Аглика Александрова, 2003 г. Виктор Франкъл: " Увод в логотерапията основни идеи"

Логос е гръцка дума, означаваща смисъл. Логотерапията, или както бе наречена от някои автори - " третата виенска школа по психотерапия", се съсредоточава върху смисъла на човешкото съществуване, както и върху човешкото дирене на такъв смисъл. Съгласно логотерапията този стремеж на човека да намери смисъл в своя живот е негова първична мотивираща сила, а не "вторична рационализация" на инстинктивните нагони.

Психоанализата ни запозна с волята за удоволствие (както може да се разглежда принципът на удоволствието), а индивидуалната психология - с волята за мощ под формата на стремеж към власт и значимост; но много по-дълбоко вкоренено у човека е според Франкъл това, което той означава като волята за смисъл: воюването на човека за възможно най-пълно осъществяване на смисъла на съществуването му. Този смисъл е неповторим и специфичен в това, че трябва и може да бъде осъществен единствено от човека. Само тогава той постига значимост, която ще задоволи собствената му воля за смисъл.

Индивидуалната психология изхожда от чувството за малоценност; но днешният човек не страда толкова от чувството, че е по-малко ценен от някой друг, а по-скоро от чувството, че битието му няма смисъл. Това чувство за безсмислие в днешно време изпреварва чувството за малоценност, що се отнася до етиологията на невротичните заболявания. Логотерапевтичната школа застъпва становището, несбъднатото човешко искане за възможно най-пълно реализиране на смисъла на съществуването му може да бъде не по-малко патогенно, отколкото сексуалната фрустрация. При това често се наблюдава, че и в случаи, в които на преден план стои сексуална фрустрация, на заден план се намира екзистенциална фрустрация: едва в екзистенциалния вакуум избуява сексуалното либидо, в опит да се осмисли живота.

Логотерапията заслужава характеристиката апелативна психология - апелира към волята за смисъл; там, където тази воля е несъзнавана, дори изтласкана, логотерапията трябва първо да я провокира. Що се отнася до предмета, подобна логотерапия ще трябва постоянно да опитва да екфорира конкретни възможности за персонално осъществяване на смисъла - възможности, чието претворяване е възложено лично и изцяло на пациента, ценности, чието превръщане в действителност би осъществило фрустрираната воля за смисъл и така би задоволило човешката претенция за смисъл на неговото съществуване. На това място всяка логотерапия преминава в екзистенц-анализа - всъщност точно както всяка екзистенц-анализа достига връхната си точка в логотерапията.

Проблемите и конфликтите сами по себе си далеч не са нещо болестно. Дори неразрешимите конфликти като такива не са задължително болестни, защото така както съществува истина въпреки болестта (две по две е четири, дори когато го казва един параноик), така съществува страдание въпреки здравето. Първото се забравя от психологизма, последното се игнорира от патологизма. Екзистенциалната фрустрация не е нещо патологично, дори не е непременно нещо патогенно - но когато стане фактически патогенна, т.е. когато доведе до невротично заболяване, авторът обозначава подобни неврози като ноогенни неврози (духовно възникнали; noos - съзнание ). Всякакъв род комплекси, конфликти, проблеми и травми не са причината на съответните заболявания, а се появяват в анамнезите толкова често, защото при засегнатите пациенти става дума за обладани от страх и безпокойство хора, чиято страхливост представлява следствието на невротичните заболявания. Следователно и при ноогенните неврози трябва да съществува едно соматопсихично заболяване и да бъде включен психофизическият организъм.

Със сигурност търсенето на смисъл от човека може да предизвика по-скоро вътрешно напрежение, отколкото вътрешно равновесие. Но тъкмо това напрежение е неотменима предпоставка за психично здраве. Франкъл дори твърди, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее, дори в най-тежки условия, както убеждението, че неговият живот имо смисъл (Ницше: "Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как"). Душевното здраве се основава на известно напрежение между вече постигнатото и това, което още предстои да бъде осъществено; или разликата между онова, което човек е, и онова, което трябва да стане. Човек се нуждае не от безметежно състояние (хомеостаза), а от т.нар. "ноодинамика" - екзистенциална динамика в поле на полярни напрежения, като единият полюс представлява смисълът, който трябва да бъде осъществен, а другият е човекът, който трябва да го осъществи. Това дори е по-вярно за невротичните индивиди.

Липсата на осъзнат смисъл, за който си струва да си живее и преживяването на вътрешна празнота, отегчение и пустота е състоянието, което Франкъл нарича "екзистенциален вакуум". Екзистенциалният вакуум е широко разпространен феномен в днешно време (най-често като "неделна невроза", депресия, сполетяваща хората когато отшуми водовъртежът на деловата седмица…) и се проявява под различни маски и прикрития. Понякога фрустрираната воля за смисъл се компенсира чрез заместване от волята за власт, включително в най-примитивната й форма, желанието за пари. В друг случай мястото на разстроената воля за смисъл се заема от желанието за удоволствие. Ето защо екзистенциалното разстройство често води до сексуална компенсация.

Логотерапията се опитва да накара пациента напълно да осъзнае своите отговорности; затова тя трябва да остави на него избора да реши за какво, към какво или към кого той се чувства отговорен. Ето защо от всички терапевти логотерапевтът е най-малко изкушен да наложи ценностни съждения на своите пациенти, защото никога не би позволил на пациента да прехвърли на лекаря отговорността да отсъжда. Логотерапията нито учи, нито проповядва. Тя е еднакво отдалечена и от логическите обосновки, и от моралното поучение. Ролята на логотерапевта се състои в разширяване и разгръщане зрителното поле на пациента, така че да види и да осъзнае целия спектър от потенциални смисли. Факт е, че да бъдеш човек, винаги сочи и отправя към нещо или някой извън теб самия - било то смисъл, който да осъществиш, или друго човешко същество, с което да се срещнеш. И колкото повече забравяш за себе си - чрез отдаване в служба на кауза или на любов към друг човек, толкова повече си човек и толкова повече се осъществяваш. С други думи, самоосъществяването е възможно само като страничен ефект от себенадмогването.

Смисълът на живота винаги се променя, но никога не престава да съществува. Съгласно логотерапията в живота може да открием този смисъл по три различни начина: 1. Чрез творческа работа или извършване на дело; 2. Чрез преживяване на нещо или среща с някого; 3. Чрез отношението, което възприемаме към неизбежното страдание. Първият, пътят на постижението или осъществяването, е напълно очевиден. Вторият и третият се нуждаят от по-нататъшно доизясняване.

Вторият път за намиране на смисъл е чрез преживяване на нещо - доброта, истина или красота, чрез преживяване на природата или културата и, накрая, но не на последно място, чрез преживяване на друго човешко същество в самата му неповторимост - обичайки го. Никой не може напълно да осъзнае дълбоката същност на друго човешко същество, ако не го обича. При това чрез своята любов обичащият позволява на обикнатия да реализира своите заложби - карайки го да осъзнае какъв може да бъде и какъв трябва да стане, той го тласка към осъществяване на тези заложби. В логотерапията любовта не се тълкува като прост епифеномен на сексуалните нагони и инстинкти в смисъл на т.нар. сублимация. Любовта не се разбира като прост страничен ефект на секса, а по-скоро сексът е начин да се изрази преживяването на онова пълно сливане, наречено любов.

Третият начин да се намери смисълът в живота е чрез страдание. Франкъл твърди, че този смисъл може да се намери дори когато сме изправени пред безнадеждна ситуация, сблъсквайки се със съдба, която не може да бъде променена. Защото това, което е от значение тогава, е да се даде свидетелство за най-важната сред неповторимите човешки възможности: да се превърне личната трагедия в триумф, страданието - в човешко постижение. Основен принцип на логотерапията е, че главната грижа на човека е не да получава удоволствие или да избягва болката, а по-скоро да вижда смисъл в живота си. Ето защо човек е готов дори да страда при условие, че това страдание има смисъл. Смисълът е възможен дори въпреки страданието. Правилното понасяне, т.е. истинското изстрадване на съдбата е постижение, дори най-висшето постижение, което човек изобщо е в състояние да извърши. Homo sapiens може да се разчлени на Homo faber, който създавайки, осъществява смисъла на своето съществуване, и на Homo amans, който преживявайки, срещайки и обичайки, обогатява своя живот със смисъл, и на Homo patiens, който призован да страда, се бори за смисъла на своето страдание.