А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенство

5 - ЛЮБОВ КЪМ БЛИЖНИЯ

«Човек за човека е вълк.»

С тези цели Бог установил семейството на предверието на рая. В него трябвало да се прояви съпружеска любов. След това трябвало тази любов да премине в родителска любов към децата, любов към родителите и във взаимна любов между братя и сестри, задружно семейство, обединено и устремено в единни общи пориви на любов към Бога.

Тази мисъл апостол Павел прокарва в своята аналогия между Христа и Църквата като казва: «Мъже любете жените си, както и Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея.»

Поразително е това, че Бог на любовта, Творец на всичко, е снабдил с чувства на родствена привързаност не само човека, но и животните. Въпреки, че у животните този инстинкт е ограничен за известно време, пак е нужен докато са малки за да се укрепят физически. Понякога тази родителска привързаност изчезва през нощта или до първото излитане от гнездото. И само човек оставайки загадка за самия себе си, запазва тази детска и родителска привързаност до деня на своята смърт а даже и после.

Ние сме създадени за любов към Бога, семейството и близките. Така както птиците са създадени да летят, рибите да плуват, звездите да сияят на небосвода, така и нашите сърца да любят всички.

Главните изисквания на Синайското законодателство са издълбаните от Бога на две каменни плочи. На лявата плоча са четири заповеди посочващи нашите отношения към Бога. На дясната - шест заповеди, които показват какви трябва да бъдат отношенията към ближните. Двете плочи говорят за едно и също, за любовта към Бога и към ближния. Това, всъщност лежи в основата на всички законодателства на света.

С тези два принципа би трябвало да се управлява целия човешки род. Те в действителност лежат в основата на истинското християнство. И това има предвид апостол Йоан, когато е писал: «Възлюблени, не ви пиша нова заповед, но стара е заповедта, която имате отначало: старо е Словото, което вие слушахте, но пак е нова заповедта, която ви пиша, което нещо е действителност и в Него и във вас, защото тъмнината преминава и истинската светлина вече свети, който казва, че е в светлината, а мрази брат си, той и до сега е в тъмнината. Който люби брата си пребъдва в светлината и в него няма съблазън. А който мрази брата си, той е в тъмнината и в тъмнината ходи и не знае къде отива, защото тъмнината е заслепила очите му.» «Защото поръчката, която чухме отначало е това; да любим един другиго и да не бъдем както Каин, който беше от лукавия и уби брата си и защо го уби, защото неговите дела бяха нечестиви, а братовите му праведни.» (1 Йоан 2 и З гл.) Още в Едем Бог даде на хората две заповеди: Да любят Бога, да любят и ближния. Но Каин наруши втората. Уби брата си, а защо го уби? Уби го от завист. Уби го, защото нямаше любов към него, «защото любовта не завижда».

Сатана ни скара с Бога и пося вражда между нас и ближния. Ние забравихме, че има само едно човешко семейство, едно човечество на земята и то цялото е произлязло от един баща и майка - Адам и Ева. «Защото е направил от една кръв всички народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им, за да търсят Бога.» (Деяния 17 гл.).

Иначе казано: от кръвта на Адам всички хора са сродници - братя и сестри. Съществуващото расово подразделение на човечеството е твърде повърхностно и несъществено. Колкото по -близо и дълбоко се запознаваме с природата на човека толкова по -ясно виждаме, че всички раси от самите черни до белите, всички имат същите духовни и физически особености. Естественото единство на всички раси и човечеството, както учи Библията, е потвърдено и от науката: кръвта на европееца и кръвта на негъра, няма разлика в химичния състав, така както е открита фаталната разлика между състава на човешката кръв и тази на всяко друго същество. Всички раси имат един и същ процес на раждане, развитие, болести, страдания и смърт. Човек независимо от расовите различия е единственото същество на земята, което притежава членоразделна реч, хумор, смях.

Човек от която и да е раса има ум, който разсъждава, сърце, което чувства, воля, която избира и душа, която не умира.

Всички раси имат чувство на съжаление, състрадание, същата съвест, същите надежди и стремеж, същия религиозен инстинкт и универсална склонност към молитва, същата възприемчивост към оказаната им любов, дружба, доброта, нежност и др.

«Бог не гледа на лице и цвета на кожата, Бог гледа на сърцето на човека, Бог не е лицеприятен, но всеки народ, който се бои от Него и постъпва праведно, приятен Му е.» (Деяния 10 гл.)

Бог не само от една кръв е създал човешкия род, но и с една кръв изкупи грешното човечество чрез кръвта на Господа Исуса Христа, по този начин е създал нов вид роднинство - духовно семейство от Божиите чада. Всичко казано по-горе не е ново: Бащинството на Бога, Братството на народите, любовта към Бога, към ближния, към всички хора. Кой не е слушал това и кой не знае? Но за жалост всичко това остава към гръмките фрази и красивите думи, които нямат практическо приложение.

В действителност хората от атомния век са замълчали в себе си всичко и към всичко са безразлични, често безпринципни и безотговорни. Много от тях са станали отвратителни външно и много жалки вътрешно. Вярата са я нарекли безумство, любовта - егоизъм, святостта - гордост, в сърцето си са погребали правдата, отдръпнали се от Бога на любовта, потъпкали Неговото Божествено откровение, скъсали са с безценните идеали на миналото отрекли са се от вътрешната свобода и равнодушни към външната такава.

Астронавти наблюдаващи нашата планета, когато са били на луната, видели красивото земно кълбо и трудно им било да се съгласят с жалкия факт, че в същото това време на нея стават кръвопролитни войни, расови вражди, въстания и революции, че цялата земя е обречена на ужаси и всички живеят под страха от едно общо самоунищожение.

Прониквайки зад паравана на всемирната история и хаос, ние започваме да разбираме, защо човечеството никога не е могло да излезе от тази задънена улица, в която се намери извън вратите на Едема, защото все се урежда и не може да се уреди. Човечеството е отхвърлило единственият и опитан фундамент, на който може да се построи нещо, заслужаващо строителството. Светът през всичкото време се устройва без Бога и упорито се опитва да достигне благополучие и дългоденствие без любов към Бога и ближния.

Ние бяхме свидетели на историческия случай потвърждаващ тази истина. След втората световна война, когато представители от всички държави се събрали в Сан Франциско за да «положат край на войната» и да организират под закрилата на «Обединените народи» всемирния мир на земята, нито едно заседание на тези представители на започнало и свършило с молитва и нито на едно заседание не се е споменало името на Бога.

Днес се убеждаваме в правдивите думи на Господа: "Без Мене нищо не можете да сторите.» (Йоан 15 гл.) След 25-тия юбилей на тази организация, човечеството се намира още по-далеч от желания мир на земята, от когато и да е било по-рано.

Причината за тази аномалия на голямото мнозинство в действителност е само една, от която произлизат останалите причини - нарушаването на главната заповед на Твореца, заповед изречена само в една дума: «ВЪЗЛЮБИ.» «Възлюби Бога и ближния.»

- А кой е мой ближен? - все още питат хората. Този въпрос първо е бил зададен на Христа от един млад евреин, правист-законник. Той знаел, че за древните гърци всички хора, които не говорели гръцки, били варвари, за римляните, които не са имали римско поданство - мръсни плебеи, за юдеите всички необрязани - езичници. По убеждение за законниците ближен на всеки юдеин може да бъде само юдеин, който живее близо до него, негов съсед отдясно или отляво.

В отговор на въпроса на младия законник Христос казал една притча и с нея поставил край на всички други възгледи, отговори и тълкувания. Христос изявил, че Божията любов не познава никакви ограничения и не признава никакви подразделения; тя люби целия човешки род с еднаква и неразделна любов.

Древната заповед за любовта е била дадена на израелския народ, защото езичниците не са имали още откровение за Бога. Новата заповед била за всички земни твари; за юдеи и езичници, за варвари и скити, за роби и свободни, за мъжки и женски пол.

Наш ближен може да бъде член на нашето семейство или човек, когото за първи път виждам който и да е бил, нашето отношение към него трябва да бъде съответствено на принципа, на който и държал известният Билл Роджърс и какъвто е бил издълбан на неговия паметник: «Аз не срещнах нито един човек в живота си, който да не ми е харесвал и когото аз не обичах.» В притчата за «добрия самарянин» разбойниците не проявили любов към човека, който попаднал в ръцете им. Те съблекли неговата дреха, наранили го и си заминали, като са го оставили полумъртъв. Случайно по този път минал един свещеник, но и в него не е имало любов към ближния, видял лежащия и минали край него. Също така и един левит е бил на това място, приближил се, погледнал и си заминал. Ако свещеника видял ранения човек отдалеч то левитът видял полумъртвия човек отблизо, слушал стоновете на нещастия човек и си заминал. Но ето някой си самарянин, чужденец и друговерец като дошъл и се приближил до него, видял го и се съжалил.

Трябва да се спомене, че между юдеите и самаряните е имало големи вражди. Евангелието ни разказва, че юдеите и самаряните не си общували.

И ето този инородец се приближил и превързал раните му, като изливал върху тях масло и вино, качил го на своето добиче, завел го в страноприемницата и се погрижил за него. Самарянинът оставил цялата своя работа заради пострадалия, прекарал с него целия ден, даже и пренощувал с него, а на другия ден като си заминавал извадил два динара и ги дал на гостилничаря като му казал: «погрижи се за него и ако изразходиш нещо повече, като се върна ще ти се издължа.»

Възможно е разказаната история от Христа да не била притча, а истински случай, който предизвикал учудване на Христа, както е бил случаят с жената ханаанка или римския стотник. Притчата за добрият самарянин съдържа в себе си три основни идеологии или мирогледа: 1. Разбойниците - идеология на егоизма, където собствените им интереси са преди всичко.

2. Свещеникът и левитът - идеология на компромиса, да са неутрални, да не се месят в чужди неща.

3. Самарянинът - идеология на любовта, всъщност в това се заключава любовта, тя не може да бъде пасивна, безучастна, безразлична към съдбата на окръжаващата я среда.

Разбойникът, законникът, свещеникът и левита са имали знание за любовта към ближния, но нямали сърдечна любов. Самарянинът е притежавал едното и другото. Завършвайки притчата Христос призовава законника и всички нас към подражаване: "Иди и ти постъпии така." Иди и проявявай твоята любов, не я ограничавай в рамките на своето семейство, националност, раса, или религия. Иди и служи с нея на всички, не мисли за похвали, за собствени угоди и удобства. Отивай върши добро на ближния, но прави това не с чужди ръце, както за някой е прието, а върши го с твоите собствени ръце, върши всичко с твои сили. Отивай и не се страхувай от отговорности, но предавай твоето добро дело на други, те да го вършат. Не ангажирай за твоя наранен ближен чужд добитък, не изразходвай чуждо вино и елей, не се разплащай на гостилничаря с чужди пари, когато ти си в състояние сам да покриеш разходите. Отивай и направи това веднага, не отлагай за после, направи го сега и с цялото си сърце.

Постъпката на самарянина ни учи на две неща: Първо тя отговаря на въпроса: "Кой е мой ближен?", и второ, показва ни как трябва да любим нашия ближен "и ближния, както себе си" казва Господ.

Този, който е бил очевидец на тази случка, как самарянинът наведен над пострадалия, чужд за него човек, нежно превързва раните му, може да си помисли, че той не е никой друг, освен някой другар от училище, приятел от детство. А когато самарянинът е внесъл в гостилницата полумъртвия и говорил със собственика, той е бил уверен, че пострадалият непознат човек сигурно е негов брат. Самарянинът обичал своя ближен като себе си.

Този, който има любов към ближния притежава всички най-добри чувства: състрадание, мъдрост, доброта, пожертвувателност, нежност, кротост, смирение и др. Ако усещаме в сърцето си такива чувства, за нас не ще е трудно и да обичаме ближния си като себе си.

Самарянинът едва ли е бил човек с голям ум, с обширни знания, с велики идеи и високо достойнство, но той знаел, както се вижда, друга твърде сложна наука, науката да познаваш хората, да вникнеш в техните проблеми и нужди. Той не можел да не влезе в положението на ранения до смърт и да не прояви към него съжаление, състрадание и пожертвователност. Постъпката на самарянина, така както и поведението на свещеника и левита, са били отражение на тяхното вътрешно духовно състояние, тяхната същност.

Човек се познава не от това, което сам той мисли за себе си и от това което говори, а по делата, които върши. Както е казано: "Живота на добрия човек е добро, когато е извършено на други хора."

Възможността да обичаш ближния, това е най-благодатния дар, с който Творецът е надарил душата на човека и жалък е този, който не желае да се обърне към Христа за да се възползува от този Божествен дар.

Всичко, което е било направено в света добро, полезно, велико е било направено от любов и с любов, а това, което е било изпуснато, не е сторено поради липса на любов.

Любовта не може да се ограничи с тържествени богослужения и блажени настроения на душата, тя търси своето проявление в живота и служението на хората. Истинският християнин не очаква любов от хората, той я получава от Бога, а получи ли я, той излъчва за всички, които го обкръжават.

Съвременният свят е пълен със страдащи, с хора станали жертва на несправедливост, безпомощни, хора без надежда и отчаяни.

Истинският християнин преживял опита на новорождението, не пита хората какво да прави. Любовта, която е основна движеща сила в живота му, непременно ще му покаже какво да върши. За него чуждата "Гетсимания" не представлява нощна разходка и чуждата "Голгота"- обикновен хълм. Той проявява дълбок интерес към хората. Любовта го учи как по-добре да пристъпи към самото обременено човешко сърце, често заключено и хладно, за всичко разубедено и от всички хора разочаровано. Запознал се с техните несполуки, беди и скърби да им покаже разбиране, съучастие и любов, да им помогне с молитви, съвети- духовно, физически и материално.

Истинският християнин гледа на ближния като на свой двойник. Той желае да приведе ближния към този източник на истината, любовта и радостта, от които сам той черпи.

Ползвайки се от това щастие, каквото има в Христа, той естествено иска, щото неговия ближен да се наслаждава на същото щастие. Християнинът е убеден в това, че като довежда ближния при Христа не намалява своята любов, той само я увеличава.

" Любовта само тогава я съхраняваме,

когато на други я подаряваме."

Християнството без любов към ближния, без подвиг е лъжливо християнство. Самозваният Димитрий, който заел за кратко време Московския престол, казал на събралите се боляри: "Вие се считате най-справедливите хора на земята, но сте развратни, злобни, малко обичате ближния и не сте разположени към това, щото да вършите добро.»

Психологията учи, че любовта е чувство, произлизащо от желанието за благото на другите, без очакване на някаква изгода за себе си. Такава ли е нашата любов към ближния? Обикновено ние обичаме тези близки, които ни са приятни и скъпи хора, които ни са угодни, които можем да използваме за наши дребни цели. Ние не обичаме ближния така, както очакваме той да обича нас, не да обичаме, а да бъдем любими. По такъв начин не напълно сме разбрали Божията заповед за любовта към ближния, не е заповядано ближния да люби нас, а е заповядано ние да любим ближния.

Ужасно е това, че без любов ние не сме хора, а бездушни статуи, нашите думи са «мед що звънти», нашите чувства - изсъхнал гипс.

За древното апостолско християнство може да се каже: "Хвалеха Бога и печелеха благоволението на всичките люде."(Деяния 2:47) А за съвременното християнство- нито хваление, нито любов към хората. Споменава се за героя на Максим Горки, който обичал цялото създание на земята, освен човека. «Хората аз не обичам, какви са тези хора, щом като един друг не си помагат.»

За хората, които нямат истинска любов, нито към Бога, нито към ближния, Пушкин е казал: «Те да обичат знаят само мъртвите...» (Борис Годунов) Тази мисъл при Горки звучи така: «При нас освен за починалия за никой друг да скърбят не умеят.»

Всеки, който е бил на погребение и е слушал надгробни речи, се е убедил в правдивостта на тези думи. Защото така става, че през живота си покойника не е чул нито една добра дума от всички тези, които сега пред открития гроб, пеят като славей за великите заслуги и безчислените достойнства на починалия.

Истинската любов е проницателна. Тя не привлича към себе си всеобщото внимание. Тя много не говори за себе си, но много прави и колкото е по-дълбока, толкова е по-мълчалива. Истинската любов е слънце, което не само свети, но и топли.

Слава на Бога за това, че Слънцето на вечната любов прониква в нашите сърца в деня на нашето съзнателно покаяние и примирение с Бога и с ближния и никога няма да залезе, но ще озарява нас със Своята Истина и ще ни топли със Своята вечна Любов.
Смърт и време царуват на земята,

Ти властелин тях не зови!

Всичко движещо се в миг ще изчезне,

Неподвижно е само Слънцето на Любовта.

Владимир Соловьев