ЧАСТ ВТОРА. ПИСАТЕЛИ-НОБЕЛИСТИ (20 - 21 ВЕК)

ЧАСТ ВТОРА. ПИСАТЕЛИ-НОБЕЛИСТИ

(20 - 21 ВЕК)

Френският писател Франсоа Мориак (1885-1970) получава Нобеловата награда за 1952 “за дълбоките духовни прозрения и художествената сила, с която прониква в драмата на човешкия живот”. През 1905 Мориак завършва литература в университета в Бордо. Най-значимите му произведения са: “Пустинята на любовта” (1925), “Болката и радостта на християнския живот” (1931), “Черните ангели” (1936), “Това, в което вярвам” (1963).

“Днес, в навечерието на моя живот, аз вече знам окончателния отговор – единствено Иисус Христос е този, който може да успокои радикалната болка, която е в нас. Болката, която е толкова вплетена в човешкото съществуване, че нейната жестокост трае от детството до гроба: мъката от самотата; клатушкащите се сенки на любимите ни хора, които ни напускат и отиват в ужасната мистерия на смъртта; нашата потайна и вечна жажда за безкрайните удоволствия на нашето его.

Нашите сърца ще се освободят от скверните невидими идоли, едва когато разпънем себе си на дървения кръст заедно с Христос, едва когато спрем да храним нашето его и нашите желания, едва когато отдадем себе си изцяло на бедните, нуждаещите се и страдащите членове на Христовото тяло във всяка част на света.” (MAURIAC, Notre Dame, 1964).
2♦ “Бог открива изцяло себе си единствено на онези личности, които са унищожили – в самите себе си и в света – всичко, което препречва пътя на Божествената любов.” (MAURIAC, Notre Dame, 1964, 43).
3♦ “Християнският Бог не иска просто да бъде обичан. Той иска да бъде единственият обект на нашата любов. Той няма да ни позволи да се отклоним от Него дори на една въздишка разстояние. За Християнския Бог всяка друга любов, която не е изразена в Негово име, е всъщност форма на идолопоклонство. Именно това изискване ни изглежда твърде парадоксално; защото е изключително трудно да обичаш едно творение, без да го обожествяваш, а същевременно Бог ни задължава да обичаме всички Негови творения.” (MAURIAC, Dimension Books, 1964, 26).
4♦ “Духовната нечистота ни отделя от Бога. Духовният живот се подчинява на закони, които са също толкова реални, колкото и законите на физичния свят.

Нашата духовна чистота е предусловие за една по-висша любов, за едно притежание, което превъзхожда всички други – притежанието на Бога.” (MAURIAC 1963, 51-52).

“Да обичаме Христос и да обичаме нашите ближни е едно и също нещо; двете заповеди се сливат в една: ‘Истина ви казвам, понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили’.

Тук не става въпрос за някакви предварителни сметки или за очакване на награда в аванс, тук става въпрос за истинска любов.” (FRANÇOIS MAURIAC, “Holy Thursday: An Intimate Remembrance”, Sophia Institute Press, 1991, 44-45).
6♦ “Ако има някаква част от Християнското учение, която хората са отхвърляли с несравним инат, това е вярата, че всички хора и всички раси са еднакво ценни в очите на нашия Отец, Който е на Небето.” (MAURIAC 1978).
7♦ “Мнозинството от християните никога не са отивали отвъд буквата на катехизиса. Те никога не са познавали Бога. За тях думата Бог никога не е имала някакво реално съдържание. Те са абсолютно безпринципни. Христос никога не е присъствал в техния живот.” (MAURIAC 1970).
8♦ “Ние грешим, когато си мислим, че мистиците са необикновени християни. Напротив, те са единствените истински християни. Те изчерпват себе си в търсенето на Бога, точно както сладострастниците изхабяват себе си в търсенето на плътта. Мистиците безспирно желаят да притежават Бога, да бъдат притежавани от Него, да Го обичат. За тях любовта означава да прегърнат Бога с цялото си сърце, да Му се отдадат изцяло и да се опитат да бъдат Негово притежание.” (MAURIAC, Dimension Books, 1964, 26-27).
9♦ “Човекът трябва първо да намрази своя грях – едно изискване, което е много трудно да бъде изпълнено. След това, човекът трябва да реши повече никога да не съгрешава – и това трябва да не е само въпрос на думи, а едно вътрешно решение, чийто единствен съдия е Бог. И накрая, страхът от наказание не е достатъчен, ако човек не е вдъхновен от любовта към Бога. Човекът няма да получи прошка, докато не тръгне по пътя на любовта.” (MAURIAC 1999, ch.5).
♦♦♦♦♦♦♦

28. ТОМАС ЕЛИЪТ, Нобелов лауреат за литература

Английският поет и драматург Т.С. Елиът (1888-1965) е удостоен с Нобеловата награда за 1948 “за своя изключителен новаторски принос към съвременната поезия”. През 1910 той завършва Харвардския университет, където учи философия и литература, и пише своята докторска дисертация. Най-значимите му произведения са: “Пуста земя” (1922), “Убийство в катедралата” (1935), “Идеята за християнско общество” (1939). Според литературната класация на списание “Time” Т.С. Елиът е “поетът на ХХ-ти век”.

“Възможно най-лошото нещо е да защитаваме Християнството, само заради това, че то е полезно, а не заради това, че то е истинно.

Да се доказва правотата на Християнството, само защото то е полезно за нашия морал, е един погрешен ход. Напротив, ние трябва да покажем, че от истинността на Християнството неизбежно произтича истинността на Християнския морал.” (ELIOT 1988, 46).
3♦ “Един християнин може да докаже пред хората истинността на своята вяра по един съвършен начин, само когато заложи реално живота си за нея, а не когато логически анализира причините за своята вяра.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Draper 1992, №599).
4♦ През 1934 Т.С. Елиът пише за лутанията на съвременното човечество между невежеството и знанието – две парадоксални следствия от т.нар. “научно-технически прогрес”:

“Безкраен цикъл от идеи и действия,

безкрайни изобретения, безкрайни експерименти,

те носят знание за движението, но не за покоя,

знание за говоренето, но не за тишината,

знание за словата, и невежество за Божието Слово.

нашето невежество ни води все по-близо до смъртта,

но това е близост до смъртта, а не близост до Бога.
Къде е животът, който изгубихме в живеенето?

Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието?

Къде е знанието, което изгубихме в информацията?

Небесните цикли през тези двадесет века

ни водят все по-далеч от Бога и все по-близо до смъртта.” (ELIOT 1934).
5♦ В “Идеята за християнско общество” Елиът пише: “Ние трябва да се отнасяме към Християнството с много повече интелектуално уважение, отколкото сме свикнали. Ние трябва да се отнасяме към Християнството като към учение, което акцентира върху мисленето, а не върху чувствата. Ако наистина започнем да се отнасяме по този начин, следствията ще са прекалено сериозни, за да могат да бъдат приети от всички. Защото, когато Християнската вяра е не само почувствана, но и промислена, тя води до практически резултати, които съвсем не са удобни за всеки.” (ELIOT 1988, 6).
6♦ “Разделението между онези, които приемат и онези, които отричат Християнското учение, е според мен най-дълбокото разделение между човешките същества.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Yancey 1999, 88).
7♦ “Нашето време е покварено, цялата съвременна литература е покварена от безбожието.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Ozick 1989, 151).
8♦ “Защо хората трябва да обичат Църквата? Защо трябва да обичат нейните закони?

Защото Църквата им говори за живота и смъртта, и за всичко друго, за което те биха искали да забравят.

Защото Църквата е нежна там, където те биха били твърди, и е твърда там, където те биха били мекушави.” (ELIOT 1934).
9♦ Ето как Елиът си представя некролога на ХХ-ти век:

“Тук живяха свестни и безбожни хора. Техният единствен паметник е един асфалтов път и хиляди изгубени топки за голф.” (ELIOT 1934).

“Целта на безспирната индустриализация е да създаде маси от хора от всички класи, откъснати от традицията, отчуждени от религията и податливи на масови внушения – с други думи, да създаде тълпа. А една тълпа няма да бъде по-малко тълпа, ако тя е добре нахранена, добре облечена, добре окъщена и добре дисциплинирана.” (ELIOT 1988).

Британският поет и прозаик Ръдиард Киплинг (1865-1936) е удостоен с Нобеловата награда за 1907 “за изключителната си проницателност, оригиналността на въображението, богатството на идеи и забележителния си талант на разказвач”. До 1907 Киплинг създава 17 тома с разкази, 4 романа и стотици стихотворения. Основните му произведения са: “Книга за джунглата” (1894), “Ким” (1902), “Ирландската стража във Великата война” (1923) и автобиографията “Нещо за мен” (1936).

Не за нас, о Боже,

да бъдат възхвалата и славата

за всяко дело, слово или можене;

да сложиш корона или позоряща стигма

върху всяко дело или мъдростта,

които човекът сам е постигнал.

и че покриваме с величествен воал

онзи шум, който Слава наричаме,

и Златото – онази мръсна кал.

хиляди горещи и безбожни дни,

но в нашите сърца признаваме,

че слава заслужаваш само Ти!

наш Създател, Съдия и Приятел си Ти,

само за Твоята прошка бленуваме,

не ни отхвърляй и ни прости.

че всички наши пътища са жалки,

че слава заслужаваш само Ти! –

Non nobis Domine!

(KIPLING 1934, ‘Non nobis Domine!’, in “A Choice of Kipling’s Verse”, T.S. Eliot – editor; London, Faber and Faber, 1963, 257-258 ).

помогни ни, ние просим от Тебе съвет,

за да можем да градим навеки

Твоето чисто наследство, Твоя завет.

и на радост, в която няма горчиво зрънце,

и на прошка, лишена от мисли злостни,

и на любов към всички под нашето слънце!”

(КИПЛИНГ, цитиран в “A Choice of Kipling’s Verse”,

T.S. Eliot – editor; London, 1963, 272-273).
3♦ В своята статия “Религията на Ръдиард Киплинг” Дж.Т. Съндърланд пише: “Аз смятам, че Киплинг има религиозно послание към нашето време. Неговите стихотворения извират от дълбините на душата му и са насочени директно към съвестта и религиозната жажда на хората. Бог говори на света чрез различни гласове. Аз мисля, че един от тях е гласът на Киплинг.” (SUNDERLAND 1899, 607-608).
4♦ “Сега моят жизнен път приключва и аз очаквам своето възмездие. Иисусе, когато застана пред Твоя трон заедно с онези, които съм приближил до Бога, моля Те, възкреси и мен самия.” (КИПЛИНГ, цитиран в Wilson 1978, 340).
5♦ “Носете свойто бреме!

С търпение в гръдта

гнева си обуздайте,

смирете Гордостта!

с език открит и смел

засейте чужда нива,

гонете чужда цел!

Не чакайте мъзда!

Не крийте страх и слабост

под плаща ‘Свобода’.

въздишка, вик, въпрос

диваците ще съдят

за вас и за Христос.”

(КИПЛИНГ 1992, 12-13; из “Бремето на белия човек”)
♦♦♦♦♦♦♦

30. АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН, Нобелов лауреат за литература

Руският писател Александър Солженицин (род. 1918) е удостоен с Нобеловата награда за 1970 “за моралната сила, с която той поддържа живи традициите на руската литература”. През 1941 той завършва университета в Ростов, където учи математика и физика, и същевременно завършва задочно Института по философия, литература и история в Москва. Заради критиките си срещу съветския диктатор Сталин, през 1945 Солженицин е осъден на 8 години затвор, а впоследствие е изселен в Сибир. В затвора Солженицин приема Християнството, благодарение на своите разговори с Борис Корнфелд – еврейски лекар и християнин. Най-известните произведения на Солженицин са: “Един ден на Иван Денисович” (1962), “Първият кръг” (1968), “Ракова болница” (1969). През 1973 КГБ конфискува ръкописа на “Архипелаг ГУЛАГ” – произведението, което поставя началото на края на Съветската империя. През 1974 Солженицин е арестуван, обвинен в държавна измяна и експулсиран в Германия. От 1976 той живее и твори в САЩ. През 1994 Солженицин се завръща в Русия, където живее и до днес.

В трудните мигове, когато мислите ми станат объркани и боязливи, когато осъзнавам, че дори най-светлите хора не могат да погледнат по-надалеч от тази нощ и не знаят какво ще правят утре, Ти ми изпращаш ясна увереност, че си тук и че ще направиш така, че не всички пътища пред Доброто да бъдат затворени.” (СОЛЖЕНИЦИН, цитиран в Burg and Feifer 1972, 189).

“Спомням си, че преди повече от половин век, когато бях дете, старците си обясняваха големите нещастия, които сполетяха Русия, с думите: ‘Хората забравиха Бога; ето защо ни сполетя всичко това’.

Оттогава, вече почти 50 години, аз изследвам историята на комунистическата революция в Русия. През това време прочетох стотици книги, събрах стотици лични свидетелства и вече съм написал осем тома, опитвайки се да разчистя отломките от този революционен катаклизъм. Но ако днес ме накарат да формулирам възможно най-кратко главната причина за тази унищожителна революция, която погълна 60 милиона души от нашия народ, аз не бих могъл да се изразя по-точно, освен да повторя: ‘Хората забравиха Бога; ето защо ни сполетя всичко това’.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36; виж също Solzhenitsyn 1983, 874).
3♦ “Анализирайки Френската революция и нейната кипяща омраза към Църквата, Достоевски стигна до извода, че ‘всяка революция неизбежно започва с атеизъм’. Това е абсолютно вярно. Но светът никога не е виждал толкова организирано, военизирано и радикално злонамерено безбожие като това, което е практикувано от Марксизма. Главната движеща сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога; тази омраза е в сърцето на марксистко-ленинската психология и е много по-опасна от всички техни икономически и политически програми. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или маловажна част от идеологията на Комунизма; атеизмът не е следствие от Комунизма, а е негов фундамент.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36).
4♦ “През 20-те години на ХХ-ти век в Съветска Русия бяхме свидетели на една безспирна процесия от жертви и мъченици сред Православното духовенство. Много архиепископи и епископи бяха екзекутирани. Десетки хиляди свещеници, монаси и монахини, притискани от комунистите да се отрекат от Словото Божие, бяха изтезавани и убивани в затворите, заточени в концлагери, изселвани в безлюдната Сибирска тундра, а някои в последните дни от живота си бяха изхвърлени на улицата без храна и подслон. Всички тези християни-мъченици непоколебимо отиваха на смърт заради вярата си. Само малцина се пречупиха под натиска на комунистите. Достъпът до Църквата беше блокиран за десетки милиони християни; на тях им беше забранено да възпитават децата си според Православната Вяра. Религиозните родители бяха изтръгнати от своите деца и бяха хвърлени в затворите, докато децата им бяха отклонени от Вярата чрез мерзки заплахи и лъжи.

Вярно е, че милиони наши сънародници бяха покварени и духовно осакатени от официално наложения атеизъм, но все пак десетки милиони останаха верни на Християнската вяра; те не можеха да изразят своята вяра единствено заради външния натиск, но както винаги се случва по време на религиозни гонения и преследвания, съзнанието за Бога в моята страна достигна огромна сила и дълбочина.

Точно в това аз виждам зората на надеждата: защото няма значение, че Комунизмът се ежи заплашително с танкове и ракети, няма значение какви територии от нашата планета е завладял той; Комунизмът е обречен и той никога няма да победи Християнството.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36).
5♦ В своята Харвардска реч (1978) Солженицин твърди, че всички съвременни медии насаждат невежество и агресивност у хората, чиито “божествени души се пълнят с клюки, безсмислици и празнословия”:

“Днешните медии се превърнаха в най-голямата сила в Западните общества. Четвъртата власт – медиите – е много по-могъща от другите три власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. При това положение човек се пита: чрез какъв закон е била избрана тази четвърта власт и в крайна сметка пред кого е отговорна тя?” (SOLZHENITSYN 1978).

Немският писател Херман Хесе (1877-1962) е удостоен с Нобеловата награда за 1946 “за своето вдъхновено творчество, което посредством съвършената си стилистика представя класическите хуманистични идеали”. Най-известните му произведения са: “Сидхарта” (1922), “Степният вълк” (1927), “Нарцис и Голдмунд” (1930), “Игра на стъклени перли” (1943). През 60-те години на ХХ-ти век Хесе се превръща в култова фигура за интелектуалците в Европа и Америка.

“Ти трябва да се оставиш да бъдеш отнесен от Бога, както облаците в небето. Не трябва да се съпротивляваш. Бог съществува в твоята съдба така, както съществува в тези планини или в онова езеро. Много е трудно да се разбере всичко това, защото човекът все повече и повече се отдалечава от Природата и така, все повече се отдалечава от самия себе си.” (ХЕСЕ, цитиран в “C.G. Jung and Hermann Hesse: A Record of Two Friendships”, Miguel Serrano, New York, Schocken Books, 1966, 10).

Бог, в когото трябва да вярваме, живее и в нас; а онези, които казват ‘Не’ на себе си, са неспособни да кажат ‘Да’ на Бога.” (ХЕСЕ, цитиран в Gellner 1997, Vol.1).

Тогава не разбирах, че да бъдеш религиозен всъщност означава да имаш радостен и здрав дух.” (ХЕСЕ, цитиран в Gellner 1997, Vol.1).

Френският философ Анри Бергсон (1859-1941) печели Нобеловата награда за 1927 “за своите жизнеутвърждаващи идеи и за изключителното майсторство, с което те са представени”. Основните му произведения са: “Опит върху непосредствените данни на съзнанието” (1889), “Материя и памет” (1896) и “Творческата еволюция” (1907). Бергсон защитава докторат по философия в Парижкия университет; той е професор по философия в Колеж дьо Франс. В последните години на своя живот Бергсон е силно повлиян от християнския мистицизъм, който става главна тема в неговото фундаментално произведение “Двата източника на морала и религията” (1932).

“Моите размишления, изложени в книгата ми ‘Опит върху непосредствените данни на съзнанието’, осветляват факта на свободата, моята книга ‘Материя и памет’ сочи директно, надявам се, към реалността на Духа, а книгата ми ‘Творческата еволюция’ представя акта на Творението като факт.

От всичко това ясно се очертава идеята за един творящ и свободен Бог – Създател както на Материята, така и на Живота; един Бог, чиято творческа дейност е продължена от самия Живот чрез еволюцията на видовете и чрез създаването на човешките същества.” (БЕРГСОН, цитиран в “Bergson and His Philosophy” by J.A. Gunn, London, Methuen & Co., 1920, ch.11).
2♦ Бергсон смята, че Бог е един безспирно творящ център, от който излитат многобройни светове, подобни на нашия:

“Аз говоря за един център, от който световете избликват така, както фойерверките се разлитат от общия сноп; в действителност, аз не си представям този център като нещо статично, а като един вечно бликащ извор. Дефиниран по този начин, Бог няма нищо общо с покоя и пасивността; Бог е безспирен Живот, Действие, Свобода.” (HENRI BERGSON, “Creative Evolution”, New York, Henry Holt and Company, 1911, 248).

“Действително, мистиците са единодушни в свидетелството си, че Бог има нужда от нас така, както ние имаме нужда от Него. Защо сме Му нужни, ако не, за да ни обича? До този извод стига философът, който се придържа към мистичния опит. За философа сътворението се явява Божие начинание, целящо да създаде творци и помощници на Бога, достойни за Неговата любов.” (BERGSON 1935, ch.3).

Самият Христос може да бъде смятан за последовател на израилевите пророци. Няма съмнение, че Християнството е дълбока трансформация на Юдаизма. Казвано е много пъти: Юдаизмът – една все още предимно национална религия, е била заместена от Християнството – религия, способна да стане световна. Един Бог, Който несъмнено се е отличавал от всички останали по своята справедливост и мощ, но чиято мощ се е упражнявала в полза на Неговия народ, а справедливостта засягала преди всичко подчинените Нему, е бил наследен от Бога на любовта, Който обича цялото човечество.” (BERGSON 1935, ch.3).

Сър Уинстън Чърчил (1874-1965) – британски държавник и историк – получава Нобеловата награда за 1953 “за своите забележителни исторически и биографични трудове, както и за блестящите си речи, защитаващи вечните човешки ценности”. Чърчил учи в Хароу и Кралския военен колеж в Сандхърст. Основните му произведения са: “Световната криза” (4 тома, 1923-1929), “Втората световна война” (6 тома, 1948-1953), “История на англоезичните народи” (4 тома, 1956-1958). Чърчил е бил два пъти министър-председател на Великобритания преди и след Втората световна война.

“Тук аз се обръщам не само към онези, които се радват на утехата и даровете, получени от Богооткровената религия, но също и към онези, които посрещат самотно ударите и мистериите на съдбата. Пламъкът на Християнския морал е все още нашият най-велик водач. Да го съхраним и да го обичаме е нашата първостепенна задача както в духовния, така и в материалния живот. Изпълнението на духовния ни дълг в нашия ежедневен живот е изключително важно за оцеляването ни. Само ако изпълним този дълг по един съвършен начин, можем да се надяваме, че ще се справим с проблемите на този свят, а и не само на този свят.

Само когато сме единни, ние сме силни. Нека тогава да вървим заедно напред в изпълнението на нашата мисия и нашия дълг, страхувайки се единствено от Бога и от нищо друго.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, page 7807).
2♦ “Ние наистина трябва да сме бдителни, наистина трябва да сме твърди и да пазим принципите, в чиято справедливост вярваме; и нека с търпение и кураж да работим за деня, в който хората по цялата земя ще отхвърлят всички свои съзнателни и несъзнателни зли стремежи. Едва тогава ние ще можем заедно да се насладим на свободата и на благословенията, които Бог е благоволил да дари на човешката раса.” (CHURCHILL 1974, Vol.VIII, 8607).
3♦ “Преди всичко ние вярваме, че Вселената е управлявана от едно Всемогъщо Същество; ние вярваме, че съществува една върховна морална цел, според която всички наши деяния ще бъдат съдени.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, 7650).
4♦ “Има един елемент, който винаги трябва да присъства в нашата образователна система. В нашата страна има свобода на мисълта, както и свобода на съвестта. Ние винаги сме били образец за религиозна толерантност. Но също толкова важен е и фактът, че религията е гранитна основа в живота и характера на британския народ; благодарение на религията ние изградихме нашите надежди и отхвърлихме нашите страхове. Този религиозен елемент завинаги трябва да остане в нашите училища.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, 6762).
5♦ В своята Харвардска реч (6 септември 1943) Чърчил заявява:

“Ако ние сме единни, нищо не е невъзможно. Ако ние сме разединени, всички ще пропаднем…

Нека да се издигнем до абсолютния предел на нашия дълг и на нашите възможности, и нека да благодарим на Бога за духовните награди, които ни е дарил, в отговор на това, че сме Му служили храбро и предано.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, 6827).
6♦ “Пламъкът на Християнския морал е все още наш върховен водач. Съживяването и осъществяването на този морал е една реална необходимост както в духовната, така и в материалната сфера. Това е най-важната ни цел за бъдещето. Да въплътим Християнския морал в нашия живот е последната и най-велика повеля, която някога сме получавали.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, 7645).
♦♦♦♦♦♦♦

34. ИВО АНДРИЧ, Нобелов лауреат за литература

Сръбският писател Иво Андрич (1892-1975) получава Нобеловата награда за 1961 “за епическата сила, с която проследява темите и рисува човешките съдби от историята на своята страна”. След Първата световна война Иво Андрич учи философия и филология в университетите в Загреб, Виена, Краков и Грац, където през 1923 г. защитава докторската си дисертация. Най-значимите му произведения са: “Ex Ponto”, “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника” и “Прокълнатият двор”. Дълги години Андрич живее като дипломат в Рим, Мадрид, Женева и Берлин.

“Живейте и се борете, както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.

Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.” (АНДРИЧ 1992, 37).
2♦ “Хвала Ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт; нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката им, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.” (АНДРИЧ 1992, 94).
3♦ “Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като Божия мисъл на земята.” (АНДРИЧ 1992, 71).
4♦ “Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.” (АНДРИЧ 1992, 30).
5♦ “О, Боже, Ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към Тебе с нечистия земен език. Казвам: О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи?

Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма? За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво е вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?

О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?” (АНДРИЧ 1992, 52).
♦♦♦♦♦♦♦

35. ЖАН-ПОЛ САРТР, Нобелов лауреат за литература

Френският философ Жан-Пол Сартр (1905-1980) е удостоен с Нобеловата награда за 1964 “за творчеството си, което е богато на идеи и изпълнено със свободолюбие”. От 1924 до 1929 Сартр учи в Екол Нормал (Париж), където защитава своята дисертация по философия. Основните му произведения са: “Погнусата” (1938), “Битие и нищо” (1943), “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946), “Критика на диалектическия разум” (1960), “Думите” (1964).

1♦ В “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946) Сартр пише:

“Достоевски беше писал: ‘Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено’.

И наистина, ако Бог не съществува, тогава всичко е позволено; и затова човекът е изоставен, защото не открива нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо.

…От друга страна обаче, ако Бог не съществува, тогава ние не откриваме пред себе си никакви ценности или повели, които да узаконят нашето поведение. Така че нямаме нито зад себе си, нито пред себе си – в сияйното царство на ценностите – оправдания и извинения. Ние сме сами, без извинения. Ето това имам предвид, когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.” (САРТР 1992, 23-24).