№71.
Право на иск. Процесуални предпоставки.
§ 38. ПРАВО НА ИСК
I. Едва ли има друго понятие на гражданския процес, което да е така дискусионно, както правото на иск (ПИ). Това не е случайно. Схващанията за ПИ отразяват възгледите за отношенията между гражданин и държава, между материално право и процес.
Застъпваното тук схващане за ПИ изхожда от вече изложеното съотношение между материално право и граждански процес (§ 9). То изхожда също така от разбирането, че гражданите са носители на субективни публични права спрямо държавата. Между тези права ПИ заема челно място. То въздига гражданина в борец за право и законност, като поставя съда не в ролята на господар, благоволяващ да даде защита, а в ролята на служител на правото, който дължи защита. Срв. чл. 7 ЗСВ.
ПИ има обаче не само обществено-политическо значение. То е централно понятие на исковия процес. Само с негова помощ могат да се обяснят задоволително редица понятия на исковия процес като: надлежна страна; процесуална субституция; процесуални предпоставки (допустимост и недопустимост на процеса); пресекателното действие на силата на пресъдено нещо и т. н. Не е възможно тук да бъдат разгледани многобройните теории за ПИ. Ще бъдат разгледани само две противоположни схващания: едното - материалноправно, а другото - чисто процесуално.
II. Според едно от обясненията ПИ има две страни: процесуална и материалноправна. Процесуалната страна се състои в правото да се предяви иск, а материалноправната - в правото да се иска уважаване на иска. ПИ е налице само ако са налице и двете му съставки. Липсва ли една от тях, липсва и ПИ. Изводът е, че когато искът е неоснователен, ищецът няма ПИ.
Предимството на това обяснение е, че подчертава връзката между ПИ и нуждаещото се от защита материално право (вж. по-долу т. IV). Слабостта му се състои в обуславяне на ПИ от основателността на иска. Оказва се, че ПИ има само тая страна по правния спор, чието твърдение отговаря на действителното правно положение. Но работата е там, че при правен спор едва съдебното решение ще ни каже какво е действителното правно положение. В началото на процеса то е неустановено. А ПИ ни е необходимо в началото на процеса. То е ключ за неговите врати. Да дадем този ключ само на страната, която е „правата" в гражданския спор, би значило да подложим на предварителна преценка основателността на иска като условие, за да се образува процесът. По този начин основателността на иска би се превърнала в предпоставка за неговата допустимост. От друга страна, щом като исковият процес е предназначен да разреши правния спор и всяка от двете страни е заинтересувана от неговото разрешаване, очевидно е, че вратите на процеса трябва да бъдат еднакво открити и пред двете спорещи страни. Всяка от тях трябва да има ПИ, за да може да предизвика образуване на исковия процес, макар че основателен ще бъде само искът на тази от двете страни, чието правно твърдение отговаря на действителното правно положение. С други думи, ПИ не е обусловено и не може да бъде обусловено от основателността на предявения иск. С ПИ разполага и тази страна, чийто иск се оказва неоснователен. Процесът, образуван чрез упражняване на ПИ на тази страна, е процесуално така редовен, както процесът, образуван въз основа на основателен иск. Нещо повече, той изпълнява защитната функция, която е присъща на исковия процес. Той ще защити ответника по неоснователния иск (§71 IV). Основателността или неоснователността на иска е от значение не за съществуването или липсата на ПИ, а за да определи спрямо коя от двете страни исковият процес ще се яви като защита и спрямо коя - като санкция.
III. Ето защо господстващото обяснение на ПИ в процесуалната теория е процесуалното негово обяснение. ПИ е процесуално правомощие, необусловено от материалноправни предпоставки.
Не всички привърженици на процесуалното обяснение на ПИ обаче еднакво схващат неговото съдържание и неговите субекти.
1. Според едно крайно обяснение ПИ е субективно публично право да се иска от съда да се произнесе по молбата, с която е сезиран. На това право отговаря задължението на съда да разгледа всяка отправена до него молба за защита (чл. 2, ал. 1). Сведено до право да се иска каквото и да било становище по исковата молба без оглед на неговото съдържание, ПИ се оказва удовлетворено не само когато съдът образува въз основа на молбата производство, насочено към разрешаване по същество на гражданското дело, но и когато откаже да образува такова производство поради недопустимост на иска и прекрати делото. С други думи, ПИ не е обусловено нито от основателността на иска, нито от неговата допустимост. ПИ съществува и когато искът е недопустим.
Като обявява, че ПИ е независимо от основателността на иска, разглежданата теория е безспорно на прав път. Тя обаче не може да бъде споделена, когато смята, че ПИ съществува и когато липсват условията за допустимост на исковия процес.
Едно от тези условия е изискването страните в процеса да съществуват и да са правоспособни (§ 30 V; 31 I). Ако ПИ би съществувало, макар че страната, от чието име искът се предявява, не съществува или е неправоспособна, оказва се, че е мислимо субективно право без носител или с такъв носител, който не разполага с правоспособност. Друго условие за допустимост на исковия процес е изискването делото да е подведомствено на съдилищата. Ако ПИ би съществувало и когато делото е неподведомствено на съдилищата, оказва се, че без да съществува власт и задължение на съда да разгледа делото, ищецът разполага с ПИ спрямо съда. Подведомственост и ПИ са обаче тясно и неразривно свързани, защото правото да се иска разрешаване на спора от съда предпоставя, че съдът разполага с власт да реши спора, така че е длъжен да я упражни, щом като бъде сезиран. Липсва ли такава власт, липсва и ПИ (вж. § 39 I г).
Освен това при разглежданото обяснение ПИ се оказва откъснато от своето защитно предназначение: да бъде средство, за да се наложи разрешаването на граждански спор. То се превръща в право да се иска от съда да прекрати делото, като констатира, че искът е недопустим. Ищецът обаче не предявява иска, за да постигне прекратяване на делото, а за да получи решение по гражданския спор. Наред с това, като превръща правото на иск в право да се търси от съда каквото и да е становище по иска, вкл. че той е недопустим, разглежданата теория открива вратите на исковия процес пред всекиго, а не само пред надлежната страна по конкретния правен спор (§ 32 IV). Недопустим иск може да предяви всеки против всекиго. Но допустим иск може да предяви само надлежна страна, и то против друга надлежна страна. Една от важните функции на ПИ е да ни ориентира чрез своя носител относно надлежните страни по конкретното дело. Обяснението, което дава ПИ и на ненадлежната страна (т. е. на всеки), лишава ПИ от тази важна ориентираща функция (§ 32).
IV. С ПИ като конкретно право да се възбуди исков процес между определени лица за разрешаване на определен правен спор не може обаче да разполага всеки.
С него могат да разполагат само ограничен кръг от лица. Това следва и от самото естество на иска като едностранно изявление, задължаващо съда да развие исковото производство (§ 37 I). Възможността да се предизвика с едностранно изявление промяна в правната сфера на Друго лице независимо от неговата воля винаги е била схващана като субективно право (т. нар. потестативно право). А то не може да принадлежи всекиму, а само на лицето, относно което са настъпили условията, за да възникне подобно правомощие. При ПИ тези условия включват наличността на конкретен правен спор, страните, по които са и носителите на ПИ, защото чрез него те могат да защитят материални права, които правният спор засяга.
Макар и да не предпоставя основателност на иска (по-горе. П), ПИ е функционално свързано с конкретно материално право, засегнато от правния спор. ПИ на всяка от спорещите страни е ориентирано към определено нейно право, което тя иска да брани с помощта на исковия процес (§ 9 III 1 в; 32 II). В тази насоченост се проявява връзката между ПИ и субективното материално право, без което ПИ губи своя смисъл. Същевременно тъкмо тази връзка сочи, че ПИ е едно конкретно право, произтичащо от конкретен правен спор (относно определено право между определени страни) и целящо защита на материалното право, засегнато от правния спор, чрез разрешаване на спора. Връзката между ПИ и конкретен правен спор ярко се подчертава от чл. 98 във връзка с чл. 100, които постановяват да се върне на ищеца такава искова молба, която не съдържа данни за конкретен правен спор, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска (§ 43 IV).
Ето защо ПИ представлява правомощие на определени лица (надлежни страни) да възбудят чрез иск производство за разрешаване на конкретен граждански спор със сила на пресъдено нещо, т. е. да поставят в ход исковия процес. В него се състои правораздаването по граждански дела (§ 20 I). С други думи, ПИ е право на правораздаване по конкретно гражданско дело. Когато то е подведомствено на съдилищата, ПИ е право на правосъдие по конкретен граждански спор (вж. Б 1989 II 29 - Преглед на практиката на ВС за правото на иск). По своето естество ПИ е едно потестативно процесуално правомощие, спадащо в общата категория на публичните субективни права. Потестативният характер на ПИ сочи, че то не се състои в отправено до съда притезание да предприеме съдопроизводствените действия, образуващи исковия процес. ПИ предхожда образуването на исковия процес. Докато то не бъде упражнено чрез предявяване на иска, липсва образувано гражданско дело. Липсва поради това и задължение за съда да пристъпи към разрешаване на гражданския спор. Диспозитивното начало пречи на съда служебно да образува исков процес (§15 I). Едва искът задължава съда да разреши гражданския спор. Тъкмо затова ПИ е правомощие чрез иск да се задължи съдът да разреши конкретен граждански спор, посочен в иска.
Възникването и съществуването на това правомощие зависи от процесуалните предпоставки (§ 39), т. е. от допустимостта на иска. Неговата недопустимост изключва ПИ. Затова ПИ е право да се предизвика допустим исков процес, по който съдът може и е длъжен да постанови решение по същество на делото.
ПИ е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. То е поради това право на искова защита. От нея материалното право се нуждае, докато исковият процес бъде приключен с влязло в сила решение. Ето защо правото на искова защита продължава да съществува и след като ПИ бъде упражнено. Предявяването на иска поражда вместо ПИ ново право на защита, насочено не към образуване, а към развитие на вече образувания исков процес. В това ново, по-богато по съдържание право на искова защита ПИ се е превъплътило. В хода на това последователно превъплъщаване и обогатяване ПИ се превръща в края на исковия процес в право да се изисква от съда решение по спора, което да отговаря на данните по делото (§ 5 III). Гаранция за това право е обжалването на решението.
От това динамично гледище, наложително за теорията на процеса, ПИ, схванато като право на искова защита, живее все по-богато и по-пълно във всяко от следващите процесуални права, в които то последователно се превръща. То започва като право да се възбуди исковият процес и завършва като право да се изисква решение по спора, съобразено с данните по делото. Затова то се удовлетворява и окончателно погасява едва от силата на пресъдено нещо, към чието постигане то е насочено. С други думи, ПИ не е едно статично, а е динамично право, право в развитие. Имаме ли предвид, че развитието на всяко производство и особено на исковия процес е правно обезпечено, бихме могли да кажем, че ПИ, още преди да бъде упражнено чрез предявяване на иска, е потенциално право да се изисква да бъде разрешен гражданският спор със сила на пресъдено нещо.
§ 39. ПРОЦЕСУАЛНИ ПРЕДПОСТАВКИ
Относно всяко субективно право възникват въпросите: дали е породено, кому принадлежи, как се упражнява и кога се погасява. Тези въпроси възникват и относно ПИ. То трябва да съществува в полза на лицето, от чието име искът се предявява, и да бъде надлежно упражнено, за да породи искът целените с него правни последици, а именно задължение за съда да предприеме действия, насочени към разрешаване на гражданския спор.
Условията, от които зависят съществуването и надлежното упражнение на ПИ, се наричат процесуални предпоставки (ППр).
I. За да съществува в полза на определено лице ПИ, трябва да са налице условията, при които то възниква и се прикрепва към определено лице, като същевременно трябва да не са настъпили условията, при които то се погасява.
1. За да възникне спрямо съда в полза на определено лице ПИ, е нужно: да е възникнал между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съда.
а. Наличността на граждански спор поражда нужда, а следователно и интерес от искова защита. ПИ е призовано да отговори на нуждата от защита и да удовлетвори интереса от защита, затова то ги предпоставя. Няма ли правен спор, няма нужда и интерес от защита, липсва и ПИ. Затова първото условие, за да възникне ПИ, е интерес от търсената с иска защита. Чл. 97, ал. 1 поставя изрично това изискване само при установителните искове, защото при другите искове (осъдителен и конститутивен) интересът от защитата произтича от естеството на търсената защита (вж. § 41 III и 42 II 2).
б. Едновременно с интереса от защитата гражданският спор чрез спорното право предопределя надлежните страни, а с това и принадлежността на ПИ. Затова процесуалната легитимация на страните е условие, за да съществува ПИ в полза на определено лице. Когато процесуалната легитимация не следва от принадлежността на правото, засегнато от правния спор (§ 32 II), трябва да са налице фактите, които обуславят ПИ на процесуалния субституент (§ 79 I).
в. Само правоспособно лице може да притежава ПИ и затова процесуалната правоспособност е също условие за възникване на ПИ в полза на определено лице (§31 Ш).
г. Но ПИ е насочено спрямо съда. За да може той да бъде задължен да реши спора, той трябва да бъде компетентен да решава такъв вид спорове. Затова ПИ предпоставя подведомствеността (§ 22 III).
Изводът е, че условията, при които в полза на определено лице възниква ПИ, са: интересът от защита; процесуалната легитимация; процесуалната правоспособност и подведомствеността на делото на съдилищата. Понеже трябва да са налице, тези условия се наричат положителни ППр.
2. ПИ е насочено към образуване на исков процес и чрез него към разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. Ето защо бъде ли постигната крайната му цел - разрешаване на гражданския спор, който го е породил, то се погасява. Повторен иск относно спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, е недопустим (чл. 224 и § 71 II 3). Силата на пресъдено нещо е пречка за съществуването на ПИ. Тя действа спрямо него като правопогасяващ факт. Понеже ПИ съществува само ако тя липсва, тя е отрицателна ППр, респ. процесуална пречка.
ПИ може да бъде обусловено от давностен или преклузивен срок, чието изтичане погасява ПИ било въз основа на възражение на ответника, било по право. Понеже се погасява само ПИ, а не материалното субективно право, изтичането на срока се явява като процесуална пречка (отрицателна ППр) за допустимостта на иск (опр. 70-90-11, Б Х 23). Изводът е, че искът следва да се отхвърли като недопустим, а не като неоснователен.
Тази конструкция налага съдът да се произнесе по възражението за давност или изтекъл преклузивен срок, преди да навлезе в съществото на спора, за да се спести ненужната проверка на материалното спорно право, ако се окаже, че ПИ е погасен. Тя се съчетава сполучливо с валидността на плащането, което длъжникът би извършил след прекратяване на делото. Плащането е дължимо (чл. 118 ЗЗД), защото е отречено ПИ, а не вземането. На практика при възражения за давност исковете се отхвърлят като неоснователни. На давността продължава да се гледа като на материалноправен институт. При изтекъл преклузивен срок, засягащ ГПИ, на практика искът се отхвърля с решение, но като недопустим (опр. 1-85-П, Б VI 33; такава е и практиката на АС при БТПП: 40-74 II 68; 55-78 IV 75; 208-79 IV 98; в по-старата си практика ВС приемаше, че ако е пропуснат преклузивния срок за иск за оспорване на бащинство, делото следва да се прекрати - опр. 24а-72-П, Сб. 116).
II. Законът предвижда редица условия за надлежното упражняване на ПИ. Едни от тях трябва да са налице, за да може ПИ да бъде надлежно упражнено, а други осуетяват упражняването на ПИ, докато са налице. Първата група условия са положителни ППр, обуславящи надлежното упражняване на ПИ, а втората група условия са отрицателни ППр, т. е. пречки за упражняване на ПИ.
1. Групата на положителните ППр, обуславящи надлежно упражняване на ПИ, включва:
а) процесуалната дееспособност на страната, когато тя иска лично или чрез овластен от нея представител да упражни ПИ (§31 III 1);
б) представителна власт на представителя, когато ПИ се упражнява от представител (§ 33 III 2);
в) съобразяване на иска с изискванията, на които трябва да отговаря редовният иск (чл. 98-100 и § 43-1-111);
г) предявяване на иска пред съда, на който делото е подсъдно по правилата на родовата и на местната подсъдност (§ 29 I).
2. Групата на отрицателните ППр, осуетяващи упражняването на ПИ, включва:
а) наличността на договор за отнасяне на гражданския спор пред арбитражен или чуждестранен съд (чл. 9 и § 216; 226);
б) наличността на висящ процес между същите страни относно същия спор (чл. 95 и § 44 I 2);
в) наличността на висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за още не заявения граждански спор (опр. 77-90-II, Б Х 22), или пък наличността на престъпно деяние, обуславящо разрешаването на гражданския спор (чл. 182, б. „г" и „д"; § 96 II 2). Към тази група спада обявяването на търговец в несъстоятелност, защото то лишава обявения в несъстоятелност длъжник от правото да управлява и се разпорежда с имуществените права, включени в несъстоятелността. В ГП това означава, че обявеният в несъстоятелност не може лично да упражнява правото си на иск не само относно имуществените права, на които е носител, но и относно имуществените права, по които е длъжник. Правото му на иск ще бъде упражнено от неговия законен представител - синдикът (§ 34 I 6; 36 I 4). Иск, предявен лично от обявения в несъстоятелност, е недопустим.
III. Освен посочените ППр, които са общи за всички искове, законът въвежда за някои искове допълнителни ППр. Такъв е случаят с ревизионния акт, който е ППр на ПИ при особеното исково производство по финансови начети (§ 126 III). Особена ППр представлява и рекламацията при осъдителни искове срещу превозните организации (железници, автомобилни и корабни управления и др.) за парични вземания, произтичащи от превозни правоотношения (§ 113-120 УЖ; чл. 84-92 УАТ; чл. 354-356 КТМ; чл. 127-137 ЗГВ).
Рекламацията е искане за плащане на парично задължение, което товародателят или получателят на стоката отправя до превозната организация, преди да предяви срещу нея осъдителен иск. Целта на рекламацията е да спести ненужното дело, когато превозната организация я признае и удовлетвори, или пък да даде възможност на превозната организация да се подготви за делото, ако рекламацията не бъде уважена. Ако изискването за рекламация не бъде спазено, предявеният иск е недопустим (764-74 ВДА IX 13; 726-73 ВДА IX 17). Делото следва да се прекрати, ако липсата на рекламация бъде открита до приключване на делото пред първата инстанция. Но преди да прекрати делото, съдът трябва да даде срок на ищеца да представи доказателства, че е предявил рекламация, ако той твърди това (опр. 74-67-1, Сб. 85). Бъде ли предявена рекламация, ПИ може да бъде упражнено, ако тя не е била удовлетворена, без да има значение, дали организацията е оставила молбата „без последствие" или „без разглеждане" (2489-59-П, Сб. 299). Спрямо рекламиращия превозната организация е равнопоставен нему субект по спорното гражданско правоотношение, а не особена юрисдикция. Такава тя не може да бъде, защото е страна по гражданския спор, повдигнат чрез рекламацията. Рекламацията ограничава упражнението на ПИ. Затова тя важи само за исковете, за които е предвидена. Тя важи за искове за права от превозни правоотношения, а не и за иск от наем (289-65 ВДА IV 326), от недължимо платено (364-64 ВДА IV 329), от деликт (100-65 ВДА IV 328) или за щети от договор за пълни услуги (601-64 ВДА IV 312). Тя е необходима и при изменение на иска (207-68 ВДА VI 32), и при привличане като страна (обратно: 137-69 ВДА VI 12; 726-73 ВДА IX 17).
IV. ПИ обуславя правната ефикасност на предявения иск. Съществува ли ПИ и бъде ли то надлежно упражнено, предявеният иск задължава съда да постави в ход исковия процес и да разреши със сила на пресъдено нещо правния спор. Този начин на действие на съда в практиката се нарича разглеждане и решаване на делото по същество, защото съдът се произнася по предмета на исковото производство (§ 48 I).
Ако ПИ не съществува или е не надлежно упражнено, предявеният иск е опорочен и поради това недействителен (§ 99 II). Той не е в състояние да породи нито задължение за съда да разгледа и реши делото по същество, нито власт да бъде призован ответникът на съд. А в тях се състои исковият процес като правоотношение (§ 5 II).
Тази зависимост между ПИ и исковия процес се има предвид, когато се казва, че при съществуващо и надлежно упражнено ПИ искът и исковият процес са допустими, а при липса или не надлежно упражняване на ПИ - че те са недопустими (§ 37 II).
Но недопустимостта на иска и на процеса не е равнозначна на познатата на гражданското право абсолютна нищожност. Недопустимият иск е недействителен, но неговата порочност е поправима, и то с обратна сила, ако липсващата положителна ППр възникне или съществуващата процесуална пречка отпадне (§ 99 II 2; т. V 4). Настъпи ли такова заздравяване на порочно образувания процес, той се смята за редовно възникнал от деня на недопустимия, но вече саниран иск. От друга страна, ако въпреки липсата или не надлежното упражняване на ПИ е било постановено решение, то не е нищожно, а е недопустимо. До деня на неговото обезсилване по надлежния ред то поражда присъщите му правни последици (§ 100 IV). Само по изключение липсата на ПИ (например пълна липса на правосъдна власт) води до нищожност на решението (§ 100 III 2, 5; 76 IV). Най-после, когато искът е опорочен, понеже е неподведомствен или неподсъден на сезиран съд, порокът води само до препращане на делото на компетентния орган или съд, без да засяга валидността на предявения иск и извършените по него процесуални действия от сезирания съд (чл. 93, ал. 1; т. V 3).
V. Функцията на ПИ да обуславя исковия процес разкрива, че такава функция имат и ППр, защото те обуславят съществуването и надлежното упражняване на ПИ. Тъкмо затова те се наричат и ППр, т. е. предпоставки на процеса, условия, за да възникне той и да се развие.
1. Понеже ППр в своята съвкупност обуславят съществуването и надлежното упражняване на ПИ, достатъчна е липсата на която и да било от положителните ППр или наличността на която и да било от отрицателните ППр (процесуалните пречки), за да бъдат искът и процесът недопустими (тълк. р. 101-67-ОСГК).
Тъй като без ПИ съдът няма право да образува и да движи исковия процес, съдът трябва служебно да провери всяка ППр. Само за две ППр, обуславящи надлежното упражняване на ПИ, съдът не следи служебно. Това са местната подсъдност (§ 27 II 1) и договорът за отнасяне на делото пред арбитражен или чуждестранен съд (§ 1351; 216; 658-98-5 чл., Сб. 97, 21). ППр, за които съдът следи служебно, се наричат абсолютни, а тези, за които не следи служебно и които взема предвид само при отвод на ответника, се наричат относителни. ППр са по правило абсолютни.
2. Въпреки че законът говори само за проверка на редовността на исковата молба, преди да се връчи препис от нея (чл. 100, ал. 1), съдът трябва в този момент да провери и другите абсолютни ППр. Безпредметно и недопустимо е да се връчва препис от искова молба, когато от самата нея личи, че ищецът няма ПИ или че то е ненадеждно упражнено (например делото е неподведомствено на съдилищата; не е подсъдно на съда и не може да му стане подсъдно; подателят на молбата няма представителна власт и т. н.). Желателно е при реформа на ГПК изрично да се възложи на съда тази проверка.
Разбира се, тази проверка, основана само на данните, черпени от исковата молба, не може да бъде нито пълна, нито окончателна. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска в първото заседание (чл. 108; § 66 I) и да вземе предвид разкритата недопустимост на иска по всяко положение на делото (чл. 10, ал. 1, 25, ал. 1, 95, ал. 2, 100, ал. З, 209, 218 б, 218 ж, 224).
3. Установи ли, че липсва положителна ППр или че е налице процесуална пречка, съдът в зависимост от естеството на съответната ППр или взема мерки, за да се поправи порокът (чл. 25, 100; § 31 III 3; 33 III 3; 43 IV), или препраща делото на компетентния орган (чл. 93, ал. 1; § 24 III; 29 III 2), или го спира (чл. 182, б. „г" и „д"; § 96), или го прекратява, като обезсилва всички извършени по него процесуални действия, вкл. постановеното решение (чл. 95, ал. 2, 209; 218 ж, § 97).
4. ППр трябва да бъдат налице не само при предявяване на иска, но и през цялото развитие на исковия процес. По-късното отпадане на ППр погасява ПИ или прави упражнението му ненадлежно, така че се явява като пречка за развитието на процеса. В случаите, когато по-късното възникване на ППр заздравява предходната им липса (поправяне на нередовността на исковата молба - § 43 IV; одобряване на действията на недееспособния или на представителя без представителна власт - § 31 III; 33 III и др.), за допустимостта на процеса е достатъчна наличността на ППр към деня на решението. Недопустимостта на иска към този момент винаги осуетява решението; ищецът няма право да иска решение (§38 IV).
VI. Проверката на ППр, а чрез тях и на ПИ става по повод на висящия исков процес от същия съд и с участието на същите страни, които са субекти на исковия процес. Поставя се въпросът: представлява ли тази проверка част от самия исков процес, развива ли се тя вътре в него? Положителният отговор на този въпрос би означавал, че ППр и ПИ не обуславят исковия процес, щом като се проверяват в един вече възникнал и съществуващ исков процес.
Това, което съществува при липса или ненадлежно упражняване на ПИ, е фактически предявеният иск, а при пропуск на съда да съзре своевременно неговата недопустимост - и фактически извършените процесуални действия от съда. Това, което липсва, то е правото и задължението те да бъдат извършени, поради което те са опорочени и трябва да бъдат обезсилени.
Производството, в което съдът проверява ПИ и се произнася по него, не представлява исков процес или част от него, защото има коренно различен предмет - не материалното спорно право, а ПИ. Образно бихме могли да окачествим това производство като „процес относно процеса". Защото чрез него се проверява дали исковото процесуално правоотношение е възникнало валидно.
„Процесът относно процеса" се различава от исковия процес в редица направления.
а. В проверката на ПИ, предхождаща връчването на препис от исковата молба (т. V 2), ответникът не взема участие, а когато се оспорва процесуалната правоспособност, дееспособност или легитимация на страната, тя взема участие в производството по проверката на тия предпоставки, макар че не може да бъде страна или да извършва лично процесуални действия в исковия процес (вж. § 31 III 5; 32 IV).
б. За разлика от гражданския спор, при който съдът се произнася по правоотношение, на което не е субект, при проверката на ПИ съдът се произнася по претендирано спрямо него право, т. е. по собствено свое задължение да образува и да движи исковия процес. Затова относно ПИ съдът се произнася с определение, а не с решение. При това съдът може сам да отмени определението си, ако с него погрешно е приел, че ПИ съществува (чл. 195, ал. 1; § 48 IV 1 а), а даже определението, с което би прекратил делото поради липса на ПИ, няма сила на пресъдено нещо (25-55-1).
в. Ярко се обособява „процесът относно процеса" от същинския исков процес, когато се обжалва становището на съда относно ПИ (чл. 213). Тогава „процесът относно процеса" се пренася пред втората инстанция, докато исковият процес си остава висящ пред първата инстанция (срв. чл. 215, ал. 2). Нещо повече, по повод на „процеса относно процеса" исковият процес може да бъде спрян (чл. 216). Ако двете производства биха били тъждествени, би се оказало, че исковият процес сам себе си спира, което е изключено.
г. Пълната самостоятелност на производството по проверка на ПИ спрямо исковия процес обаче най-убедително се разкрива, когато в резултат на проверката исковият процес се прекратява, като се обезсилват с обратна сила всички извършени по него действия, насочени към недопустимото решение, вкл. и самото това решение (т. V 3).
Това обезсилване заличава исковия процес. Напротив, всички процесуални действия на съда и страните, образуващи производството по проверката на ПИ, т. е. „процесът относно процеса", запазват пълната си валидност. Защото върху това производство се крепи обезсилването на исковия процес. По реда на това производство е бил издаден обезсилващият акт. Външно това производство ярко се обособява, когато прекратяването е било постановено от втората инстанция по повод на обжалване на определението, с което е бил даден ход на недопустимия процес (чл. 10, ал. 2), или пък по повод на обжалване на недопустимото решение, постановено от първата инстанция (чл. 209).
Върху разликата между исковия процес и производството по проверка на неговата допустимост трябва да се настои поради практиката на съдилищата да се произнасят често пъти по допустимостта на процеса не в неговото начало, а в неговия край - с решението по делото, като едва тогава отхвърлят иска като недопустим (вж. за такива случаи: 25-55-1; опр. 12-65-1). Този подход се корени в амалгамирането на двете производства и има за резултат безцелно пилеене на силите, средствата и времето на съда и на страните. Срещу тази практика енергично въстава тълк. р. 104-67-ОСГК, Сб. 20, като изисква от съдилищата да се произнасят по ППр в началото на първото заседание и във всеки случай преди събиране на доказателствата.
Сподели с приятели: |