№75. Процесуална правоспособност и дееспособност

№75.
Процесуална правоспособност и дееспособност.

I. Процесуалната правоспособност (ППр) е признатата от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения като страна. ППр е поради това качество на страната, а не на съда, на свидетеля или вещото лице. ППр служи на материално правната правоспособност, доколкото е средство за нейна защита, но не съвпада с нея. Тя е ориентирана не към материалноправни, а към процесуални правоотношения и е винаги пълна, а не специална.

1. Всеки човек се ползва с ППр от раждането до смъртта. С ог­лед на наследствените си права с ППр се ползва и заченатият (чл. 2, б. „а" ЗН). Смъртта туря край на ППр. Ако настъпи в течение на висящ процес, тя дава повод за правоприемство в процеса (§ 85 II 1 а), а ако предхожда процеса, е пречка той да възникне както в лицето на почина­лия, така и спрямо неговите наследници (§ 30 V). ППр в РБ е за всички хора еднаква без оглед на раса, пол, националност, гражданство или други качества на лицето. Недееспособните упражняват своята ППр чрез своите законни представители (т. II и § 34).

2. С ППр се ползват и всички юридически лица, местни и чуждест­ранни. Според чл. 18, ал. 2 с ППр се ползва и всяко държавно учрежде­ние, което има самостоятелна сметка в банка.

Без значение е дали учреждението е несамостоятелно, или има временен характер (100-55-1У), както и че неговият бюджет е включен в бюджета на друго висшестоящо уч­реждение (136-54-Ш). Ако учреждението няма самостоятелна бюджетна сметка, по дела­та относно правоотношения, възникнали от неговата дейност, страна е първото по реда на звената висшестоящо учреждение със самостоятелна сметка, на което неперсонифицираното учреждение е подчинено - чл. 18, ал. 2 /950 и 1300-55-Г/0. ППр на държавата е вън от съмнение (срв. 18, ал. З, 89, ал. 2, 353, 382, ал. 4). Неперсонифицирани организации ня­мат ППр и затова не могат да бъдат страна по граждански дела. Такива са например: не­регистрирана кооперация (1570-55-1У); трудовите и рационализаторските колективи - те са граждански дружества (1354-55-1У), както и авторските колективи (1527-95-У, Сб. 180); етажните собственици; клоновете на търговски предприятия (чл. 20 ТЗ).

II. Процесуалната дееспособност (ПД) е признатата от закона спо­собност на правоспособно лице лично да извършва валидни процесуал­ни действия, респ. лично спрямо него да се предприемат такива дейс­твия (например да му се връчи съобщение, призовка и т. н.). ПД пред­поставя ППр, но не е необходима нейна последица. Някои лица (мало­летни, запретени, юридически лица) разполагат с ППр, но не и с ПД.

1. Критериите за ПД са същите, както за гражданската дееспособ­ност.

а. С обща ПД разполагат всички пълнолетни (навършили 18 годи­ни) незапретени лица. Те могат да извършват и да приемат валидно вся­какви процесуални действия по всякакви дела (629-89-11, Б 90 I 23).

б. Със специална ПД разполагат непълнолетните или ограничено запретените съпрузи по брачни дела (чл. 258, ал. 2) и непълнолетните по спорове относно техни трудови правоотношения или относно сделки по чл. 4, ал. 2 ЗЛС (вж. чл. 16, ал. 3). Срв. 1401-55-1; 191-56-1; 802-63-П.

в. С ограничена ПД разполагат непълнолетните (навършили 14 години, но не и 18 години) и ограничено запретените (чл. 16, ал. 2) от­носно всички граждански дела вън от тия, по които разполагат със спе­циална ПД. Ограничената ПД се различава от специалната ПД по това, че лицата, ползващи се със специална ПД, могат да извършват проце­суалните действия без съдействието на своите родители или попечите­ли, докато при ограничената ПД за валидността на процесуалните дейс­твия, предприети лично от ограничено дееспособния, е нужно те да бъ­дат одобрени от неговия родител или попечител (чл. 16, ал. 2, опр. 181-92-111, Б-9-25).

Одобрението се смята дадено, когато със съгласието на родителя или попечителя е било дадено пълномощно за водене на делото от името на ограничено дееспособния. Иначе одобрението е нужно за всяко процесуално действие. Не е достатъчно предвари­телното съгласие да се води делото лично от ограничено дееспособния. Неговите инте­реси биха могли да бъдат увредени от лекомислено предприети процесуални действия в хода на делото (оттегляне, отказ от иска, съдебна спогодба, признание, последващ от­каз от обжалване), ако са вън от контрола на попечителя.

2. Не разполагат с каквато и да било ПД:

а) малолетните (лицата до 14-годишна възраст);

б) пълно запретените; и

в) юридическите лица (срв. чл. 16, ал. 2 и чл. 18).

В процеса те участват чрез своите законни представители (родители, настойници, органи - вж. § 34 и 35).

III. Процесуалното значение на ППр и на ПД се проявява в след­ните насоки:

1. И двете обуславят правото на иск и са затова процесуални пред­поставки (§ 39 1-11). ППр обаче обуславя възникването, а ПД - упраж­нението на правото на иск лично от носителя му или чрез овластен от него представител. Съдът следи служебно за наличността както на ППр, така и на ПД (1646-84-П, Сб. 89; 2239-95-У; Б 96 IX 9). Затова те са абсолютни процесуални предпоставки. При тяхната проверка съдът изхожда не от твърденията на страните за тяхната наличност, а от обек­тивното им съществуване като правни качества на страните. Въпросът за липсата на ППр или на ПД може да бъде повдиган по всяко време на делото. Само ако те са налице, съдът може да разглежда делото и да постанови решение.

2. ППр и ПД са обаче не само условия за допустимост на процеса, но са освен това и условия за валидност на извършените от или спрямо страната процесуални действия. Ако тя е неправоспособна или недееспособна, извършените от или спрямо нея процесуални действия ще бъ­дат недействителни. Съдът не може да ги вземе предвид и да основе на тях решението си, ако те не бъдат потвърдени (чл. 25, ал. 3).

3. Липсата на ППр или на ПД не е непоправима. Съдът е длъжен служебно да вземе мерки, за да се отстрани по възможност нежелател­ния резултат от липсата на ППр или на ПД. Защото действията, извър­шени от или спрямо страна без ППр или без ПД, могат да бъдат валидирани, и то с обратна сила, ако бъдат потвърдени (чл. 25, ал. 3).

При липса на ППр това е възможно, ако в течение на делото страната без ППр я придобие (нерегистрираната кооперация бъде регистрирана). Тогава тя може да пот­върди извършените от нейно име или срещу нея действия. При липса на ПД процесуал­ните действия, извършени от или спрямо недееспособната страна, могат да бъдат пот­върдени от нейния законен представител или попечител. За да постигне потвърждава­нето, съдът трябва да даде срок, в който то следва да бъде извършено, с указание на последиците от пропускането му. Потвърждаването може да бъде предприето, въпреки че противната страна се е позовала на липсата на ППр или на ПД.

4. Ако недостатъкът не бъде поправен, настъпват последиците от липсата на ППр или на ПД. Те са различни в зависимост от това, дали порокът засяга самото предявяване на иск (той е предявен от или сре­щу страна без ППр или ПД), или пък следващите го процесуални дейс­твия. В първия случай делото трябва да бъде прекратено. Във втория случай действията, извършени от или спрямо страната без ППр или без ПД, не могат да се вземат предвид и трябва да бъдат повторени валид­но (чл. 25, ал. 2 и 3).

За тази цел делото трябва да бъде спряно (чл. 182, б. „б" и „в"). Страната, изгуби­ла своята ППр, трябва да бъде заместена от своя правоприемник. Такъв обикновено има (чл. 11. ЗН; чл. 148 и 154 ЗЛС). При прекратяване на юридическа личност висящият про­цес поддържа нейната правосубектност и ще се води от или срещу нейния ликвидатор. Процесуалните действия от името или спрямо страната, изгубила своята ПД, ще тряб­ва да се извършат от нейния законен представител или с одобрението на нейния попе­чител. По този начин движението на процеса се обезпечава, след като в него може да вземе участие правоприемникът, законният представител или попечител.

5. Ако съдът въпреки липсата на ППр или на ПД не прекрати дело­то (чл. 25, ал. 2) или основе решението си на непотвърдени действия, из­вършени от или срещу страна без ППр или без ПД, неговото решение е порочно, но не и нищожно. Порокът следва да бъде отстранен по реда на обжалването, а при влязло в сила решение - по реда на чл. 231 б. „е". Страната без ППр не е липсваща страна (§ 30 V).

6. В спора по въпроса, дали страната разполага с ППр, или с ПД, тя взема лично участие и може да извършва и да приема всички проце­суални действия, свързани с тоя спор. Тя може да подаде и частна жал­ба срещу определението на съда, с което делото се прекратява. Казано­то ясно разкрива дълбоката разлика между спора по съществото на де­лото (съществува ли спорното право) и спора относно процесуалните предпоставки (съществува ли право на иск и е ли то надлежно упражне­но), т. е. относно допустимостта на исковия процес (§ 39 VI).

IV. Когато трябва да се извършат неотложни действия (предявяване на иск, зап­лашен от погасителна давност; обезпечаване на иск; обезпечаване на доказателства) срещу лице, което е недееспособно, но няма още назначен настойник или попечител, на това лице съдът назначава временен попечител (чл. 26). Назначаването става по молба на страната, заинтересувана от неотложното действие, като тя понася привременно и разноските за възнаграждаване на попечителя. Компетентен да назначи попечителя е съдът, пред който делото е висящо (чл. 26), а когато се касае до предявяване на иск -районният съд по местожителството на недееспособния. Представителната власт на по­печителя обхваща само неотложното действие.

I. Всеки може да стане ищец и да направи другиго ответник. Доста­тъчно е да предяви от свое име иск срещу него (§ 30 I). Така придобитото качество на ищец или ответник обаче е чисто формално. То е от значение единствено за правото на ищеца и на ответника да вземат участие в про­верката, дали са надлежни страни по спора, заявен с иска. Тази проверка е необходима, защото, за да породи правомощие и задължение на съда да реши спора по същество, искът трябва да бъде предявен от и срещу над­лежната страна по спора. Защо законът въвежда това изискване?

Исковият процес цели да разреши гражданския спор, като въздейс­тва чрез силата на пресъдено нещо върху поведението на страните по спора. За да станат обаче адресата на силата на пресъдено нещо, те трябва да са страни в исковия процес. Ако те не са били конституирани като страни в процеса, а той е бил воден между лица, чужди на правния спор, спорещите няма да бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо и правният спор между тях ще остане нерешен. Ето защо за закона съв­сем не е безразлично кой взема ролята на страна в исковия процес. Нап­ротив, той открива вратите на исковия процес само за надлежната стра­на и ги затваря пред ненадлежната страна. Ключът за вратите на иско­вия процес е правото на иск (§ 38). Изводът е: надлежна страна е но­сителят на право на иск за разрешаване на този правен спор, който е предмет на исковия процес. Процесуална легитимация (ПЛ) е при­надлежността на правото на иск. Процесуално легитимиран е носите­лят на правото на иск. Легитимирана страна и надлежна страна са рав­нозначни изрази. Както е известно, изразът „легитимирано лице" значи законно овластено лице. В ГП този израз означава лице, законно овлас­тено да предяви иск, да подаде жалба, молба за отмяна и т. н.

П. Кому обаче принадлежи правото на иск по конкретен правен спор? На този въпрос отговарят пряко чл. 97, ал. 1 и косвено чл. 15, ал. 2. Според чл. 97, ал. 1 с право на осъдителен иск се ползва лицето, чието пра­во е нарушено, така че трябва да бъде възстановено. От своя страна чл. 15, ал. 2 отрича на лицето, което не е носител на нуждаещото се от защита право, право на иск. Като забранява да се предявява иск за защита на чуж­ди права, чл. 15, ал. 2 мълчаливо, но недвусмислено дава право на иск на притежателя на материалното право, нуждаещо се от защита. Изводът е, че правото на иск принадлежи на носителя на материалното право, на­кърнено от правния спор. Той се нуждае от защита чрез разрешаване на спора. Средството за защита е правото на иск (§38 IV).

Всеки правен спор обаче накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, коя­то затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права (§ 2 II 1). Ако се претендира право на строеж, то огранича­ва и обезценява правото на собственост върху парцела. Ако се претен­дира право на парично вземане, то заплашва с принудително изпълне­ние секвестируемите права на претендирания длъжник. А ако претенди­раното право е потестативно, заплашени са тия права, които ще бъдат изменени, погасени или отнети по силата на правната промяна, поста­новена въз основа на потестативното право (§ 76). Затова исковият про­цес е приспособен да даде защита както на правото на ищеца, така и на правата на ответника съобразно с действителното правно положение. Ето защо всяка от двете страни по правния спор разполага с право на иск, за да може да защити това свое материално право, което според нея се накърнява от правния спор. Двете права на иск се различават по­между си по материалното право, което всяко едно от тях брани, а вследствие на това и по своя носител.

Така например при ревандикационен иск ищецът брани претендираното с иска право на собственост, а ответникът - претендираното от него право на собственост върху същата вещ или пък правото да я държи и ползва на вещно или облигационно ос­нование. При конститутивен иск (§ 42) ищецът брани претендираното потестативно пра­во, а ответникът - тия свои права, които ще бъдат засегнати от претендираната правна промяна. При отрицателен установителен иск, че претендираното право на строеж не съществува, ищецът брани правото си на собственост, което се ограничава от правото на строеж, а ответникът брани правото на строеж, което той претендира (§ 40 IV). Ко­гато даденото в изпълнение на нищожен договор подлежи на конфискация, право на иск за присъждане на престацията има държавата (2542-66-1, Сб. 128 неточно приписва то­ва право на министъра на финансите).

Ето защо легитимирани страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материалните права, засегна­ти от правния спор, предмет на процеса (вж. § 40 IV; 41 IV; 42 II 3).

В този смисъл е трайната практика на ВС (5-63-ПП, Сб. 3; 535-63-П, Сб. 143; 2586-81-П, Сб. 111; 8-81-11, Сб. 24: всички съсобственици на господстващия и на слу­жещия имот са легитимирани по иск за сервитут; 1776-83-П, Сб. 137: по иск за оспор­ване на бащинство майката и детето са съвместно легитимирани като ответници, дока­то по иск за дирене на бащинство всеки от тях е поотделно легитимиран - опр. 104-84-II, Сб. 66; 133-85-11, Б IX 41: по иск за обезсилване на нотариален акт приобретателят, а не прехвърлителят е легитимиран като ответник; всъщност и двамата са съвместно легитимирани като съвместно заинтересувани от силата на акта; тълк. р. 97-85-ОСГК, Б 1986 II 15: по дела за установяване на трудова злополука пасивно легитимирани са предприятието и окръжното управление на социалното осигуряване по мястото на зло­полуката; 67-85-1, Б IV 28: единият от съпрузите е легитимиран да предяви вземането и на двамата съпрузи за недостатъци на придобитото от тях семейно жилище; опр. 70-90-П, Б VIII 26: искът по чл. 17, ал. 1 ЗУКТС за установяване незаконността на стачка може да бъде предявен както от работодателя, така и от нестачкуващите работници).

Всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от пра­вен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник (§ 9 III 1 „в"). Отрицателният установителен иск ярко илюстрира тази възможност.

На практика тя рядко се използва. Обикновено ролята на ищец по правния спор взема лицето, което претендира спорното право. Неговата нужда от защита е по-остра. Притезанието, предмет на осъдителен иск, е не само оспорено, но и нарушено, понеже не е удовлетворено (§ 41 I). Единственият способ за живот на спорното потестативно право, когато то не може да се осъществи извънсъдебно, е конститутивният иск (§ 42 I). Затова този, който оспорва претендираното право, обикновено изчаква претендентът на правото да го предяви съдебно. Тогава във вече образувания процес оспорващият осъ­ществява своето право на иск чрез защитата срещу предявения иск. Даже до този мо­мент правото на иск на оспорващия да не е възникнало поради липса на интерес (§ 39 1а, 40 III), предявяването на иск от претендента създава интереса от защитата срещу иска, защото изправя ответника пред заплахата от решение, посягащо върху неговата правна сфера.

III. Щом като ПЛ се обуславя от принадлежността на материално­то право, засегнато от правния спор, очевидно е, че тя ще бъде обусло­вена в последна сметка от правното твърдение на ищеца, заявено с ис­ка (§ 37 II; 1070-93-1У, Сб. 17). Защото това твърдение формулира пред съда правния спор, чието разрешаване трябва да стане по реда на исковия процес. А правният спор се индивидуализира чрез спорното право, претендирало или отричано от ищеца. Това право предопределя чрез своето естество чии права то засяга, ако съществува. Така например, ако се претендира право на строеж върху определен имот, засегнато ще бъде правото на собственост върху този имот, което значи, че собстве­никът на имота е легитимираният ответник по иска за право на строеж. С други думи, заявеното от ищеца спорно право обуславя не само ПЛ на ищеца, но и ПЛ на ответника, т. е. предопределя кои са надлежни­те страни по делото.

Казаното сочи, че ПЛ и на двете страни следва не от някакви обективни факти, ко­ито трябва да се издирят и докажат, а единствено от правното твърдение на ищеца от­носно спорното право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на ис­ковата молба (§ 43 II 3; ВАД-70-98, БЗ 99 III с. 85). Ето защо, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежната страна по делото, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба.

Какво е действителното правно положение, е без значение. В деня на предявяване на иска то е неизвестно и едва съдебното решение ще каже дали то съвпада с правното твърдение на ищеца. Гаранцията срещу неистинско твърдение, целящо да обоснове из­годна за ищеца ПЛ, е заплахата, че искът, основан на такова твърдение, ще бъде отхвър­лен като неоснователен.

IV. Значението на ПЛ следва от нейното естество да бъде принад­лежност на правото на иск. Затова ПЛ е процесуална предпоставка, и то от категорията на абсолютните (§ 39 II 16; опр. 53-83-11, Сб. 97). За нея съдът трябва да следи служебно (70-67 ВДА V 38; опр. 189-76-11, Сб. 107). Ако тя липсва, липсва право на иск в полза на страната по де­лото и затова съдът няма право да разгледа и реши спора по същество, а е длъжен да прекрати делото (напр., ако искът е предявен от лице, ко­ето е чуждо на правния спор и което законът не е овластил по изключе­ние с право на иск относно чуждия спор - чл. 15, ал. 2; вж. опр. 53-83-11, Сб. 97; 1290-83-11, Сб. 130). Такъв ще бъде също случаят, когато искът е предявен срещу лице, чуждо на правния спор (1070-93-1У, Сб. 17;

ВАД-51-97-УП, 110). И в двата случая сме пред участие на ненадлежна страна в делото. А да се разглежда и решава делото при участието на ненадлежна страна, е безцелно: решението не ще има сила на пресъдено нещо спрямо надлежната страна и затова не ще тури край на правния спор (70-67 ВДА V 33). Спорът относно ПЛ се решава с участието на лицето, чиито ПЛ се оспорва. То има право и да обжалва определе­нието за прекратяване на делото поради липса на ПЛ. В това се проявя­ва неговото качество на формална страна: лице, от чието име или сре­щу което е предявен искът. Това качество има значение обаче само по този чисто процесуален спор относно принадлежността на правото на иск, т. е. в „процеса относно процеса" (§ 39 VI). Окаже ли се, че формал­ната страна е ненадлежна, пред нея вратите на същинския исков процес (разрешаване на граждански спор със сила на пресъдено нещо) се зат­варят. Това е санкцията за нейния опит да си присвои право на иск, ко­ето не й принадлежи.

V. Разгледаната ПЛ се отнася до типичните главни страни в иско­вия процес (§ 30 III 1). Затова тя е типичната, нормална и основна ПЛ. Тя обезпечава участието в исковия процес на лицата, които са непосред­ствено заинтересувани от разрешаването на правния спор, защото са страни по него.

Но нашето право познава и друга ПЛ. При нея правото на иск при­надлежи и на други лица или само на други лица, макар че те не са но­сители на правото, което е предмет на спора или е засегнато от него. Това са процесуалните субституенти. Те се различават по основанието на тяхната ПЛ (вж. § 79 I, III). При всички тях обаче се касае за ПЛ по изключение (нетипична ПЛ) (чл. 15, ал. 2), целяща по правило да замес­ти, а не да измести неизползваната по една или друга причина типична ПЛ. Затова, когато делото е образувано от носител на право на иск по изключение, като страна по него служебно се привлича лицето, което е носител на защитаваното с делото право (чл. 15, ал. 3 и § 79 III 1).

Не е такъв случаят с държавата. Легитимирано да брани нейното право на собст­веност е държавното предприятие (учреждение), на което съответната държавна вещ е предоставена (8-79-ПП, Сб. 6; 3060-80-1, Сб. 66). Държавата не се привлича като стра­на по тези дела (3060-80-1, Сб. 66). Вж. § 79 I 1 в.

Правото на иск може да принадлежи на няколко лица, така че мо­же да бъде упражнено от тях само съвместно. Тогава говорим за съвмес­тна ПЛ. Такава е ПЛ при задължително другарство (§ 78 I 4 б). Затова при него предявяването на иска от всички или срещу всички другари е предпоставка за допустимост на процеса, за която съдът е длъжен слу­жебно да следи (1776-83-П, Сб. 137).

При исковете за гражданско състояние и по-специално при исковете за произход и при брачните искове законът изрично сочи кои са легитимираните страни (майката и детето са задължителни ответници по иска за оспорване на бащинството - 1776-83-11, Сб. 137, но са самостоятелно легитимирани по иск за дирене на бащинство - опр. 104-84-11, Сб. 66).

Други лица извън посочените от закона не могат да бъдат страни по тези искове (81-74-ОСГК, Сб. 18; 2157-76-11, Сб. 148: детето не може да предяви иск за оспорване бащинството на съпруга; припозналият не може да предяви иск за оспорване на припоз­наването: опр. 189-76-П, Сб. 107).

VI. Изложеното досега сочи колко е наложително да не се смесва ПЛ с материалноправната легитимация (опр. 189-76-11, Сб. 107; 99-89-ОСГК, Б 1990 II 17).

ПЛ е принадлежност на правото на иск. Материалноправната леги­тимация е титулярство на гражданското правоотношение (кой е носител на правото и кой - на задължението). ПЛ следва от правното твърдение на ищеца. Материалноправната легитимация предпоставя съществува­що правоотношение - само такова правоотношение може да има свои носители. ПЛ и на ищеца, и на ответника се състои в притежание на право на иск, т. е. тя е еднакво активна: както ответникът отговаря спря­мо ищеца и ще понесе санкцията на силата на пресъдено нещо, ако правното твърдение на ищеца съвпада с действителното правно поло­жение, така и ищецът отговаря спрямо ответника и ще понесе същата санкция, ако не неговото, а правното твърдение на ответника съответс­тва на действителното правно положение (§71 IV). Напротив, при мате­риалноправната легитимация правното положение на двете страни е ко­ренно различно: едната е носител на субективното право, а другата -носител на правното задължение; тя е единствената, която отговаря. Ето защо, докато е оправдано да се говори за активна и пасивна материалноправна легитимация, неоправдано е да се говори за активна и па­сивна ПЛ. Различни лица могат да бъдат процесуално и материално-правно легитимирани. Процесуалният субституент е процесуално, но не и материалноправно легитимиран. Даже когато ПЛ и материалноправна легитимация се съсредоточат в едни и същи лица (например основа­телен осъдителен иск, предявен от носителя на вземането), ПЛ обусла­вя допустимостта на иска, а материалноправната легитимация - него­вата основателност (ВАЛ 70-98, БЗ 99 III, с. 15). Понеже не предпоста­вя съществуване на спорното правоотношение, ПЛ може да съществува и въз основа на нея процесуалното правоотношение ще възникне и ре­довно ще се развие, макар че предявеният иск се отхвърля като неосно­вателен поради несъществуване на претендираното правоотношение или поради това, че други лица са неговите субекти (друг е правоимащият; друг е длъжникът). От друга страна, ПЛ може да липсва, а мате­риалноправната легитимация може да е налице. Такъв е случаят при ос­нователен иск, предявен обаче от ненадлежен ищец (чуждо на правоот­ношението лице, което не е процесуален субституент). Липсата на ПЛ ще доведе до отхвърляне на иска като недопустим, а липсата на материалноправна легитимация - до отхвърляне на иска като неоснователен (опр.189-76-П, Сб. 107).

Въпреки тези дълбоки разлики ПЛ и материалноправна легитима­ция не са откъснати, а са взаимно свързани. ПЛ произтича от материалноправна легитимация (по-горе III) и е средство за нейната защита. В тази ориентираност на ПЛ към материалноправната още вед­нъж се проявява неразривната връзка между материално право и про­цес (§ 9 III 1 „в"). Тази връзка в областта на ПЛ е в нашия процес осо­бено подчертана чрез чл. 15, ал. 3, който поначало не допуска да се раз­вие исковият процес без участието на субектите на спорното правоотно­шение (вж. за подробности § 79 III 1).