Аграрна политика

Таблица 4

Животът показва, че всяка форма на собственост и стопанисване на земята би следвало да се приспособява към използваните машини и технологии.

Засега ефективни се оказват земеделските стопанства, в които се обработват напълно механизирано около 15–20 хил. дка земя. Рационалността на този размер на земята на земеделските стопанства не трябва да се абсолютизира.

Нейната величина се определя от множество фактори:

• форми на собственост върху средствата за произ-водство;

• брой и трудоемкост на отглежданите земеделски култури;

• степен на механизация и автоматизация на произ-водствените процеси;

• развитие на обществените форми на производство в селското стопанство – разделение, коопериране и комбини-ране на труда.

В съвременния ЕС става все по-належащо да се осъществява политика на изравняване равнищата на интензификация на селскостопанското производство.

Днес един земеделски производител в 15-те държави – стари членки на ЕС, обработва над 300 дка земя, а в десетте новоприети страни от Източна и Централна Европа – около 60 дка.

Изравняването на равнищата на икономическо разви-тие в земеделието предполага и драстично съкращаване на броя на земеделските производители в страните от Източна и Централна Европа – с около две трети, т.е. от 8,0 млн. души на 1,5–2 млн. души. За изпълнението на тази задача са нужни значителни инвестиционни ресурси, с които да се обновява материално-техническата база на земеделието.

Целесъобразно е да се осигуряват висококвалифи-цирани селскостопански специалисти и да се повишава културата на земеделието. Едва тогава в източноевропейс-кото земеделие ще може да се постига и необходимата обществена производителност на труда (произведена чиста селскостопанска продукция на един зает). По данни на западни експерти сега производителността на труда в земеделските стопанства на източноевропейските страни е само 11 на сто от средната производителност на западноевропейските ферми⁵.

В източноевропейските страни функционират и едри кооперативни земеделски стопанства, които при равни усло-вия могат да бъдат далеч по-конкурентоспособни от западноевропейските ферми.

Всичко това потвърждава тезата, че у нас и другите източноевропейски страни би трябвало да се ограничава и прекратява прилагането на неолиберална аграрна политика. Системно трябва да се осъществява държавна протекционна аграрна политика, чрез която да се осигуряват високи доходи на земеделските производители и да се регулира селскостопанското производство.

Доказано е, че с развитието на производителните си-ли и главно на техниката нарастват предимствата на ед-рите земеделски стопанства. Във всяко стопанство се осъществява общ, т.е. непосредствено обобществен труд и концентрация на земята. Прилагат се машини, химически препарати, минерални торове и т.н., което води до увеличаване на обема на производството. Постепенно тези предимства на едрите земеделски стопанства се превръщат в закон на стоковото производство.

Този закон може да действа само в условията на сто-ковото стопанство и свойствената му конкуренция между стокопроизводителите. Невъзможно е прилагането му към стопанства, които още не са въвлечени в стоковото произ-водство и не са подчинени на пазара. Не бива обаче да се гледа едностранчиво на формите на концентрация на сел-с-костопанското производство. Законът за икономическото превъзходство на едрото земеделие над дребното има опре-делени граници и действа различно в отделните подотрасли и видове производства. Формите на неговото проявление се изменят с развитието на интензивните фактори на селскосто-панското производство и усъвършенстването на обществената организация на труда.

При съвременни условия размерът на земеделското стопанство се определя по следните критерии:

• количество на обработваемата земя;

• обем на основните фондове;

• брой на заетите в производството;

• равнище на специализация и кооперация на производството;

• количество и качество на произвежданата продукция.

Предимствата на едрите земеделски стопанства осо-бено се открояват в съвременното икономическо развитие на индустриално развитите страни. Според официалната статис-тика на САЩ всяка едра американска ферма разполага с около 7–8 хил. дка земя, ежегодно наема около 40 работници и реализира продукция за над 100 хил. долара. В страните от Европейския съюз за едри стопанства се смятат тези, които разполагат с по 1000 дка земя или с 60 крави, 400 прасета за угояване, 50 хил. птици за месо.

Едрите земеделски стопанства заемат сравнително малък относителен дял в общия брой на американските и западноевропейските ферми, но осигуряват значителна част от произвежданата продукция.

Към края на XX в. в САЩ едрите фермерски стопан­ства представляват само 16 % от общия брой на фермите в страната, но осигуряват по-голямата част от стоковата продук-ция. Приблизително 6 на сто от американските ферми стопа-нисват 28 на сто от фермерските земи и осигуряват почти 60 на сто от стойностния обем на произвежданата в САЩ сел-скостопанска продукция. В страните от ЕС 10–15 % от фермите доставят на пазара половината от произвежданата селскостопанска продукция. В Япония едрите земевладелци (с по 300 дка земя), които съставляват 10 на сто от земеделските стопани на страната, притежават 20 на сто от обработваемата земя и ползват труда на 25 хил. наемни работници. Очевидно изхранването на населението и износът на продоволствие на пазара в САЩ и страните – членки на ЕС, се осигурява не от дребните, а от едрите, снабдени с модерна техника ферми.

С
10. Аграрна политика

поред направени в Германия проучвания разходите за поддържане на помещенията и работната сила на стопанствата, които имат по 100 млечни крави, са с 47 % по-ниски от тези, притежаващи по 20 крави. Съвместното съществуване на големи и малки ферми в Германия показва, че икономическите резултати не зависят единствено от размера на фермите. Жизнеспособността и конкурентоспособността на фермите се определя преди всичко от възможностите им да отговарят на нуждите на пазара, на изискванията за опазване на околната среда и на производството на екологично чисти земеделски продукти.

Пето. Собствениците или арендаторите на едри земеделски стопанства имат сравнително висок жизнен стандарт. В техните стопанства се откриват по-големи възможности за внедряване на съвременни постижения на научно-техничес-кия прогрес и за намаляване до минимум на ръчния труд.

Превъзходството на едрото земеделие се проявява и при търговията между страните – членки на ЕС, със селс-костопански стоки. В рамките на Общността най-конку-рентоспособна е продукцията на едрите ферми във Франция, Дания и Холандия⁶. С тях все още не могат да се конкурират сравнително дребните земеделски стопанства на Германия, въпреки че са оборудвани със съвременна техника. Това се дължи преди всичко на обстоятелството, че в дребните стопанства тази техника не може да се използва пълноценно и ефективно.

Известно е, че още в древността в земеделието се прилагат различни форми на аренда, които отговарят на опре-делено стъпало от развитието на обществените производителни сили. Тяхното възникване и разпространение е свързано с монопола на поземлената собственост, който дава право на известни лица да се разпореждат с определени земни пло-щи по своя воля. Това обаче е само юридическата представа за използването на земята от нейните собственици. Всъщност отношението на земевладелеца към неговия земен учас-тък се определя от икономическите условия.

Арендните отношения получават висока степен на развитие в условията на стоковото производство. В началото на ХХI в. върху основата на арендата се обработва над 50 % от стопанисваната земя на Франция. В САЩ на арендни начала се обработва над 40 % от стопанисваната земя, в Германия, Холандия и Швеция – близо 40 %, в Дания и Италия – 20 %. В Англия, Уелс и Шотландия около 30 % от частните ферми се дават под аренда на онези, които нямат възможност да си купят земя. Засега сравнително най-висок е делът на арендуваната земя от общата стопанисвана площ в Белгия (около 70 %).

А
10. Аграрна политика

рендата се използва сравнително най-широко в САЩ и западноевропейските страни с високоразвито земеделие. В тях на арендни начала функционират мощни стопанства, в които се използва и наемен труд. Относителният дял на наемните работници в селското стопанство на САЩ съставлява 35 %, на Германия и Англия – 50 %, на Холандия – 48 %, на Дания, Франция и Швеция – 30 %, на Гърция – 4 %.

През 2002 г. общият брой на наемните работници в земеделието на страните – членки на ЕС, е около 2,3 млн. души. Това представлява около една трета от заетите лица в селското стопанство на Евросъюза.

Обикновено семейните земеделски стопанства се об-служват от самите фермери и членовете на техните семейства. В по-едрите от тях се наемат и 1–2 работника (много рядко над 10 души).

Сега у нас повечето арендатори пряко не участват в производствения процес. Определят се като модерни “агро-бизнесмени”. Почти безплатно ползват малките парцели земя на живеещите в градовете земевладелци. Разполагат с големи площи (10–50 хил. дка), върху които водят екстен-зивно (с минимална обработка, торене и т.н.) земеделие.

В съвременните държави даването на земя под аренда широко се използва от едри земевладелци, включително и от застрахователни компании, банки, промишлени и поземлени корпорации¹. Значителна част от тях нямат пряко отношение към селското стопанство, а само използват своя титул на собственост върху земята, за да получават доходи.

Арендата се използва широко и от земевладелци, които поради преклонна възраст, болести и др. не могат да се грижат за своите стопанства. Обикновено те предоставят своите стопанства на арендатори (техни близки, родствени-ци) срещу осигуряване на определен доход.

Арендатори стават предимно млади фермери, които не разполагат с капитал за закупуване на земя. Техният девиз при избора на поприще в живота е: “От арендатор – към частичен стопанин, от частичен стопанин – към пълен”.

Съществуват и други арендни отношения:

• наемане на земята на дребни собственици, които нямат възможност сами да я обработват;

• раздаване на земя от едри земевладелци на дребни производители за обработване под аренда².

При тези разновидности на арендата наемателят отработва определен брой дни през годината на останалата земя на собственика или му предава част от получената продукция. По същество посочените начини на разплащане нямат чистата форма на рента. Днес в САЩ съществуват следните форми на рентни плащания:

• фиксирана парична рента³;

• дял от добива на цялата ферма или от единица площ;

• дял от получената животинска продукция.

Сравнително най-широко се използва формата на фик-сираните парични плащания. При нея арендаторът получава по-голяма самостоятелност и може за определен срок свободно да владее и ползва арендуваната земя.

При всички форми на аренда величината на рентата се определя съобразно с добивите и доходите, които се полу-чават от земята. Цената на земята зависи от нейното пло-дородие, месторазположение, климатични условия, а също и от конюнктурата на пазара.

Известно е, че земята е природно образувание, което няма стойност и съответно цена (т.е. паричен израз на стойността).

При осъществяване на поземлената собственост се установяват определени производствени отношения в обществото. Собствениците на земя ежегодно получават паричен доход във вид на данък, контрибуция или рента от нейното даване под аренда. Рентата може да се капитализира, т.е. да се разглежда като лихва на въображаем капитал⁴. Пос-редством капитализираната рента се определя и покупната цена на земята (тъй като земята не е продукт на труда, тази цена е ирационална категория).

Обикновено покупната цена на земята се изчислява по известен годишен доход, с който ще се покрие нейната стойност за определен период (например 20 години). Всъщ-ност това е друг израз на капитализация на поземлената рента. Този доход зависи от редица условия:

• наличие на пазари за пласмент на произвежданите селскостопански стоки;

• равнище на изкупните цени на всяка стока;

• степен на производителност на труда и

• интензификация на селскостопанското производство.

Цената на земята се определя и съобразно с размера на лихвения процент на банките. Когато този процент расте, съответно спада цената на земята, и обратно. При висок лихвен процент предприемачите дават парите си на депозит в банки, избягват да купуват земеделски земи.

Има обаче съществена разлика между дохода във вид на данък (като отбив от средната печалба или номи-налната работна заплата) и поземлената рента. Паричната поземлена рента е форма на принадена стойност, т.е. онази част от стойността на овеществения в стоката човешки труд, който е извършен свръх необходимото количество труд за възпроизводство на работната сила.

Това, което отличава поземлената рента от другите данъчни плащания, е, че се образува от принадената стойност, която се превръща в добавъчна печалба. Следователно по своята същност поземлената рента е добавъчна печалба. Тази печалба се получава на сравнително по-плодородни почви поради следните причини: съществуващата диференциация в плодородието на земята (диференциална рента I); различната производителност при последователните капиталовложения в една и съща площ (диференциална рента II); по-голямата променлива част (живия труд) на органичния състав на капитала в земеделието, с което се обяснява и срав-нително по-високата стойност на земеделските стоки (абсолютна рента).

Поземлената рента (добавъчната печалба) се получава при наличие на поземлена собственост, стоково производ-ство и свободен пазар. Само в условията на свободна покупко-продажба и движение на стоки принадената стойност се разпределя между отраслите на иконо­миката (пропорционално на величината на авансираните капитали). Печалбите от тези отрасли се изравняват и се формира средна печалба. Образуват се производствени цени (производствените разходи плюс средната печалба) на изделията.

Както е известно, диференциалната рента се образува от разликата между индивидуалната производствена цена на произведените при благоприятни природни и почвени условия стоки и общата регулираща пазарна цена на такива стоки, получени на най-лошата, неносеща рента земя. Абсолют-ната рента възниква от монопола върху поземлената собственост, който спъва участието на земеделието в разпределянето на принадената стойност между отраслите на националното стопанство, както и от сравнително високата стойност на земеделските стоки, съдържащи сравнително повече жив труд.

При арендните отношения почти винаги съществуват противоречия между собствениците на земя и арендаторите. В основата им са сроковете на арендата и размерът на арендните вноски. По принцип всеки собственик на земя се стреми да намали срока на арендния договор с цел да извлича по-голяма добавъчна печалба от арендаторите. Това произтича от обстоятелството, че за да може успешно да осъществява своята дейност, отделният арендатор е принуден да прави допълнителни капиталовложения и да подобрява почвеното плодородие. Поради заинтересоваността да постига максимална възвръщаемост на вложените от него инвестиции, той почти винаги се стреми към дългосрочна аренда.

При всички форми на аренда най-големите спорове, сблъсъци и колизии възникват по повод размера на рентните плащания. Историческата практика показва, че всяко тяхно прекомерно увеличаване предизвиква трудности при произ-водството на хранителни продукти и изхранването на насе-лението.

2. 
   Арендна политика в източноевропейските
   

Едва през 1988 г. на колхозите, совхозите и другите селскостопански предприятия се разрешава да дават земя под аренда на първични производствени колективи, инди-видуални производители и семейства. Към края на 1989 г. в бившия СССР се приема Закон за арендата, в който се определят сферите, обектите и сроковете на арендуване, характерът на арендния договор.

Дълго време след Втората световна война в източноевропейските страни също не се разрешава даване на земя за владеене и ползване под аренда. През последните години в тези страни отново се поставя началото на развитието на арендните отношения.

Продължителната забрана на арендата в тях е свър-зана с идеологизацията на икономическите отношения и обявяването на държавната собственост за “общонародна”. Щом се прокламира, че средствата за производство са “общонародна” собственост, т.е. принадлежат на всеки гражданин в страната, е недопустимо да има арендатори.

В съвременните условия в страните от Източна и Централна Европа се откриват възможности за развитие на арендни отношения. Чрез арендата се осигурява икономи-ческа самостоятелност на стокопроизводителите арендатори (колективни, семейни, индивидуални) и се гарантира правото им сами да разполагат с продукта на своя труд.

В някои източноевропейски страни се използва акорд-ната система на заплащане на труда (според получавания добив от дка предоставена земя), която съдържа елементи на аренда. Ежегодното подписване на договори между ръководители на колективни земеделски стопанства и отделни семейства за отглеждане на определени селскостопански култури или животни може да се приеме за форма на аренда.

По същество акордът все още е полуаренда. Въвежда-нето му в някои колективни земеделски стопанства е поро-дено от недостига на работна ръка и техника за обработване на земята на кооператорите, особено при отглеждане на трудоемки земеделски култури като тютюн, фъстъци, зеленчуци.

Сега в източноевропейските държави се формират ос-новните елементи на арендните отношения (обекти и субекти на арендата, рента, срокове на арендния договор). Определят се основните насоки на тяхното развитие съобразно със специфичните условия на всяка страна.

П
11. Аграрна политика

ри съставянето на арендния договор между арендо-дателя и арендатора е важно да се осигури продължителен срок на арендата. От това зависи до голяма степен развитието на арендните отношения. Същото се отнася и за размера на арендните плащания. Тяхното увеличаване от страна на арендодателя намалява заинтересоваността на селяните да разширяват селскостопанското производство и предизвиква продоволствени аграрни кризи. Величината на рентата следва да се определя съобразно с икономическите закони на стоковото производство. За тази цел би трябвало да се създават предпоставки за включване на земята в търговския оборот. Държавните органи би трябвало да използват правни и икономически методи и средства за ограничаване на спекулативните сделки със земя.

Едва ли ще може да се ограничи изземването на пло-дородна земя от промишлени, строителни, транспортни, туристически и др. организации само чрез определяне на високи цени на земята. В съвременните индустриално развити държави продължава тенденцията на намаляване на обработ-ваемата земя, въпреки че нейната цена постепенно се повишава.

С широкото въвеждане на арендата в селското сто-панство и с разширяването на стоково-паричните отношения в източноевропейските страни все повече се налага да се използват подходящи методики за установяване на цената на земята и същевременно се дава простор за проява на всички видове рента.

В условията на държавния социализъм се въвежда система на диференцирани цени. При нея най-високи са цените на земеделските стоки, произвеждани в райони с най-благоприятни почвено-климатични условия. По всяка вероятност това се основава на някои изводи и предположения на К. Маркс, че диференциалната рента ще отпадне заедно с премахването на частния монопол върху земята, а средствата, спестени от по-високите добиви, получени при по-благопри-ятните условия, вместо да се “изяждат” от поземлените собственици, ще се използват за подобряване на лошите почви. Очевидно това разпределение на обществения труд се отна-ся за развитие на общество без пазарни отношения. Преждевременното му прилагане в обществения живот спъва естествения ход на икономическото развитие.

Преминаването към арендни отношения предполага промени и в системата на данъчното облагане на земедел-ците. Такива промени са направени през първата половина на 90-те години на ХХ в. в Чехословакия. Приет е Закон за селскостопанския данък, който включва и данъка за земята. При неговото определяне се използва нова бонитировка на селскостопанския поземлен фонд. Предприятията се разделят на продуктивно-икономически области. На земеделските стопанства, които обработват плодородна земя, е определен данък от 150 до 3 хил. крони на 10 дка площ. Останалите стопанства получават от държавата доплащания на 100 крони реализирана продукция в зависимост от състоянието на почвата: степен на засоляване; ерозия и влажност; стопанисване в крайгранични зони и т.н. По такъв начин се осигурява рентабилност на предприятията, функциониращи при сравнително лоши природно-икономически условия. Създават се равни възможности за осъществяване на стопанска дейност в селското стопанство на страната.

Следователно арендата е форма на ефективно стопа-нисване на земята. С развитието на арендните отношения се засилват интересът и мотивацията на предприемачите да произвеждат повече и по-качествени селскостопански стоки.