Административно деление и статут на българия през ХVІ – ХVІІ век

Османското законодателство от XV-XVIII в. официално и неотменно признава правата на всяко село и неговите жители върху тази ограничена по обхват територия, обозначавана като селско землище, в границите на която протичала основната им производствена дейност и кажи-речи целият им живот. За всичко случило се в селското землище те носели колективна отговорност, а част от него — пасища, гори, сечища, водопои и др., ползвали съвместно и безвъзмездно като общоселски. В рамките на всяко едно селско землище функционирала всъщност своеобразна държавица в държавата и тази „миниформация ", т. нар. традиционна селска община, макар със силно ограничени периметър и функции, освен общоприетите, следва и спазва свои си норми, порядки и традиции.

Границите на селското землище, т. нар. синори или синури, обикновено се обозначават с естествени природни знаци - реки, хълмове, ровове, дървета, скали, пещери, камъни. Доста по-рядко като гранични точки на селски землища се сочат и построени от човека съоръжения - воденици, кладенци, чешми и др. Самото описание на селските землища следвало да се зафиксира в специален документ (синорнаме иди изопачено сънърлама). Синорнамето гарантирало на селяните безпрепятствено ползване, разбира се, в рамките на установеното от закона, на земите в границите на селското землище и им служело в случай на нарушения и оспорване на правата им. Същото предназначение имали и аналогичните по съдържание худуднамета (от ар.-тур. худуд - букв. граници) или общоселски тапии. Като удостоверение за границите на землищата в кадийските съдилища се издавали понякога и шериатски хюджети. Като правило всяко село притежавало копие от тези документи и се стремяло да ги съхранява възможно най-добре.

Същевременно цяла система от обичайни практики на българските селяни има за цел периодично да препотвърждава и припомня ненакърнимостта на междуселските синори. Обхождат ги по един иди друг повод общоселски шествия с хоругви и икони, като призовават за свидетел Всевишния и разчитат на неговото покровителство и защита. Особено много се осланят в това отношение и на общоселския светец. Упорито се поддържат и искрено се вярва на поверия, че отмъщението на зли духове ще застигне нарушилите синорите, че и цялата им рода.

Несъмнено централно място във всяко селско землище заема общоселското пасище - мерата, като необходимо условие за развитието на повсеместно разпространеното скотовъдство. Именно тя, мерата, е до такава степен задължителна, че често за нея се говори като за синоним на землището, макар да е само част от включените в него необработваеми земи.

При цялата устойчивост на селските землища и техните граници времето неумолимо налага и промени. Населението се множи или намалява. Селища изчезват и възникват нови. Преместват се като живи люде с по няколко километра на изток или запад, на север или юг, за по-сгодно. Земята за сеитба недостига или се изтощава. Гори безразборно се изсичат или въпреки забраните се изпепеляват и разорават заедно с дялове от общоселското пасище. Цели тайфи номади се настаняват безцеремонно в тях със стадата си или пък селският спахия неправомерно разширява чифлика си. До време сякаш просторни и предостатъчни, множество яйлаци, къшли, егреци и прочие не побират стадата добитък, най-вече овцете. Защото с месото, млякото и вълната им, освен челяд да се изхрани и облече, може да се добие и бая печалба. И тогава, без оглед на запрети, хоругви и заклинания, вековните граници се нарушават и прекосяват - то се знае за сметка на другите, на съседите. Там тревата като че ли изглежда или наистина е по-сочна и зелена, горите по-гъсти и сенчести, а водата по-бистра. Пък и винаги има или може да се намери оправдание - кой кога каква нива или ливада купил или продал, кой какво кога и от кого наследил или получил в зестра, кой кому задлъжнял, върнал или не върнал. И се започва. Поредната от многото малки селски войни с една-единствена според случая, цел - да се разшири някак и узакони в новите си граници селското землище или напротив - то на всяка цена да се опази от външно негово посегателство.

В малките междуселски войни, като никой друг път, интересите на селяните, на раята, често съвпадат с тези на спахията, заима или вакъфския управител на селото им. Затова и действията им са в пълен синхрон - явяват се заедно в шериатския съд пред кадията, пишат заедно жалба след жалба, провождат пратеници от името и на господар, и на рая, пак така като никога сплотени и единни сипят обвинения по „ враждебния лагер" и участват в ръкопашни схватки.

Не липсват документални сведения и от XV, и от XVI в. за подобен род междуселски сблъсък на интереси заради землища, но без никакво съмнение големият разцвет на малките селски войни, ако може да се каже така, настъпва в края на XVII и през XVIII в. и продължава о особена интензивност през XIX в. Обуславят го различни фактори, сред които доминират нарасналата пазарна стойност на произведената селскостопанска продукция, и най-вече на скотовъдната, и съответно възможностите за реализиране на печалба от пласмента й. Несъмнено роля играят и настъпващите демографски промени. Като сумарно изражение населението все пак расте на брой, а обработваемата земя и пасищата в границите на старите селски землища не достигат. Поне не навсякъде.

През последната четвърт на XVII в., както сочи една османска „Книга на жалбите” (шикяет дефтери) от 1675 г., не са малко на брой селяните, които обработват и засяват вече ниви не само в границите на собственото си отесняло землище, но и на територията на съседни села. Като например жителите на елховските села Кючюк дербент (дн. с. Лалково) и Боялък (дн. с. Шарково или с. Малко Шарково), по данни от посочената година. Те орели и засявали ниви в землищата на съседните им села Елеменли (дн. с. Ситово) и Хайдарлъ (неуст.), в резултат на което възникнали куп спорни въпроси около произведената по този начин реколта от зърно.

Най-актуални се оказват по същото време обаче споровете около ползването на общоселските пасища и правата над тях. Такъв един спор възправя едни срещу други през същата 1675 г. жителите на две пловдивски села - принадлежащото към вакъфа на покойната щерка на Сюлейман I Михримах султан днешно село Неделево (Насух Факъх, Насва) и съседното с. Любен (Кара Мустафалар). Жалбоподаватели са неделевци, които се оплакнат, че пасището им с площ от около 500 дьонюма (прибл. 500 дка), което си е тяхно открай време, сега било обсебено от съседите им. Те пък категорично твърдели, че въпросната мера са намира в тяхното землище. Две години преди да подадат настоящата жалба селяните били водили вече съдебно дело помежду си. По случая за оглед на място бил изпратен държавен чиновник - мюбашир. Въпреки това, както установил и самият той, спорът и стълкновенията заради пасището продължавали с неотслабваща сила.

Съвсем същият развой на нещата може да се проследи пак през 1675 г. нейде на юг, в района на Кавала. За общоселско пасище там се карат и бият, водейки междувременно съдебни дела и привиквайки сума свидетели, селата Силани (дн. Филипи, ном Кавала, Гърция) и Бойлани (неуст.) Понякога за разнообразие противниците са селяни и граждани, доколкото градовете също имат фиксирани землища, като някогашното Филибе (дн. гр. Пловдив). Спор пак за мера възбужда духовете на неговите жители и противниците им от с. Нуредин с друго име Канлъ (неуст.). И едните, и другите се кълнели, че пасището е в собственото им землище с граници стари, прастари и общоизвестни, а селяните дори открай време вече си го и разоровали, и засявали.

Ожесточените спорове за землища и пасища са характерни колкото за християнските, толкова и за мюсюлманските или смесените по религиозната принадлежност на жителите им села. В това ни убеждава например друга една „Книга на жалбите”, този път от 1698 г. Спорещите страни в случая са две села в Родопите на територията на казата Ахъ челеби (с център дн. гр. Смолян). Особеностите на географския релеф тук открай време отреждат на скотовъдството мястото на доминиращ, ако не и единствен поминък на населението, което увеличава още повече значимостта на общоселските пасища. Затова и с особено настървение, в това число и посредством употреба на пряко насилие, както изрично се подчертава в съответния документ, протича малката селска война между жителите на двете съседни села Смилян и Арда бишъ (дн. с. Арда). Селяните поне на Смилян, макар и с мюсюлмански имена, ако се съди даже само по съхраненото българско название на селото, сигурно били българи. Именно те, изпращайки в меджлиса като свои представители съселяните си Муса, Хюсеин, Реджеб, Ахмед, Мехмед и някои други, се оплакват от поведението на Бъйъклъ Мустафа (Мустакатия Мустафа) и съселяните му от с. Арда. Впрочем според просителите и двете села имали общоселски пасища, за което разполагали и със съответните документи – хюджети, издадени им от шериатско съдилище. Въпросните пасища граничели едно с друго и поради това в миналото селяните от двете села пасели общо добитъка си на тях, предимно овце, без да си придирят един другиму. Понастоящем обаче селяните от Смилян били всячески препятствани да ползват пасището, включително с побои и насилие от страна на споменатия, впечатляващ и с мустака си кибритлия Мустафа и съселяните му. Притежавания от потърпевшите хюджет не признавали и нямали за нищо. Това принудило смилянци да молят за начеването на ново съдебно дело, което да уреди по законен път нещата.

Кога и по какъв начин бил разрешен този спор, остава неизвестно. Половин век по-късно обаче в родопските дебри продължава гръмогласно да отеква ехото от малките междуселски войни за летни, зимни и всякакъв друг род пасища. В „Румелийската заповедна книга" (Румили ахкям дефтери) откриваме например документ от 1748 г. за яростни стълкновения по този повод между днешните села Върбина (Сьоюджюк) н Давидково (Давуд Илияс), числящи се административно пак към казата Ахъ челеби, Двете села имали различен статут; първото принадлежало към вакъфа на Ахъ челеби, а второто - към зиамет, но и двете несъмнено отглеждали доста овце и изпитвали въпиеща нужда от пасища. Този път селското войнство било предвождано, както следва: от забита на някогашното с. Върбина Йомер и от субашията на тогавашното с. Давидково Бурназоглу Исмаил беше, ако се съди по добавката към името му - еничарин. Затуй ли, за друго ли, давидковци били по-войнствени и напористи, обсебвайки пасището на съседите си и пренебрегвайки притежавания от тях съответен хюджет.

Размирна земя ще да са били Родопите около средата на XVIII в., а и не само тогава. Във всеки случай пак през 1748 г, е издаден документ, в който се съобщава черно на бяло, че заради летни пасища - яйлаци, поне от три години насам развалили комшулука си и днешните села Орехово (Рахова) и Лилково (Тимурджи) от тогавашната нахия Рупчос (между реките Чая и Първенецка) на Пловдивска каза. И тук е невъзможно да се установи кой прав, кой крив, защото свидетелствата на спорещите страни взаимно се изключват. И двете сели упорстват, че яйлаците са в тяхното землище и че отдавна ги ползват.

Не бива да се създава все пак погрешното впечатление, че малките селски войни за пасища прилягат единствено на родопския пейзаж. По-скоро те преживяват своеобразен бум почти навсякъде из българската земя точно около средата на XVIII столетие. Ето още няколко красноречиви примера в това отношение от споменатата по-горе „Румелийска заповедна книга". Един от включените в нея документи, този път от 1749 г„ ни води далече на север, в Средна гора. Главните действащи лица този път са прочулите се като джелепи жители на дн. гр. Копривщица, тогава богато и голямо българско село, принадлежащо под името Аврет аланъ към вакъфите на блаженопочившата Михримах султан. Към съшия вакъф се числяло и разположеното отсам планинското било с. Стрелча (дн. гр.). Доста разстояние има между тях, ако погледне човек на картата, но и то се оказало недостатъчно за стадата им. Сигурно всяка от страните си имала своите аргументи и съображения, но до нас е достигнало единствено мнението на копривщенци. Те изтъкнали, че открай време помежду двете села имало стара мера, която пак така много изотдавна ползвали за паша на стадата си съвместно със селяните от Стрелча. Още повече че, както вече стана дума, се числели към един в същ вакъф. Сега обаче жителите на Стрелча заявили, че въпросната мера е само тяхна и в тяхното си селско землище. Затова, противно на закона, от няколко години насам искали от копривщенци да им плащат по 200-300 гроша суха пара, ако искат да го ползват за паша. Тъжителите от Копривщица проводили по този повод свои пратеници в столицата, които настоявали за намесата на органите на централната османска власт и на вакъфския забит, за да бъдат прекратени издевателствата от страна на стрелчани и възстановено съвместното ползване на спорното пасище.

Как се развили по-нататък събитията и каква позиция заели жителите на Стрелча може засега само да се гадае. Но едва ли са се отказали бързо и лесно от претенциите си - все едно справедливи или не. Като правило подобни спорове продължават много дълго, с години. Освен законните възможности решението да се наклони в полза на една или друга кауза масово влизат в употреба и подкупи, ходатайства, използване на влиятелни застъпничества, на свидетели и лъжесвидетели. Стара практика, засвидетелствана най-малкото от втората половина на XV в. насам, когато овдовялата съпруга на Мурад II Мара Бранкович, т. нар. Деспина хатун сърцато ходатайствала пред поредните османски султани в полза ту на едни, ту на други от Атонските манастири заради поземлените им владения из околните села.

Години наред около средата на ХVIII в. водели едно след друго съдебни дела заради спорни яйлаци и жителите на две села далече на югозапад, в казата Преспа. Първото от тях, Рождан (дн. с., общ. Кавадарци, Реп. Македония), било представлявано от поименно посочените Коле, син на Петко, Богдан, син на Петре, Петко, син на Бое, и други някои техни съселяни. Второто, с. Витолища (дн. с., общ. Прилеп, Реп. Македония), пратило от своя страна да защитават интересите му селяните Райко, син на Коле, Петко, син на Йован, Бойко, син на Никола, Стефан, син на Горан, и др. Всяка от двете страни се позовавала на закона, на стародавната практика да изкарват на паша овцете си в яйлаците, на свидетели, на каквито имала съдебни решения и други документи, че спорните пасища не са в другото, ами в тяхното землище и т. н.

Подобен характер имат в интервала 1747-1748 г. според „Румелийската заповедна книга" и малките селски войни между ощетеното с. Букойчани и нападналите селското му пасище, во главе със спахията си, жители на съседните села Ягол и Строгомище, каза Кичево (дн. едноименни села в Реп. Македония); между пострадалото с. Слатина, нахия Караджа ова, каза Йенидже-и Вардар (дн. с. Хриси, ном Пела, Гърция) и безогледно нахлулите със стадата си в пасището му селяни и спахията им от съседното Каплян (с. Капиняни, дн. с. Ексаплатанон, ном Пела, Гърция), между села на територията на някогашната каза Караферия (с център гр. Бер, дн. Верея в Гърция) и т. н., и т. н. Причината за раздорите между съседни села понякога не е пасище, а общоселска гора или кория в границите на едно или друго село.

Ако разглеждаме посочените по-горе документи и съответно описаните в тях случаи като своеобразна произволна „извадка”, бихме могли да направим и някои по-общи констатации и да потърсим обяснение за тях. На първо място прави впечатление, че малките междуселски войни от това време имат за предпочитан терен най-вече западните, южните и югозападните дялове от българската етническа територия. Това са предимно все райони с доста плътна поселищна мрежа, с гъсто разположени едно до друго села, особено в сравнение с облика на Добруджа по това време, да речем. Несъмнено това обстоятелство не би могло да не оказва влияние предвид сблъсъка на интереси и честотата на стълкновенията за земя между съседни села. Неслучайно точно натам, към Североизточна България и Добруджа, особено от средата на ХVIII в. насетне, се насочват немалък брой българи, като например котленци, търсейки простор за стопанската си дейност и най-вече за главния си поминък — овцевъдството.

По „овчата част" обаче българите си имали и конкуренти в лицето на юруците и „потомците на завоевателите" (евляд-и фатихан), и мераклии за печалбата от страна на спахии, мютевелии, еничари, аяни и други влиятелни, че и добре въоръжени османлии. И едните, и другите нееднократно дават повод на български села да отбраняват интересите си пак така като на бойно поле и с всички достъпни за раята средства.

Според думите на селяните от софийското с. Бракьовци, а именно Станкьо, син на Митре, Стоян, Никола, Новак и др. от поне 30-40 години преди 1748 г., когато се жалват, ежегодно и безпрепятствено изкарвали овцете си и другия си добитък в яйлаци и къшлаци в землището на селото си и досега никой не им се мешал и бъркал. Докато мерак за тях не проявила гражданката софиянка Юммюгюлсюм хатун, наследница на богатия спахия Али, бивш жител на махалата Мансур ходжа в гр. София. И тогаз за селяните започнало истинско ходене по мъките; няколко пъти до шериатското съдилище в града, със съответните свидетели, очи в очи с противниковата страна малко нещо на неин градски терен; после пък на селски за ново очертаване на границите на спорните пасища и т. н.

Трудно е да се предположи кога и как в крайна сметка завършва тази неравна битка в Софийско, където, между другото, по същото време се водят и други, като например между жителите на принадлежащото към хас с. Войнук, нахия София (вер. дн. с. Войнеговци, Соф. обл.) и някой си Исмаил. Спорното пасище - яйлак, по думите му си било негово, но селяните от посоченото и други софийски села му били хвърлили око с намерение да го орат и засяват.

Съвсем познато звучат при това положение воплите на селяните от с. Пашмаклъ (дн. гр. Смолян) заради общоселско пасище срещу някой си Хасан, довлякъл се в мерата им чак от Йенидже-и Карасу (дн. с. Генисея, ном Ксанти, Гърция). И обратно - на Хасан срещу пашмаклийцн. Всъщност, че пасището си е тяхно, твърдят селяните от някогашния Смолян в нарочна жалба до султана от около 1748 г. Хасан пък ги контрира с друга - от около 1749 г., че не той пускал стадата си в общоселската им мера, ами те пасели своите в неговите си яйлаци, за които си имал законен владелчески документ. Същият ли, друг ли Хасан, негов земляк от някогашния гр. Ксанти, тогава с. Искече, каза Йенидже-и Карасу, тормозел по същото време селяните от съседното му с. Кусобали. И в този случай потърпевшите твърдели, че въпросният Хасан насила вкарал и пасял стадата си овце и говеда в общоселската им мера, а собствените им овце били лишени по такъв начин от паша. За камили не се съобщава, макар точно Ксанти и районът му да били прочути с българите си камилари и керванджии. Напористият османлия обаче хвърлил око и на лозята и зеленчуковите градини на селяните. Насилията и издевателствата му нямали край, та молели Хасан да бъде озаптен и правдата възстановена със султански ферман. Във всеки случай, ако Хасан от предишните и от този документ е едно н също лице - доста стада и много глави добитък ще да е имал и на много широк фронт със селяни ще да е воювал.

Както, при малките междуселски войни за пасища, и при посегателствата на отделни лица върху селски мери се създава отново впечатлението, че най-силно засегнати откъм края на XVII в. до около средата, на XVIII столетие са предимно западните, южните и югозападните дялове на българските земи. И още елин факт бие на очи при по-внимателно вглеждане а наличните документи по тази тема. Нерядко преки виновници за малките селски войни срещу външни посегателства на отделни лица или групи се оказват спахиите, заимите или мютевелиите на съответното село. Не защото сами пасели стадата си в общоселското пасище — на това те имали законно право наред с подвластната си рая. Фитила на войната подпалвали пак заради печалба. Не им се виждало изгодно собствената им рая да ползва безвъзмездно паша и вода в общоселската мера, както си било установено открай време от кануна. Затова настоявали раята им да плаща и за общоселската мера. Ако ли пък не, в разрез със закона отдавали това право срещу пари на външни липа. Така всъщност и селяните, и претендентите отвън се оказвали еднакво ощетени и по своему прави. Подобна ситуация се разисква например в документ от 1749 г. пак от „Румелийската заповедна книга” за района на Кратово. Местните селски спахии противозаконно изисквали от селяните там данък за паша в старите им селски мери. А като не получавали парите от придържащите се към кануна селяни, отдавали срещу заплащане общоселските им пасища на чобани н собственици на стада от други места. Получените от селяните документи в тяхна полза не им вършели никаква работа. Нещо повече, те били подлагани на големи издевателства и насилия, притискани в неравна битка от две стрини - и от спахии, и от пришълци в землището им.

По-оправни из дебрите на „пазарната икономика" още откъде края на XVII в. поискали да се покажат жителите на с. Синанлъ, каза Бергос (с център дн. гр. Люлебургас, Турция). Цели три документа от „Старата книга на жалбите" от 1698 г. разискват подвизите им. Ако сумираме данните, изложени в тях от различни противникови позиции, ще установим най-напред, че този път воюващите помежду си страни били три: селяните, управителят (мютевелия) на вакъфа, към който се числяло селото им, и някой си дошъл отдругаде Димитри – очевидно собственик на големи стада овце, човек, предполага се, доста заможен. Селяните твърдели, че като всички села, и тяхното от стари времена в границите на землището си имало общоселско пасище - мера. И тъй като си била тяхна, преотстъпили я за ползване срещу парична такса на някой си Димитри, за да си пасе в нея стадата добитък. Според мютевелията на вакъфа - за добрата сума от 18 000 сребърни акчета. Според него обаче тя не трябвало да се прибира, според уговорката им, от селяните, а да се брои за вакъфски приход и съответно да влезе в неговия джоб.

Когато пък става дума за пришълци със стада овце отвън, често това са споменатите вече юруци и евляд-и фатихан. Все още и до това време в една голяма част номади и полуномади случвало се да отсядат и от никого неканени точно из селските землища и мери. По данни пак от 1698 г. в чудо се видели заради настанилите се зорлем в селото им юруци жителите на лозенградското с. Кору дере. Пришълците гонели и биели селяните, заграбили нивите им, не искали да знаят за привикалия ги на съд кадия и в края на краищата постигнали своето - прокудили кореняците от родното им място.

Сложен възел от противоречия с юрушко участие се завързва още около 1675 г. в едно от селата в района на Беломорието, недалече от административния център Макри. Този път селяните довели до победен край, поне на книга, своята малка война за общоселската гора в границите на землището на с. Бодам (дн. с. Потамос, ном Еврос, Гърция). В нея със съгласието на войводата на хаса, към който се водело селото, се били настанили юруци. Зимували там, кършели и изкоренявали дърветата и садели лозя и овошки. Готвели се очевидно да отседнат там трайно, с което накърнявали общоселските интереси относно гората, която им била крайно необходима. А прекрачвали и забраната общоселска гора да се ползва с друго предназначение. Султанска заповед, издадена по този повод, забранява категорично достъпа на юруци в селската гора. Това било своего рода червен картон и за воеводата на хаса, но дали го е видял и признал, не става ясно.

Както личи от приведените по-горе документи, а то е близо и до ума, с6лъсъкът между цели села и настанилите се в землището им юруци е особено остър в тези райони, където и юрушкото присъствие открай време е най-осезателно. Своеобразно първенство в това отношение като че ли държи Солунският регион. Неслучайно още от XVI в. насам солунските кадии са затрупани с безброй жалби за стълкновения, в това число и с човешки жертви, заради поземлени имоти на подведомствената им територия,

някои от които принадлежащи на различни светогорски манастири.

Малките селски воини, разбира се, не са явление, характерно само за българските земи. През разглеждания период то се шири из всички европейски, а и други провинции на Османската империя и ни султански заповеди, ни кадийски решения са в състояние да го озаптят. И не биха могли при посочените по-горе обстоятелства. Огледаме ли се по-надалече обаче, бихме да направим и други някои заключения. Същите битки за земя и особено за пасища другаде в Европа, в Англия например, изпреварват поне с няколко столетия нашенските. И приключват пак така доста по-рано, но с почти пълно общоселско поражение. Прословутите „ограждения" на селска земя за частни пасища в Англия, да речем, провокирани най-вече от нуждаещата се от огромни количества овча вълна текстилна промишленост, начеват още през XIII в., бележат своя връх през XV-XVI в. и приключват през ХVIII в. фактически с почти пълното ликвидиране на селяните като социална прослойка. Та е бил в правото си кралският канцлер Томас Мор е: „Овцете в Англия изядоха хората.”