А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенство

7 - ЛЮБОВ КЪМ ВРАГОВЕТЕ

«Чули сте, че е било казано, обичайте

близките си а мразете неприятелите си, но Аз

ви казвам, обичайте неприятелите си.»

(Матей 5:44)
Незабравим е бил в историята на човечеството денят и часът, когато Христос се качил на планината, седнал, отворил устата Си и започнал да поучава учениците си, от Неговата уста излязла заповедта за любов към враговете. Нищо по-възвишено човечеството не е слушало до този момент и нищо подобно никой не е изрекъл след това.

Христос е учил Своите ученици, защото Го следвали не от любопитство, не заради изцеленията или за насъщния хляб, но за горещото желание да се учат, внимавайки на Неговите думи за вечен живот.

Той избрал и учил Своите ученици, защото са били способни да се учат и да предават учението на Исуса на други люде. Те са възприели Евангелието непосредствено от устата на Учителя.

В проповедта на планината Христос изложил основните закони и принципи, които са били длъжни да ръководят провъзгласеното им Божие Царство.

Христос е казал, че Неговото Царство "няма да дойде с виждане», но То ще бъде духовно, което няма да има нищо общо с това земно царство. То ще се заключава в царуването на Бога в сърцата в които е влязъл за да обитава Святия Дух.

Вършат груба грешка тези, които отнасят заповедта за любовта към враговете, заповедите на блаженствата и други истини на проповедта на Планината не към последователите на Христа, а към всички хора. Тази грешка е допуснал и Л. Н. Толстой, който порицавайки принципите на държавното управление, предложил в основата християнско управление - принципите на проповедта на Планината. Въпреки своята гениалност Л. Н. Толстой не е видял рязката граница, която Христос поставя между "синовете на този век" и "Божиите синове", между новородените такива, между Църквата и света.

От думите на Св. Писание виждаме, че целия свят лежи в Лукавия. Пита се: каква любов към враговете може да се очаква от "хората на този свят?" Някой си правилно е казал: "Да обичаш добрия човек можеш с обикновена, светска любов, но да обичаш врага, трябва да имаш любов свише-"Христовата любов".

Светът живее и се управлява от своите закони. Тъкмо под думата "свят", Словото Божие подразбира хора неновородени, лишени от Св. Дух. Пътят на този свят, "широкия път" и всичко, което се създава от хора в този свят, създава се от тяхната плътска натура.

Настоящият свят има собствено гледище за същността на нещата, своя представа за мъдрост и смисъла на живота, свое собствено мерило за нравственост, греховност и праведност. Можем с увереност да кажем, че истинското прощение на врага, света не разбира. Средновековните рицари измивали нанесените им оскърбления с кръвта на противника. Да не отговаряш на обидата с отмъщение, да не повикаш противника на дуел, да се отклоняваш от двубоя със света свързан с изгубването на честта, с отсъствието на човешкото достойнство, със страхливост и позор.

Единственото снизхождение, на което врагът може да разчита, това е може би, на което би могъл да разчита Борис Годунов попаднал в ръцете на самозвания Димитрий:

На Бориса аз желая смърт близка,

Това не е бедата за злодея... (Пушкин)
Христос донесе друго разбиране за мъжество, позор и чест. (Исая 50 гл.) Христос е казал на Своя ученик Петра: "Сложи ножа си в ножницата."

Хората от този свят са свикнали да анатомират безжалостно не само постъпките, но и най- скритите дълбини на човешката душа и да намерят тъмната страна даже и в самите светли и възвишени стремежи на човека. Такива са нравите, основите, традициите и неписаните закони на този свят.

Питат, какво е това ад - това е мястото където никой никого не обича, където никой на никого не вярва, никой нищо добро от никого не очаква, където е изгубена всякаква надежда за каквото и да е подобрение, промяна или пощада. Ако това определение е вярно, тогава много от хората на този свят вече живеят именно в такъв ад. Те са попаднали в този ад само защото, грешките и несъвършенствата на други хора до такава степен са затворили техните очи, щото те са лишени от възможността да видят своите недостатъци. Те се възмущават от изгубената справедливост в света, от изчезналата честност между хората, доверието към приятели, уважението от децата и т. н. Но ако те биха погледнали на самите себе си, навярно биха видели, че ни една от всички добродетели, каквито те изискват от другите, никога не е свила гнездо в техните собствени души.

