95 години Съюз на българските съдии. Учредяване и дейност на Съюза



страница1/3
Дата04.01.2018
Размер435.7 Kb.
#40721
  1   2   3
95 години Съюз на българските съдии. Учредяване и дейност на Съюза

на българските съдии по време на управлението на БЗНС (1919–1923 г.)*
доц. д.и.н. Евгени Благоев Йочев**
Съюзът на българските съдии (СБС) възниква преди 95 г. като организация на съдиите, призвана да отстоява професионалните и материални интереси на магистратите, да представя пред управляващите и обществото позициите и вижданията на съсловието по най-важните и наболели проблеми на правораздаването и на съдебната система, да прави предложения за тяхната законодателна уредба.

Създаването му се налага и предопределя от редица фактори и условия, чиято поява и съществуване е тясно свързана с дълбоката икономическа и социална криза, в която изпада страната след края на Първата световна война. Сред тях трябва да посочим състоянието на правораздаването и необходимостта от конкретни реформи в областта на съдоустройството, тежкото материално положение на съдиите, бездействието и неефективната политика на управляващите.

Военното време се отразява пагубно върху цялостното функциониране и развитие на съдебната система. В резултат на близо 8 годишните войни дейността й е разстроена, кадровото и финансовото й обезпечение нарушено и ограничено до минимум. Правораздаването се лишава от близо 1/3 от магистратите, а съдиите от всички инстанции са изправени пред над 600 хиляди натрупани дела, които са 2,2 пъти повече в сравнение с 1911 г.1 Съдилищата се оказват заплашени от “страшната перспектива на една бързо настъпваща дезорганизация”2

Задълбочава се тенденцията на увеличаване на висящите дела. Особеното в случая е това, че за разлика от предходните години, тя се проявява при значителен спад на броя на постъпилите дела. Причините за тази диспропорция се коренят в намаления съдийски и помощен състав, в разстроената и на практика почти парализирана дейност на всички съдилища вследствие на мобилизацията, командироването на съдии в освободените земи, ръста на заболеваемостта и повишената смъртност. Много съдилища работят с по-малко от половината си състав. Показателен пример е Пловдивският апелативен съд, който още в началото на Първата световна война от 9 остава с 2 съдии.

Всичко това създава напрежение в работата на съдилищата, което се отразява на качеството на правораздаването и на навременното приключване на делата. Въпреки и откъслечни, съществуващите данни разкриват мащабите и дълбочината на кризата. През първата половина на 1919 г. в мировите съдилища са постъпили 108 464 дела, срещу 602 703 през 1911 г. Висящите дела останали от предходната година са 295 010 срещу 193 918 през 1911 г. В окръжните съдилища те са 65 122, а неприключилите – 115 930. Докато броят на първите дела е близък до този от 1911 г., то на вторите е над два пъти по-голям. В апелативните съдилища са постъпили 1 421 дела, 4,5 пъти по-малко в сравнение с 1911 г – 6 359. Независимо от това висящите дела са 9 591 с над 800 повече от 1911 г. (8 770). Още по-тежко е положението във ВКС. Постъпилите дела са 1 059, а незавършените - 8 166. През 1911 г. те са съответно 4 310 и 3 413. Две години по-късно положението е същото, а в мировите и окръжните съдилища дори и по-лошо.3

Бавността на гражданския процес се превръща в сериозен порок на правораздаването. Тя по оценката на Ив. Коларов се разраства до “социално зло”. Това се отразява негативно върху цялото правосъдие и в частност върху изпълнението на договорите и размера на кредита. На всеки 100 престъпления се падат само 17 обвинителни акта, от тях с присъда завършват 9 в т. ч. 3 с условна присъда, останалите се прекратяват.4

Кризата, в която изпада съдебната система, е пряк резултат не само от военновременните условия, но и от безсилието и немощта на правителствата и законодателната власт, на тяхното отношение към проблемите и перспективите за нейното развитие. Продължава традицията правосъдното ведомство да бъде “изоставено и отритнато” от управляващите, което оказва отрицателно влияние и върху отношението на обществото към него.5

На 4 юли 1913 г., след като приема оставката на кабинета на д-р Ст. Данев, цар Фердинанд I назначава д-р Васил Радославов за председател на Министерския съвет.6 Либералната коалиция (Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия) печели предсрочните парламентарни избори за XVII ОНС (24 февруари 1914 г.). Правителството, ръководено от д-р Радославов, внася редица изменения и допълнения в ЗУС. Въпреки и оправдани с военната обстановка, те са израз на политическата линия на либералите в областта на съдоустройството.

С т. нар. закон на Кьорчев (по името на вносителя му Д. Кьорчев) - Закон за изменение на чл. чл. 21-24, 32-39 и 115 от ЗУС, се премахва съществуващият държавен изпит и се въвежда нов теоретико-практически изпит, който се провежда след предвидения в закона стаж.7 По този начин се “развързват ръцете” на министъра на правосъдието “да подбира за назначаване не толкоз достойните, колкото угодните кандидати за съдебна длъжност”.8 Ограничава се и автономията на съдилищата и се създават предпоставки за посегателство върху принципа на несменяемост.

Със Закона за изменение и допълнение на някои членове от ЗУС се снижава изискваният ценз за назначаване на длъжностни лица по съдебното ведомство и за заемане на ръководни постове в съдилищата. Премахва се “вторият съдийски стаж” - т. нар. допълнителни членове и заместници на прокурора и и. д. мирови съдии.

Отменят се редът и таблиците за назначаване и повишаване на магистратите. Министърът на правосъдието получава правото по свое усмотрение да повишава съдиите и прокурорите. Така отпадат и последните гаранции, съществуващи до тогава, “за правилното и справедливо повишение на магистратите”.9 Отваря се отново врата за политически произвол. Връща се старата практика, от преди 20 г., на “безконтролното право” на министъра да назначава, повишава и понижава съдиите и прокурорите в “интерес на службата”, съобразявайки се единствено с формалния ценз, който законът изисква.10

Удар върху независимостта на съдебната система е и премахването на Висшия съдебен съвет като изборен орган с точно определени функции и място в установения ред на подбор и представяне на съдиите за назначение и повишение.

Логично следствие от посочените мерки е посегателството върху несменяемостта на съдиите. Законът предвижда несменяеми да стават “всички съдии с юридическо образование, които са прослужили като такива или като прокурори или като заместници на прокурора най-малко 5 години”. Службата на допълнителен съдия, на допълнителен заместник прокурор и изпълняващ длъжността мирови съдия не се зачита. Освен това до 2 м. след демобилизацията всички мирови съдии могат да бъдат свободно премествани.11 Министър Попов следва утвърдилата се практика несменяемостта “да се дава според времената и условията”.12

Промените в ЗУС ограничават самостоятелността и независимостта на съдебните органи и лица, засягат чувствително професионалния статус на съдиите. Това допълнително утежнява тяхното положение и подронва авторитета им в обществото.

Съдийската общност е единодушна в оценката си, че правосъдното дело се намира в „застой” и се нуждае от „реформиране и усъвършенстване”, от повдигане на равнището и качеството му.13 Тя я заявява открито, със загриженост и готовност да работи отговорно и последователно в тази посока.

Своеобразен и при това съществен стимул за създаване на СБС се явява и тежкото материално положение на магистратите, лошите условия на работа и бездействието на държавата в това отношение. Те са една от причините, поради която специалната юридическа комисия, чиято задача е да подготви необходимите изменения в ЗУС, се занимава първо с въпроса за законодателното уреждане на заплатите на съдиите. Тя е сформирана на 13 септември 1918 г. със заповед № 877 на министъра на правосъдието проф. д-р Йосиф Фаденхехт (21 юни - 17 октомври 1918 г.). Председателства се от Иван Каранджулов – главен прокурор при ВКС.14

Коалиционното правителство, съставено от демократи и радикали, начело с Ал. Малинов и Ст. Костурков15, отказва да разглежда въпроса за щата и заплатите на длъжностните лица по съдебното ведомство извън този на държавните чиновниците. Назначената от него комисия при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, натоварена да изработи общ щат на чиновническите длъжности, поставя съдиите наравно с останалите държавни служители. Тя не отчита особения характер на дейността на магистратите, тяхната отговорност пред обществото, условията и качествата, на които трябва да отговарят, за да изпълнят мисията си. Наред с това в подготвената от нея щатна таблица са допуснати и “фактически грешки и несъобразности със ЗУС”.16

Въпросът за щата и заплатите на длъжностните лица по съдебното ведомство не се поставя случайно. В условията на очертаващата се нова национална катастрофа разрухата и бедността достигат непоносими размери. Цените на основните хранителни продукти и стоките от първа необходимост се увеличават 10-15 дори и 20 пъти. Цената на зеленчуците нараства от 10-30 ст. на 2-3 лв.; на белия хляб от 0,29 на 2,45 лв., на сиренето от 1,10 на 12,41 лв., на прясното мляко от 0,34 на 4,53 лв., на свинското месо от 1,18 на 21,31 лв., на обувките от 16-20 лв. до 300-400 лв. чифта; на един костюм от 60-70 лв. на 600-1000 лв., на наема за квартира от 60-80 лв. на 400-800 лв.17 В сравнение с 1914 г. животът през 1919 г. поскъпва 12,5 пъти, а заплатите на държавните служители нарастват 3-4 пъти.18

Ръстът на увеличаване на заплатите на съдиите е несъизмерим с този на цените. Те продължават да са едни от най-ниските предвид характера, отговорността и обществената значимост на дейността им. Трудът на съдиите и прокурорите се оценява от държавата „по-долу от труда на най-обикновения работник”. Съдебната власт е “унизена” и единствено моралният дълг и високите добродетели на съдиите не позволяват да се стигне до “падение на магистратурата”.19 Дори в тези условия съдийството не се поддава на подкупи. Те са “толкова редки”, че не могат да засегнат честта и достойнството на съсловието.20 Недостатъчното материално възнаграждение на съдиите се приема дори за „най-важната и единствена причина” за създаването на Съюза. Провалът на усилията да се реши този въпрос обосновават и пораждат идеята защитата на материалното положение на съдиите да се запиши като официална цел в устава на Съюза.21

Наред с това съдиите работят при крайно трудни условия, “може би единствени” и такива, при които “никой чужд съдия не би могъл и не би се съгласил да работи”.22 Въпреки нелицеприятна обобщаващата оценка А. П. Хитов назовава нещата със собственото им име, точно и ясно.

Тежкото материално положение на съдиите, чиито заплати са около 1/8 от възнаграждението на адвокатите, наред с лошите условия на работа, са основната причина за масовото напускане на най-добрите и способни магистрати.

Като отчита това положение, комисията Каранджулов стига до извода, че независимостта и престижът на правосъдието, достойнството и авторитетът на съдиите и прокурорите зависят пряко от подобряването на материалното им положение. Тя заключава, че държавническият подход изисква щатът и заплатите на съдебния състав да бъдат неразделна част от ЗУС, за да не се „засегне юридическата мисъл”.23

В подкрепа на подготвения от нея законопроект се обявяват съдии и прокурори от цялата страна – колегиите в Бургас, Ямбол, Пловдив, Шумен, Русе, Неврокоп, Севлиево, Разград, Враца, Велико Търново и др. Наред с безпокойството, в техните писма и телеграми се съдържа ясно изразена загриженост за състоянието и бъдещето на съдебната система, безкомпромисност и твърдост в искането за осъществяване на предвидените в законопроекта цели. Езикът им изобилства с епитети и оценки от рода на ”бедстващо и унизено съдийство”. Общият чиновнически щат се отхвърля като несправедлив и унизителен, доколкото с предвидените в него възнаграждения магистратите се принуждават да избират „унижението пред дълга”. В направените предложения се настоява за заплати, които да обезпечат „сносно материално положение на съдиите”, отговарящо на високото място, което заемат в обществото.24

Поради оставката на кабинета Малинов-Костурков решаването на този основен за съдийството проблем остава в наследство на следващото правителство.

Обединяването на съдиите в професионална организация е продиктувано и наложено, от една страна, от „толкова влошеното им положение”, а от друга – от „толкова малкото внимание на надлежните места и самото общество към него”.25 Това е общото мнение на магистратите, изразено от Хр. Пиперков, един от участниците в учредителния конгрес на Съюза. Косвено потвърждение на този извод е и фактът, че Съюзът е учреден през съкрушителната за страната 1919 г. Създаването му действително е „смела и решителна крачка”, наложена от „новото време”, „продукт на новите условия за живот”, възникнали след войната.26

Първите опити за обединяване на съдиите се правят още през 1909 г., когато се провъзгласява създаването на Дружество на българските съдии. Въпреки желанието и подкрепата на начинанието не се стига до организационното оформяне и нормативна уредба на дружеството, поради което то „не е проявило никакъв живот и не е оставило никакви следи”.27 Независимо от това значението на този акт е в осъзнаването на практическата нужда от създаването на подобна организация и в готовността за действия в тази посока.

Десет години по-късно, през лятото на 1919 г., в София се провежда събрание на съдиите от града, което не приема никакви документи. В началото на м. септември е свикано второ събрание. То взема историческото решение да се основе Съюз на българските съдии и изиграва ролята на учредително събрание. Сформирана е тричленна комисия в състав: Цв. Пупешков, Хр. Пиперков и К. Белчев, която е натоварена да изработи учредителните документи на организацията. На 15 с. м. е приет Уставът на Съюза, а на 19 е избран Управителният съвет в състав: председател Филип Попов – председател на отделение във ВКС, секретар Н. Чехларов – подпредседател на Софийския апелативен съд, касиер Д. Георгов – ІІІ Софийски мирови съдия.

Уставът на СБС е утвърден от Министъра на правосъдието Александър Радолов с резолюция от 29 април 1921 г. Той съдържа 30 члена, организирани в 5 глави.28

Чл. 2 на Устава формулира ясно и конкретно целите на съюза – „а) да сплоти българските съдии за задружна работа и съдействие за повдигане и усъвършенстване на правосъдното дело; б) да развива колегиалните отношения между съдиите”.29 Прави впечатление, че защитата на материалните интереси на магистратите не е дефинирана изрично и записана като конкретна цел на съюза. От изказванията на участници в учредителния конгрес става ясно, че тя е включена в първоначалния вариант на документа. Като посочва, че в устава на организацията на пруските съдии няма подобна цел, Хр. Пиперков пише по този повод „Ние бихме желали щото и от Устава на Съюза на българските съдии да се махне тая цел”.30 Видимо това е направено по-късно от тактически съображения.

Макар и формално да не е записана, защитата на материалните интереси на съдиите остава една от неговите основни цели. Налага се мнението, че отстояването на моралните интереси на съдиите не може да бъде ефективно и пълноценно без подобряване на тяхното материално положение при съществуващото бездействие на държавата в това отношение. Според К. Белчев неговата важност произтича от факта, че то засяга конкретно и непосредствено личността на съдиите.31 Подобно мнение застъпва и Хр. Пиперков. Едновременно с това двамата са единодушни в оценката, че защитата на моралните и материалните интереси на членовете на съюза е следствие от основната му цел - „повдигане и усъвършенстване на правосъдното дело в България”.32 Действително това е цел, която по своите мащаби, обществена значимост, смисъл и съдържание обхваща всички останали.

Първостепенното значение, което се отдава на подобряването и усъвършенстването на правораздаването, отразява загрижеността на магистратите за състоянието на съдебната система и нейното бъдещо развитие.

За постигане на съюзните цели Уставът предвижда конкретни средства и форми като: устройване на „другарски срещи за взаимно опознаване”; организиране на научни събрания на Съюза или на клоновете „за запознаване и обсъждане на въпроси из правната наука и съдебната практика” или на мероприятия за „подобрение на правосъдното дело”.

Особена роля в това отношение се отдава на съюзния орган в. „Известия на Съюза на българските съдии” (от 1922 г. „Съдийски вестник”). За негови първи редактори са одобрени: Хр. Пиперков – член на Апелативен съд (София) и Н. Балабанов – член на Окръжния съд (София), а за съветници към редакцията - С. Велчев – председател на отделение във ВКС и К. Белчев – член на Окръжния съд (София).33 Вестникът прави обществено достояние „положението, в което се намира както съдийството, така и правораздавателното дело, като посочва на всички ония мероприятия и реформи, които трябва да се извършат за неговото усъвършенстване”, представя позициите на Съюза, защитава интересите на съдиите и независимостта на съдебната власт, става „трибуна на всички съдии по въпроси от научно-правен характер”, място за дискусии и обсъждане на законопроекти и действащи закони.34

Издръжката на Съюза се осигурява от членски внос (20 лв. встъпителна вноска и 5 лв. месечна), от приходи от продажбата на вестника и на други издания по правни въпроси, от „устройвани в негова полза сказки и вечеринки”. Не се предвиждат приходи от дарения.

По своя статут членовете на съюза са: редовни, извънредни и почетни.

Още от самото му начало СБС се формира като организация, в която като редовни членове участват „всички съдии, лица от прокурорския надзор и кандидати за съдебна длъжност от общите съдебни учреждения, военните съдилища, Върховния административен съд и приравнените към тях чиновници”. Уволнените по дисциплинарен ред лица не могат да членуват в Съюза. Редовните членове са задължително и членове на учредения фонд „Взаимопомощ”. От посочените текстове се вижда, че единственото изискване за членство в Съюза е заеманото на посочените длъжности. Кандидатите за членове на Съюза се приемат от Управителния съвет въз основа на подадена писмена или устна молба от тях. При отказ те имат право да се отнесат до първото общо събрание на съюза, чието решение е окончателно. В съответствие с чл. 11 Управителният съвет може да отстрани всеки член, „който се провини спрямо съюза”. Окончателното решение се взема от общото събрание, пред което отстраненият има възможност да представи писмени обяснения. Липсата на конкретно формулирани провинения дава основания да се твърди, че става дума за действия, опетняващи името, достойнството и честта на съдийството.

Регламентираните изисквания за членство и за отзоваване от Съюза съответстват на съсловния характер на организацията и нейните цели.

Уставът определя като извънредни членове бившите съдии, прокурори и приравнени към тях длъжностни лица, които „проявяват особен интерес към правосъдното дело”. Редовният член, който е напуснал държавната служба, става извънреден такъв по собствено желание и решение.

Почетни членове са лица с „особени заслуги към правосъдното дело”. Те се прогласяват за такива от общото събрание на съюза.

Ръководни органи на СБС са Общото събрание на членовете и Управителният съвет.

Общото събрание се свиква всяка година по време на великденските празници. То се състои от всичките членове на съюза, които присъстват на него, като всеки участник има право да представлява до 5 членове по пълномощно. Датата, мястото на провеждане и дневният ред се определят от Управителния съвет и се публикуват месец преди това. Членовете и клоновете могат да правят предложени за включване в дневния ред. Изискването е те да са подкрепени от най-малко 50 редовни членове и да са направени седмица преди датата на събранието. Ако предложението не се приеме от Управителния съвет, то може да бъде обсъдено от събранието и включено в дневния ред. Събранието не разглежда въпроси извън утвърдените в дневния ред. Решенията се вземат с мнозинство на присъстващите редовни и почетни членове. Единствено за изменение на Устава се изисква мнозинство от 2/3.

Освен редовно Общото събрание може да заседава и извънредно. Свиква се от Управителния съвет или по искане на ¼ от редовните членове на съюза. Обсъжда „важни въпроси, които не търпят отлагане” и са точно посочени в дневния ред.

Управителният съвет се състои от: председател, подпредседател, двама съветници, секретар-касир и двама редактори на съюзния вестник. Избира се с тайно гласуване от редовните членове, участващи в Общото събрание за срок от 1 г. В Устава се съдържа изискването по възможност в него да „влизат лица, служащи в всички съдебни инстанции”. Представлява се от председателя.

Седалището и управлението на Съюза се намират в София. Клонове на Съюза се създават в градовете, в които има окръжен съд. Те се ръководят от местен съвет, избран от събранието на членовете. Той се състои от председател и двама членове, един от които изпълнява длъжността секретар-касиер. Клоновете с по-малко от 10 члена избират само секретар-касиер, който поддържа пряка връзка с Управителния съвет. Като основно структурно звено на Съюза клоновете работят за осъществяване на неговите цели, за изпълнение решенията на Общото събрание в съответствие с утвърдените форми и средства в устава.

Прекратяването на съществуването на Съюза става с решение на общото събрание, с мнозинство 2/3 от присъстващите членове, като гласуването е поименно. Имотите и документите на разтурената организацията се предават „за пазене в Софийския окръжен съд до създаването на друго сдружаване със същите цели”.

С призив да изградят клонове на организацията в техния съдебен окръг, по решение на Учредителното събрание, са изпратени уведомителни писма и Уставът на съюза до председателите на окръжните съдилища. Целта е бързото организационно оформяне на съюза и представянето му пред обществото.

Веднага след създаването му в СБС се записват 14 членове на Върховния касационен съд, 9 – на Върховния административен съд, 14 – на Софийския апелативен съд, 21 – Софийския окръжен съд и всички мирови съдии от столицата. Първите клонове са в София с 63 члена, в Търново – 21, в Т. Пазарджик – 15 и в Неврокоп – 5 членове.35

Учредяването на СБС става в сложна и трудна вътрешнополитическа обстановка. Парламентарните избори за XVIII ОНС, проведени на 17 август 1919 г., са спечелени от БЗНС. Благодарение на своята антивоенна и антимонархическа политика, Земеделският съюз получава доверието на масите и се превръща във водещата политическа сила в страната. Традиционните буржоазни партии (Народната, Прогресивнолибералната, трите либерални формации, Демократическата и Радикалната) претърпяват тежко поражение.36 До голяма степен резултатите от изборите са израз на общото разочарование от неосъществения национален идеал, на чувството за безизходност и растящо социално недоволство, което засилва олевяването на масите. На 6 октомври 1919 г. е сформирано коалиционно правителство, начело с Ал. Стамболийски. БЗНС получава 5 места, Народната партия – 2, а Прогресивнолибералната партия – 1 място.37

Програмната декларация на кабинета констатира „дълбокото морално и материално разстройство на държавата и обществото”. Тя предвижда да се създаде “законна, народна и твърда власт във всички области на управлението”, да се реорганизира администрацията и правосъдието, “съобразно духа на времето и нуждите на народните маси”, да се въведе принципът на изборност на държавните и общински служители.38

На 27 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски подписва Ньойския договор, на 5 януари 1920 г. той е одобрен от НС и влиза в сила от 15 с. м. България губи 1/10 част от своята територия - 11 278 кв. км. Предвидените репарации са изключително тежки и непосилни и поставят страната пред опасността от икономически и финансов банкрут.39 Договорът по същество ограничава държавния суверенитет на България. С оглед изплащането на репарациите се налага първа привилегия върху всичките имущества и източници на страната. Създават се и редица институции, една от които е действалата до 1927 г. Междусъюзническа комисия, като орган на т. нар. Комисия за репарациите.40



Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница