50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”



страница5/11
Дата22.07.2016
Размер2.39 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

ОБРЪЩАНЕТО КЪМ БОГА


2♦ Малко известен е фактът, че в началото на 70-те години Сартр преживява неочакван душевен обрат, чиято кулминация е през 1980-та, когато той приема месианския Юдаизъм. Сартр изоставя своя атеистичен екзистенциализъм и достига до вярата в Бога. Това обръщане към Бога е описано в американското списание “National Review” (New York, 1982) от професор Томас Молнар:

“Почти през цялата си кариера философът Жан-Пол Сартр беше войнстващ атеист. Въпреки че понякога политическите му убеждения бяха в конфликт с Марксисткия материализъм, всъщност те бяха изключително близки до най-тираничните Сталинистки доктрини.

И все пак, през последните месеци от живота на Сартр се случиха някои изненадващи обрати. През 1980 г. той беше почти загубил зрението си и силите си, но все още беше запазил непокътнат своя здрав разум; именно тогава Сартр се приближи твърде много до вярата в Бога, а може би се случи и нещо повече. Тази история може да бъде разказана накратко, но с необходимото уважение.

През последните години от живота на Сартр един бивш комунист-маоист, Пиер Виктор, беше постоянно до него. В ранната пролет на 1980 г. те двамата водиха диалог на страниците на ултра-лявото списание “Nouvel Observateur”.

Достатъчно е да цитираме само едно изречение от думите на Сартр, за да можем да оценим до каква степен той е приел благодатта на Бога и идеята, че човекът е сътворен:

Аз не мисля, че съм просто продукт на случайността, че съм само една частица прах във Вселената; аз чувствам, че съм някой, който е бил очакван, създаден, планиран. Накратко, аз съм едно същество, което само един Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бога.’

Привържениците на атеистичния екзистенциализъм ще забележат, че с това единствено изречение Сартр се отрича от цялата си философска система, от всичките си доскорошни убеждения, от целия си живот.

Краят на тази история, за съжаление, никак не е поучителен. Житейската спътница на Сартр – Симон дьо Бовоар – се държеше като ограбена вдовица по време на неговото погребение. По-късно тя публикува книгата си “Сбогом на Сартр”, в която злобно атакуваше Сартр заради неговото религиозно обръщане. В своята книга тя пише: Сартр дълго се противеше на религиозните изкушения от страна на Пиер Виктор, но накрая се предаде. Как да си обясним тази изкуфяла постъпка на един предател?– пита тя глупаво. И след това добавя: Всички мои приятели, всички Сартърианци и целият издателски екип на списанието “Les Temps Modernes” са потресени също като мен и ме подкрепят в моя ужас.

Пред нас се сблъскват ужасът на мадам дьо Бовоар и религиозното обръщане на Сартр. Безспорно, истината е безкрайно по-близо до слепия, но все още виждащ, стар философ.(ТОМАС МОЛНАР – професор по Френска и Световна литература в Бруклин Колидж, “Jean-Paul Sartre, R I P: A Late Return,” in “National Review”, New York, 11 June 1982, Vol.34, Issue 11, page 677; виж също McDowell and Stewart 1990, 477).
3♦ Гореспоменатият Пиер Виктор е египетски евреин и бивш комунист; той е близък приятел на Сартр и негов дългогодишен личен секретар. Около 1970-та Пиер Виктор става дълбоко религиозен и приема отново истинското си име – Бени Леви.

Издателят на книгата “Hope Now: The 1980 Interviews”, в която са поместени диалозите между Сартр и Бени Леви, пише:

“През март 1980 г., само един месец преди смъртта на Сартр, ‘Le Nouvel Observateur’ публикува серия от диалози между изнемощелия философ и неговия млад секретар Бени Леви. Тези диалози ни разкриват един нов Сартр, който е отхвърлил своите комунистически убеждения и е отблъснал своите най-близки приятели, дори и Симон дьо Бовоар. В действителност, Сартр се е отрекъл от вярата си в марксизма и от всичките си фундаментални убеждения, че индивидуалното съзнание е първично, че насилието е неизбежно и т.н.; вместо това, в края на своя живот Сартр прегръща месианския Юдаизъм.

Малко преди смъртта си Сартр потвърди автентичността на публикуваните диалози и на тяхното смайващо съдържание.” (“Hope Now: The 1980 Interviews”, Jean-Paul Sartre and Benny Levy, University of Chicago Press, 1996).


4♦ Издателите на списание “Wired” (Mай, 1996, Сан Франциско) пишат:

“Всичко, което знаехме за Жан-Пол Сартр, вече не е валидно. Книгата ‘Hope Now: The 1980 Interviews’ (в която са публикувани разговорите между Сартр и неговия секретар Бени Леви, проведени малко преди смъртта на Сартр) ни разкрива един философ, който е изоставил левите си идеи и своите приятели, и е приел месианския Юдаизъм.” (“Wired”, №4.05, Conde Nast Publications Inc., San Francisco, 1996).


5♦ През 1980-та в един от гореспоменатите диалози с Бени Леви, Сартр прави някои озадачаващи признания относно своята доскорошна атеистично-екзистенциална философия:

БЕНИ ЛЕВИ: Ти веднъж ми каза: Аз често съм говорил за екзистенциалното отчаяние, но всъщност това са празни приказки. Аз говорех за отчаянието, просто защото другите говореха за него, защото беше модерно; по това време всички четяха Киркегор.



САРТР: Точно така. Лично аз никога не съм изпитвал отчаяние; нито за миг не съм мислил, че отчаянието е част от моя характер. И все пак, аз бях склонен да приема, че отчаянието играе важна роля в живота на другите, просто защото те непрекъснато говореха за него.

Но това беше временно явление, което съм наблюдавал и при много други философи. Обикновено в началните етапи на своето творчество философите възприемат дадена идея от хорските приказки, на която придават прекомерна важност. Но по-късно, постепенно те спират да говорят за тази идея, защото осъзнават, че тя е напълно лишена от смисъл. Тогава философите разбират, че всъщност са били повлияни от слухове и празни приказки.



БЕНИ ЛЕВИ: Можеш ли да кажеш същото и за така нареченото екзистенциално страдание?

САРТР: Аз никога не съм изпитвал такова страдание. Просто това беше едно ключово философско понятие от 30-те до 40-те години на ХХ-ти век. Това беше едно от понятията, които ние непрекъснато използвахме, но за мен то не означаваше нищо.” (Виж “Le Nouvel Observateur”, 10-16 март 1980, №800, с.56; виж също “Hope Now: The 1980 Interviews”, University of Chicago Press, 1996, 55).
Виж статиите:

- “The Last Words of Jean-Paul Sartre,” trans. Rachel Phillips Belash, Dissent magazine, Fall, 1980: 418-419.

- “From Maoism to the Talmud (With Sartre Along the Way): An Interview with Benny Levy,” by Prof. Dr. Stuart Z. Charmé, in Commentary magazine, December 1984, pp. 48-53.

- “Special Tribute to Sartre. Benny Levy: Today’s Hope - Conversations with Sartre”, in Telos magazine, №44, Summer, 1980.


♦♦♦♦♦♦♦

36. РАБИНДРАНАТ ТАГОР, Нобелов лауреат за литература

Рабиндранат Тагор (1861-1941) – индийски поет, прозаик, философ, художник и композитор – е удостоен с Нобеловата награда за 1913 “за своите дълбоко прочувствени и оригинални стихове, в които с неподражаемо майсторство е изразил своето поетическо мислене”. Основните му произведения са: “Гòра” (1910), “Гитанджали” (1912), “Сàдхана: Пътят към съвършенството” (1913), “Религията на човека” (1931). През 1921 Тагор създава университета “Висва Бхарати” в Шантиникетан, Индия.


♦♦♦
1♦ “Бог стои отвън пред нашето Аз и чака с неуморно търпение да Му отворим доброволно вратата си. Защото нашето Аз може да постигне своя истински смисъл, който е душата, и по своя воля да стане едно с Бога – не чрез принуждението на Божията сила, а чрез любов.

Човекът, чийто дух е станал едно с Бога, се изправя пред хората като най-съвършения цвят на човечността.” (ТАГОР 1994, 53, “Сàдхана”).


2♦ “Както природата е отделена от Бога чрез ограниченията, изразени в природния закон, така и нашето Аз се отделя от Бога поради ограниченията на егоизма. Бог доброволно е ограничил волята Си и ни е предал властта Си над нашия малък свят.” (ТАГОР 1994, 90, “Сàдхана”).
3♦ “Нашето всекидневно задължение към Бога се състои не в това постепенно да Го търсим, а всеки ден да Му се отдаваме, да премахваме всички прегради, които ни пречат да се съединим с Него; да разширяваме съзнанието си за Него, като Му служим с доброта и любов.” (ТАГОР 1994, 140, “Сàдхана”).
4♦ “Божията любов, от която нашето Аз е получило формата си, е отделила това Аз от Бога; и пак Божията любов е тази, която възстановява помирението и съединява нашето Аз с Бога. Затова собственото ни Аз трябва да минава през безкрайно много обновявания. То не може да върви вечно по пътя на своята обособеност. Обособеността, отделеността е оная граница, която му пречи да се възвърне към своя безкраен източник – Бога”. (ТАГОР 1994, 90-91, “Сàдхана”).
5♦ “Ето крайната цел на нашето битие, която не бива никога да забравяме: ‘Красотата е истина, истината е красота.’

Ние трябва да постигнем целия свят с любов, защото той се ражда от любов, с любов се поддържа и после се възвръща пак в лоното на любовта. Нужно е да стигнем до съвършената свобода на сърцето, която ще ни даде сила да се пренесем в най-съкровените кътчета на нещата и да вкусим от безкористната радост, присъща на Бога.” (ТАГОР 1994, 134, “Сàдхана”).


6♦ “Чуй молитвата ми, Господи – сечи, сечи из корен нищетата в моето сърце.

Дай ми сила да понасям леко всички свои радости и скърби.

Дай ми сила да направя службата на любовта си плодоносна.

Дай ми сила да не се отвръщам никога от бедните и да не сгъвам колена пред наглото могъщество.

Дай ми сила да издигна своя ум високо над дребнавостта на делника.

Но ми дай и сила силата си с обич да отдам на Твойта воля.” (ТАГОР 1990, 54, “Гитанджали”).


7♦ “В едно-единствено приветствие към Теб, мой Боже, нека всичките ми сетива да се протегнат и да докоснат този свят в нозете Ти.

Като дъждовен юлски облак, надвиснал ниско с товара си от неизсипани порои, нека целият ми ум да се сведе пред Твоите врати в едно-единствено приветствие към Теб.

И нека всичките ми песни слеят своите различни мелодии в неразчленим поток и да потеглят към морето на безмълвието в едно-единствено приветствие към Теб.

Тъй както ято жерави лети неспирно ден и нощ назад към родните си планини, тъй нека животът ми да отпътува цял към вечното си жилище в едно-единствено приветствие към Теб.” (ТАГОР 1990, 126, “Гитанджали”).


♦♦♦♦♦♦♦

37. СИГРИД УНДСЕТ, Нобелов лауреат за литература

Норвежката писателка Сигрид Ундсет (1882-1949) печели Нобеловата награда за 1928 “за майсторството, с което описва средновековната история на скандинавските народи”. Нейните основни произведения са: “Сърцето на Йени” (1911), “Пролет” (1914), “Кристин Лаврансдатер” (1920-1922), “Етапи: Нова поредица” (1933).


♦♦♦
1♦ След като приема католическата вяра, Сигрид Ундсет пише:

“В католическата църква няма място за разногласия относно същността на Бога, относно Богочовешката природа на Иисус Христос или относно майчинството на Дева Мария. Самият Христос е пътят към Божието царство и Неговата смърт на кръста е тайната, която отваря Божието царство за наследниците на Адам. Христовата кръв наистина пречиства грешника от всичките му грехове, а Христовото тяло е истинската храна и истинският живот за вярващите.” (SIGRID UNDSET, “Sigrid Undset: On Saints and Sinners”, San Francisco, Ignatius Press, 1993, 232).


2♦ Сигрид Ундсет пише: “В библейския стих ‘Иисус дойде при Своите Си, но Своите Му не Го приеха. А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца’ [Йоан 1:11] е изразена същността на католическата вяра. А именно, че човек трябва искрено да пожелае спасението си, за да може да го получи. По своя воля човек обърна гръб на Бога; затова сега, отново по своя воля, той трябва да се върне при Бога. Бог излива своята спасителна благодат върху нас, просто защото ни обича, а не защото сме я заслужили.” (UNDSET 1993).
3♦ “Страхът и надеждата движат душата напред; те я учат да наблюдава, да се моли, и така, да придобива все повече знания за Бога. В резултат на това, душата все повече и повече губи своята егоистична загриженост за себе си; тя става безкористна и започва да обича Бога.” (UNDSET 1993).
4♦ “Хората упорито твърдят, че в този свят е невъзможно да има една абсолютна истина, просто защото си въобразяват, че биха загубили своята свобода и че животът им би загубил своето многообразие, ако наистина съществува една абсолютна истина, в която всички други истини се съдържат.

Но в действителност, в този свят ние можем да имаме само един вид свобода – тази, за която нашият Господ казва: ‘Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни’.” (UNDSET 1999, Vol.13).


5♦ “В съгласие с другите религии Християнството ни учи, че Бог е една невидима безкрайност, че Той е сътворил всички видими и невидими неща от самия Себе Си, и че всички неща съществуват в Него.

Чрез един уникален акт Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие. Католическата теология сравнява този акт с процеса, в който бялата светлина се пречупва през призмата и се превръща в различни цветове; по същия начин Божието неразчленимо единство се превръща в отделни човешки качества.” (UNDSET 1993).


6♦ “Постепенно моите исторически изследвания ме убедиха, че единствените наистина мъдри хора в нашата цивилизация са онези странни мъже и жени, които католическата църква нарича Светци. Оказа се, че единствено Светците познават истинската същност на човека, неговата нестихваща жажда за щастие, неговата трагично-недостатъчна любов към ближните му, към справедливостта и мира, както и неговото вечно отстъпление от Божията благодат. Едва тогава аз прозрях, че в Християнството има Истина.

Но ако човек искрено потърси Истината, винаги съществува риск да я намери. Обаче човекът не иска да открие Истината, защото предпочита да съхрани своите илюзии.

А що се отнася до мен, аз достигнах твърде близо до обиталището на Истината благодарение на моите изследвания върху живота на Светците, които в старинните скандинавски текстове са наречени Божии приятели. И така, в крайна сметка, аз трябваше да се подчиня на Истината и през 1924-та приех католическата вяра.” (УНДСЕТ, цитирана в Grenier 1999).
♦♦♦♦♦♦♦


38. ИСААК СИНГЕР, Нобелов лауреат за литература

Исаак Сингер (1904-1991) – полски и американски писател – получава Нобеловата награда за 1978 “за своето вдъхновяващо литературно творчество, което е вкоренено в полско-еврейската културна традиция и което проповядва универсалните човешки ценности”. Основните му произведения са: “Семейство Москат” (1950), “Магьосникът от Люблин” (1960), “Имението” (1967), “Шоша” (1978).


♦♦♦
1♦ В своята Нобелова лекция (8 декември 1978, “Les Prix Nobel 1978”), Сингер казва:

“Аз никога няма да приема идеята, че Вселената е просто една физическа или химическа случайност, че Вселената е продукт на някаква сляпа еволюция.

Въпреки че вече добре познавам заблудите, илюзиите и идолите, пред които човешкият ум се прекланя, аз все още вярвам в онези истини, които един ден всички хора ще успеят да приемат. Аз вярвам, че човекът може да постигне всички възможни удоволствия, умения и знания в този свят, и същевременно да продължи да служи на Бога – Богът, Който говори чрез дела, а не чрез думи, Богът, Който изразява Своята същност чрез Космоса.” (SINGER 1979).
2♦ “Аз съм скептик. Аз съм скептично настроен към идеята, че ние можем да направим света по-добър.

Когато чуя изтърканата идея, че това или онова политическо управление, че този или онзи обществен строй ще донесе щастие на хората, аз знам, че тя никога няма да проработи. Хората винаги ще си останат хора; те си останаха хора както при комунизма, така и при всички други ‘изми’.

Но аз не съм скептик, когато става въпрос за вярата в Бога. Аз наистина вярвам. Винаги съм вярвал, че има един Божествен план, че има един Разум отвъд света и че светът не е просто една случайност.” (СИНГЕР, цитиран в “The Brothers Singer” by Clive Sinclair, London, Allison and Busby, 1983, 30).
3♦ В своето последно интервю (1987) Сингер казва:

“Бог е навсякъде. Дори когато вършим дела, насочени против Него, Той е там. Независимо какво вършим.

Бог е като един баща, който вижда, че децата му правят много глупости и злини; той им се гневи и ги наказва, но все пак, те си остават негови деца.” (СИНГЕР, цитиран в Green 1998).
4♦ “Човекът се моли за милост, но не е склонен да бъде милостив към другите. Защо тогава човекът очаква милост от Бога? Не е справедливо и не е адекватно да очакваш нещо, което ти самият отказваш да дадеш.” (СИНГЕР, цитиран в Rosen 1987).
5♦ “Истинският писател на нашето време не може да не бъде дълбоко загрижен за проблемите на нашето поколение. Той не може да не вижда, че силата на религията, и особено вярата в Божественото откровение, е по-слаба днес, отколкото е била във всяка друга епоха от човешката история. Все повече и повече деца растат без вяра в Бога, без вяра в справедливо наказание или награда, без вяра в безсмъртието на душата и дори във валидността на морала. Истинският писател не може да омаловажава факта, че съвременното семейство губи своята духовна същност.

Всички мрачни прогнози на философа Освалд Шпенглер се сбъднаха след Втората световна война. Нито едно техническо откритие не може да смекчи разочарованието на съвременния човек – неговата самота, неговото чувство за малоценност, неговият страх от войната, революциите и терора. Нашето поколение загуби вярата си не само в Божественото Провидение, но също и в самия човек, и във всички човешки институции.” (SINGER 1979).


6♦ “Материалният свят е една комбинация от виждане и слепота. Слепотата ние наричаме Сатана.

Ако бяхме всевиждащи, ние просто нямаше да имаме свободен избор. Защото, ако бяхме всевиждащи, ние щяхме да виждаме Бога и Неговото величие, но тогава поради страха от Бога, ние нямаше да се поддаваме на изкушенията и греха.

Тъй като Бог е искал ние да имаме свободен избор, очевидно е, че Сатаната, т.е. принципът на злото, трябва да съществува.

Но в действителност какво представлява свободният избор? Всъщност той е свободата да избираме между доброто и злото. Ако го нямаше злото, нямаше да я има и свободата.” (СИНГЕР, цитиран в Farrell 1976, 157).


7♦ “Животът е роман, написан от Бога. Нека да оставим Бог да го допише.” (СИНГЕР, цитиран в Moraes 1975).
♦♦♦♦♦♦♦


1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница