36. Неолиберализма не може да получи масово разпространение, тъй като започва втората световна воина. След нея постепенно се оформят добре изградени неолибера-листични школи в САЩ,Германия, Англия,Франция.
1.В Герамания се развива като офи-циална правителствена доктрина-неолиберали-зма на “Фрайбурската школа”оглавявана от проф.Валтер Ойкен. Школата обединява учени,емигрирали по време на хитлеро-фашизма и ползващи се със славата на антифашисти. Най-видните представители на тази школа организират издаване-то на годишници под найменованието “Ордо”, в които отстояват идейте за едно “соц.паз.стопанст-во”,следват в методологически план идейте на М.Вебер за идеално-типичните конструкции, а в теоретично-научния апарат на неокласицизма.
2.В Англия има силна неолиберална школа. Там работи австриеца Фридрих фон Хайек като ръководител на Лондонската школа. Със съдеиствието на проф. Лионел Робинс пропагахдират идейте на либерализма в твърде близка до класическия либерализъм форма. Хайек критикува т.н. рационалистически конструктивизъм т.е. вярата в разума и способността за създаване на нови форми на обща отганизация. Проф. Хайек проявява изключителна активност в концептуалната критика на социализма. Той предлага може би най-съдържателната либерална критика на “ реалния социализъм” с книгите си “Пътят към робството” и “Пагубна-та самонадеяност”
3. В САЩ са силни позициите на неолиберализма защото това е линията на Чикагската школа, която винаги е била бастион на либерално-то мислене. Също така и неудовлетвореността от кейнсианската икон.политика и неспо-собността на монетари-зма да стане интегрира-ща парадигма, стимулираха развитието на множество неолиберал-ни концепции. Тези концепции или повтарят при новите условия старите либерални догми или търсят пътища за приспособяване на либералната теория на пазара с новите услуги. Такива са привържениците на течението “рационални очаквания” или т.н. РАТЕКС икономисти Лукаш,Съджънт,Уолс и др. Те смятат,че оптимизирането на информацията придава нова стойност на очакванията- те стават рационални и обособа-ни. Неолиберализма има много лица, но не блести оригинални теоретически знания.
|
17. Теоритично несъстоятелно е обединяването на школите които използват субективно-психологическия подход в едно направление под общото наименование Неокласическа школа. Неокласицизмът е типичен само за английския тип маржинализъм, доколкото под маржинализъм разбираме възприемането теорията за пределната полезност във всичките и форми и превъплъщения. Неокласическата школа на Алфред Маршал би следвало да се разглежда като разновидност приложение и превъплъщение при специфични условия на Англия, на теорията и практиката на австрийската школа. Нито Карл Менгер нито Визер или Маркс могат да бъдат разгледани като продължители и обновители на Английската класическа школа. Те са по-скоро нейни критици и противници. Съществуват съществени различия м/у неокласическия икономикс и класическата политическа икономика.
Понятието маржинализъм станало нарицателно за метода на субективно-психологическата школа, всъщност е продукт на ХХв.маржинализма У Рикардо има също толкова маржинализъм колкото и у Джевинс но той е прилаган за други неща. Самата маржиналистка парадигма е резултат от постепенното изчистване и редуциране на теорията за пределната полезност.
Австрийската школа- създателите и най-важните представители на тази школа са: Карл Менгер и Фридрих фон Визер. В теоретико методологически план влиянието на тази школа е огромно. Нейните принципи са възприети и се използват нашироко най-вече в Англия и САЩ. Но това не означава че маржиналната революция е подминала страни като Франция, Италия и Швейцария. Съществува тясна връзка м/у австрийската субективна школа, лозанската школа на Валрас и неговия ученик и наследник- италианеца Вилфредо Парето. Силно е влиянието на тази школа и в Англия където Алфред Маржъл извършва симбиоза м/у елементи на класическата школа и елементи от социалния дарвинизъм, немската историческа школа и методологическите принципи на маржинализма. Безспорен баща на австрийската школа е Карл Менгер /1840-1921г/ Той произхожда от офицерско семейство. Детството му преминава в Западна Галиция. Получава добро образование по юриспруденция. С икономически науки започва да се занимава през 1867г и бързо получава преподавателско място във Виенския университет. Основната му книга е „Основи на учението за народното стопанство”. След 1903г решева да се посвети изцяло на научноизследователска дейност. Субективно-психологическия подход на Менгер и неговите претенции за създаването на чиста и екзактна икономическа наука срещат упорита съпротива в Германия, където доминира историческата школа с нейния афинитет към протекционализъм и активна държавна политика. Основният теоретически принос на Менгер е субективно-психологическото определение на ценността. Според него ценността /разменната стойност/ на стоката се определя от равнището на предлагането а неговите колебания обуславят степента на удовлетворяване на потребностите. Колкото повече са предлаганите блага, толкова по-малка е пределната полезност на всяко едно от тези блага или ценността на всяка единица благо е по-ниска. На практика това е същността на прословутия принцип за намаляващата пределна полезност.
Най-близък съратник на Менгер и виден представител на австрийската школа безспорно е Фридрих фон Визер /1851-1926/ Произхожда от стар аристократичен род. Той придава по-голяма гъвкавост на маржиналистката теория. Негова основна книга „общественото стопанство” получава висока оценка като истински трактат не само в Англия но и в редица страни от Европа и Америка. В желанието си да разшири и обогати собствените си познания фон Визер пътешества из Германия и на място изучава под ръководството на Карл Книс- тогава професор в Хайделбергския университет- постиженията и методологията на немската историческа школа. Очевидно от това време във фон Визер се формира по-обективно и активно отношение към политиката. Не е случайно че именно той разширява обхвата на маржиналния анализ и в/у социологическите аспекти на властта. Фон Визер подчертава значението на емпиричния метод, въпреки дедуктивния характер на икономическата наука. Той въвежда класификацията на благата като стоки за масово потребление, луксозни стоки и междинни стоки- като ценността на всяка от тези групи се определя съответно от пределната полезност. Той има значителен принос за опровержението на вярата на класиците във възможностите на конкуренцията да подържа спонтанния пазарен ред като идеално състояние на икономиката. Той е фактически предшественик на теорията за монополистичната конкуренция, развита по-късно в трудовете на Чембърлейн и Робинсън.
Лозанската школа. Формирането и развитието на лозанската школа за икономическата наука е свързано с дейността на двама видни мъже на науката- основателя на школата Леон Валрас и неговия ученик и последовател- Вилфредо Парето.
Леон Валрас /1834-1910/ е роден във Франция и израства във високонравствено и културно семейство. Баща му е бил професор по философия който е имал и научни интереси в сферата на икономическите теории. Автор е на книга за богатството и стойността с която Валрас се запознава и очевидно получава импулси за професионалната си ориентация. След две годишни занимания с изследователска работа, Валрас публикува научно съчинение против Прудон. Десет години по-късно получава постоянно място в новосформироното котедра по политическа икономия в Лозанския университет. Неговата основна идея за икономическо равновесие заема и до днес важно място в развитието на дискусиите около настоящето и бъдещето на икономическата наука. Остава привърженик на чистата теория. На за разлика от австрийците той има огромни заслуги за математизирането на икономическия анализ. И защитава категорично възгледа че правилността на икономическата теория може да се докаже единствено с помощта на математиката. Безспорно силата на Валрас е в математическата интерпретация на теорията за равновесието. Като един от първооткривателите на пределната полезност, той свързва това понятие с редкостта. Безспорен факт е че Валрас формира лозанската школа която чрез Алфред Маршал оказва значително влияние в/у развитието на икономическата мисъл. Неговата теория за икономическото равновесие носи печата на безсмъртието. Валрас развива своята теория като дедукция на една затворена икономическа система. Той признава че неговата икономическа система е идеална типична конструкция в духа на Веберовата методология. Вторият представител на Лозанската школа е Вилфредо Парето /1848-1923г/ Наследникът на Валрас произхожда от знатен и много богат търговски клан. ПАРЕТО СЪЗДАВА ЛОЗАНСКАТА ШКОЛА КАТО ФУНКЦИОНИРАЩА научна общност. Той привлича към дейността на катедрата и формира енергичен кръг от съмишленици. Но ако това е безспорна негова организационна заслуга- школата отстоява, доразвива и обогатява основните научни идеи и постижения на Валрас. Парето отстоява и талантливо интерпретира Валрасовите уравнения за икономическото равновесие но във всичси останали аспекти на теорията и житейската практика той се различава съществено. Парето изповядва една дребнобуржоазна радикална философия, като заема някакви средни позиции м/у френския социализъм и английския утилитаризъм. Тази негова философия е намерила отражение в широко дискутираната теория за разпределението на доходите, известна като „закона на Парето”. Цялата дискусия която провокира този закон показва че става дума за най-добрият начин за оценка, описание и справедливо управление на разпределението на националния доход.
|
18. Кеймбриджката школа заема особено място в развитието на икономическата теория в края на 19в и първите десетилетия на 20в. основател и най-виден представител на тази школа е Алфред Маршал /1842-1924г/ Неговото основно произведение „принципи на икономикса” е представено във три тома и напълно заслужено се счита за класика в модерната икономическа наука. С това произведение Маршал ознаменува прехода на традиционната политическа икономия към икономикса, утвърдил микроанализа като осев принцип на икономическата теория. Подобно на представителите на австрийската школа, от които Маршал заимства маржинализма, той отдава изключително внимание на поведението на икономическия човек, неговите субективни преценки и поведение, но вече не като отношение м/у субекти на пазарния процес, в условията на съвършена конкуренция.
Икономикса на Маршал е преимуществено микроикономикс и в много отоншения представлява теория за фирмата и нейното функциониране в условията нависокоразвита пазарна икономика. Икономическата наука се превръща в нещо като прагматично ръководство за бизнесмена, с всичките му силни и слаби страни. Респектиращо наситени с множество елементарни и смайващо усложнени графици и матрици, математически модели и прогностичен инструментариум, родените от микроанализа насоки на математизация на икономическото знание далеч превъзхождат своя първоизточник- австрийската субективно-психологическа методология. Това вече не е честа теория за пределните величини, а обърнато към изучаването и управлението на пазарните процеси и действието на пазарните механизми с помощта на математическия инструментариум. В този тип микроанализ триумфира формулата „теорията за цената е теория за пазара и обратно”. Връзката на този тип анализ с класическата школа е преди всичко безусловната преданост към принципите на свободната търговия и свободното предприемачество.
Основното в маршаловата икономическа теория е че се дели на две равнища: като теория на полезността и търсенето и като теория на производителните разходи и предприятието. Маршал е едновременно микроикономист с математическа ориентация и социален дарвинист. Маршал обича да се представя като продължител на на делото на Рикардо- факт който се обяснявас огромната популярност на Смит и Рикардо в Англия. Всъщност неговите възгледи са твърде еклектична смесица от отделни елементи на възгледите на Рикардо, концепциите на австрийската школа и социалният дарвинизъм. В методологичен план Маршал е твърде последователен привърженик на еволюционната теория на Дарвин и дори се опитва да представи икономическото развитие в духа на социалния дарвинизъм. Маршал отлично познава и добре разбира истинският смисъл на австрийската школа. Една от признаваните заслуги на Маршал е въвеждането на категорията „еластичност на търсенето” чрез която се отразява зависимостта м/у величината на търсенето и равнището на цената. Неговаважна заслуга е съмнението във възможностите на съвършената конкуренция и насочването на вниманието към несъвършената, монополистическа конкуренция, която поставя под въпрос много от собствените му постановки. Негова безспорна заслуга е че подготвя появяването на иконометриката, като особен вид математическа икономика.
|
37. Неоконсервативната вълна/връщане към началото/. Нейните представители са водещите американски учени-икономисти Даниел Бел и Ирв. Кристъл. Те говорят за “неоконсервативна революция”, която би следвало да разчисти пътя на нов синтез на ценностите в едно високо развито паз.стопанство. в него вече няма място за традиционна протеста-нтска етика,а “иконо-мически човек, на кои-то се позовават по традиция неолиберали-те е локализиран само в средата на безнесме-ните. Защото по дефи-ниция “ икономичес-кия човек” е активна фигура, а масовия представител на съвременното паз.стоп. е сведен до положение-то на консуматор. Активната фигура е производителя-бизнес-мен. Неоконсерватори-те приемат либерално-капиталистическото общество като база за съчетаване на свободата и полезност-та, но само при условие че то ще бъде обогатено с ценностите на религията и “светия мит на национализма”. По такъв начин те ни предлагат един модел на либерално-капита-листическо паз.стоп, в което “икономическия човек” ще бъде традиционно религио-зен и обогатен от “све-тския национализъм”. Или управлението на неоконсерватизма би изглеждал така: неоконсерватизма= икон.чов.+религия+на-ционализъм.
|
20. Либерализмът като теория и практика изминава труден път на утвърждаване след като Адам Смит положи интелектуалния фундамент за триумфа на свободната търговия. Публикуването на основния труд на Лист „Националната система на политическата икономия” през 1841г дава силен тласък на икономическите изследвания, подплатени със силния по това време философски идеализъм в Германия. Паралелно с историческата школа в юриспруденцията на Густав Хуго и Фридрих Карл фон Савини, бързо се оформя кръгът от икономисти, които споделят правно-историческите концепции на Хуго и Фон Савини. И по специално тяхната теза че в основата на възходящото икономическо развитие стои високият народен дух, подкрепен от съответната политическа институционализация, чрез една действена правна система. Подобно на Лист всички представители на немската историческа школа подчертават изключителната роля на държавата като регулираща сила в икономическия живот. За тях политическата икономия не е теоретична наука, базирана в/у абстрактнологическия метод, а описателна наука. Основното внимание на представителите на тази школа е насочено към критика на основните принципи на Английската класическа школа и оповаване на стопанската история като база за прогнозиране на бъдещото стопанско развитие. Най-важните представители на старата историческа школа са: Вилхелм Рошер, бруно Хилдебранд и Карл Книс. Основател и най-виден представител на тази школа е професорът от Лайпцигският университет Вилхелм Рошер /1817-1894г/. Той е автор на 3 по-значими икономически съчинения „кратък курс по политическа икономия” „основи на националната икономия” и „принципи на политическата икономия”. Но дори и когато използва наименованието „политическа икономия” Рошер си остава верен на националната икономия. Той отрича категорично наличието на общовалидни икономически закони и подчертава значението на „факторите които спомагат за развитието на стопанската дейност”. В определени случай Рошер подчертава значението на сравнителния анализ на достиженията на отделните народи и стопански субекти.
Бруно Хилдебранд /1812-1878г/ е вторият по-значителен представител на старата икономическа школа. Известен е с неговата „Политикономия на настоящето и бъдещето”. Но за разлика от Рошер който е привърженик на компромиса м/у юнкерите и едрите индустриалци т.е отстоява т.нар пруски път към капитализма, Хилдебранд си служи с метода на илюстративния историзъм. Той използва обяснителния историзъм с помоща на които се опитва да формира законите на развитието на икономиката, претенция която влиза в противоречие с възприетия от школата описателен метод. Каръл Книс /1821/1898г/ заема важно място в развитието на школата. Професор в Хайделбергския университет той имо редица публикации по въпросите на паричното стопанство и кредитната експанзия, сред които се откроята трудът му „Пари и Кредит”. Основното му съчинение е „политическата икономия от гледна точка на историческия метод” това е сложна симбиоза м/у критична оценка на различни икономически учения и задачите на националната икономия с характерното за историческата школа отричане на научната абстракция, тъй като в стопанската дейност на хората настъпват непрекъснати изменения. Които следва да се опишат. От тук е и изводът му че икономическата наука има за задача да регулира икономическите явления и процеси в конкретен исторически план.
Новата историческа школа отразява бурния икономически растеж на германия през втората половина на 19 и нарастващата потребност от нови пазари и източници на суровини за новите отрасли на промешлеността и за превъоръжаването на армията, необходима за езна подчертано агресивна колонизаторска политика. Течението наречено нова историческа школа е фактически продължение на идеите на старата историческа школа в новите условия. Това течение е представено от Карл Бюхер, Густав Шмолер и Вернер Зомбарт.
Трудно е да се определи значението на Карл Бюхер /1847-1930г/, като типичен представител още повече като основател на новата историческа школа, за какъвто го сочат някой изследователи. Високо ерудиран учен, историк, икономист, статистик и политически функционер, Бюхер много често изневерява на историко-описателния метод и прави интересни изследвания. Верен на националната икономия той също отхвърля методите на класическата школа като безнадеждно остарели, но свежда стопанството до производството и потреблението на стоки.
Най-типичният и основен представител на новата историческа школа е Густав Шмолер /1838-1917г/. В научно отношение Шмолер е верен на методологическите пренципи на историческата школа.но неговата историческа схема е много по-богата. Тя обхваща 6 стадия – примитивно стопанство, феодално едро домашно стопанство, градско стопанство, регионално, народно и световно стопанство. Интересно е че тази класификация се гради според критерия кой е носителя на политическата власт. Най-противоречива и не особено типична фигура в новата историческа школа е Вернер Зомбарт /1863-1941г/. Основното му съчинение е „Съвременният капитализъм”. От една страна той заиграва с марксизма и дори сътрудничи на социалистическият интернационал. И в същото време омаловажава стойността и повече от категориите на политическата икономия като продукти на чисто мисловния процес. Неговият субективизъм и историзъм го сближават с новата историческа школа. А неговият расизъм го прави удобен за националсоциалистите, при които той продължава университетската си кариера.
Една от най-зрелищните изяви на на немската историческа школа е фамозния „спор за метода”. В който главно Шмолер отговаря на атаките на един от създателите на австийската субективна школа- Карл Менгер,който разкрива „методологическата конфузия” предизвикана от историческата школа в Германия, която според Менгер е пречка за точни научни изследвания.
|
