А там? Там винаги се обръщаме назад



Дата24.10.2018
Размер274 Kb.
#95804
Като Предговор...
Всеки мисли и добро и лошо. Живота е шарен. Трябва да живеем. Някога трудно, друг път е весело и така стигаме до края на улицата. А там?

Там винаги се обръщаме назад...

Някои го стигат по-рано. Други по-късно. Винаги се замисляме.

В тази малка книжка дядо Калю се е обърнал назад и спокойно вижда неща, които е пропуснал... Може би и ние понякога правим това. Калю е разбрал, че лентата не се връща назад. Сигурно всички побелели глави го разбират в края на улицата. “Мъдри са тези, които са дарени с разбиране от началото.” Това е разбрал дядо Калю...

Желая Ви приятни минути в един друг, макар и познат свят.

Красен Кирилов





Смисълът на живота

Дядо Калю се събуди от крякането на кокошките, които тази утрин се бяха пробудили рано:

“Петел им трябва на пущините!”- помисли си старият човек, но се сети, че той самият ги лиши от предводител. Преди два дни закла пернатия наглец, който правеше само поразии...

В мисли за споминалия се петел нашият герой задряма блажено и му се присъни чуден сън, в който някой го питаше: “Защо живя?”.

- Пък, де да знам? - стреснато се събуди дядо Калю. - Кой да ти каже?

Сега вече не можеше да спи. Стана пъргаво, нещо което не беше се случвало скоро.

- Стягай се брат! - редеше сам героят.

Първо проветри и изми чиниите в кухнята. След това сготви. Изпра си дрехите и седна да пие чай докато хранеше кокошките.

- Ко, ко, ко... - кротко си кълвяха царевичката и житцето малките птици под отворения прозорец, а дядо Калю искрено им се радваше:

- Да сте ми живи и здрави, че да ядат внучетата яйца! - Старият човек не колеше птиците от жал, но с петела не постъпи така. Този петел беше лош. Кълвеше до кръв кокошките и вдигаше голяма врява на двора. Един ден непрокопсаникът скочи да кълве детето на съседите и стопанинът му го закла.

Дядо Калю се надигна от столчето, отиде до фризера и отвори камерата, в която оскубан и заспал, се показа петелът с вирнати капули.

- И ти защо живя сине?...

В този момент възрастният човек ясно си спомни своя сутрешен сън: “Високо, високо в небето, сред кристално море, на огледално-златен трон, в ослепителна светлина, седеше Някой, Който го питаше със спокоен и нежен глас: - Защо живя?”.

С наведена глава дядо Калю затвори фризера и седна на прага да си допие чая. Доля си от дамаджанката с миналогодишната билкова ракия, която помагала за ишиас и склероза.

- Наборе! - викна някой през плета и скоро на вратата се показа ухилената глава на съседа Станчо:

- Кво си се вкиснал бе тимерут? - продължи да ломоти тракалото.

Калю поклати глава и замислено попита:

- Стамба, защо живяхме ние с тебе?...

- Как защо? Ами момите, шашканиите, хайдутлука, пиячката, чеверметата не ти ли стигат? Имаш си и деца - “ салам хора” станаха, големци по София. Жалко, че се спомина жена ти, ама има и други булки бе...

Калю си спомни за петела във фризера. Единствената полза от него, е че ще гости внуците в неделя, ако дойдат на гости от големия град.

- Аз даже за ядене не ставам! - промълви с тъжна усмивка той.

- Ти си се побъркал! - изломоти Стамбата и отиде да си дои кравите.

През този ден, целият живот на Калю мина като на кино. Той си спомни детството, първата любов, раждането на първото дете... как се напиха със Стамбата тогава... След това работа, внуци, накрая пенсия. Животът мина като сериал, от тия новите по телевизията, които не ги знаеш кога почват и коя серия са...

Погледна старчокът към фризера и с кисел смях каза:

- Петльо, петльо и аз като тебе ще умра!

Душата на възрастния зидар беше неспокойна. Яде малко, не пи домашно вино дори.

“ Защо живя?” - тази мисъл го пронизваше целия!

Представи си гроб, на който пишеше: “Това е гробът на Калю, който не разбра за какво живя!”.

“Да ям и да пия ли живея... или ям и пия, за да живея?” - щракаше неговият мозък.

“ Децата са големи - всеки по пътя си, ако се сетят...” - Калю си спомни като млад колко пъти се сещаше за старите си родители и му домъчня, но виновният беше и той."

“Аз гледам кокошкикте, за да са ми другарчета и да снасят яйчица за внучетата. Хубаво ми е да не съм сам и да им се радвам. От яйца съм ги отчувал и нямаше да заколя петела, ако не беше толкова зъл и правеше бели само...”

Сега чак дядо Калю се замисли: “...А него, Кой го беше отчувал? Онзи, Който го питаше в съня?”



Той беше!

Той, Великият и страшен, но Добър Бог!

В живота си Калю беше правил не една поразия. Колко глупости и пакости... Бог не го закла като петел във фризера!

- Добре, че Бог не е, като нас хората! - се засмя старият човек.

Неволно дядо Калю погледна стената и забеляза, че от ъгъла стърчи една крива тухла, която на младини старият строител не беше положил правилно.“Бяхме се напили на градежа...” си спомни майсторът, за времето, когато със своите сватове започнаха строежа на този дом.

- Това съм аз - прашинка, тухличка от градежа на Великият Майстор - Дядо Господ!

- Ако пилето е зло и тухлата крива, се махат! На Бог не му трябват в небето лоши неща.

Чак сега дядо Калю разбра смисъла на живота:

Да си добро пиле, да не кълвеш другите! Да си права тухла на стената, която е съградил Господ!”

Кокошките се разшаваха. Разсъмваше се. Блажена усмивка светеше от спокойното заспало лице на дядо Калю.



Дядо Калювото внуче

ДА ИМАШ ИЛИ ДА ТЕ ИМА ?
Вятърът носеше първите есенни капки дъжд. Миришеше на разорана земя. Гората отдалече грееше с новата си премяна.

- Ку-ку-ри-гу... - младо петле извиваше своето гласче.

- Ох на дяда! - радваше се дядо Калю. - Ти ще ми радваш душата. Баща ти беше палав, дано ти си по-читав - усмихна се старецът и очите му се насълзиха от спомени.

Годините неусетно бяха изминали. Остарялото тяло не искаше да приеме присъдата на времето. Единствено огледалото не се церемонеше - от там гледаше реалността.


- Важно е как остаряхме... - засмя се под мустак Калю и си спомни зевзека, от телевизията дето казваше: “...да остареем като замък, не като вмирисано сирене!”.

- Минава времето и пак те има!

Много камъне бяха минали през ръцете на стария майстор. Много къщи бе дигнал на близо и далече. Остана си накрая в своя малък, от две стаи дом.

Жена му беше добра. Можеше да и осигури и по-голяма къща, но от правене за другите на Калю не му остана време за у тях. Децата пораснаха и отлетяха заедно с надеждите... Като заспа, милата се усмихваше. Тя вярваше, че като я събуди Господ, живота ще е хубав и ще има домът, за който мечтаеше.

- Пенке! - промърмори Калю - може и да си права, твоята вяра е от най-силните. Той, Господ ще ти даде това, което аз не можах!

Изплуваха спомени на раздяла и самота. Калю често го нямаше в къщи. Щур беше. Все миткаше по гурбети да печели парите - големите, които тъй и не намери.

- Ако има светици - Пена ще е! На лудите мъже, жените заслужават да са светици!

Децата му изгледа с любов. Родителите му уважаваше и нивга не поиска нещо като другите кокони. Прокапаха сами очите на стареца. Той рядко плачеше, но сега сякаш Пена много му липсваше.

Не беше лакома жена. Не ходеха по ресторанти и почивки. Хубаво им беше с децата. Ама като пораснаха, останаха сами и Пена казваше:

“Добре, че нямаме имоти, то много тежи бе Кальо...”

Оставиха и нивите на роднините, барабар с бащината къща.

- То имането не прави човека! По пътя за “ другото място “ ще тежи. Пък и никой не е взел нищо “Нагоре”!

Не останаха гладни. Сякаш Бог, в когото жена му вярваше така силно, нареждаше нещата. Калю, правеше поразии, но Някой ги оправяше. Каквото и да станеше, сякаш ангелите, за които му говореше Пена бяха наблизо и помагаха.



  • Олеле! - изтръпна героят - ами ако ги има, те всичко са видели и записали в машинките... и хубавото, и лошото...

“ Пено ма, ако спазвам, как ще живея? Всички лъжат, крадат...- печелят! Ни за туй нямаме”!

“ Нямаме какво Кальо? Вещи, неща..., гладни не сме останали, ние и децата ни! То голямата къща не е вечен дом, а от блажен зелник стомах боли...”

Засмя се Калю, олекна му на душата погледна нагоре - ТАМ за където му говореше жена му:

- Височко е. Няма да мога да кача много неща там. Права е Пена. По-добре да нямам вещи. Да правя нещата, които Дядо Господ иска, ама да ме има - Там! С нея... и децата!

Младото петле подскачаше и весело кукуригаше. Ноща настъпваше, а от горе гледаха все по-ясно звездите.



...Една от тихите звезди ОтГоре

Да се събудиш...
“ По-добре късно, от никога!”
- Ку-ку, ...ку-ку - ехтеше гората.

Упорито пиле дереше човка и старецът се заслуша с усмивка.

- Колко ли години ще живея още? - когато беше дете, брояха кукувичите срички и се състезаваха, кой ще живее по-дълго. - То туй не е май за мене, аз отдавна пораснах - си рече дядо Калю, на ум обаче продължи да брои...

- Дядка, дядка само Господ знае колко ще са дните ни! Добре, че не ни е сложил календар с дати - нареждаше старецът. - Не зная какво щеше да стане? Сигурно светът щеше да е друг. Той, Оня си знае работата. Ни нашта да вършим, Той Неговата - нарами кошницата с гъби и тръгна към селото.

Калю не ядеше гъбите много, раздаваше ги на комшиите. За него беше важна разходката, не го свърташе у дома самичък. Тук в гората не се чувстваше сам. Птичките пееха, вятърът мърмореше, дърветата му махаха с клони и незнайно защо, като си приказваше не мислеше, че говори напразно.

Напоследък все се връщаше назад в живота, и си спомняше неща, които преди, когато му било времето не е виждал. Спомни си много успешни мигове, но изплуваха и люти чушки, даже горчиви.



  • Как не съм се сещал за правилното, очите ли ми бяха вързани? Припрян човек - счупено гърне съм бил!

Макар майсторлъкът да го беше учил на внимание при правенето на нещата, сега Калю откри многото слепи, нелепи грешки в своя живот. Сякаш понякога не е бил той или беше спал.

- Друг човек ли е имало в мен? - изуми се старецът - Кого съм хранил аз?

Като дете слушаше приказки вечер, край огнището за демони и духове, но като порасна нямаше време да мисли за това. Жена му тихичко се молеше “... да пази Бог Калю и децата от служителите на дявола...”. Калю все нямаше време да чете от пустата му Библия.

- Ами ако ги има наистина? Ако се месят в живота ни? - потеше се вече. Повдигаше се завесата пред него и Някой му говореше. Вцепени се човекът. Една по една се върнаха годините назад. Събираше Нечия ръка падналите тухли в душата му и ги подреждаше правилно. Събуждаше се Калю, проглеждаше в един друг свят.

- Боже Ти ли си ? Защо съм ти аз? Цял живот бях щур човек, кого съм носил в мен... Не може ли да го махнеш от мен това ... нещо! Моля те! То ми тежи, то ме е убивало, и ме приспива...

Сам беше Калю, но ясно чуваше: “ Тежеше ти, но не те премаза! Убиваше, но не те уби! Носих те, пазих децата ти! Да го махна - мога, но трябва да го искаш и ти!”

Не усети Калю как приседна на пътечката и погледна нагоре. Небето синееше чисто. Калю се беше събудил от дългия си сън.

- Благодаря Ти! Ако може и другите събуди...

Само, ако искат и те! “
...малка горска съчица ( край пътечката )


Горивото

Резачката изрева прехълца и млъкна. Дървото остана срязано наполовина. Горивото беше свършило. Калю не беше купил от града. В неговото малко, забутано в балкана село нямаше такива неща.

- “С трици не се ловят маймуни”!... Ама маймуната съм аз! Сега няма да я докарам до края - ядоса се майсторът, който не беше свикнал да оставя наполовина започнатата работа. - Горивото свърши... - продължи да мърмори Калю, докато разглобяваше резачката за почистване.

- Здрава излезе тая машина. Добре са я направили “швабите”... Руснаците са по-калпазани.

От къде ще вземе гориво? Беше пладне вече и за обяд се обаждаше стомахът му:

- Да те заредя барим тебе, че да не се повредиш нещо - се засмя старият човек и седна на масичката под липата да обядва.

- Без гориво, нищо не може. Ни машина, ни човек! То и ние сме машинки комай. Инжинеринът е Дядо Господ! Велик Инжинерин! За всичко помислил...

Чорбата беше малко гореща и Калю докато чакаше да истине се унесе в размисъл: “ ... двигател има, кабели, спирачки... резервоар”.

- Като свърши горивото машинката спира. Ама май горивото ни е премерено за веднъж.

Сърбаше чорба Калю и мислеше: “Ако си гламав и товариш машината безмислено, горивото по-бързо свършва и угасваш. Умните хора не бръмчат много, а работят по-тихо. Премислят, а после режат, да не товарят двигателя излишно. То не е нужно много да блъскаш, а точно както трябва, че машинката няма да издържи. Почивка също трябва. Работата край няма и като се умори човек почват грешките. Пък ако объркаме горивото, не ти е работа. Резачката е с бензин само, а човека... Какво ли не му тикаме в резервоара”.

Калю си спомни за рекламите по телевизията. Модерни манджи, маргарини, коли изкуствени храни, лимонади и всякакви лъскави дивотии гледаше вечер. Главата го заболяваше, че внучетата му ядяха тези глупости и бяха все болни. Едното внуче беше само пети клас, а тежеше повече от дядо си, сякаш с помпата за гуми го бяха надували.

- Не ги яжте дядовото тези неща - мърмореше всяка ваканция старецът на младите, ама никой, никой не го слушаше.

“Вафли, шоколади, чипс... все модерно ядене.” - мислеше вече с пълен стомах мъдрецът и се унасяше в сън...

Присъни му се селската кръчма, където пийваха здраво селските тарикати. Чудно защо кръчмар беше конят на кмета, а сервитьорка кравата на полицая Стельо...

“Дай още пет ракии!” - стресна се кравата на коня. “Те хората пият алкохол, обичат да им се мотаят главите и после да правят глупави неща”.

“Да бе, нали по туй си личим, ние не пием, а само ни се карат” - въздъхна конят.

“Наборе, дай и кебапчета, лека му пръст и на глигана, нека гние сега в стомасите на ловците, щом обичат мършата”! - засмя се пак кравата, като си спомни как я уплаши веднъж в гората този, от който бяха кебапчетата.

“Нека хапват месце, добре че не ни изяждат житцето, царевичката и ечемичеца” - бързаше с поръчките конят.

“Да не забравиш плочка сирене за попа...”

“Няма нали е от твойто...”

“Нека го ядат, аз бях малко разтроена този месец...” - прихлипа кравата - “Човеци, не можеш да им откажеш, ядат всичко.”

В кръчмата беше задимено и внучетата на кмета му крадяха порфейла, без да ги вижда в дима. Конят клатеше глава учудено и мислеше: “Коминче Бог не им е сложил пък димят повече от селската фурна”.

“К”во правите бе?”- се провикна селското улично куче. “ Дайте ми малко салам, кметът е пиян няма да разбере.”

“Не го яж бе Шаро! Генно модифициран е! Ще ти порасне я пети крак, я втора опашка! - съжали го конят. “Ще ти дам по-добре хлебец сух.”



  • Въх! - Стресна се Калю и се пробуди. - То животните май са по-умни от нас!

Нахална муха кацаше по лицето му и го пробуждаше.

“ Не яжте животните - обичайте ги!” - беше надпис от една стена в града, където дядо Калю минаваше за автобуса към село.

- Май прави са! Ние тъпчем в корема, каквото ни падне.

Имаше и едно друго гориво - за душата... То чалгии ли не щеш, песни с псувни, филми с голи хора, пък даже се и убиваха по телевизията.

- Побъркан свят! До къде ще стигнем? Децата гледат и ще правят същото.

Стана дядо Калю спомни си за празния резервоар на резачката и се засмя:

- Сполай ти Боже, че ми даде гориво до тез години! Ти натискай копчетата на машинката ми, че аз да не объркам нещо...

Лек ветрец прогони нахалната муха от челото на стареца, а той продължи да се усмихва.



Нахалната муха... прогонена от вятъра

Защо?

Камбаната на селската църква провлечено удари за умряло.

“Д-а-ан...д-а-а...”

Калю броеше на ум. Два пъти беше за мъж. Три пъти за жена. Сега камбаната удари четири пъти...

- Нечие чадо ли се затри Боже? - въздъхна старецът.

От съседния двор някой умърлушено каза:



  • Внучката на балдъзата си е утишла. Беше само на десет години! Паднала от крушата и се ударила лошо - свали си каскета винаги веселия Стамба и заплака.

На дядо Калю му се подкосиха краката и неговата внучка беше на десет години. Палава винаги и ходеше на балет

- Да я пази Господ! Белите бързо стават - прошепна старецът и седна на прага.

Нищо не му се правеше. Имаше много задачи за деня, но му се загуби желанието за всичко.

Мислеше си Калю: “...защо става така?”. ” Защо туй дете умря? Защо умират много хора ей тъй и “ гадно”, както казваше внучката му.

Намръщи се челото на добрия човечец. Свиха се побелелите му вежди. Прокапаха му сълзите. Ръцете замачкаха овехтелия калпак.

- Защо Боже, защо в този дом умря туй малкото дете? - питаше дядо Калю, а отговор сякаш не очакваше да дойде.

Слънцето блестеше ярко и докато се преместваше на сянка под ореха, старецът ясно чу:

В този дом, никой не ми отвори врата! От този дом никой не ме е канил при него!”

Дядо Калю си помисли , че съседът Станьо е дошъл да си говорят. Като се огледа видя, че е сам... “ Помагам, само, ако ме повикат навреме!”

- Кой си ? - стресна се Калю, но не попита повече. Беше разбрал “Кой Е!”.

Когато почина жена му, над леглото им имаше една малка картина с избеляла стара рисунка. Художникът беше нарисувал къща, на чиято входна врата чукаше човек с гега. Жена му казваше, че нейната майка и подарила за сватбата им тази картина, на която Исус Христос чука на вратата на нашето човешко сърце и ако му отворим влиза и ни помага... Малката му внучка измоли след погребението да вземе картината, за спомен от баба си, която много обичаше.

- Да ! Така е! Ако го повикаме идва! Ако намерим време за това. И ако не е много късно вече... - жалостиво простена старецът.

Сълзите му спряха и той се изправи. Тръгна към градината да претреби доматето, докато не се е напукало от слънцето.

Търсим Го, само като сме на зор.” - мислеше си старецът. - “Не Го питаме, като почваме глупостите, които правим... Сещаме се за Него, ама някой път - късно. Не изпълняваме и не учим децата си, на каквото е поръчал! Защо страдаме? Защото сме си виновни сами!”

Дядо Калю не беше от умните в селото. И в школото едно време не беше отличник. Сега обаче доволно се усмихна Нагоре, обърна се, излезе на двора и отвори входната врата на къщата си.



...едно навреме набрано от градината доматче.
Не ти ли е дал Той...

На двора се боричкаха две от великденските агнета. Така ги нарече дядо Калю, защото се появиха на света точно преди Великден. Три се обагниха. Две мъжки и едно женско.

Женското беше кротко и Калю го кръсти Доли - като изкуствената овца от телевизията. Едното мъжко агне също беше кротко, шарено, с малки стърчащи напред рогца. Кръсти го Бойко - на кмета. Другото агне беше черно с петно на главата, палаво и диво като, че ли не беше наследник на овчи род, него пък кръсти Слави - на свата, той беше тъй див.

Бойко си хрупаше фуражец спокойно, Слави го ръчкаше постоянно, а Доли учудено клатеше къдрава глава. Слави за разлика от Бойко нямаше рогца и колкото нахално да се блъскаше в хълбоците на брат си не му навредяваше. Сигурно кърлежите дремещи в младата вълна, само се сърдеха, че им пречи да смучат. Понякога Бойко не издържаше досадния пакостник и се обръщаше назад. На нападателят му се подгъваха крачката при удара, защото пухкавата му и мека главица се забиваше болезнено в рогцата на кроткото агне.

- Правилно казват - “На бодлива крава, ... рога не дава!” - се смееше често дядо Калю.

Животинчетата много го радваха. Живота му осмисляха. След като остана сам, не ги гледаше за продан или за ядене, а да си има другарчета.

Сутрин ги извеждаше на паша до гората и по цял ден миткаше навън. Кучето му помагаше, да не изгуби някоя овца от съседските, които пасеше, нали вече не ходеше на работа и беше пенсионер.

Тази утрин беше слънчева и тиха - “...косата си да чуеш като пораства”. Изведнъж от към гората се изви нежен гласец. Славейче ги нареждаше, къдреше, извиваше...

- Да си живо и здраво дядовото! Господ ти е дал глас да ни радваш ушите! - приседна старчока на камъка до чешмата. Хем овцете да се напият, хем да послуша Горския Майстор - певец.

“ Гледай ти, как Бог е дал на едни това, на други онова и не е сбъркал!” - мислеше си дядо Калю. “ Който е гарга - гарга ще си остане! Хубав кон и под скъсан чул си личи. Не ти ли е дал Господ нещо и да го искаш не става - не ти е дадено”.

Чудеше се старият човек какво малко пиле, а какви хубави песни извива. Засмя се на глас:

- Добре, че гарванът не се опитва да пее! То тапи за уши има, ама са изкуствени...

На едно е дадено - да пее, на друго - да блее, на трето - да пази и погледна към кучето:

- Нали Шаро!

Шаро поклати глава и отиде да разтървава Бойко и Слави. Агнетата се бяха сборичкали и безрогата муцунка на Славчо беше пострадала малко.

- Не ти ли е дал Бог - не се захващай! - подвикна Калю. - Ама как да разбера, кое е за мен...?

Тук на края на гората винаги имаше ехо... ” Ка,а,т п,и,т,а,ш Господ в,с,е,к,и д,е,н!...”

Заслуша се в Ехото старецът. Славейчето извиваше гласче и гората се веселеше.



...от агънцето с по-къдравата главица

Циркът

Зимата беше вече започнала. Сняг покриваше всичко. Дядо Калю остави животните си на съседа Станьо и тръгна за големия град да види децата и внуците си.

- Много поздрави да им носиш, от дяда им Станя! - поръчваше зевзека. - Да не се загубиш в новото метро, че у София има хубави булки...

Калю не го чуваше вече, защото раздрънканият междуградски автобус беше потеглил с трясък по заснежения път.

“ Дано се грижи за вас милички!” - си мислеше за животните старецът, но не му стана мъчно, защото щеше да види внучетата си.

Неговата майка казваше: “ По - мили са от собствените!”

Калю се потопи в миналото, когато беше млад с малки деца, имаше много грижи и не му остана време да се радва на децата. Сега беше друго. Имаше време много. Не бързаше за никъде. За всичко добро угаждаше на децата. Обичаше внуците, но не ги глезеше.

- За тяхно добро, трябва да се учат на човещина и ред - си промърмори под носа старият човек, то в автобуса нямаше много хора тази зимна вечер.

- Дя-до! Дядо е дошъл! - провикна се малката внучка Мими. - Влизай бързо на топло да си играем. Имам нов компютър дядо... - пееше детето.

- Здравей дядо! Добре дошъл - протегна ръка и внукът. По лицето му мъхът се беше сгъстил, завършваше осми клас.

- Влизай тате! - викна снахата.

Калю се отпусна в леглото, ама не заспа веднага. Синът му се прибра късно. Работеше много. “ Всичко е за децата. Богатството са те!”

Неделната утрин беше бяла и засмяна.

- Дядо, дядо, хайде да ходим на цирк! Много е хубаво има животни - замоли го Мимето.

- Добре дядовото, ама да вземем и батко ти - рече Калю.

- Той е на ски с гажето си - засмя се внучката и поясни. - Те се целуват.

“Ще се целуват, ами и други работи ще правят, нали това гледат по телевизията само...” - си мислеше дядото.

В цирка наистина беше интересно. Акробати се мятаха. Смешници. Животни всякакви ли не щеш... Най-интересни бяха маймуните. Те караха колело, мотор... Играеха карти. Накрая откраднаха шапката на смешника - дресьор.

- Дядо, като нас хората са - смееше се внучката му.

- Като нас, ама не са. Те са си животни. - на старият човек не му се искаше да е като маймуните.

- Учителката ни каза, че сме произлезли от тях - не отстъпваше Мимето и почна да му разказва какво са учили в училище.

- Миме, ти ще пораснеш и ще решиш сама, дали маймуните са ти роднини. Аз живях доста и знам, че не са. Нашият баща е Бог. Ние сме хора, а маймуните са животни.

- Ти не знаеш дядо и по телевизията даваха, че сме произлезли от маймуните - запъна се Мимето.

- Тез дето са го давали, може и от маймуни да са! Ама аз ти казвам, че ти не си.

Мимето гледаше балерините и не го чу. Нали тя учеше за балерина.

Не учат децата, че са от Бога дошли!” - се ядоса Калю. “ Като няма Бог, няма кой да търси сметка, няма съдия на живота... Хитро са го измислили дяволите!”

Преди да се качат в трамвая дядо Калю запита Мимето:

- Къде дядовото е най-голямата книжарница в София?

- В Мола бе дядо! - стресна се детето. - Защо питаш?

- Отиваме да ти купя детска Библия чадо.

Едно врабче се усмихваше и събираше дневна топлина за зимната нощ. Снегът пак заваля и трамваите заскърцаха провлачено.
...усмихната от небето снежинка
Кога?

Чешмата в двора просъска и замлъкна.

- Пак са я спряли пущините! - ядоса се Калю. - Ще ходя на бунаря.

Напоследък все спираха водата. Имаше аварии по старите вече тръби. Бяха ги слагали още по бригадирски години...

” Младите не знаят какво е това. Какви години бяха!” - засмя се старецът.

Той знаеше, че годините са отминали, но не можеше да спре спомените. Те пък само това чакаха. Като конски мухи го нападнаха. Изсипваха се, като летен дъжд. Ту весели, ту тъжни. Шареният му живот сякаш се завръщаше за малко и сядаше на пейката до него.

“Тате, тате, никой няма полза от спомени” - шегуваше се синът му понякога.

- То е тъй. Ама като не мога да ги спра - проговори си сам Калю. - Я, станало обяд вече.

Учудващо бързо минаваше времето. Като беше млад, все бързаше това да мине, друго да дойде. Така и не разбра кога стана дядо. После пенсионер.


  • Тя Пена си отиде, аз кога ли ще я последвам?

Когато беше сам дядо Калю се натъжаваше и мислеше за милата си съпруга. Едва сега беше оценил, какво беше тя за него.

- Всичко е вятър! Няма ли ти го ешчето, за никъде не си.

Младите си имаха семейства. Всеки си беше у тях .

- Кога ли ще е моето после? То, Боже, само ти знаеш.

Жена му все се молеше тихо вечер и Калю питаше: “Не ти ли омръзна толкова години?”

Да ми прости Той, за всичко, че не зная кога няма да се събудя.”- усмихваше се Пена. Така и заспа - усмихната. Сигурна, че и е простено и че ще я събуди като дойде - Този, на Който се молеше винаги и кротко Го чакаше.



  • Вярно е Боже, жена ми беше права. Никой не може да знае, кога ще е за последно...

Плашеше се дядо Калю от тия мисли. Чувстваше, че трябва да се моли за прошка на грешния си объркан живот, само че не знаеше кога да прави това.

Неусетно се беше стъмнило. С тихи стъпки идваше ноща.

Да се моля, ама кога ?” - мислеше си човечецът.

Сега, сега...” - Премигваха в здрача звездите.


...Една тиха звездица
КОЙ?

- Идват, идват! - викаше внучката на съседа Станьо.

На улицата спря линейка. От нея бавно излязоха усмихнати и щастливи Станьовият син Енчо и буля Станювица. Успешно бе преминала операцията в големия град. Енчо от години страдаше от бъбреци и сега милата му майчица пак го дари с живот. Бъбрекът, който му присадиха в София беше от майка му. Чакаха дълги години спасителен донор, но като не се случи майката направи това.

- Сега си имаме по един. - пошегува се щастливата майка.

Енчо си имаше две дечица и те го прегръщаха щастливи. Лекарите го бяха отписали вече, но саможертвата на милата му майчица го спаси.

Всички ги поздравиха. Хората в село се радваха. Един човешки живот беше спасен.

Калю се прибра радостен от посрещането на съседския син. Той също имаше деца и внучета даже.

“Дано са здрави, че да са щастливи!“ - Мислеше си старецът и пред очите му все още стояха Енчо и Станювица.

- Силна жена! - продума на себе си той. - Колко ли любов има в майчиното и сърце... Пожертва от себе си, да живее детето и.

Не му се стоеше на Калю в къщи.

- Хайде Шаро, да вървим навън.

Шаро само това чакаше. Скочи, близна го с муцунка по ръката и завъртя опашка.



- Да си дадеш здравето и живота за друг. Това малко го могат. Сигурно са много силни хора - говореше на кучето дядото. - Станювица е такава малка душица, пък смела...

Не беше тайната в силата. Любовта на майката беше силата, спасила нейното дете.

Засрами се Калю от себе си. От мислите си. От слабостта си... Можеше ли самият той да се жертва за някого? Дали някой друг би се жертвал за него? И защо?

Щеше да вали. Мухите хапеха, Шаро лениво въртеше опашка. Миришеше на дъжд.

Смутените очи на дядо Калю погледнаха нагоре. Сетил се беше “Кой е умрял за всички ни?” - Той! Само от Него идваше силата. Сила за всичко. Даже и за любовта...

...малка капчица от дъжда

Какъвто си...

Уморените крака на Калю искаха почивка. Селската чешма не беше близо и старецът поседна да си почине под голямата круша. Крушата беше с дебела сянка и всяка есен радваше пътниците спрели под нея със сочните си плодове. От стари времена я помнеха тая круша. Всички ядяха от нея. Най-много децата.

………………………………………
Изведнъж силен шум стресна дядо Калю. Изневиделица пристигнаха четири “Жигули” и от там изхвръкна рояк роми.

- Здрасти Дядка! - извика една изрусена хубавица с голяма кофа в ръка. - Има ли гъби?

- То дъжд валя снощи, може и да има - отвърна Калю.

- Да имаш железо или овчи кожи? - попита пък юнак със златен зъб в средата на устата.

- Нямам ! - уплашено каза старецът и се сети за овцете на ливадата.

- Наборе, да имаш цигари? - попитаха от тайфата.

- Не пуша - отвърна Калю и се забърза да види там ли са овцете и агнетата, че малко се беше уплашил за тях.

Напоследък много хора се оплакваха, че им изчезват кокошки и агнета. Дори и по къщите започнаха да липсват неща.

“ Не е хубаво така! Докъде ще я докараме? “ - Мислеше си докато вървеше към ливадата уплашеният човек. “Ние от тях не вземаме. Те защо от нас...“

На ливадата кротко пасяха овцете, липсваха двете мъжки агнета. Дядо Калю се натъжи. Агнетата му бяха като деца. Хранеше ги вечер от ръка и ги милваше по главичките. Бойко и Слави ги беше кръстил. Радваха го всеки ден.

- Ей братя роми...! - въздържа се старецът от повече думи. Имаше страх от Бога. С годините омекна душата му. Мереше си приказките, защото вярваше, че там, горе, всичко се записва.

Много беше помагал на наследниците на племето дошло от долината на река Чиган в Индия. Беше взимал много общи работници по строежите си преди. Дрехи и обувки от внуците им даваше. В селския магазин неведнъж беше купувал хляб за тях. Сега обаче беше ядосан. Пари да му бяха взели нямаше да го боли така, но другарчетата му...

Свечеряваше се. Съседът Станьо забеляза, че ги няма агнетата му.

- Къде са бе бате?

- Не зная - с неприятност отговори Калю.

- Сигурно са ги откраднали, идва байряма.

Старият човек не каза нищо. Затвори вратата на кошарата и седна под ореха. Тук се успокояваше. Спомняше си вечерите с Пена жена му. Тя му говореше кротко и тихо:

Не се ядосвай. Каквото и да дойде, приеми го. Ти твойто си направи, другото - Той ще го направи. Понякога не е това, което ние си мислим...”

Спомни си младините Калю. Имаше един приятел Осман. Даже и в казармата бяха заедно. Лошо не видя от него. Неговият син Мечо обикаляше с мерцедес и хората шушукаха, че негови хора правят зулумите по село.

- Къде ли са? Къде да ги търся? - изправи се старецът и пое пак към ливадата.

Наближаваше към чешмата, ама нещо не беше наред. Крушата не виждаше вече и чешмата не течеше...

- Тъй, тъй и аз се чудих много - му каза някой. - Ония поразници отсекли дървото, да си наберат круши, за да не се мъчат. Чешмата разбили, пък да намерят злато! - сега чак Дядо Калю видя Стелю селския полицай.

- И моите агнета ги няма .

- Пусни жалба утре в кметството. Ама нали знаеш как е. - наведе глава младокът, който от скоро беше в полицията.

- Такива са. Няма да ги оправим. - отвърна Калю и си тръгна към къщи.

Жално му стана на дядо Калю. Прищя му се да си го изкара на някой. Ама кой да е? Засмя се . Коленичи и се помоли от сърце:



- Прости ми, че съм ядосан и на тях прости, където крадат. Ако може върни ми другарчетата...

Въртеше се в леглото старчокът. Не му се спеше. Навън спря кола и някой потропа на вратата.

- Кой си? - надигна се Калю.

- Не бой се дядо! Мечо съм, синът на Осман. - отвърна гласът отвън.

Дядо Калю светна външната лампа и отвори вратата на двора... Нещо изтопурка в краката му и щастливият старец усети две влажни муцунки да му ближат ръцете.

- Иван и Андрей, децата на кръчмарина бяха замъкнали агнетата ти за продан в махалата... - обясни Мечо.

Не го чуваше старецът вече. Щастието светеше на лицето му.

- Сполай ти сине! Бъди какъвто си.



...малка сладка, узряла крушка

Пътят
Не шофираше вече дядо Калю. Минало му беше времето. Старият москвич беше любимото място вечер на кокошките. Като печеше по обяд, Шаро пък се вреше на сянка там. Събирачи на старо желязо идваха често да го искат.

- Пък може да го подкарам някой ден - се смееше старият му шофьор.

Много пътища бяха обиколени на него. И катастрофи не липсваха. И малки, и по-сериозни имаше.

“То излезне ли колата от пътя, лоша работа!” - си помисли Калю.

Тази сутрин старецът реши да се разходи до кумеца Даню от съседното село. Бавно, бавно се запъти по пътя надолу. На разклона се спря и забеляза новата голяма табела показваща, къде отива пътя

- Браво, вече не можеш го сбърка тоя път. Нека има табели, да знаят хората!

Не бързаше за никъде вече старчока. Седна на едно пънче до табелата и се замисли:

“Ако пътищата в живота са надписани, всеки ще знае къде отива. Катастрофите ще са по-малко и живота ще е по-лесен...”

На тия години дядо Калю бързо заспиваше. Присъни му се път, а на пътя разклон, ама модерен. Модерен като тези в Германия, дето навремето беше работил... Много бяха посоките и на всяка надпис... Калю млад. Слънцето блести, а той кара нова лъскава кола. Всички го гледат. Натиска газта и хубавата кола хвърчи... Не можа да види даже, за къде е надписа на пътя... и Бум!

...И линейката и полицията дойдоха бързо...

Превързаха го. Сложиха го на носилка.

“Не видях пътя...” - оправда се шофьорът.

“Не си направил на никого нищо за сега, освен на себе си.” - се усмихна един от служителите в ослепително бели дрехи. “Внимавай! Ето ти карта! Отворена е на твоят път...”

Погледна злощастният нарушител и прочете: Библия.

На отворените страници пък пишеше:

1.Да нямаш други богове освен Мене.
2.Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята;

да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм

Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят,

а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди.

3.Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.

4.Помни съботния ден, за да го освещаваш.

Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;

а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти;

защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.

5.Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог.

6.Не убивай.

7.Не прелюбодействувай.

8.Не кради.

9.Не свидетелствувай лъжливо против ближния си.

10.Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.

Стресна се Калю, събудиха го спирачките на автомобил. Някой беше объркал пътя.



  • На него също му трябва карта! - се разсмя дядо Калю. Сети се, че неговата карта не беше отваряна скоро. - Аз нямам много време за грешки. То и за другите не се знае, ама като не вървим в пътя всички страдаме.

Стана от пънчето старецът и продължи надолу към селото на кумеца Даню. Слънцето вече прежурваше тревичките. Славейче веселеше моравките. Пчелички жужаха. Весело и леко беше да се върви по пътя.

...шарено малко перце
Те, както искат!

В селската кръчма беше пълно. Даскалът имаше имен ден и беше пекъл агне. Нали Георги му беше името.

- Айде наздраве - викна попът, който отдавна се готвеше за празника. - Да ти е живо името! Пак да ни поканиш догодина.

- Мерси Дядо Попе - засмя се даскалът. - Ако е рекъл Господ ще стане.

Кметът и полицаят се засмяха и цялата кръчма вдигна наздравица за именника.

Калю надигна чашата, но не пи. Много въпроси имаше в себе си.

- Що не пиеш бе дядо Кальо - викна внучето на кмета. Младото биче, яко се беше почерпило вече.

- Не съм по пиенето дядовото - отвърна Калю.

- Яж тогас! - се засмя хлапака и задъвка един голям кокал с месце.

Старият човек стана и се измъкна тихо от джумбарето. Вчера той беше продал агнето за курбана на даскала. Парички му трябваха за покрива на къщата. Така продаде Славчо, едно от двете мъжки агнета.

Криво му беше сега, “ама ще ми мине”, засмя се старчока.

Доли и Бойко припкаха в двора и го развеселиха. Палавника дето ги ръчкаше го нямаше и те спокойно хрупаха люцерна.

От кръчмата се носеше пищна чалгия. Калю седна под ореха и замилва кучето си.

- Чудиш ли се Шаро какво пеят? И аз им се чудя. “За моми и парички луднали са всички...”

Шаро се кротна в краката на стопанина си. Животното обичаше стария човек и го погледна. Пък може и да разбираше какво му се говори.


  • По телевизията е същото. Децата са пропели тези простотии.

Спомни си Калю как неговата жена Пена пееше на децата му, а после и на внуците. Хубав глас имаше. Все пееше песни да хвали Бога. Тихи, приятни бяха тези песни. Липсваха му на стареца.

- Тез цуни, гуни, няма на добро никой да научат. “Тоз, с оназ и таз...” - само бели правят... - възмущаваше се дядо Калю. Не харесваше тези неща. Не искаше тъй да е около него.

Надигна се от пейката и се запъти към кръчмата да им каже.

“ Те са умни мъже ще разберат!”

Прекрачваше прага на селския ареопаг нашият герой и изведнъж замръзна и онемя. Каквото го пееха в чалгията се случваше. Някой го дръпна за ръката...

Обърна се Калю и видя Шаро. Очите му казваха:

Остави ги. Те, както искат!”

Вечерният вятър леко галеше върховете на боровете в гората. Едвам, едвам, но ясно някой, някъде пееше песните на Пена - тихи и спокойни .



...понесена от вятъра прашинка
Лимони

Докторът се засмя, обърна се назад и каза на стареца:

- Хубаво е да похапваш лимони с мед. Добре ще е за гърлото. Витамини има много. Бързо ще оздравееш.

- Добре докторе! Ще купя от града, че на село няма в магазина - зарадван отвърна дядо Калю. - Мойта болест нали не е свински грип...

- Не е ! - Той ходи по млади - развесели се лекарят.

- Не съм стар! Седемдесет ги направих само - измънка Калю и се измъкна навън от кабинета.

“Кога станаха? Бързо минават годините.” - си мислеше старчокът. Докторът беше съученик на сина му. Сега и неговата глава беше побеляла даже.

- Я да си купя лимони! - изкомандва се сам Калю.

В супермаркета беше пълно с хора. Тук до автогарата беше удобно за селата и хората пазаруваха много.

На вратата някой го блъсна с количка за пазаруване. Старецът се дръпна, а мускулест младеж го сръфа:



  • Гледай бе дядка!

На кантара намръщен мъж на неговите години пък го избута да си претегли първи.

Касиерката на касата му се скара, че дава едри банкноти и че няма дребни.

Излезе Калю, погледна чантата с лимоните и се засмя :

- Сега разбирам защо Коювица не продава лимони в хоремага на село. То в града всички са се вкиснали. Много лимони ядат!

Бръкна в торбето дядо Калю. Загриза като петровска ябълка един, едър, жълт лимон. “ Барим и аз да се вкисна така...”

Хапваше лимон старецът, а душата му се развеселяваше. Вглеждаше се ту в лицата на хората, които излизаха от магазина, ту в чантите им.

- Тоз намръщен и без лимони. Сигурно тайно ги яде в тях! - смееше се на глас дядото. - Таз кака пък е прекалила. От киселина ще си счупи зъбите! Тъй ги стиска...

Веселеше се дядо Калю. Болеста му избяга чак. Хубаво му беше. Посмя се от душа.

Хората се заглеждаха в добродушната му усмивка, която ги заразяваше. Отпускаха лицата си и сякаш разбираха усмихнато, какво искаше да им каже този “млад старец”.

Ха така дядовата! Лимоните за мен, че докторът поръча... Усмивката за вас,че да сте щастливи!”

- Дядка накъде? - от прозореца на модерна кола махна младокът, който го беше блъснал вътре...

- За село...

- Айде мятай се! Чичо ми е кмет .

Метна се Дядо Калю на колата и благодари на Бог, “че беше измислил и лимоните”.



...зелено от лимона листенце
Звездите

Беше тиха звездна нощ. Една от тия нощи, дето ги рисуват художниците... С падащи звезди и блестяща луна. С тихо пеещи и унасящи в сладка дрямка щурци.

- Пий бе Кальо! - подаде чаша Стамбата.

- Не ща бе комшо - противеше се дядо Калю.

- Бате, ти коя зодия си бе? - не мирясваше с разширени вече от ракията очи Станьо. - У ноември си - Скорпион! Ти за туй си такъв дженабетин. Те всички скорпиони са инати... То ви е “карма” - важно заключи мъдрият селски астролог.

- Каква карма, мама ме е отбила на една година още. Пък с отровни буболечки нямам общо - засегна се Калю.

- Абе Бате, ти не гледаш ли телевизия? Всеки ден дават за хороскопите. Всеки човек си има съдба и тя зависи от тия над нас. Съзвездия, планети... Скорпион е съзвездие.

- Аз съм прост човек. Ама, който е кръстил на буболечка небесно светило не е по-умен. Стамба, помниш ли онез американци дето бяха на луната?

- Е-е!...

- Ми Луната била от камъне и пясък. “Оня” ги е направил тези неща да си стоят в космоса. Зависим само отНего” - опъна се дядо Калю.

- Не е тъй! Има цяла наука! Астрология и казват... - не мирясваше Стамбата и сушеше ракията.

- Знаеш ли разликата между хората и животните? - се прозяна старият човек.

- Кажи Бате!

Дядо Калю се засмя и весело каза:

- “Животните ги пасат с пари, а хората без пари “. Будалите вярват, а тарикатите печелят!

- Бате, ти се майтапиш, ама всичко познават - клатеше глава фенът на астролозите

- Асановите внучки за десет стотинки също познават в кръчмата... Едната вика: “ще вали”, другата “няма да вали” - все улучват! - разсмя се дядо Калю.

- Прав си май Бате. Ще взема да спра да си купувам вестници!

- Всеки сам решава...

Звездите светеха весело и щурчетата продължаваха да свирят омайно. От време на време светла диря оставаше на небето.



...малка Калинка Малинка

И... тях ги обича!”

В село се появи интересна личност. Возеше се в голям, черен, лъскав джип с кожени седалки. Купи много къщи. Накрая купи дори и крави.

- Казват, че дошъл от Франция... Гей бил! - изпрати с поглед минаващият джип винаги осведомения съсед Станчо.

- За Франция съм чувал. А какво е гей? - попита дядо Калю и седна до приказливия си съсед на пейката.

- Модерна дума бе Бате! Тез дето правят “цуни-муни”... ама мъж с мъж! - поясни развеселен Стамбата.

- Сега тъй се носят, че не мога да ги различавам, кое е мъжко, кое е женско. Оня ден на кметовия внук казах “мойто момиче” в кръчмата, спукаха се от смях...

- Бате сега е модерно да си гей. Гейовете са богати. Дават ги по телевизията. Имат приятели много. - поясни дърдоркото.



- Едно време им викахме... ама кат си рекъл гей, гей да е. То малко като бей ми мяза. Не ти вярвам, че са щастливи хора. Господ е направил мъжко и женско да се събират. Дечица да си отчуват! Тез за какво да се събират? За “цуни-муни”? Ами като остареят? Дяволска е тази любов! Не са щастливи тези хора. Погубват се...

- Абе Бате к”во ти пука! Да правят каквото искат! - плюна Стамбата и си запали цигарата.

- Не е тъй ! И те са хора. Майчица ги е родила... Държала ги е като нас, под сърцето си. Ти си млад - “палиш”! Аз познавах един такъв. Не беше лош човек. Много страдаше. Биеха го за туй, че е обратен. Без дете, без коте - сам си умря. Добре, че имаше един добър човек - съботянин, помагаше му и го погреба. Сега вече не е тъй, ама ти казвам, не им е хубаво на гейовете... Страдат, че са такива. Нарочно се показват, че са щастливи, защото точно това им липсва.

- Хубаво им е! Я го виж тоя французин! Накупи сумалука, че и аргати от турските села докара - не мирясваше Станю.

- Браво! Осигурил е работа поне на хората - засмя се дядо Калю. - То в таз криза работа да имаш е добре...

- Не бе Бате! Големият син на Мехмед му е любовник - разпалено подхвана селските клюки Станчо. - Все са по дискотеки и ресторанти.

- Ти завиждаш ли му? - викна Станювица. - Я отивай да изкараш кравите!

Замисли се старият човек: ”Гейове! Има и умни хора от тях. Колко ли са се затрили без поколение?”



- Добре, че не са всички хора гейове! Щеше да ни затрие дявола бързо. Нали Шаро! - подвикна дядо Калю на въртящото своята опашка куче.

По пътя откъм града се зададе джипът с французина - гей. През отворения прозорец на машината дядо Калю видя две големи, човешки, тъжни очи.

“ Да ти помага Бог Синко! То, друго не мога да ти пожелая...” - се помоли в себе си старецът.

...Шаро, който си въртеше опашката


От Него

Пчелите жужаха тази сутрин различно. Имаше някаква друга мелодия в песента им. Дядо Калю си сложи шапката с мрежа, за да отвори кошера.Един остави само вече старият пчелар. Другите ги подари на Стамбата, съседът. “По-млад е ! Ще ги гледа добре. ”За внучетата стигаше и този мед. “Защо кусат повече шоколади и вафли - където не се знае що има в тях...” - се чудеше старият човек. “Бог е дал такава вкусотия, че нищо не може да я замести...”

- Браво на вас Работливки! - възхити се на пчеличките Калю. - Всичко сте напълнили. Празно няма.

Извади пълните с мед пити пчеларят и сложи нови на неуморните си другарчета.

- Песента ви за това беше друга... - спомни си Дядо Калю, когато беше по- млад, как пееше доволно като свърши хубава работа и той.

Затвори кошера старецът и поседна на моравата до кошера. Приятно му беше това жужене. Изпълваше го с живот.

Пчеличките, похвалени, сякаш с нова сила и радост залетяха по цъфналите красиви цветчета наоколо.

“Как всичко си направил Боже? Нищо не липсва. Всяко си има място и службица... И време си има. Те сега да летят, че назиме няма цветя.”

Унесе се старият човек в мисли за нещата от живота. Имаше време сега. Мислеше, цъкаше с език и се възхищаваше на всичко, което е направил Дядо Господ. “Светила, въздух, земя, дървета... Най-сложното обаче са хората! Всякой - различен. Луната - камъне. Слънцето - горяща топка. Морето - вода. А у човека има всичко! И камъне и вода, че и горяща топка... Като Вселена! По-сложно и от Космоса!

- Него, Бог, кой Го е направил? - стресна се дядо Калю. - Ама, че съм тъп! Нали Той е направил всичко. За това е Бог. Философски му неща...

Калю се засмя. Сега разбра какво му говореше преди да се спомине жена му:

“ Всеки вярва. Едни, че няма Бог. Други, че има. Той е дал ти да си избереш сам! Вярата има. Ама в какво? Всеки сам избира.”

Гледаше вечер телевизия старчокът. И всеки говори. Еволюция, извънземни, роботи, всякакви ги приказваха. Да ти настръхне косата чак.

- Тях, кой ги направи? - засмя се Калю. - Аз ще си вярвам в Дядо Господ, Старият... и Мъдър по дни, който мисли и за пчеличките даже... От Него е всичко!

Пчеличките продължаваха да жужат и дядо Калю им се радваше на песента. Цветчетата с радост приемаха засмените работливки, а слънчевите лъчи галеха крилцата им.

...капчица сладък медец

Всичко се връща...

В хоремага беше пристигнала стока от града. Любопитни баби вече се трупаха вътре и обсъждаха маслините, зехтина и салама. Дядо Калю поръча една боза и седна да си чака реда. Старчокът знаеше, че не правят бозата както преди с просо и ечемик. Пиеше я заради насладата от правенето на нещо в селската кръчма. Другите пиеха бира или ракия. Не му се пиеше! Знаеше и тези наслади... С годините разбра, че алкохолът не прощава на никого. Малкото, но редовно пиене беше опасното. Този навик беше убил не един човек вече.

“Главата мисли по друг начин и ставаш роб до гроб на кръчмарите” - си помисли Калю, радвайки се, че преодоля този навик още на младини.

По радиото, което в селския ареопаг-форум се слушаше редовно, прозвуча песен с лека мелодия на български език. Дядо Калю се заслуша любопитно, защото рядко пееха по туй радио български песни вече... “Всичко се връща...” - припяваше певецът.

- Да синко. Прав си! Така е. Всичко се връща... - умисли се старецът.

Като беше млад все оставяше семейството си и миткаше по гурбети. Сега всички го изоставиха. Дори жена му почина.

Старите му родители все искаха да им обърне внимание, ама Калю превземаше света. Сега, добре че имаше мобилни телефони, да му се обаждат за празниците децата и внучетата.

Кисел беше характерът на стария майстор някога. Критикуваше, не търпеше другомислещите, все кусури намираше. Сега и медецът вкисваше даже като му кажеше някой нещо. Сякаш нарочно се наговаряха познатите му да го огорчават.

- Дядо, дръж!... - едно мъниче беше хвърлило шарена топка, а личицето му се усмихваше с най-голямата усмивка на света...

- Дай дядовото! - се усмихна и старецът. - Дай да си подаваме топката с усмивка и радост, че всичко се връща чадо!

На съседната маса млади жени пушеха и пиеха конячета с кафе. Едната от тях стана и плесна новия, малък приятел на дядо Калю по бузките:

- Диване с диване! Нали ти казах да стоиш тука до мен...


Разплака се мъникът, стисна своята малка, шарена топка в малките си детски ръчички. Сви се до масата на майка си и зачака времето, когато той щеше да подава топката.

По радиото заглъхваше мелодията на хубавата българска песен “Всичко се връща”. Дядо Калю си мислеше, че кръчмарката не беше забърсвала скоро прахта по старото радио. Никой не забеляза невидимите ръце, които изтриха сълзите от малкото лице.


... Старото селско радио

Дай Боже...
Съседът Станю си имаше зет. Младо момче, което беше студент в София. През почивните дни, то обикаляше селото с Библия в ръка и говореше на селяните за Бога:

- Не трябва да правите грехове, че ще горите в пъкъла!... - казваше проповедникът.

- Вярно думаш синко - одобряваше Калю. - Дано повече те послушат, че ушите им са запушени на нашите хора. Не вярват! Освен за пари и кеф не можеш ги накара да се помръднат.

- Аз да им кажа, пък те ако искат - не се уморяваше младият мъж да обикаля.

Веднъж привечер, когато всички прибираха животните, Калю се заслуша в разговора на кметовата жена и Станювият зет.

- Какво ме поучаваш? Да не си по-добър от мен? - намусено говореше жената.

- Не съм Госпожо, ама искам да се поправя и Бог ще ми помогне... - смутен изрече младежът.

- Да ти помага я! Аз нямам какво да оправям. Всичко си ми е наред. Давам цигари на версия, ракия им давам също... Колко пъти са заспивали по масите пияни, а аз трая жените им после, не ме питай...

- Ама Госпожо трябва любов към ближния си да имаме - възрази богословът.

- Че аз обичам всички бе! Ела довечера в кръчмата и ще видиш. Дискотека ще има с водещ от града.

Калю се засмя, дръпна момчето за ръкава и му рече:

- Не и се връзвай повече. Ти твоето го направи. Каза и. Остави на Него да подейства от тук насетне.

Младокът се сви натъжен и се прибра в къщата на жена си. Сутринта рано си тръгнаха с дъщерята на Станю.

- Не му увира главата - промърмори на раздяла тъста му. - Се да поучава! Кога ли ще си изяде боя?

- Добре прави момчето. Радвай се че дъщеря ти е с него. Няма лошо да види. На такива вярващи, Господ им помага много - успокои го старецът.

- Много е различен бе Бате! - стана неспокоен Стамбата.

- Той си е добре. Ние не сме наред. Да обичаш Божията правда, а да мразиш злото, това е редно комшо. Дай Боже и ние да го правим!

Откъм центъра на селото се зададоха с клатушкане няколко младежа. Дискотеката привършваше вече. Младите хора едвам умерваха улицата.

Стамбата се замисли: “ Май дядо Калю е прав!”

... утринната селска роса
МИР ПРИ МИРА

Пътят за нивите минаваше в края на селото и завиваше край гробищата. Дядо Калю си свали шапката погледна към брезичките в гробишния парк и си каза:

- Пораснали сте! Правете сянка на заспалите...

Когато почина жена му, Калю посади брезите. За няколко години те бяха пораснали и правеха хубава сянка над гробовете.

“Бързо върви времето...” - си мислеше старецът. “Колко хора спяха на това място заедно в тишина. Нямаше препирни. Нямаше неразрешени проблеми. Нямаше богат или беден. Всички мирно бяха заспали в пръстта.”

- Мир при мира и пръст при пръстта - продума дядо Калю.

- Вярно казваш... - обади се някой отвътре.

Калю се стъписа, закова се на място и чак сега забеляза Стамбата, съседът си, да стои седнал на гроба на майка си и баща си.

Калю мислеше Стамбата за лек човек, който само ядене и пари му дай. Оказа се, че не е така. Днес селският шегаджия мълчаливо бе дошъл да се срещне със своите спомени и не криеше сълзите си.

- Защо съм бил толкова лош и глупав бе Бате? Те ме обичаха, а аз толкова шашкании им сервирах. Дали ще ми простят някога?

- Те отдавна са го направили. Ама ти не си! За кого плачеш? За тях или за себе си? - бавно пристъпи към развълнувания си комшия старчокът.

- Май Бате, ти си прав. От самосъжаление плача. Тях не мога да върна. Дано поне отида при тях...

Дядо Калю си спомни родителите на Стамбата. Кротки хора, с вяра в Бог и много доброта в душите. Държаха селската воденица. Като отидеше човек при тях, не му се тръгваше обратно. Добрина и радост се носеше около тях и брашното беше вкусно в хляба после, сякаш с любов го приготвяха. От цялата област идваха на тази воденица мливари и всякой усмихнат си тръгваше.

- Ще идеш Стамба, ама ако си като тях. Стига си мислил само за себе си. Иди и прави на хората, това което правиха и те...

Луд беше на младини Станчо. Не слушаше добрата си майчица. Все лудееше. Мотор си купи и абонат на болниците стана по едно време... Майка му все молеше Бог, да е здрав и да се укроти.

“Пък може чак сега да му е дошло времето.” - усмихна се старецът, потупа приятеля си по рамото и продължи към житните ниви в полето.

Златното сияние на полята беше толкова силно, че дядо Калю сложи ръка над очите си.

- Сполай Ти Боже, че ни даваш! И на добрите и на лошите! Дано на време, да се осъзнаем какво да правим и как да живеем, че времето не е много дълго...

Ръцете на Калю откъснаха едри класове с жито. Тази година реколтата беше хубава. Всяко зърно беше узряло и грееше в дланта на човека.

...Малък житен клас

СВЕТЕЦЪТ

По главния път имаше много коли и дядо Калю се измори, за това поседна на едно пънче преди да поеме по разkлона за село.

,,Къде ли са се запътили толкова много хора?” - се замисли старият човек докато гледаше отминаващите автомобили.


  • За село ли си ? - попита някой от завиващия малък бус.

  • Да - повдигна глава старецът и огледа питащия.

Под изпотената модерна шапка, Калю разпозна внучето на кмета.

- Качвай се тогава! - весело подвикна младокът.

Измореният пътник не почaка още покана и се качи бързо на возилото.


  • Kъде всички са се запътили бе синко? - не се сдържа старият мъж.

  • На поклонение ще ходят - отвърна момчето и доволно потри ръце - Аз също ще ходя, но да изкарам парички от поклониците.

  • Как ще ги изкараш? - учудено попита Калю.

  • Ще им продавам кебапчета и бири - развесели се искрено внучето на кмета.

  • Абе, я ми кажи на кого ще се кланят? Ний се кланяхме на Тато и партийните другари...

  • И сега е така, пак се кланят на партийни другари, ама партията е друга - пошегува се младежът. Хората ходят до една местност в гората и се кланят на един светец, който е умрял там.

  • Като е умрял, защо му се кланят. Като бил жив - умрелият не е помогнал на себе си... Как ще помогне на някого сега? - очуди се философски дядото.

  • Е Дядо, купон да има... - рече момчето и спря пред кръчмата и бързо затовари каси с бира на буса.

Дядо Калю благодари за возенето и докато се люлееше по пътечката за вкъщи видя как буса отпраши на поклонението.

,, Светии..., може да са били достойни хора, ама спят в земята. Те като нас са хора и имат нужда, друг да им помогне щом са умрели”- сякаш Някой му казваше, че нещо не е в ред.



  • Комшо, няма ли да ходиш на панаир - попита съседа Станчо.

  • Не съм по панаирите - измънка Калю - И по поклоненията на мъртъвци...

  • Що бе Бате да не пийнем по една бира?- не миряса Станчо.

  • Тъй! Само Богу ще се кланям - усмихна се дядото.

  • Прав си Бате, лошо правим, като си правим сами идолите - наведе глава Станчо.

Заоблачаваше се и сякаш тътена от небето каза намръщено отгоре: ,,Няма да е за дълго...”

Двамата съседи се спогледаха стреснато...


ИКЕБАНАТА

Тази утрин дядо Калю се беше събудил рано и след като ошета къщата и нахрани гадинките седна да закуси и той.



Навик му стана да гледа по БТВ предаването ,, Тази сутрин”...

Гледаше старият зевзек и сега. Водещите се смееха на нещо. Старецът се заслуша и онемя...

Немного млад пиргиш се кълчеше по телевизора му и повтаряше, че дърветата ги боли от нещо. Калю нададе ухо, даже си сложи очилата...


  • К,во кайш ? - попита той кълчещото се нещо от телевизора. Интересуваше го съдбата на дърветата, нали нови овошки беше боднал скоро в градината си.

,,От икебана дървесата ги боли простена нещото...” и Старецът не разбра смисъла.

Калю се облече и отиде в хоремага при наборите, които вече жулеха картона /нали пенсионерите на село имат време вече/.



  • Стамба какво казаха бе? - попита сконфузеният ни герой най-върлия играч, който щеше да цака за ,,последно 10”.

  • Кое бе Бате? - сепна се играчът.

  • За дърветата, където щяло да ги боли...

Още старецът не беше си довършил обяснението, когато масата с младежите, които чакаха автобуса за града избухна в луд смях.

Калю нищо не разбра, но видя, че телевизорът в кръчмата работеше - значи всички са видяли за какво пита, но сега се държаха за коремите от смях...



  • Бате! - викна му Станчо - Не бой се за дърветата! Един гей пееше глупости...

  • Жалко, че ги гледат децата поклати си главата старият даскал, който партнираше играта на карти със Станчо.

  • Тъй ами - обади се друг играч - То едно време за таквиз песни и бой ша яде, че и камъни у Белене щеше да чука тоз... едно време не им казвахме гейове, а ...

  • Сега е демокрация - обади се кръчмарката Коювица.

През това време дойде ученическия автобус и децата се закачваха пеещи

,,...от икебана ...дървесата ги боли” и се кълчеха като нещото по телевизията от преди малко.

Ядоса се дядо Калю и отиде при кмета, който имаше интернет, да пише гневно писмо на Анито и Виктор - ,, ЗАЩО ПУСКАТ ТАКВИЗ ПРОСТОТИИ ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА, ТА ДА ГИ УЧАТ И ДЕЦАТА?” Старецът знаеше,че Бог е дал свобода на всеки да избере какъв да е, но не искаше децата да подражават на неща, които не разбират.

... една карта изтрита от игра
Кафе автомат...

Дядо Калю стоеше пред сградата на общината и чакаше да отворят данъчната служба. Наблизо имаше автомат за кафе и старецът се загледа в лъскавата машинка, която тази сутрин не почиваше, а непрекъснато бълваше кафенца. Хората се приближаваха, вдигаха ръка с монета сякаш за поздрав и после като с поклон си вземаха чашките навеждайки глава надолу...

,, Като на църква...” - засмя се зевзекът. После се замисли над идеята си за църквата. Той рядко ходеше на църква. Калю посещаваше напоследък саботянската християнска църква, където се говореше нормално и хората четяха Библията.


  • На кафе автомат Го правим! - измънка на глас старецът и се смути защото Стамбата, съседът му се обърна с чашка кафе и цигара в ръка.

  • Ко кайш Бате? - прохриптя гласът на още видимо махмурлията.

  • Казвам Станчо, че правим Бога като кафе автомат. Пускаме молитва и чакаме да получим желаното... - отвърна с неохота старият човек.

  • Чи какво лошо бе Бате, той нали е за това Бог - разнежи се грубият, но добър иначе човек.

  • Така е ..., ама на машината даваме и после вземаме, а от Бог само искаме и то когато сме на зор - окопити се дядо Калю сред любопитните погледи на любителите на кафе.

  • Какво да му дадем бе Бате, Той си има всичко! Ние сме тия, които нямат - сконфузи се Стамбата.

  • Паричките са за хората - усмихна се старецът - Бог иска нашата любов! ...и вяра.

Вратата на данъчното се отвори и всички се юрнаха да си плащат данъците. Автоматът за кафе вече можеше да си почива...



Балон


На “Пиротска” залязваше слънцето и дядо Калю бързаше да се прибере в апартамента на сина си при внуците. Последните лъчи на слънцето галеха върховете на все по-малко оставащите дървета в столицата и проблясваha във витрините на магазините. Старецът неволно се загледа в надписа, който бе щръкнал на една табелка в магазин за мебели на пресечката с “ Опълченска”. “Ако имаш магаре - да стане кон! Ако имаш кон - да стане слон! Ако имаш слон - виж да не е балон!”...

Разсмя се старият зевзек “... и гражданите могат да се шегуват.”

По пътя Калю се отби в Билата да купи нещо за внучетата . Там вечерната опашка беше голяма и мъдрецът се загледа в хората наоколо...

Ей там в ъгъла имаше едно малко магаре, което риташе майка си и искаше шоколад.

Друго по-голямо магаре преговаряше с жена си за бира...

Имаше и магаре, което се правеше на кон и си купуваше вносен одеклон.

Срещаше се дори и слон, ама балон... всичко имаше в Билата.

Дядо Калю купи банани и лещници за децата. “Поне не са изкуственяк ...”

Когато минаваше на зебрата изсвириха спирачки и уж беше в правото си старецът чу многоцветен поздрав за майка си. Не, че му обърна внимание, но учудвайки се на собственика на големия джип Калю се вгледа вътре във возилото и видя не кон а магаре - балон.

- Благодаря, че не ме смачка господине! Хубава вечер да имаш! - изрече весело дядо Калю, а магарето от джипа опули очи от изненада...

- Какво ни носиш дядо?

- Нито бонбони, нито балони - засмя се щастливият старец и намигна весело на всички ангели пазители в стаята.



Розово малко балонче, като бонбонче
Бъди добър...

Калоян се загледа в шоуто, което се въртеше по телевизора. Досадни бяха напоследък водещите, но подсъзнателно мозъкът му улови познат рефрен, който цитираше някакъв известен артист - “ Моля те, бъди добър сине! Лошите хора са нещастни!...”

Калата се замисли. Беше го чувал това и преди. Къде и от кого се напъваше заспалия му след инфаркта мозък?

Понякога животът започва отначало! Така стана и с Калоян. След инфаркта, който преживя промени целия си живот. Преди бързаше - сега вече не. Преди се дразнеше от шума на съседите - сега вече не. Опитваше се да прави бизнес за много пари - сега беше доволен и на инвалидната пенсия и малката заплата от скромната учителска професия към, която се върна.

Преди кръстосваше света с елегантни автомобили - сега му беше хубаво, че може да ходи пеша и да вижда живота. Цял живот воюва за справедливост - сега остави това на Бог.

“ Дядо, дядо...Ти беше прав!” - Спомни си Калата вечерите на село с дядо си Калю. Старият майстор беше много преживял и вечер на пейката под ореха говореше на младата хаймана:

Бъди добър сине! Лошите хора са много нещастни!”

“ Даваш здраве за пари! После ще е обратно.”

Калоян се усмихваше. Винаги след пътуване в чужбина или когато нямаше в офиса много работа носеше подарък на стареца и сядаше да си говорят за живота. Когато старецът изгасна Калата го нямаше . После плака дълго.

Калоян си мислеше, че парите правят хората щастливи. Доста се потруди за да има това щастие. По пътя си видя много съдби. Обходи много държави. Опита от много панички вкуса на успеха и неуспеха.

Някъде видя усмихнати, хора в скъпи дрехи и къщи, не те не бяха щастливи. Другаде видя бедни, но доволни хора. Така уморен се събуди в интензивното отделение на болницата...

“Да Дядо прав беше!”

Предаването приключи, но Калата си повторяше “бъди добър...”

Рядко преди мислеше така, но сега си спомни колко пъти се беше карал със съседите за шума, който понякога вдигаха. Спомни си и за “пожеланията” при шофиране..., дори и с жена си имаше пререкания за надмощие. Изплуваха спомени за свити устни и намръщени очи. Дори с приятели беше разменял нелюбезности. За бизнеса - да не говорим! Там е джунгла. Ако си добър ти се качват на главата.

“ Те така и аз така!” - Поклати глава Калоян, но му се вкисна душата. Не му беше хубаво да си спомня лошотиите, пък дори и те да му бяха донесли пари или надмощие.

Лягаше си вече и в огледалото на банята видя един намръщен, нелюбезен тип. - ”Засмей се бе лимон! Лошите хора са нещастни! Никой лош не си ляга спокоен. Я чака да му го върнат... Я мисли за нови злини! Вярно казваше Дядо!”

Калата лежеше в леглото и си спомни, че дядо му четеше вечер от своята стара Библия. Той също имаше Библия, но рядко я отваряше. Само като му беше мъчно за нещо...

“Бог е Велик и Добър!”- казваше Дядо Калю. Ръката на Калоян отвори Библията и той се усмихна на отбелязания текст, който много пъти беше чел, но не го разбираше: “И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците”.

Да съм добър, за да съм щастлив - колко е просто. С никого не си скаран, никой не те мрази, никой не мразиш, би било чудесно! Отровите тровят и съда, в който стоят... Как не го разбрах до сега? Лош бях и нещастен. Да простиш на всички и те на теб!...”

Заспиваше Калоян, а Дядо Калю сякаш му говореше: “ Вече си добър - това ти трябваше и Бог ти го даде.”


Калата, който е вече добър ( поне за малко...)


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница