№71. Гражданския процес като защитна санкция, като производство и правоотношение. Обсег и система на гражданския процес

№80.
Предмет на делото.

I. В малко от своите разпоредби (чл. 22, ал. 2, 29, ал. 2, 181) ГПК говори изрично за предмет на делото (ПД), макар че предпоставя това понятие при редица институти на исковия процес. ПД обуславя:

Само с оглед на ПД може да се види

дали новите фактически твърдения или искания на ищеца представляват изменение на иска (чл. 116).

ПД предопределя защитата на ответника, понеже обуславя неговите възражения и допустимостта на насрещния иск (чл. 104). От ПД зависи дали има, или не обективно съединяване на искове (чл. 103). Около ПД се съсредоточава цялото съдебно дирене (отделяне на спорното от безспорното, доказването и устните състезания). ПД е предмет на решението и на силата на пресъдено нещо. С други думи, ПД е оста, около която е организиран и се движи целият исков процес. Това не е случайно. Защото ПД, това е спорното материално субективно право.

1. Това право е предмет на предпроцесуалния правен спор. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Съобразно с диспозитивното начало ПД се определя от ищеца. Нито ответникът, нито съдът могат да внесат в него някакви промени. Само ищецът може да го измени чрез изменение на иска (§ 95 II).

2. ПД е едно твърдяно право. Затова процесът не остава без предмет, ако се окаже, че претендираното или отричаното право не съществува било защото не е възникнало или е било погасено, било защото нашият правен ред не признава такова право (например право за сложна лихва, за изполица, за пожизнена рента и т. н.).

II. Белезите, които индивидуализират субективните права, а с това и ПД, са: правопроизводящият факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът е длъжен да посочи чрез основанието и петитума на иска, защото без уточнен ПД исковият процес не може да се развие. Затова искова молба, не сочеща ПД, се връща (§ 43 II 3).

Както множеството петитуми при същото основание, така и множеството основания при същия петитум водят до множество ПД. Такъв е случаят при конкуренция на притезанията (конкуренция на договорна и деликтна отговорност или на договорна отговорност и неоснователно обогатяване), както и когато собствеността върху една и съща вещ се претендира на различни основания (покупка, наследство или давностно владение) или пък когато същата правна промяна се обосновава с различни потестативни права (унищожаване на договора поради грешка, измама или насилие; прекратяване на брака поради различни факти, водещи до дълбоко разстройство на брачната връзка -вж.чл.260и§123 У11).

Ищецът може да въведе като ПД само част от спорното право (например да предяви иск за част от дадената в заем сума). Тогава само тази част става ПД, а не цялото материално право. В такъв случай говорим за частичен иск.

При установителни искове за факти ПД е само фактът, чието съществуване или несъществуване ищецът цели да установи.

Не са ПД:

• 
  правоотношенията, които обуславят спорното право (т. нар. преюдициални правоотношения);
  
• 
  насрещните права на ответника, с които той обосновава своите възражения (например срещу ревандикационния иск на ищеца, за прихващане или за неизпълнен двустранен договор - ВАД 29-96-Т1-15);
  
• 
  правоотношенията, обект на правна промяна при конститутивен иск, както и тези правоотношения, в които се състои целената с този иск правна промяна (§ 42 II 1).
  

№81.
Същност на доказването. Тежест
на доказването.

Понеже принадлежат на миналото, а не се осъществяват пред съда, правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения. В про­цеса те не могат да имат друго битие освен битието на фактически твър­дения. Твърдението, че определен факт се е осъществил, може да бъде посрещнато с отричане, т. е. с насрещно твърдение, че такъв факт не се е осъществил (§ 46 II 1а). Съдът е обикновено изправен пред противо­речиви твърдения относно едни и същи факти. От тази гледна точка мо­жем да определим доказването като съвкупност от процесуалните дейс­твия на съда и на страните, насочени да установят с помощта на дока­зателствените средства истинността или неистинността на твърде­нията относно фактите, релевантни за спорното право, т. е. съот­ветствието между твърденията и действителното фактическо положе­ние.

Значението на доказването в исковия процес е изключително голя­мо. Правните спорове обикновено се дължат на противоречието на ста­новищата на спорещите относно фактите, а не относно тяхното правно значение. Затова съдържанието на повечето от гражданските дела се за­пълва с доказателствените действия на съда и на страните. Доказване­то или недоказването на фактите предопределя правните изводи на съда. Доказаният факт е за съда осъществен факт. Недоказаният се трети­ра като неосъществил се факт. Оттук следва процесуалната равнознач­ност между съществуване и доказване на факта. От друга страна, пора­ди зависимостта на субективното право от правнорелевантните факти всяка неистинска фактическа констатация на съда води по необходи­мост до неправилен извод относно правото. Приеме ли погрешно, че е бил даден заем, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното положение, че ответникът дължи. Приеме ли погрешно, че той е платил, съдът по необходимост ще заключи в противоречие с действителното правно положение, че претендираното от ищеца взема­не не съществува. По-голяма част от неправилните решения на съдили­щата се дължат не на неправилно прилагане на материалния закон към правилно установените факти, а, обратно - на неистинността на факти­ческите констатации на съдилищата.

II. Като съвкупност от процесуални действия доказването (Д) об­хваща:

• 
  посочването,
  
• 
  представянето,
  
• 
  събирането и
  
• 
  обсъждането на дока­зателствените средства.
  

Законът урежда грижливо Д. Правилата, които уреждат Д, са поч­ти всички съществени за правилността на решението, защото я обезпе­чават (§ 105). Тяхното нарушаване води до отмяна на решението по ре­да на обжалването или чрез извънредното средство за отмяна на влез­ли в сила решения, уредено от чл. 231. Те са гаранция, че Д ще се извър­ши законосъобразно. Законът въвежда тази гаранция, защото с основа­ние смята, че в процеса само законосъобразното Д е път към истина­та. Правилата за Д не са случайни. Те отразяват много дълъг опит.

Макар че по своето естество спада към историческото доказване, съдебното Д се отличава от научното по това, че е правно нормирано, трябва да се проведе в ограничен отрязък от време и да завърши с вляз­ло в сила решение, което след изчерпване на извънредните средства за отмяна става неотменимо. Казаното не значи, че съдебното Д не може да се основе на истини, открити чрез научното Д. Използването на на­учни истини от вещите лица, както и на учени като вещи лица в исковия процес, сочи обратното (§ 62).

III. Различаваме няколко вида съдебно Д съобразно с неговата цел и предмет.

1. Съобразно с целения с Д резултат различаваме пълно и непълно Д.

а. Пълно е Д, което цели да създаде сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение. Такова Д законът изисква относно всички фактически твърдения, които обуславят спорното право.

б. Непълно е Д, което цели да създаде вероятност - не напълно си­гурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответ­ните фактически твърдения. Такова Д законът допуска само относно фактически твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.

Така например, за да се допуснат свидетелски показания при доказване на симулативността, чл. 134 изисква да се докаже с други доказателства, че симулативността е вероятна. Веднъж обаче открито Д със свидетели, то трябва да бъде пълно. Иначе претендираната симулативност не ще се счита доказана. Според чл. 310, б. „а", за да се до­пусне обезпечение на иска, ищецът трябва да удостовери с писмени доказателства веро­ятната му основателност (§ 191 II 4 б). Но това непълно Д не е достатъчно, за да бъде уважен искът.

2. Когато Д има за предмет факти, за които доказващият носи до­казателствена тежест, то е главно. Насрещно е Д на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно Д. За кои факти тя ще проведе главно и за кои насрещно Д, зависи само от това, какви правни после­дици тя претендира и какви оспорва. Ищецът, претендиращ спорното право, ще проведе главно Д относно факта, който го поражда, и насрещ­но Д относно фактите, върху които ответникът гради своите правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи възражения. Об­ратно е положението на ответника.

За да постигне своята цел, главното Д трябва да бъде винаги пъл­но - иначе съдът не ще може да приеме, че фактът, предметът на глав­но Д, се е осъществил (по-горе 1 а). Затова насрещното Д може да се за­доволи да бъде непълно. Защото непълното насрещно Д разрушава си­гурността, че претендираният факт се е осъществил, и по този начин осуетява пълното му Д.

От насрещното Д трябва да се различава обратното Д. С него се опровергават законни оборими презумпции или законната доказателст­вена сила на официални удостоверения (например на ревизионен акт -§ 126 Х). Доказването на противното, което се цели чрез обратното Д, трябва да бъде винаги пълно, за да е успешно.

3. В зависимост от това, дали Д цели да удостовери пряко правно-релевантен факт, или пък цели да удостовери такъв факт, от който мо­же да се направи доказателствен извод за правно релевантния факт, раз­личаваме пряко и косвено Д.

1. Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това, дали спадат към външ­ния свят, или към човешката психика. Факти са както сключването на договор, сблъскването на две коли, така и умисълът, знанието на един факт. Факти за правото са и т. нар. отрицателни факти (липсата на оп­ределено поведение - бездействията, и липсата на определено психи­ческо състояние - незнанието, липсата на дължима грижа).

Бихме могли да кажем, че докато значението на правнорелевантните факти е прав­но, значението на доказателствените факти е доказателствено. Доказателствените фак­ти са помощни, защото са помощен, а не главен предмет на Д. Помощният характер на доказателствения факт ясно проличава при тези доказателствени факти, които индици­рат пряко не правнорелевантния факт, а достоверността или недостоверността на дока­зателствени средства, отнасящи се до доказателствени факти, индициращи правнореле­вантния факт.

2. Макар и да се включват във фактическия състав на спорното пра­во, не са факти преюдициалните правоотношения, обуславящи спорно­то право (например правото на собственост при иск за вреди от разру­шаване на вещта на ищеца). В такъв случай предмет на доказване са фактите, релевантни било правно, било доказателствено за преюдицилното правоотношение.

От фактите трябва да се различават техните правни оценки. При един договор факт са разменените изявления на двете страни, но не и техният смисъл, т. е. към какви правни последици е била насочена дого­ворната воля. Смисъла на доказаните изявления ще издири съдът (чл. 20 ЗЗД). Той не подлежи на Д. Не са факти, а правна квалификация на фак­ти: „дълбокото разстройство на брака", „важно основание", „невъзмож­ност за изпълнение" и др. под. Предмет на Д в тия случаи са фактите, които законът квалифицира по указания начин и които съдът ще трябва да подведе под съответната правна норма, за да прецени дали те запъл­ват нейния хипотезис.

3. Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защо­то и те представляват явления на действителността. Тези връзки се раз­криват с помощта на т. нар. опитни правила. Това са правила на общия житейски опит, а също така и на отделни професии или клонове на из­куството, науката или техниката.

С помощта на такива правила се разкрива дали дадена стока дава фира; дали оп­ределено нейно състояние представлява недостатък, или не; дали даден документ е под­правен, или не. Когато съдът сам не разполага с данни относно съответните опитни правила, той може да си послужи с вещи лица (§ 62).

П. Не всички факти, които са правно или доказателствено реле­вантни за делото, се нуждаят от Д. Има факти, които са от значение за делото, но които съдът е длъжен или може да постави в основата на сво­ето решение, без те да бъдат доказани. Тези факти се делят на две групи. В едната влизат фактите, които съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се от доказване, а в другата - тези, които той може да обяви като не-нуждаещи се от Д. В първата група влизат общоизвестните, съдебно из­вестните факти и фактите, презюмирани със законни презумпции.

В тази група не могат да бъдат отнесени фактите, установени с влязла в сила при­съда (чл. 222), защото те са всъщност доказани с присъдата, и то по обвързващ съда начин. Затова проблемът, който при тях възниква, не е свързан с обсега на Д, а с пре­ценката на доказателствата (вж. § 68 V 5).

1. Общоизвестни са тези факти, които са познати на неопределен кръг от лица. Не е нужно този кръг да съвпада с всички хора, с жители­те на цялата страна. Достатъчно е фактът да е известен на неопределен кръг от лица в населеното място, където е седалището на съда (напри­мер природна стихия, засегнала това населено място).

Предполага се, че това, което е известно всекиму, е известно и на съда, така че в случая не се намираме пред използване частното знание на съда. Общоизвестни са го­леми политически, културни, спортни или природни събития. Общоизвестността на факта се преценява конкретно. Тя е променливо качество. Важното е да е налице при ре­шаване на делото.

2. Съдебно известни са тези факти, които съдът служебно знае, за­щото се състоят в извършени от него действия (например поставяне под запрещение; допущане на осиновяване; развод; вписване в регистри).

Ако съдът погрешно ги отрече, решението му подлежи на атакуване. Съдът е длъ­жен да уведоми страните, че третира даден факт като общоизвестен или съдебно извес­тен, за да даде възможност на страната, която го оспорва, да проведе обратно доказва­не (чл. 127, ал. 1). За да се вземат предвид общоизвестните или съдебно известните фак­ти, не е нужно те да са били изнесени в делото с твърдения на заинтересуваната страна.

3. Фактите, презюмирани по силата на законни оборими презумп­ции, не се нуждаят от Д. При необоримите презумпции проблемът не се поставя, защото подобно на фикцията необоримата презумпция е материалноправна норма, приравняваща откъм правни последици презумпционната предпоставка на презюмирания факт. Напротив, законната оборима презумпция е доказателствено правило (116-84 ВДА XIII 31), което задължава съда да приеме, че щом е налице фактът, визиран в хипотезиса на законната презумпция, налице е и презюмираният факт. Фактът, визиран в хипотезиса на презумпцията (т. нар. презумпционна предпоставка), трябва да бъде доказан, и то с пълно Д. Само след това съдът е длъжен да третира презюмирания факт като съществуващ и не-нуждаещ се от Д. Това задължение обаче предпоставя, че липсват дока­зателства за обратното. Защото, ако презюмираният факт не се нуждае от Д, това не значи, че е недопустимо Д, че той не се е осъществил. Въз­можността за такова Д е включена във всяка оборима презумпция.

Такива презумпции са например презумпцията за вина при непозволено уврежда­не (чл. 45 ЗЗД); презумпцията за знание при сделки между длъжника и негови роднини, увреждащи кредитора (чл. 135, ал. 2 ЗЗД); презумпцията за бащинство на съпруга (чл. 32 СК). Законната доказателствена сила на официални удостоверения не е презумпция, а правна последица на държавен удостоверителен акт (например доказателствената сила на ревизионния акт - чл. 301 и § 126 IX). Оборването на презумпцията чрез обратно Д е успешно само ако обратното Д е пълно (116-84 ВДА XIII 31). Не е достатъчно да се съз­даде вероятност, че презюмираният факт не се е осъществил.

III. Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното с оглед на обясне­нията на страните в първото заседание (чл. 109, ал. 4). Той може да сто­ри това не при какви да са обяснения на страните, а само ако страната, на която тези факти се противопоставят като основание на неизгодни за нея последици, признае истинността на фактическите твърдения на про­тивната страна, т. е. само при съвпадащи твърдения на страните относ­но фактите. Ако страната отрече твърдените факти, ако тя не се яви, за да отговори, може евентуално да се приложи чл. 114, ал. З (§ 58 Ш), но не и чл. 109, ал.4.

Становището на съда, взето в първото заседание преди събиране на доказателствата, е привременно. То не обвързва съда: той може с ог­лед на данните по делото да отмени определението си по чл. 109, ал. 4 и да обяви същите факти за нуждаещи се от доказване (например при съмнение, че процесът е симулиран). Тогава те трябва да бъдат доказа­ни, което показва, че обявяването на тези факти като ненуждаещи се от Д не ги прави доказани. То само освобождава привременно заинтересу­ваната страна от тежестта да ги докаже.

§ 56. ТЕЖЕСТ ЗА ДОКАЗВАНЕ

I. 1. Тежестта за доказване, или доказателствената тежест (ДТ), не е задължение да се представят доказателства. Страната може да не разпо­лага с доказателства и затова не ги представя. За някакво нейно задълже­ние в такъв случай не може да се говори, а последиците от недоказването ще настъпят. ДТ не означава, че съдът може да основе констатацията си за даден факт само на доказателствата, представени от страната, коя­то носи ДТ. Съдът може да основе констатацията си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи ДТ относно този факт, или от противната страна. Бъде ли даден факт доказан, последиците от недоказването изобщо няма да възникнат, така че не ще възникне въпрос за ДТ.

2. Обективно ДТ се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Но тази правна последица не е безразлична за страните по делото. Напротив, те са живо заинтересувани от нея. Защото тя ще важи или не ще важи между тях. Нейното отричане е поради това винаги неизгодно за страната, която я претендира, понеже за нея тя е благопри­ятна. И, обратно - то е винаги изгодно за страната, която я отрича, по­неже за нея тази последица е неблагоприятна. В краен резултат вследс­твие на ДТ решението ще се яви като санкция спрямо тази страна, коя­то претендира отречената от съда правна последица, и като защита спрямо тази страна, която е оспорвала отречената от съда правна пос­ледица. В това въздействие върху правната сфера на страните по дело­то се състои субективната страна на ДТ. Самото нейно наименование (тежест) води произхода си от неблагоприятните последици от недоказването за страната, претендираща правната последица, черпена от не­доказания факт. От гледна точка на този неблагоприятен за страната ре­зултат казваме, че тя носи тежестта да докаже факта, от който извлича претендираната изгодна за себе си правна последица.

Казаното позволява да се формулира и общото правило за разпре­деление на ДТ между страните. То гласи, че всяка страна носи ДТ от­носно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни пос­ледици, които именно затова претендира като настъпили (чл. 127).

За разпределянето на ДТ е без всякакво значение каква процесуал­но роля заема страната (ищец или ответник) и какъв вид страна предс­тавлява (главна; контролираща; подпомагаща; претендираща правото като свое или бранеща го като процесуален субституент). Решаващо е само едно: каква правна последица страната претендира като настъпи­ла. Относно факта, обуславящ тази последица, страната носи ДТ. Зато­ва, както видяхме, при отрицателен установителен иск ответникът тряб­ва да докаже, че спорното право е възникнало, а ищецът трябва да до­каже фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право (§ 40 V 1).

При иск за връщане на недължимо платено ищецът трябва да докаже плащането, а ответникът - правното основание, за да го получи (преобладаваща практика на ВДА: 170, 236-64 IV 105 и 160-65 IV 103; 379-75 ВДА IX, Сб. 33; обратно: 619-64 IV 106). При такъв иск ищецът е спрямо отричаното свое задължение в положение на ищец по отри­цателен установителен иск. При т. нар. иск за реално изпълнение доставчикът трябва да докаже договора за доставка, както и че стоката, която купувачът трябва да вдигне, е от­делена и стои на негово разположение (129 и 676 ВДА IV 137. 138). Той не трябва да до­казва, че тя има дължимото качество (обратно: цитираните решения). ДТ за недостатъци носи купувачът. Когато се претендира привидност на продажбата, а противната страна се позовава на дарение, тя трябва да го докаже (271-77-1). Не наемодателят следва да докаже, че не е получавал наем, по-голям от отбелязания в разписката, а нае­мателят следва да докаже, че е плащал по-голям наем (1718-72-11, Сб. 173). Това не зна­чи, че отрицателни факти не подлежат на доказване: при иск за оспорване на бащинст­во ищецът следва да докаже липсата на полово общуване (1161-73-П, Сб. 109, 297-87-II, Сб. 93)

3. Разпределението на ДТ следва непосредствено от материалноправните норми. Те сочат както правнорелевантните факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Същевременно, като обуславят възникването на правните последици от определени факти, те мълчаливо ни казват, че ако тези факти не са възникнали, не е възникнала и обуслове­ната от тях последица. Затова няма нужда от никакви нарочни норми, раз­пределящи ДТ и сочещи извода, който тя налага. Норми, следващи като някаква сянка материалноправните норми и уреждащи ДТ, относно фак­тите, релевантни според тия норми, няма. От особени норми на ДТ има нужда само тогава, когато законът желае да въведе отклонения от изво­дите за ДТ, следващи от материалноправните норми и изградените върху тях претенции на спорещите страни. Такива отклонения представляват за­конните оборими презумпции (за тях вж. § 55 II 3).

Отклонение от общите правила на ДТ предвижда и чл. 130. Според него, ако ос­нованието на иска е доказано, а няма данни за неговия размер, съдът може да го опре­дели по своя преценка или въз основа на заключението на вещо лице. Правилото на чл. 130 означава, че ДТ на ищеца по иск за вземане включва доказване на юридически факт, от който то произтича, но не и на размера му. Искът не може да бъде отхвърлен заради недоказване на размера. Съдът е длъжен да го установи по своя преценка даже и доказването му с помощта на вещо лице да се окаже невъзможно (674 и 729-64 ВДА IV 71 и 72; 736-94-1 Сб. 42). Разбира се, ищецът е заинтересуван да представи доказа­телства и за размера на иска, за да избегне риска да бъде той установен по преценка на съда. Чл. 130 важи за вземания, чийто размер не се определя от закона или от договор (например вземания за обезщетяване на вреди).

4. Изложеното относно ДТ спрямо правнорелевантните факти важи и за ДТ спрямо доказателствените факти. Понеже даден факт става до­казателствен само поради по-близката си или по-далечна връзка с правнорелевантния факт, затова страната, която носи ДТ относно даден правнорелевантен факт, носи ДТ и за всички доказателствени факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването на този факт. С други думи, разпределението на ДТ относно доказателствените фак­ти е просто отражение от разпределението на ДТ относно фактите, ре­левантни за спорното право.

II. Преди реформата на ГПК от 24.12.1997 г. съдът беше длъжен да укаже на страните ДТ, която те носят (чл. 109, ал. 3). Неизпълнението на това задължение представляваше съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението чрез обжалването. При реформата ал. З на чл. 109 бе отменена заедно с ред други проявления на служебното на­чало (§ 16 IV). Както видяхме обаче, ДТ и нейното разпределение меж­ду страните е неразривно свързана с приложимия по делото закон. Не­го съдът е длъжен да знае и да го приложи по свой почин. Нещо пове­че, за да не изненада страните, той е длъжен да ги уведоми за своето становище относно приложимия закон. Иначе тяхното право за защита би било накърнено. От това задължение следва и задължението му да изясни на страните тяхната доказателствена тежест, произтичаща от приложимия закон. Ето защо смятам, че ако съдът, въпреки отмяната на ал. З на чл. 109 даде указания на страните относно ДТ, която те носят, решението му не ще бъде опорочено, така че не би могло на това основание да бъде обжалвано, освен ако не е спазено изискването за равенство на страните (вж. § 18 и чл. 4, ал. 2).