща политика в тази област е придружено от тежки вътрешнополитически и социални брожения. Колкото е по-слаба икономиката на една новоприета държава, толкова по-бавно и мъчително ще става адаптирането.
-
аграрна политика
-
трудово- правна стандартизация и съответната практика: включва отношения между работодатели и работници, цена на заплащане, труд, норма на експлоатация на работниците, отпуски, почивни дни. Отношението капитал- труд има ключово значение. Без да бъдат уредени тези отношения, интеграционните процеси не могат да се задълбочат .
-
дълбок соц -икон. смисъл на присъединяването е свързан с очакването да има по-висока ефективност в управлението, иначе ще възникне проблем в интегр. процеси.
-
способността да се осигурява достатъчно количество капитал, така че да се реализират процесите, както и да се осигури обща среда за размяна между участващигте в интеграционните процеси банки. Важен индикатор за прогреса на интеграционните процеси е развитието на финансовите институции на интеграционните общност и на валутите
Що се отнася до социалния сектор много е важно изграждането на единна обществена тъкан, взаимодействието между интегрираните народи и споделянето на общи ценности. Социалната област предполага и изисква по-висока степен на взаимна толерантност и на общност.
За развитието на политическия сектор от съществено значение е въпросът за патриотизма и лоялността към нацията и прехвърлянето им на наднационално ниво, което започва да се осъществява до голяма степен, и това се вижда с раждането на нови наднационални институции.
Взаимодействието между отделните сектори на интеграцията се дължи на т.нар. ефект на разпространението, при който при ръст на някой от секторите, това влияе и върху другите сектори.
Типичен пример за функционалния модел на интеграция е ЕС. В областта на сигурността и отбраната НАТО се нуждае от партньор по глобалните въпроси и ЕС е подходящ за това, но общата външна политика между двете интеграционни общности все още е предстояща.
Теоретически модели за осъществяване на интеграцията в МО:
(1)Функционален
(2)Политически или конституционноправен
.
-
Цели на интеграцията. Предпоставки за осъществяване на интеграцията. Регионални интеграционни общности.
В сравнение със съюзите, блоковете, движенията или организациите, интеграцията е много по-развита форма на обединение на две или повече страни. Тя е обединение, което не само създава общност, проявяваща се в международните отношения като самостоятелен субект, следващ собствена линия на поведение, но се изразява и в толкова тясно обединение, че се извършва сливане в единен комплекс на наднационални политически и икономически структури. Докато при съюзите става сливане на цели, докато при организациите става сливане на дейности, при интеграцията става сливане на субекти. Интегриралите се страни запазват самостоятелността и международната си политическа и юридическа субектност, но постигат единство на своите политически и икономически процеси. Създават наднационални органи. Това постепенно води към хармонизиране и единство на техните интереси. Доведена до край, интеграцията може да създаде структури от конфедеративен и федеративен принцип.
Интеграционният процес може да се ограничи само в определена област, например в политическата, икономическата или военната област, но може изцяло да обхване всички области на живота в участващите страни.
Предпоставките за интеграцията са няколко и зависят както от външната, така и от вътрешната политика на страните.
Едно от най-важните условия за интеграция е наличието на взаимна търпимост на културно равнище.
Друга важна предпоставка е наличието на идентични външнополитически цели и наличие на взаимна изгода за интегриращите се, т.е. едва ли не в каква степен интегрирането ще подпомогне управленските разходи.
За да има интеграция, обаче, трябва да са налице политически контакти както на управленско, така и на индивидуално равнище и в тази връзка споделянето на общи ценности е от изключително значение.
Условие за интеграция е и наличието на сравнително продължителна история на мирни отношения.
Накрая, но не на последно място трябва да са налице „външни условия”, за да се осъществи процеса на интеграция.
Една от първите прояви на икономическа интеграция още преди края на Втората световна война(1943-1944 г.) беше сключването на икономически съюз между Белгия, Холандия и Люксембург, станал основа след края на войната за развита икономическа общност- Бенелюкс.
През 1952 г. влезе в сила договор между Белгия, Италия, Люксембург, Холандия, Франция и ФРГ, който обедини тяхната металургична, железнорудна и каменовъглена промишленост. Възниква т.нар. „Обединение за въглищата и стоманата”. По-късно към съединението се присъединиха Великобритания, Дания, Ирландия и Гърция. Нова стъпка става подписването на през 1957 г. в Рим на договор, създаващ Европейска икономическа общност. По силата на договора, постепенно, на отделни етапи, се формира Общ пазар, като между страните се премахва митническото облагане и количествените ограничения за внос и износ на стоки, по отношение на третите страни се въвежда митническа тарифа и съгласувана търговска политика, създават се условия за свободно движение на работна сила, капитали и услуги, възприема се единна политика в областта на селското стопанство и транспорта. Уеднаквяват се и икономическата, социалната, валутната, инвестиционната политика и се въвежда парично обръщение.
Заедно с Римския договор бе подписан договор, създаващ Евратом (Европейска общност за атомна енергия)- международна организация, установяваща единни за страните правила за внос и преработка на разпадащи се материали, за експлоатация на атомни реактори и електроцентрали и за съвместни изследвания.
През следващите години тези трансформации се сляха, като обединиха в едно своите ръководни органи. Възниква Европейската общност- най-развитото и мощно интеграционно обединение в съвременния свят. Започнала в икономическата сфера, след 70-е години европейската интеграция все повече се превръща и в политическа интеграция, играеща голяма самостоятелна роля в световните политически отношения.
След приемането на единния европейски акт през 1986 г. европейската интеграционна система беше отново всеобхватно реформирана с подписването на Маастрих през 1992 на договор на Европейски съюз. Договорът влиза в сила на 1 ноември 1993 г. и очертава пореден важен етап на интегрирането в Европа, основано както и преди , на структурите и взаимодействията на европейските общности, но допълнено с обща политика в областта на външните отношения и сигурността и сътрудничеството в правосъдието и вътрешните работи. Важна стъпка напред беше отказването на повечето страни от предишните им национални валути и приемането на обща за всички валутна единица „евро”.
През 2003 г. няколко държави в съюза пристъпиха към изграждане на общи, различни от тези на НАТО въоръжени сили за бързо реагиране. Нова роля и нови възможности откри активната политика на Европейския съюз към разширяване чрез включване на нови европейски страни. Особено след свързаните с косовската криза събития на Балканите, с конфликта с Югославия и с войната на оглавена от САЩ коалиция против Ирак, в ЕС намират място тенденции към заемане на самостоятелни външнополитически позиции и към отстояване на европейската идентичност, заедно с поддържането на атлантическата солидарност със САЩ, Канада и НАТО.
Образуването на регионални интеграционни общества в края на XX век се прояви в различни части на света. В сравнение с Европа, тези части не са все още толкова развити, някои от тях са още в процес на изграждане, но като цяло те ясно очертават устойчива тенденция в развитието на международните отношения.
На основата на Латиноамериканската организация за свободна търговия в Южна Америка през 70-е години възниква Латиноамериканската интеграционна общност, поставяща си цел да създаде общ пазар и да развие икономическото сътрудничество между участващите в нея страни (Аржентина, Боливия, Бразилия, Перу, Венецуела, Колумбия, Мексико, Парагвай, Уругвай, Чили и Еквадор).
През 1991 г. Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай създават Южен общ пазар. От 1996 г. към него със статус на асоцииран член се присъединява Чили. Между петте страни съществува зона за свободен обмен като първа стъпка за пълно изграждане на общия пазар.
Зона с голям икономически потенциал е Северноамериканската асоциация за свободна търговия. През 1988 г. САЩ и Канада сключват договор за свободен икономически обмен, а през април 1992 г. е подписан нов договор, с който към NAFTA се присъединява Мексико. Предвижда се пълна либерализация на търговията между трите държави да се осъществи напълно през следващото десетилетие.
С цел да се развие регионалното икономическо сътрудничество, да се утвърди открита интернационална система за търговци, да се стимулира частния сектор в икономиката и да се либерализират инвестициите, през 1989 г. по инициатива на Австралия се формира зоната на Азиатско- тихоокеанското икономическо сътрудничество. В него членуват 19 държави: Австралия, Бруней, Канада, Китай, Кирибати, Малайзия, Маршалови острови, Нова Зеландия, Папуа- Нова Гвинея, Република Корея, Руската федерация (от 1997 г.), Сингапур, САЩ, Тайланд, Филипините, Хонконг и Чили. АПЕЦ взема общите си решения с консенсус. Те имат характер на препоръки. Предвижда се за по- слабо развитите страни зоната да буде напълно формирана до 2020 г.
Целите на интеграцията в МО:
1. централизиране на икономическия и политически потенциал
2. чрез интеграцията да се преодолеят потенциалните конфликти между съседните държави (регионалните конфликти).
Фактори за успешно осъществяване на интеграцията:
1. умелото упражняване на т.нар. междусекторно разпространение (spill over effect)- това зависи от доброто функциониране на институциите (ЕС)
2. нарастване на икономическото взаимодействие- постепенен и елементарен двигател на интеграционните процеси.
3. взаимодействие на елита- дейци, изпращани на работа в общоевропйски институции, да се връщат и да поемат ръководни функции в националните си държави.
4. формиране на регионални групи на интереси по най-различни въпроси, особено такива с неправителствен характер, с което се придава допълнителен ефект при интеграцията.
5. широка обществена подкрепа за интеграцията
6. правен процес- от особено значение са наднационалните институции и решенията, които се взимат от тях..
-
Източници, същност, структура на международния конфликт.
Същност: Международният конфликт е ситуация, при която едната или двете страни са пристъпили към едностранно решаване на проблема и се опитват да заставят другата страна да приеме условия, които те считат за уместни. Разграничението между кризата и конфликта е действието, а не същността на проблема или на спора. При конфликта едната или двете страни пристъпват към принудително действие. Когато той избухне, ситуацията коренно се променя. Страните (или някоя от тях) не желаят да сътрудничат за намиране на приемливо решение. Стратегията на тяхното поведение започва да се основава на победа, а не на споразумение. Принудителните действия невинаги се изразяват в пряко използване на военна сила, но могат да бъдат косвено използвани. Такова може да бъде прибягването към ултимативна заплаха с нейната употреба. Действията могат да бъдат и от политическо, и от икономическо или от правно естество. Обаче най-сериозна е ситуацията, при която в действие се поставят въоръжените сили на страните.
Три основни направления:
• Автори, принадлежащи към първото направление, разглеждат този тип международни отношения върху световната сцена като естествено и неизбежно явление, чиито корени са заложени в обективното несъвпадане и несъвместимост на много от интересите, определящи поведението на субектите на международните отношения. Според тях, противопоставянето на интереси закономерно поражда конфликтите.
• Други считат, че несъвместимостта на интересите е само предпоставка за възможното възникване на конфликти, а решаващо значение има субективният фактор. Хората и техните общества са по природата си агресивни и когато някой се противопостави на техните стремления, възниква конфликт. Някои, по-умерени, считат, че без агресивността изобщо да е присъща на хората и обществото, във всички случаи причината за конфликтите се крие в нежелание или неспособност на правителствата да си сътрудничат за намиране на взаимно приемливо решение на възникващи пред тях проблеми.
• Трето направление изследователи намират, че конфликтите винаги са сложно съчетание на обективни и субективни компоненти, тъй като преоценявайки гледището си за заетата позиция, страните могат да открият път към сътрудничеството, нужно за намиране на общо решение, макар че и тогава, когато сътрудничеството възникне, то не може да премахне обективното несъвпадане между техните потребности и интереси.
Преобладаващо е гледището, че макар да са чести, конфликтите са ненормално явление в международната система, че те противоречат на нейната цел и че пречат на нормалното й функциониране.
Понятията „конфликт" и „конфронтация" не са еднозначни. Те не трябва да се смесват, макар това често да се прави. Двете явления имат близка връзка. И конфронтацията, и конфликтите деформират международната система със своя деструктивен характер. Конфликтът е един от факторите, поради които възниква, набира сила и острота конфронтацията. В нейната основа винаги се намира остър сблъсък на конфликтни интереси. Възникнала, тя създава условия за развитието на конфликти. При нея и малките международни противоречия могат да имат много тежки последици. Тя сковава действията на дипломацията за развързване на конфликтните възли. При нея различията между страните бързо и лесно стават остри конфликти, а съществуващите конфликти трудно се преодоляват и решават. При взаимодействието между двете явления решително доминират положителните обратни връзки, които засилват взаимодействията. И на двете е присъща тенденция към ескалация. Всяко ново конфликтно противопоставяне засилва конфронтацията, а след това конфронтацията на свой ред активира и изостря конфликтното противопоставяне.
Конфликтите възникват при сблъсък на страните по конкретен проблем. При конфликтите може да доминира и рационалното поведение, насочено към благоприятно за съответната страна решаване на проблем. Не всеки конфликт води към конфронтация, а и сама по себе си конфронтацията не предизвиква неизбежно конфликтите. Възникналият в условията на конфронтацията конфликт може да се развие бързо и да бъде приключен, но конфронтацията да остане. В много случаи конфликти върху международната сцена възникват бързо и протичат много активно, докато конфронтацията е трайно състояние на отношенията, което има ниска динамика, голяма инерционност, възниква и се развива по-бавно, но за преодоляването му са нужни повече време и повече усилия. От всички емоции неприязънта умира най-бавно.
В основата на всеки международен конфликт се намира противоречие на интереси. Но не всяко противоречие на интереси предизвиква конфликт. Конфликтните отношения се основават на противоречия на интереси, които страните преценяват като първостепенни и ги намират за толкова важни, че са готови да действат по начин, нарушаващ нормалното им и неконфликтно международно общуване. Значението на интересите, заангажирани в конфликтното отношение, може да бъде различно и това обикновено определя остротата на конфликта и мястото, което той ще заеме в общия комплекс на отношения между страните му. Възможно е конфликтът да разруши напълно нормалните отношения, но също тъй е възможно да се ограничи само в определен сектор на отношенията и страните да запазят нормалното си общуване и дори активното си сътрудничество в други сектори.
Всеки конфликт възпроизвежда някакво противоречие, но го възпроизвежда в много остра форма. Толкова остра, че импулсите за решаването му чрез взаимни отстъпки се оказват подтиснати. Противоречието не би довело до конфликт, ако някоя от страните, считайки, че засегнатият й интерес не е толкова съществен, се окаже готова да отстъпи. Оттук следва, че съществува зависимост между възможността да възникне международен конфликт и твърдостта в позицията на заангажираните в него страни. Но от това не следва, че конфликтите върху световната сцена избухват поради действието само на субективни фактори, и не следва, че те всякога са резултат от неотстъпчиво поведение. Формирането на външнополитическите интереси винаги съдържа и силно изразени субективни елементи, тъй като интересите възникват като процес на осъзнаване на потребности. Но заедно с това трябва отново да се припомни, че независимо от това, интересите не губят обективната си основа, тъй като потребностите са обективни състояния. От това следва само, че неотстъпчивостта на страните, заемането от тях на непримирима позиция, е не повече от един от субективните фактори, който допълнително усложнява пътя към решение на конфликта. Във всички случаи обаче, твърдата позиция на която и да е от страните, нейната решителна неотстъпчивост предизвиква аналогична реакция у другата страна. Обратното влияние на тази реакция на свой ред въздейства върху първата страна. Възниква много опасен затворен кръг от взаимни влияния, който води към засилване на противопоставянето. И все пак, само по себе си осъзнаването на противоречието, на значението на засегнатите интереси или твърдостта на позициит,е не означават неизбежно възникване на конфликтна ситуация. Това са необходими условия, но е потребно още нешо. Международният конфликт се заражда като колизия на интереси и би останал пo-скоро само възможен или вероятен, ако развитието бъде спряно на това равнище, ако колизията на интереси не прерасне в колизия на действия, ако не прерасне в конфликтно поведение. Но когато последното стане факт, конфликтът се екстериоризира и така намира формата на своята открита външна проява. Противоречието приема острата си форма тогава, когато страните или едната от тях предприеме действие, пряко насочено към едностранно решаване на противоречието в нейна полза. Ситуацията приема особено сериозен обрат, когато това действие съдържа силови елементи.
Централна, основна, определяща ос на всеки международен конфликт е едно двустранно отношение на противоположни интереси. По същество конфликтът винаги е двустранно коифронтационно отношение. Но като негови участници могат да се включат много страни. И когато като страна в конфликт участва някакво множество от субекти, между тях възниква понякога много сложна система от връзки, зависимости и отношения, имащи вторичен характер, тъй като произтичат от качеството им на страни в отношението.
Между страните, намиращи се на една и съща страна в основното конфликтно противоречие, се установяват отношения на сътрудничество, единодействие, на фактическо или юридически оформено съюзяване. Така че в рамките на конфликта възниква сложен и подвижен комплекс, който включва не само отношения на конфронтация и борба, но и отношения на взаимна подкрепа и сътрудничество. Все пак, най-голямо остава значението на основното конфликтно противоречие. Разрешаването на конфликта винаги е разрешаване на основното конфликтно противоречие.
Многообразието на интересите, които могат да бъдат заангажирани, води до голямо разнообразие на международните конфликти. Те могат да се развиват в сферата на глобалните отношения и да засягат цялата система, но могат да протичат само в регионални рамки, образувайки местни подсистеми на конфликтни отношения. Могат да са резултат от едностранна агресивна активност на една от страните, може да възникнат поради двустранна агресивност. Могат да протичат интензивно и остро, но има конфликти, които протичат с различна интензивност дълго време и могат да се отделят в група на „конфликти с ниска интензивност" или на „тлеещи конфликти". Такива конфликти задълго създават огнища, които съдържат опасност от внезапна ескалация.
Типологията на международните конфликти е разнообразна. В зависимост от избрания критерий, конфликтите могат да бъдат отнесени към различни класификационни групи.
Ако за класификационен критерий се избере естеството на конфликтния проблем, международните конфликти могат да бъдат :
• териториални
• политически
• дипломатически
• икономически
• етнически
• религиозни
• идеологически и т.н.
Особено остри са териториалните конфликти, но конфликтите на религиозна или идеологическа основа се преодоляват много трудно. Ако критерий е качеството на страните, конфликтите могат да бъдат:
• конфликти, в които и двете страни са държави
• конфликти между неправителствени субекти на международни отношения
• конфликти, в които едната страна е държава (или държави), а другата страна няма това качество, тъй като е неправителствен субект на международни отношения
С оглед на средствата, които използват страните една против друга, конфликтите могат да бъдат:
• конфликти, в които страните не прибягват пряко към въоръжена сила
• въоръжени конфликти
С най-тежки последици са въоръжените конфликти. Техните последици са тежки не само за страните, но и за цялата международна обш-ност. Международните войни нарушават международния мир и сигурност и увреждат много страни, които не участват в конфликта.
Преценявани с оглед на броя на участващите страни и териториалния им обхват, конфликтите биват:
• двустранни
• регионални
• глобални
Според скоростта на тяхното протичане, конфликтите могат да бъдат отнесени към модела на:
• конфликти с висока интензивност
• „тлеещи" конфликти, конфликти с ниска интензивност
Конфликтите с ниска интензивност понякога могат да траят десетилетия, променяйки периодично интензивността си.
Теоретиците различават, с оглед връзката мслсду печалбата и загубата па страните в резултат от конфликта, моделите на:
• конфликти с нулева сума
• конфликти с ненулева сума
За разлика от сътрудничеството, което не може да възникне, да се развива и да се управлява едностранно, без съгласието на другата страна, възникването на международния конфликт е резултат от едностранен силов акт, който превръща кризата в ефективен конфликт. Когато това стане, другата страна, дори и да се стреми да избегне конфликта, няма избор за поведение. Встъпва като страна във възникналото конфликтно отношение.
Когато предизвикалата конфликта страна (или предизвикалите конфликта страни) е избрала стратегията на победата, конфликтната ситуация се развива по схемата на „игра с нулева сума". Поне в началото такава е стратегията на страната, която пристъпва към насилствени действия. Другата страна и в това отношение е поставена в безалтернативно положение, защото промяната на схемата предполага сътрудничество, а за сътрудничеството е нужно съгласие за възникването му. И тъй като няма други правила, а желаният резултат е една наложена чрез силово надмощие победа, естественият предел на взаимните силови действия са силовите потенциали на страните. Всяко увеличаване на силовия натиск активизира ответните силови усилия на противоположната страна. В тези условия изчерпването на силовите възможности и с това способността успешно да се противопоставя на която и да е от страните, означава поражение и победно тържество на другата страна. Последицата е, че във всеки подобен конфликт е заложена естествена тенденция към ескалация. Тя не зависи от величината на страните или от мащаба на конфликта.
Движейки се по възходящата линия на своето развитие, конфликтната ситуация, която не зависи от едностранна воля на страните, става все по-малко управляема. Затова търсенето на изход към прекратяването на международните конфликти е по-успешно в началото, отколкото в по-късните етапи на тяхното развитие.
Върху кризисните, а още повече при конфликтните международни отношения, силно влияние обикновено оказва и връзката между вътрешната и външната политика, между вътрешнополитическите и външнополитическите ситуации, в които се намират страните в конфликта.
Мкар за избухването на конфликтите да е достатъчна едностранната воля и действие на която и да е от страните, за прекратяването им е потребно съгласие и на двете страни. Началото на конфликтите се предизвиква с едностранен акт, но те се прекратяват и от тях се излиза само с двустранен акт. Последното изисква особен вид сътрудничество между страните, насочено към приемливо и за двете решение. Основателен е изводът на един от бележитите изследователи на международните конфликти Джон Бъртън, че възстановяването на комуникациите между страните с решаващото условие за намиране на изход от всяка конфликтна ситуация. Обаче сама по себе си комуникацията не е достатъчна. Тя трябва да бъде и ефективна. Важни условия за това cas:
• Разменяната информация да не се изопачава, да бъде точна и навременна и да се обработва с колкото може по-малко емоции и предразсъдъци
• Да е налице конфиденциален стремеж да се набележат въпроси, относно които да има обща заинтересованост от тяхното решаване
• Ако дискусията по тях започне, тя да бъде строго ограничавана само в техните рамки
• Страните добре да разбират, че споразумение ще бъде възможно, само ако всяка от тях бъде заинтересована то да бъде спазвано
• В много случаи дискретността на контактите и преговорите е крайно необходима. Общественото мнение в участващите в преговорите страни, под влияние на вкоренили се стереотипи и предразсъдъци, може да настоява за позиции, които да пречат за постигане на консенсус или компромис.
• Комуникацията става безполезна, ако страните или дори някоя от тях се води or формулата „Или всичко, или нищо". Тогава единственият възможен край на конфликтните взаимодействия е победата на една от страните.
Изключително трудни за контрол са конфликтите, в основата на които са различия, свързани с религии, които са превърнати в идеологии или идеологии, които са превърнати в религии. Такива конфликти се основават на догматични и застинали становища, които са слабо свързани с реалностите. Те подтискат нормалната оценка на интересите. Възможностите за конструктивна комуникация в тези случаи биват дълбоко увредени и това пречи за намирането на общ език, дори когато комуникацията не е напълно прекъсната.
Подсистемната обособеност на конфликтите отделя отношенията между намиращите се в конфликта страни от отношенията между другите държави, които са запазили неутралитет. Но конфликтните отношения и свързаните с тях взаимодействия на страните се развиват в рамките на общата система и затова й влияят неблагоприятно. Могат да вредят на страни, които не участват в тях. Особена опасност представлява способността на конфликтните ситуации да предизвикват трудно предвидими и понякога неподдаващи се на контрол верижни реакции в Системата. Обективни последици от тях могат да станат тежки поражения на природната среда, разрушаващи екологичното равновесие. Поради това, макар ненамесата на третите страни винаги да остава един от ефективните начини за локализиране на конфликтите, третите страни и заедно с това цялата международна общност са заинтересовани от предотвратяването им, а когато са възникнали, заинтересовани са от тяхното уреждане и прекратяване.
Под международен конфликт се разбира случай на изостряне на отношенията между две държави, и то крайно изостряне, или между групи държави, което изостряне на отношенията може да бъде породено и от вътрешни, радикални проблеми на държавите.
Под международен конфликт се разбира отклонение от нормалното функциониране на системата, което отклонение е породено от вътрешни за системата причини, поради нарушаване на равновесието в системата между различните структурни равнища.
Определение за международен конфликт – отклонение, породено от вътрешно-системни причини, т.е. причините за конфликта се дължат на събития, случващи се в МО. Отклонение от нормалното, обичайното развитие на МО, което обичайно развитие на МО предполага спазване на нормите, неупотреба на сила и т.н.
Теорията на външната политика под „международен конфликт” разбира остро противопоставяне между външнополитическите интереси на държавите.
Международният конфликт представлява политическо отношение между 2 или повече страни, между 2 или повече участника в МО, в основата на което лежи противоречие. Противоречието може да е от всякакво естество – политическо, икономическо, религиозно. Това политическо отношение между участниците възпроизвежда в остра форма противоречието, което е в основата.
Понятие за международен конфликт:
-
Случай на остро противопоставяне между две или група държави. То е породено от радикални промени за участниците в конфликта.
-
Според други възгледи, международния конфликт (МК) е изкривяване на системата на МО поради вътрешни структурни изменения.
-
Според трети изследователи, МК е противопоставяне, породено от сблъсък на външнополитически интереси на държавите.
-
Друго определение: МК е политическо отношение между субектите на МО и то възпроизвежда в остра форма противоречие.
Структура на международните конфликти – трябва да се изясни кои са участниците, причините (корените) и кой е повода.
1. Участници – могат да бъдат преки и косвени, както и съюзници на участниците в МК.
2. Причини: - да са трайни, постоянни във времето; - внезапно възникнали.
3. Поводи: много и разнообразни са.
Във връзка с участниците трябва да се изясни въпроса с ресурсите - материални, човешки, военни (в какво състояние са и колко бързо могат да бъдат мобилизирани), идеологически (степен на единство на нацията), вътрешнополитически (характера на политическия режим в държавата, политическите лагери), външнополитически (тази държава част ли е от някаква коалиция, блок от световен мащаб, какво е разпределението на силите в коалицията).
Освен ресурсите трябва да се държи сметка за равнището на претенциите на участниците в конфликта. Необходимо е да се анализира, има ли съответствие между ресурсите и претенциите на участниците.
-
Фази, управление и разрешаване на международния конфликт.
Фази в развитието на един международен конфликт:
1. фаза, в рамките на която се оформят политическите отношения на противоречие.
2. фаза, в която всеки от участниците в конфликта определя целите си, които ще преследва в конфликта; стратегията, която ще прилага.
3. когато в конфликта вече се въвличат и трети за конфликта страни (всеки от участниците задейства съюзниците си)
4. когато се оформя и възниква международна криза (в рамките на 4-тата фаза имаме крайно изостряне на конфликта, но той все още остава в рамките на политическите отношения)
5. поява на военния фактор (правят се демонстрации на военната сила, с която разполагат участниците)
6. фаза на международния военен конфликт.
Фази на международния конфликт: различни възгледи.
Според устава на ООН:
-
Спорове, които не са от естество да застрашават световния мир и сигурност;
-
Спорове, чието продължаване застрашава световния мир и сигурност и изискват от световната организация намеса за разрешаването им;
-
Заплаха за мира;
-
Нарушаване на мира;
-
Акт на агресия - само Съвета за сигурност може да ги обяви.
Според Херман Кан има 44 фази, като последните са свързани с ядрена война и унищожение.
Руски учени разглеждат няколко фази: 1. Разногласия. 2. Търкания. 3. Поява на напрежение. 4. Спор. 5. Инцидент. 6. Стълкновение. 7. Военна демонстрация. 8. Ограничена локална война. 9. Широко мащабна война. 10. Световна война.
Сподели с приятели: |