№71. Материално право и граждански процес. Съотношение м/у граждански процес и наказателен процес

№71.
Материално право и граждански процес. Съотношение м/у
граждански процес и наказателен процес.

I. Гражданското, търговското, семейното и трудовото право, които гражданският процес (III) брани (§ 7), могат да бъдат заедно обозначени като материално право (МП). МП и ГП стоят помежду си в отношение на взаимна зависимост. Материалното право има свои необходими, присъщи нему процесуални форми. От друга страна, МП зависи от ГП поради връзката между право и държавна принуда. В областта на гражданските правоотношения такъв апарат за принуда е ГП. Зависимостта на ГП от МП и защитното въздействие на ГП спрямо МП са ярка илюстрация на вътрешната диалектика на правото.

II. Единството, което МП и ГП образуват, е функционално. Вътре в неговите рамки те запазват своето самостоятелно битие като отделни клонове на правото и като обособени, различни едно от друго конкретни правоотношения, които се намират обаче помежду си в дълбоко взаимодействие и зависимост. Функционалната връзка между МП и ГП е двояка. Материалното право обуславя ГП, който от своя страна обратно въздейства върху материалното право чрез защитата, която му дава. Тази функционална връзка заслужава да бъде илюстрирана по-подробно както с оглед на зависимостта между МП и ГП като правни отрасли (системи от правни норми), така и с оглед на зависимостта между МП и ГП като конкретни правоотношения (нуждаещо се от защита накърнено субективно право и гражданското исково, изпълнително или обезпечително дело).

1. Зависимостта на ГП като институция от материалноправните норми се проявява в редица насоки, някои от които бяха вече разгледани.

а. Уредбата на ГП трябва да се приспособи преди всичко към проявните форми на накърняване на гражданските права и към нуждата от възстановяване на нормалното функциониране на гражданските отношения. Израз на това приспособяване са трите основни способа за защита-санкция, които ГП предлага и в чиято съвкупност той се състои (§ 3-5).

б. Разнообразието в съдържанието на гражданските права и на техния правен ре­жим налага, както видяхме, от друга страна, да се приспособят защитните способи на ГП към особеностите в съдържанието и правния режим на защитаваните права. Израз на необходимостта от това приспособяване представлява множество различни искови, изпълнителни и обезпечителни производства, образуващи системата на ГП (§ 7).

в. Но с тези две основни зависимости на ГП от МП не се изчерпва необходимостта от приспособяване на ГП към особеностите на МП.

г. Проява на зависимостта на ГП от режима на материалноправните отношения представлява приспособяването на ГП към усложненията на гражданските правоотношения (множество носители на същото право; правоприемство; зависими правоотношения; регресна отговорност; последващи промени на правото и т. н.). Израз на приспособяването на ГП към тези усложнения представляват различни усложнения на ГП (другарство - § 78; процесуално правоприемство - § 85; допълнително встъпване и привличане - § 81-82; обратен иск - § 91; инцидентен установителен иск - § 90; изменение на иска - § 95).

д. Друга проява на разглежданата зависимост представлява обусловеността на разпределението на тежестта на доказване и на доказателствените средства от материалноправния ефект на различните юридически факти (правопораждащи, правоизключващи, правоунищожаващи, правоизменящи, правопогасяващи) и от формата за сключване на правни сделки (§ 56, 59 и 60).Скицираната зависимост на ГП произтича от неговия служебен, вторичен характер спрямо МП. Законодателят винаги трябва да държи сметка за зависимостта на ГП от МП, защото той е, който може да я изрази чрез съответна уредба на ГП.се еднаквост в тяхната защита и за да не бъде затормозена дейността на защитните органи от излишно множество на процесуални форми. Законодателят не би трябвало поради това да въвежда ненужни особени производства.

2. Втората съставка на функционалната връзка между МП и ГП е зависимостта на МП от ГП. Тази зависимост е нормативна и социологична.

а. Нормативната зависимост на МП от ГП се дължи на зависимостта на правото от държавната принуда. В качеството си на апарат за държавна принуда в областта на гражданските правоотношения ГП придава гарантиран характер на защитаваните от него материалноправни норми, тъй като обезпечава тяхното прилагане чрез организираната от него санкция. В тази зависимост най-ярко се проявява единството между МП и ГП.

б. Социологическата зависимост на МП от ГП като институция се състои в зависимостта на ефикасността на гражданския правен ред от ефикасността на ГП. Тази зависимост се дължи на превантивното въздействие на ГП. Като обезпечава защита и заплашва със санкция при накърняване на гражданските права, той е задръжка срещу съблазънта на правонарушението и чрез това стимул за доброволно зачитане на гражданските права. Успехът на тази функция зависи, разбира се, от ефикасността на ГП като приложена санкция (III 2).

III. Зависимостта между накърненото субективно МП и конкретния ГП е също взаимна. Тя се изразява в нормативната обусловеност на конкретния ГП от нуждаещото се от защита МП и в защитното, възстановяващо въздействие на ГП спрямо него.

1. Нормативната обусловеност на конкретния ГП от накърненото МП се проявява различно при различните способи за защита.

а. Най-ярка е тя при изпълнителния процес. В качеството си на сурогат на доброволното плащане принудителното удовлетворяване подобно на доброволното изпълнение предпоставя съществуването на притезанието. Задачата на изпълнителния процес не може да се състои в принудително доставяне на недължимо. Изпълнителният процес се превръща в незаконосъобразно посягане върху правната сфера на длъжника по изпълнението, ако той не дължи, т. е. ако МП не съществува. Такъв процес е недопустим (§ 149 II). Ако е започнат, той трябва да бъде прекратен. Ако през висяшността на изпълнителния процес МП се погаси, принудителното изпълнение трябва да се прекрати. Изпълнителният процес не може да надживее МП. Външно тази зависимост се проявява в изискването да се докаже съществуването на притезанието, за да се допусне принудителното му осъществяване. От тази гледна точка бихме могли да кажем, че конкретният изпълнителен процес предпоставя доказано МП (§ 150).

б. Не така ярка е обусловеността на обезпечителния процес от нуждаещото се от обезпечаване МП. Обезпечението предхожда или съпровожда исковия процес, а това значи, че нуждаещото се от обезпечение МП е спорно. Но обезпечението не се допуска само въз основа на твърдението на ищеца, че съществува нуждаещото се от обезпечение право. За да се допусне обезпечението, молителят трябва да удостовери вероятната основателност на своя иск (чл. 310 ГПК и § 191 II 4). Тази уредба на обезпечителния процес разкрива, че законът предпоставя съществуването на обезпечаваното МП като условие за законосъобразността на обезпечителната мярка. Тази обусловеност се потвърждава от отговорността за вреди и загуби, която носи лицето, в полза на което обезпечението е било допуснато, ако обезпечителната мярка се окаже неоснователно наложена (чл. 322 ГПК и § 196). Външно зависимостта на обезпечителния процес от обезпечаваното право се проявява в изискването да се удостовери вероятното съществуване на това право като условие, за да се допусне обезпечението. От тази гледна точка бихме могли да кажем, че обезпечителният процес предпоставя едно вероятно съществувайте право (§191 IV).

в. Исковият процес започва по повод на правен спор. А това значи, че няма сигурност дали спорното право съществува. Нещо повече когато ищецът го оспорва, - исковият процес започва с твърдението, че спорното право не съществува. Изключено е поради това да се въздигне съществуването на спорното право в условие, за да може да започне исковият процес. Подобно условие би наложило исковият процес да се предхожда от друго производство, в което да се проверява съществуването на спорното право. Но тъкмо такава е задачата на исковия процес. Означава ли това обаче, че исковият процес не е изобщо ориентиран към едно конкректно МП и че той не дава защита, когато искът бъде отхвърлен?

И на двата въпроса трябва да се отговори отрицателно. а. Всяка искова молба трябва да съдържа данни, индивидуализиращи спорното право, защото то е предмет на исковия процес, без яснота по който исковият процес не може да се развие. Затова, ако исковата молба не съдържа някои от тези данни (липса на основание или на петитум), тя се оставя без движение и се връща, ако ищецът не попълни тези данни, т. е. ако не формулира твърдение относно едно конкретно МП (чл. 100 и 43 IV). А това значи, че за да се развие, исковият процес предпоставя твърдяно МП.

Казаното разкрива една извънредно важна особеност на исковия процес, а именно, че при него няма необходимо съвпадане между спорно право и защитено право, макар че такова съвпадане е възможно (уважен положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск). Тази особеност произтича от предназначението на исковия процес да разреши правния спор, който се състои в противоре­чиви правни твърдения на спорещите и при който е неизвестно на чия страна е правото.

Тъкмо затова процесуалните роли на ищец и ответник в исковия процес не са предопределени от ролите в спорното правоотношение. Ролята на ищец може да вземе както кредиторът, така и длъжникът. Всеки от тях има оправдан интерес да бъде разрешен правният спор и има поради това право на иск (§ 32 II). Ищец става този, който пръв вземе инициативата да сезира съда с правния спор. Но понеже правните твърдения на страните по спора са противоречиви, исковете, които те биха предявили, ще бъдат различни. Претендентът на спорното право ще го предяви съдебно с положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск, а този, който отрича спорното право, ще се защити чрез отрицателен установителен иск. По чиято и да било инициатива обаче да се започне исковият процес, в него по необходимост ще бъде упражнено правото на иск на всяка една от страните по същия правен спор. Ответникът упражнява своето право на иск чрез защитата срещу иска. С нея той иска от съда да постанови решение със съдържание, обратно на това, което ищецът претендира с исковата молба. Мъчно би могло по-ясно да се изрази, че в исковия процес всяка от двете страни търси защита на своето правно твърдение, а чрез това - на правото, което чрез него брани (§ 32 II).

От друга страна, понеже при изпълнителния и обезпечителния процес правото, което е предмет на процеса, съвпада винаги с правото, което се брани, и двата процеса трябва да бъдат прекратени, ако се окаже, че предявеното за защита право никога не е съществувало или е престанало да съществува. Защитната им функция става безпредметна - нещо повече, ако бъдат продължени, те ще се превърнат в неправда. Напротив, исковият процес никога не се прекратява, ако се разкрие, че предявеното от ищеца право не съществува. Защото в такъв случай защитната функция на исковия процес се състои в потвърждаване на това правно положение, което е поддържал ответникът. С други думи, неговата защитна функция не зависи от изхода на делото. Той е от значение само за да се види спрямо коя от двете страни исковият процес ще действа като защита и спрямо коя като санкция (§ 3).

2. Зависимостта на конкретното накърнено право от конкретния ГП се състои в защитата, която то чрез ГП получава и която го възстановява. В какво се състои тя и какво е нейното репресивно-възстановяващо въздействие, вече видяхме (§ 3 III). Благодарение на това въздействие конкретният ГП се явява спрямо накърненото МП необходима форма на неговия живот.

Но с това въздействие не се изчерпва зависимостта на МП от конкретния ГП. Още в хода на своето развитие той поражда редица материалноправни последици, функцио­нално свързани със защитната последица. Исковата молба прекъсва давността и поставя в забава длъжника-ответник. Запорът и възбраната лишават длъжника по изпълнението от разпоредителна власт върху запорираните или възбранените права. Проданта на движимата вещ, публичната Продан на недвижимия имот, възлагането на вземането вместо плащане лишават длъжника от негови права, като същевременно ги прехвърлят върху други лица. Това са типични случаи на процесуални действия с гражданскоправните последици, проява на т. нар. смесени правни институти, чийто фактически състав се борени в един клон на правото, а правните им последици лежат в Друг клон на правото. Такива смесени институти са арбитражният договор, договорът за местна подсъдност, Съдебната спогодба. При тях обаче фактическият състав е гражданскоправен (договор), а правните последици са процесуални. Смесените институти на МП и на ГП са ярка проява на тяхното взаимодействие.

I. Съпоставката между ГП и наказателен процес (НП) се налага: а) за да се очертаят приликите и разликите между тях; б) за да се разкрият техните взаимоотношения; и в) за да се види могат ли те да бъдат обединени в някакво общо съдебно право.

II. Наред с тези прилики съществени разлики делят двата процеса. Те произтичат в последна сметка от дълбоката разлика между предмета на двата процеса - гражданското и наказателното право.

За разлика от гражданското право, уреждащо първични правоотношения, наказателното право е в своята цялост санкционно право - право на престъплението и наказанието. При това наказанието като санкция основно се различава от гражданските санкции. Правото на наказание и наказателната отговорност образуват държавноправно, строго лично правоотношение, извадено от разпоредителната власт на неговите субекти. Наказателната отговорност посяга върху ценности от много по-висок ранг в сравнение с гражданската отговорност. Поради това наказателната отговорност не може да бъде осъществена без процес, чрез който да се установи престъплението. Самото наказание (при относително определена санкция, стигаща до алтернативни наказания, каквито нашият НК често практикува) изисква съдебна намеса, за да бъде определено не само по размер, но и по вид. Напротив, гражданската санкция (отговорност) е едно гражданско, имуществено правоотношение, подчинено на разпоредителната власт на неговите субекти, което по размер е предопределено от размера на вредите и не само може, но е и желателно да бъде осъществено извънсъдебно, по доброволно споразумение.

Този характер на наказателното право придава на НП съществено различна функция, същност и уредба в сравнение с ГП.

1. Призован да определи съдържанието на наказателната отговорност, НП е неразривно свързан с наказателното право, представлява необходимо негово доразвитие и завършек. Вън и без НП наказанието като конкретно приложена санкция не може да съществува. От тази гледна точка НП е винаги необходимата форма за живот на конкретното наказателно правоотношение, докато ГП е, както видяхме, такава форма само спрямо накърненото гражданско право. Бидейки присъща форма за живот на наказателната отговорност, НП от своя страна става безпредметен и недопустим, когато тя не може да бъде наложена. Затова НП не се започва, а започнатият НП се прекратява, ако са налице посочените в чл. 21 НПК пречки за наказателно преследване, изключващи или погасяващи наказателната отговорност. Изводът е, че за разлика от ГП наказателният процес може да се започне само като осъдителен процес. Недопустим е НП по повод на искане да се установи, че не е извършено престъпление или че наказателната отговорност за извършено престъпление е погасена и не съществува. Недопустим е НП даже когато се цели да се установи, че е извършено престъпление, ако поради причините на чл. 21 НПК за това престъпление не може да бъде наложено наказание. Функцията да се установи престъплението се поема в такива случаи от ГП (вж. III и § 40 VI б). Чисто установителна функция НП има само когато подсъдимият бъде оправдан, т. е. когато искането за осъждане­то му бъде отхвърлено.

2. При това установителната функция на НП се отнася не до правото за наказание, а до факта на престъплението като деяние на подсъдимия. Така се разкрива друга съществена особеност на НП. Докато ГП е призован да установява права (§ 72), НП е призован да установява юридическия факт на престъплението (арг. чл. 372 НПК, чл. 222 ГПК). Спрямо правото за наказание НП има не установително, а конститутивно значение.

От тази гледна точка още една съществена разлика се очертава между ГП и НП. Спрямо материалното гражданско право ГП е по приз­вание декларативен, докато спрямо материалното право за наказание НП е по призвание конститутивен. НП доразвива наказателното право. Той завършва започнатото, но недовършено от него определяне на наказанието. Като конкретна наказателна отговорност конкретното наказание възниква едва след и въз основа на осъдителната присъда, която заедно с престъплението образува фактическия състав, обуславящ отговорността, която деецът трябва да понесе.

3. Понеже ГП установява права, а НП - юридически факт на престъплението (по-горе т. 2), двата процеса се различават и с оглед на вида, обсега и сложността на въпросите, които в тях възникват.

Спорът, дали дадено право съществува, обхваща спора дали пра-вопораждащият факт е възникнал, но не се изчерпва с него, защото пра-вопораждащият факт може да е опорочен или пък да са възникнали впоследствие факти, погасяващи правото. От тази гледна точка предметът на ГП е по-широк и по-сложен от предмета на НП. НП обхваща само част от въпросите, присъщи на ГП, а именно само спора: осъществил ли се е юридическият факт, от който се извежда отговорността. Цялата материя на защитата на ответника чрез възражения, както и свързаните с тях реплики и дуплики (§ 46 11-111) му е чужда. Чужди му са затова и затрудненията на ГП по разпределение на доказателствената тежест. Доказването е задача на обвинението. Обвиняемият може да се задоволи да оспорва.Обратно, в сравнение с ГП трудностите на НП са в областта на доказването.

Докато престъпникът се старае не само да не остави, но и да заличи доказателствата за престъплението, доказването на гражданските юридически факти често се подготвя и затова улеснява чрез нарочно съставени частни или официални документи. Предмет на доказване в ГП е по правило външното поведение, а не психическото отношение към него, а когато вината или добросъвестността са от значение за гражданското право, те се обикновено презумират (чл. 45 ЗЗД; чл. 70 ЗС). Точно обратно е положението в НП. Там вината, т. е. психическото отношение на дееца, е централен предмет на доказване, защото без вина няма престъпление и тя не се предполага, толкова повече,че е обикновено умишлена.

4. На скицираната разлика в съдържанието на двата процеса отговаря разлика в процесуалната форма. Уредбата на НП се отличава от уредбата на ГП. Диспозитивното начало е чуждо на НП. Той започва по почин на прокурора и веднъж започнат, не се прекратява, даже прокурорът да оттегли обвинението. Отказ от иска, спиране на делото по взаимно съгласие, съдебна спогодба са институти, непознати на НП. Непознати му са всички усложнения на гражданския исков процес, отразяващи усложненията на гражданските правоотношения (другарство; пра-воприемство; участие на трети лица; обратен иск; инцидентен установи-телен иск; насрещен иск и т. н.).

От друга страна, понеже моралният упрек за престъплението не може да бъде отправен голословно, и то от един държавен орган, съдебната фаза на НП се предхожда, макар и не винаги, от т. нар. предварително производство, целящо да се провери дали заподозреният е извършил престъплението. Подобно предварително производство е неприсъщо на ГП. Достатъчно е твърдението на ищеца, че правото му е накърнено, за да се образува исковият процес.

5. Направеният анализ на приликите и разликите между ГП и НП сочи, че теорията за т. нар. съдебно право не може да бъде споделена. Според нея двата процеса могат да бъдат обединени в един общ клон на правото, на който да отговаря и обща дисциплина (теория). Схващането на съдебното право надценява приликите между ГП и НП и подценява техните дълбоки различия. Тези различия обособяват ГП и НП като два отделни клона на процесуалното право. Опитът да се сливат двата процеса може да доведе само до неадекватна тяхна уредба и до неадекватни за тях общи понятия.

III. Въпреки изтъкнатите разлики, а понякога именно поради тях, двата процеса се намират в отношения на взаимно обслужване и взаимна зависимост.

1. НП служи на защитата на граждански права чрез институцията на гражданския иск в НП (чл. 60 НПК). Касае се за възможността да се съедини за общо разглеждане с НП гражданско дело за гражданските последици на престъплението. Съединяването позволява да се използват за гражданското дело доказателствата за престъплението, събрани в НП. Но макар и съединен с НП, за гражданския иск важат ред правила на ГП (чл. 64 НПК). Зависимостта на процесуалната форма от нейното материалноправно съдържание тук отново се проявява. Съобразно с диспозитивното начало пострадалият не е длъжен да използва НП. Той може да защити правото си чрез отделен иск вън от НП. Даже да е прибягнал до помощта на НП, той може да оттегли иска си; да се откаже от него; да се спогоди; да бъде заместен от своите наследници, а присъдата в частта й, с която присъжда обезщетение, ще бъде изпълнена по реда на гражданския изпълнителен процес.

2. Всякога, когато НП е недопустим (чл. 21 НПК), а престъплението е от значение за граждански права, то ще бъде установено по реда на ГП. Тук ГП поема установителната функция на НП относно факта на престъплението. Това ще стане било с нарочен установителен иск (чл. 97, ал. 4 ГПК и § 40 VI б), било инцидентно в делото, чийто предмет е правото, обусловено от престъплението (ср. IV 2).

3. Когато наказанието е имуществено и по-специално глоба, то се осъществява не по реда на НП, а или по реда на финансовото принудително изпълнение, или по реда на гражданския изпълнителен процес (вж. § 146 III).

IV. Взаимната зависимост на двата процеса се състои във взаимодействието, което те могат да си окажат. А то се дължи на връзките между гражданското и наказателното право.

Към престъпления гражданското право може да прикрепи граждански последици (вземане за вреди; унищожаване на сделката, опорочена от насилие или измама; отмяна на дарение - чл. 227 ЗЗД; недостойнство да се наследи - чл. З ЗН, и др.). От своя страна наказателното право може да включи като елемент на престъпния състав наличността или липсата на определено гражданско правоотношение (отцеубийството предпоставя, че убиецът е син на убития; отнемането на вещ от владението на другиго без неговото съгласие е кражба, ако вещта не принадлежи на отнемащия, и самоуправство - ако му принадлежи; злоупотребата с доверие предпоставя, че между дееца и пострадалия е съществувало правоотношение на договор за поръчка, и др.).

В тези случаи НП се оказва от значение за ГП и, обратно - ГП се оказва от значение за НП. Но това значение не е еднакво. Обусловеността на ГП от НП е по-интензивна, отколкото обусловеността на НП от ГП.

1. По принцип фактът на престъплението може да бъде установяван само по реда на НПК, а не и по реда на ГП по повод на граждански спор. Ето защо съдът е длъжен да спре гражданското дело всякога, когато спорното право е обусловено от факт, който според наказателния закон е престъпление (чл. 182, б. „д" ГПК). Няма значение дали относно този факт е вече образуван НП, или не. Съдът ще спре гражданското дело, за да се образува НП. Разбира се, когато постановява спирането, гражданският съд самостоятелно квалифицира деянието. Спирането на гражданското дело е средство, за да може да бъде зачетена присъдата по наказателното дело. Тя трябва да бъде зачетена по граждански дела във всички случаи без оглед на престъплението, до което се отнася. Задължението за зачитане е прогласено от чл. 222. В какво се състои зачитането и какви са неговите предели, е въпрос, свързан с доказването по граждански дела (вж. § 68 V 5).

Относно факт, който е престъпление, съдът може да се произнесе инцидентно по гражданското дело само в случаите на чл. 21 (освен т. 6). В тия случаи е невъзможно да се образува НП. Безцелно е поради това да се спира ГП в изчакване на присъда, която не може да бъде постановена. Безцелно е да се предявява отделен установителен иск по чл. 97, ал. 4 (§ 40 VI 1) за престъплението. То може да бъде установено със същия успех по висящото гражданско дело, образувано за неговите граждански последици (тълк. 11-67-ОСГК, Сб. 3).

2. Обратно, по реда на НП съдът може инцидентно да се произна­ся по всички граждански правоотношения, които са преюдициални за наказателната отговорност, без да изчаква образуването на ГП за тях. НП следва да бъде спрян обаче, ако има вече образуван ГП. Вярно е, че чл. 22 НПК не предвижда такова основание за спиране, но то следва от задължителната сила на решението за наказателния съд. В нея се състои зачитането на силата на пресъдено нещо от всички съдилища и учреждения в републиката (чл. 220, ал. 1, § 74 II 3). Ако НП не бъде спрян, възниква опасност от противоречие между решението и присъдата относно същото гражданско отношение.