Тези взаимоотношения между хората от този сполучливо охарактеризира немския философ Шопенхауер. Той е казал: «Всеки човек има за другия огледало, в което той може ясно да види своите собствени недостатъци, пороци и други лоши черти, обаче той негодува и недоволства от другите. Постъпвайки така човек ни напомня на кученце, което лае на огледалото, като не знае, че вижда в огледалото себе си, а не друго кученце.»

Нали така казва и Словото Божие? «Затова, ти без извинение о човече, който и да си, когато съдиш другиго, понеже ти който съдиш, вършиш същото.» (Римляни 2 гл.) Да се издаде закон: «Обичайте вашите врагове» и да се наложи на другите, би било нелогично. Това би означавало да забравим, че човек е свободен в своя избор и не бива да го заставим да обича някого насилствено.

Заповедта за любов към враговете не е едно просто добавъчно изречение или правило за морал, но пробен камък за всекиго, който носи високото име християнин.

Евангелската заповед за любов към враговете и образът на Христа, прощаващ на разпъващите Го хора е най-висок и с ненадминат идеал на незлобие. Възкръсналият от мъртвите Син Божий не потърси Своите неотдавнашни врагове за да ги накаже, а яви себе си на Своите ученици и разговаря с тях за Божието Царство.

Всичко това не съответствува на чувството на мъст, което не знае къде да спре. Удари ли те някои или ти избие един зъб, ти му избий зъбите, бий го по ухото, по очите, бий го където ти попадне, бий го дотогава докато избухне в твоята болна душа чувството на ярост и бесовска злоба. В очите на неновородения човек такова е отношението към врага, смята се за логично, разбрано, справедливо и приемливо.

Съвършено обратно реагираме ние християните. Призвани сме във всичко да се оприличим на Христа, "да носим в себе си небесен образ».

Пребиваващата в нас Христова любов ражда в нашите души, не била по-преди готовност, да понасяме всяка участ, светски нападки, хули и несправедливости с Христовата кротост. «Защото на това сте призвани, понеже и Христос пострада за вас и ви остави пример да следвате по Неговите стъпки, Който грях не е сторил, нито се е намерила лукавщина в устата Му, Който бидейки охулван, хула не отвръщаше, като страдаше не заплашваше, но предаваше делото Си, на Тогова, Който съди справедливо."(1 Петрово 2 гл.)

Христос строго е порицал ерусалимските жители затова, че са убивали пророците, плакал за тяхната духовна слепота и ожесточени сърца, до последния ден на Своето съществуване, Той ги обичал, търсейки тяхното спасение. Такъв е Духът на Христа! Такива чувства трябва да имаме и ние в нашия живот.

Веднъж двама от Христовите ученици пътували от Галилея към Ерусалим, влезнали в едно самарийско село и там търсели да намерят място за спане на Своя учител, но като видели, че самаряните отказват да окажат прием за нощуване, изпълнили се с гняв и са били готови да накажат своите врагове, като искали да падне огън на всички и да ги изгори. Те помолили за това Христа, който дошъл по-късно: "Господи, искаш ли, ние да кажем да падне огън от небето и да ги изгори?" А Той обръщайки се към тях забранил като им казал: "Не знаете вие на какъв дух сте, защото Човешкия Син, не е дошъл да погубва човешки души, а да ги спаси."

За съжаление много християни от нашите дни не знаят на какъв дух са подвластни. Често изплашени от врага, разпалено казват: "Мълчете, защото за себе си не гарантирам!" Той може да излезе от себе си и да се окаже звяр или невменяем убиец. Този ли е Христовия дух? Знае ли той на какъв дух е? Духът Христов е Дух на търпение, смирение, кротост и любов.

Какъв е вашия дух? Нека проверим себе си! Защото Свещеното Писание казва: "Който няма Христовия Дух, той не е негов." Най- отрицателната страна на историческото християнство е това, че много имат външни християнски форми и обреди, но в живота си не проявяват Христовия Дух. Това не са безбожници, не са врагове на християнството, а лошите християни, през всичкото време те са затуляли Христа себе си. Така те извращавали, позорили и разрушили главните основи на истинското християнство.

В Евангелието ние лесно намираме покана за промяна на сърцето, духът и живота, покана за любов и служение на ближния, за святост и всеопрощение, но не ще намерим за мъст, злоба, ненавист и насилие. В проповедта на Планината Христос пояснява, в какво се състои тяхната вражда към нас и как ние трябва да устоим на тази явна вражда. Господ споменава за няколко вида възможни врагове. Има тайни врагове, със скрита към нас неприязън. Те са проникнати не с чувство на дружелюбие, но по разни мотиви, за известно време не го откриват или не го изказват и го проявяват по видим начин.

Как да постъпим като християни с тях. "Обичайте вашите врагове", заповядва Господ. Ако враговете, които открият своето недобро чувство към нас ни ненавиждат, избягват срещите с нас, как да постъпим с такива? "Правете добро на тези, които ви ненавиждат", отговаря Господ, търсете удобен случай да им сторите някакво добро, бъдете им полезни.

Има врагове, които проявяват себе си чрез различни действия: Физически побоища, причиняване загуби и явно зло. Какво трябва да правим ние с подобни оскърбители и гонители? "Молете се за тези, които ви оскърбяват и гонят", казва Господ. Вас обиждат ли? Не търсете съчувствие от хората, не се оскърбявайте от другите, те не ще ви помогнат, но обърнете се към най-сигурното средство: молете се за тях. Гонят ли ви като Павел? Молете се както Павел се е молил. Бият ли ви като Стефана? Молете се както се е молил Стефан!

Излагайки в проповедта на Планината указания как са длъжни учениците да любят своите врагове, Христос им открива причината, защо те така трябва да постъпват: «За да бъдете синове на вашия небесен Баща, защото Той дава слънце на злите и добрите и праща дъжд на праведните и неправедните.»

В борбата с враговете християнина не трябва да има друго оръжие, способ или средство освен истинската любов. Разбира се, трудно е да обичаш всички включително и враговете. По-лесно е да обичаме тези, които ние одобряваме, които заслужават нашата любов, които нас обичат. И напълно логично е да се отклоняваме от тези, които нас ненавиждат, обиждат, гонят, които позорят нашето добро име, причиняват ни страдания и са готови да ни отнемат живота. Такива са нашите разсъждения и предпочитания, но Бог има друга логика, Христос казва: "Защото ако вие обичате тези, които вас обичат, каква награда имате? Не вършат ли същото и митарите? И ако вие поздравявате само вашите братя, какво особено правите? Не постъпват ли така и езичниците? И така бъдете съвършени, както е съвършен вашия небесен Отец."

Във взаимоотношенията с враговете любовта е по-убедителна от всяка логика. Нашата човешка логика може да бъде убедителна за разума, но не винаги за сърцето. Обикновено любовта покорява сърцето на брата и тогава разумът охотно се съгласява с небесната логика, която изглежда нелогична.

В подкрепа на това, любовта достига несъмнено повече резултати, отколкото логиката. Най-големите наши доказателства и аргументи, ако не са облечени с Христовата любов, те се оказват недостижима цел. За това крайно необходимо е щото Божията логика и нелицемерната любов да вървят ръка за ръка заедно. В противен случай, всички наши най-гръмки думи и поток от мощни фрази не ще ни доведат до желаните резултати.

Знаменитият древногръцки философ, суровият проповедник на строгия морал, водещ аскетичен живот - Диоген, бил убеден, че човек в своя земен живот се нуждае не само от преданост към приятелите, но и към най-злите врагове. Трябва да разберем, че Диоген е бил прав. Често нашите врагове ни показват по-добра услуга отколкото нашите приятели. Само че това не забелязваме, нашите приятели не поставят нашите недостатъци на открито и за нас говорят само добро. Затова пък нашите врагове без да се стесняват и без жалост ни поднасят огледалото, в което да видим себе си в истинска светлина и с ужас се отвръщаме от него. Подобно на зоркото око на подофицера, който забелязва отдалеч, че обущата и копчетата нямат нужната лъскавина, нашите врагове не изпущат ни един случай да преизчислят всички наши несъвършенства. Тази не е ли ценна услуга, от която ние се нуждаем? Разбира се всичко зависи от това, как ние виждаме оказаната ни неприятна услуга. Глупавият и ленив войник се отнася като враг към подофицера, а мъдрия приема неговата заядливост, учи се на дисциплина, акуратност тъй необходими за живота.

Враговете ни са нужни също затова, да съкрушават нашата замаскирана гордост, чувството на собствено превъзходство, самолюбие и др.

Ние сме готови понякога да преценяваме за свои врагове тези, които ни казват истината и се стремят да ни предпазят от кривия път в който сме изпаднали. Да си спомним апостол Павел, който беше принуден да пише на галатяните: "Не станах ли ваш враг, като ви казвам истината?"

Би било неразумно да считаме за свои врагове тези наши духовни работници, които в действителност се явяват наши конкуренти. Подобна грешка поражда между способни братя завист и разни недоразумения.

И накрая, твърде важно за нас точно да спазваме различието между нашите лични врагове, възникнали вследствие на нашите лични грешки и несполуки и тези врагове, които не обичат нашите християнски убеждения. Апостол Петър пише на вярващите: "Кой ще ви стори зло, ако сте ревностни за доброто? Но даже ако страдате за правдата, блажени сте, а от тяхното застрашаване не се бойте, нито се смущавайте."(1 Петрово 3гл.) По-добре да пострадате за Христа, отколкото поради вашето поведение, несъответстващо на Христовия Дух.

Ние сме длъжни да се съобразим с това, което съществува още от първия конфликт между Бога и Сатана и сега между учениците на Христа и този свят. Христос каза: "Ако светът ви мрази, знайте първо мен е намразил. Ако вие бяхте от този свят, то света би любил своето, но вие не сте от този свят, но Аз избрах вас от този свят, затова светът ви мрази. Помнете думите, които Аз ви говорих, слугата не е по-горен от господаря си, ако Мене гонят и вас ще гонят, но всичко това ще сторят заради Моето име, защото не познават Този, който ме е пратил.» (Йоан 15гл.)

Всеки последовател на Христа е Божий посланик на земята, той е «в този свят», но не е «от този свят». "Вие сте Мои свидетели.» Всеки член на истинската Христова Църква свидетелства на обкръжаващия го свят за новия живот в Христа. Той дълбоко е почувствал и осъзнал лъжливостта и гибелния край на този път, по който той е ходил и по който целия свят се плъзга в бездната. Разбрал това, той се връща обратно към Бога и от широкия път към тесния, от пътя на този свят към пътя на Христа. Тази е причината за постоянните неприязни, каквито се наблюдават между Христовите ученици и останалия свят и главната причина за гоненията.

На тази плоскост се провежда борбата между новородените хора и духовно мъртвите, между "плът и дух».

«Те един на друг не се покоряват, но и не могат.» Светът не може да бъде християнски и Църквата не може да бъде светска. За това «родения по плът гони родения по дух» и още «И неприятели на човека ще бъдат домашните му.» (Римляни 8 гл., Матей 10 гл.)

Истинският християнин може да бъде гонен и мъчен, но в никакъв случай гонител, защото истинското християнство се основава на вярата в истинно разпятие, а лъжливото на силата на този, който разпъва. Насилието в религията се приема, там където самата вяра вече липсва. Ако новородения свише вярващ ще отговаря на отмъщението с отмъщение, на гонението с гонение, на инквизицията с инквизиция, на зверството със зверство, в какво те ще се отличават от "гонещите и обиждащите". Такова нехристиянско отношение към враговете, ще увеличи злото, ще задълбочи злобата, ще сгъсти тъмнината. Само любовта е виновна да постави граница на враждата.

Основателят на научното християнство и богословие, учител на Църквата Ориген (185-257) писал: «Ние християните сме длъжни повече да съчувстваме нашите врагове, отколкото да ги ненавиждаме, защото сме призвани не да ги проклинаме, а да ги благославяме.»

Църковната история изобилства с поразителни примери, когато най-злите врагове на Христа и християнството са се обръщали на най-ревностни свидетели и мъченици Христови. Апостол Павел е бил един от тях.

Да, Христовата любов е единствената сила, която е способна да обръща врага в приятел. Историята е съхранила такива случаи.

В малък град намиращ се на 60 км. от Вашингтон е живял старик на име Мюлер. Той е бил пастир на малка баптиска църква. Наблизо до църквното помещение живял коварен безбожник, който тровил живота на пастира и неговото паство с неукротима злоба. Но Бог не е немилостив. Безбожникът е бил повикан в армията и църквата се успокоила. Не минало много време и същия хулиган и там извършил някакво престъпление и бил изправен пред съда. Било разгледано делото и той бил осъден на смърт. Като научила за това църквата, застанала още по-сериозно да се моли за него пред Бога, а сам Мюлер проникнат от Божията любов към врага на Евангелието Христово, вървял пеш до столицата, успял да се срещне с президента и със сълзи на очи се молил да бъде пощаден младия човек.

Изслушал внимателно пастора президента, но категорично отговорил: «Колкото и да е печално, но аз не мога да помилвам вашия приятел!» «Мой приятел? - развълнуван повторил пастора и добавил - През целия си живот не съм имал такъв злобен и коварен враг, както този младеж. И това за него може да каже всеки член от моята църква.» "Какво - възкликнал Президентът - Вие на вашата възраст сте дошли пеш 60 мили с надежда да спасите живота на своя най-злостен враг? Аз започвам да виждам в съвършено друга светлина това дело. Това е небивал потресаващ случай! Аз прощавам на вашия враг!» Затворникът трябвало в същия ден след обяд да се обеси, затова Мюлер бързал с получената амнистия към мястото на наказанието. Осъденият на смърт вече стоял на подиума на бесилката, когато Мюлер се показал изведнъж от ъгъла. Виждайки Мюлер безбожникът извикал: «Ето го, моят стар Мюлер! Той не съжали своите крака, да дойде тук и лично да се убеди, как Бог наказва нечестивите»... При това той глупаво и силно се разсмял. Но едва неговия смях утихнал, когато Мюлер отишъл при коменданта и му връчил амнистията на Президента. Затворникът е бил пуснат на свобода. Бог открил на гонителя нова страница в живота. Не си удивлявайте като срещнете хора, които не ви обичат, понеже живеете християнски живот и каните други хора при Христа. Напротив, "Блажени сте, когато ви намразят човеците и когато ви отлъчат от себе си и ви похулят и отхвърлят името ви като лоши, поради Човешкия син; възрадвайте се в оня ден и заиграйте, защото ето голяма е наградата ви на небесата." ( Лука 6:22-23)

Резюмирайки всичко казано досега за различните причини на хорската омраза към християните, ние трябва безусловно да се съгласим с това, че за християнина не бива да има лични врагове. Християнин и вражда към враговете е несъвместима, както живота и смъртта. Любовта Божия, която обитава в сърцето на истинското чадо Божие, винаги се смята като средство, което е способно да обезоръжи всички противници.

Такъв е бил и живота на нашият Спасител: "И когато Той е казал това, всички Негови противници се засрамили и целия народ се радвал поради Неговите дела." (Лука 13)

Характерът и поведението на християнина трябва да бъдат така безупречни, щото като го наблюдават противниците му да се засрамят, като няма нищо лошо да кажат." (Тит 2)

"За да се засрами противникът." Засрамване в дадения случай трябва да се разбира не позор и унижение, което може да предизвика обикновено чувство на злоба, но някак си неловкост, срам в самия себе си, което да разполага към истинско извинение. На човек да му стане неприятно, досадно за проявената невнимателност или враждебност към християнина. Неволно той ще си зададе въпроса как може да възникне в моята душа такова недобро отношение към този човек, който питае към мене такова очевидно доверие, дружба и любов!

Попитали Александър Македонски какво е способствало за успеха на неговите завоевания. Той е отговорил: "Аз обръщам моите доскорошни врагове в близки приятели и сътрудници. Аз постъпвам с тях така миролюбиво, искрено и сърдечно, че те се привързват към мене."

В какво съм длъжен да съблюдавам тайната и успеха на все побеждаващата любов на християнина? Само в дълбокото осъзнаване, че аз съм чадо Божие, а Господния слуга не бива да е крамолник, но трябва да бъде кротък към всички, способен да поучава, търпелив, с кротост да увещава противниците, та дано би им дал Бог покаяние, за да познаят истината." (Тимотей 2гл.) Тайната на духовната победа на християнина на враждебно отнасящите се към него хора се заключава още и в това, че в неговия личен живот така и в живота на Спасителя, може да има и трябва да има само един единствен враг - Сатана.

Християнинът знае, че Сатана се е ползвал и продължава да се ползва от хора, като свое оръжие, хора, които често не знаят сами какво вършат защото Сатана ги е уловил да вършат неговата воля. Прелъстени от Лукавия, те са уверени в своята правота и само Св. Дух и никой друг не може да им открие очите и да им покаже истината в пълна светлина. Затова и Писанията настояват ние да се молим за тях да «се освободят от примката на Лукавия» (2 Тимотей 2гл.) На Христа не веднъж се е случвало да има работа с такива, именно "уловени" души, но Той никога и никого от тях не е имал за свои врагове. На възразяващия Петър , Той отговаря: "Иди си от мене, Сатано", но самия Петър винаги се е ползвал от Неговото благоразположение и любов. Христос враждуваше само със Сатана, но винаги беше на страната на нещастната жертва -- човека. Апостолите здраво усвоили тази истина. Обръщайки се към вярващите апостол Петър пише: "Бъдете трезвени, будни, дяволът като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне, съпротивете се нему, стоейки твърди във вярата." Апостол Яков даже показва към кого да упражним такава устойчивост: "Съпротивете се на дявола и той ще побегне от вас."

Главната цел на всички сатанински помисли и провокационни нападки се свеждат винаги към това, щото ние да стигнем до уровена на нашия случаен враг, който се намира под ръководството на дявола.

Да вземем например съдържанието на един от немите филми, който съм гледал още от моето детство.

Някакво конте във фрак, бели ръкавици и цилиндър бърза за важна среща. На ъгъла на улицата той среща грозен, рошав дрипав бродяга, който проси милостиня. Контето му бута в ръката някаква монета, която на просяка се вижда нищожна и той изразява гласно своето недоволство. Ядосан франтът бутва бродягата, от своя страна просякът също бутва контето и стигат до жестока схватка. Историята завършва с взаимно извинение и помирение. Но уви! Външния вид на бродягата не се е променил, той си остава какъвто си е бил, а от модния фрак, белите ръкавици, шапката и нагръдника нищо не е останало.

За нас става разбираем съвета на Павел: "Защо по-добре не останете онеправдани? Защо по-добре да не бъдете ограбени." (1 Коринтяни 6-7) Нали на нас е казано: "Не се противете на злия човек, ако някой те плесне от лявата страна, обърни му и дясната. Ако някой иска да ти вземе горната дреха, дай му и долната." Господ е знаел, че е по-добре да претърпим оскърбление, да понесем обида отколкото да отстояваме нашите лични права. Не бива да се борим със Сатана със сатанински средства.

Нека се научим да говорим с врага меко, да понасяме всичко спокойно, да претърпим всичко безмълвно, да гледаме в очите на врага кротко.

"Благородството ни задължава» - казват французите. Не по-малко ни задължава и названието християнин. Римския император Адриан (117-138) до възкачването на своя престол е бил страшно оскърбен от един придворен съветник Когато се качва на трона, приемайки знатните придворни, императорът е казал на треперещия сановник, който го оскърбил: « Приближи се смелий не бой се! Сега аз съм император." Не така ли и ние трябва да де отнесем към нашите врагове? Наши врагове от миналото, които са ни причинили, може би, много злини до обръщането ни към Христа, те трябва да знаят, че ние не сме способни на мъст и злопаметност. На всеки от тях ние трябва да покажем любов: "Приближи се смелий, сега ние сме чада Божии..." Отсега за нас няма и не може да има врагове. Отсега нататък ние имаме работа само с един враг -- врагът на човешките души.

Готови ли сме да носим свещта на нашия живот така, щото тя да дава повече Божествена светлина и по-малко дим? Нека затворим «книгата на оплакването" на нашата душа, нека престанем да мислим за това, обичат ли ни нашите врагове, а по-добре да запитаме себе си, обичаме ли нашите настоящи врагове с Христовата любов?

Отнасят ли се лошо с нас, нека започнем да се отнасяме с особено внимание и любов.

Говорят ли лошо за нас, нека ние да говорим за тях най-доброто.

Засягат ли нашите интереси? Притискат ли нашето самолюбие? Рушат ли нашата репутация, нека защитим техните интереси. На порицанието да отговорим с похвала. На грубостта - с приветливост и смирение.

Не може да победим тъмнината с тъмнина, гневът с гняв и злото със зло.

Нека бъдем състрадателни особено към тези, които враждуват с нас, изпълнявайки чужда воля. Сърцето на такива хора може да бъде победено само с любов и великодушие.

«Затова повече от всичко пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.» (Притчи 4) Така казва поетът:

С нея сърцето мъка не знай.»

Двама човеци нощя гледали през една и съща затворническа решетка, единия от тях видял кал и непроницаема тъмнина в затворническия двор, а другия хилядите звезди на небосвода.

Никога не се отчайвайте! Вместо с това да бъдете с наведени глави надолу, гледайте нагоре с вяра. "Уповаващите на Него не ще се посрамят."