Аграрна политика

В САЩ и в други индустриални държави процентът на заетите в първа, във втора и в трета група отрасли на АПК е приблизително 25:45:30. У нас, в Русия и в Унгария делът на заетите в първа и в трета група отрасли на АПК не превишава общо 25–30 на сто.

Международният опит показва, че трябва да се оси-гурява съотношение 1:2 между годишните темпове на рас-теж на производството в селското стопанство и хранително-вкусовата промишленост. Засега в повечето източноевропейски страни този показател е приблизително 1:1,5.

По тази причина в хранително-вкусовата промишленост на някои източноевропейски страни се преработва само половината от произвежданата селскостопанска продукция, докато в 15–те страни – членки на Европейския съюз, през промишлена преработка преминават над две трети от произвежданите селскостопански стоки.

Оптимална структура би трябвало да се поддържа и между производството на зърно и фуражната промишленост. Чрез създаване на високопроизводителна и качествена техника за фуражната промишленост и чрез изграждане на достатъчно фуражни заводи ще се прекрати храненето на жи-вотните с непреработено зърно и постепенно ще се намали неговото нерационално потребление.

Един от основните проблеми в АПК на повечето страни е складовото стопанство. Поради недостиг на зърнохранилища, хладилно оборудване и складови площи се похабява значителна част от получаваната реколта от зърно, картофи и зеленчуци¹, а на пазара не се доставят целогодиш-но пресни плодове.

Четвърта насока. Рационална вътрешноотраслова структура на селското стопанство.

Нужно е балансирано развитие на растениевъдството и животновъдството и усъвършенстване на структурата на посевните площи. По традиция зърнените и зърнено-бобо-вите култури заемат около половината от тях².

Зърнените култури заемат най-висок относителен дял в структурата на посевните площи, тъй като осигуряват основната и незаменима храна на населението и добитъка. Освен това в зърнопроизводството е постигнато сравнително по-високо равнище на механизация и производителност на труда в сравнение с другите подотрасли на растениевъдството.

Пета насока. Усъвършенстване на структурата на външната търговия.

Целта е да се очертае профилът на международната специализация на аграрния сектор на всяка страна, постепенно да се подобри качеството и конкурентоспособността на селскостопанските стоки на международните пазари и да се повиши тяхната валутна възвръщаемост.

П
15. Аграрна политика

ри определяне на основните насоки на структурната политика в нашата страна би трябвало да се отчитат нейните особености:

• благоприятно географско разположение;

• подходящи почвено-климатични условия за водене на ефективно земеделие;

• недостиг на подземни богатства;

• сравнително ниска изходна икономическа база;

• сравнително малко на брой население;

• големи възможности за участие в международното разделение на труда.

Съобразно с тези особености могат да се очертаят някои перспективни насоки на структурната политика в България.

Усъвършенстването на дадена народностопанска струк-тура е процес, който обикновено продължава минимум 10–15 години. Нейното разрушаване обаче може да стане за кратки срокове, въпреки че отрасловата структура притежава инерт-ност и в хода на възпроизводствения процес се възпроизвежда.

През 90-те години на ХХ в. в нашата страна почти изчезват цели отрасли на икономиката. В структурата на промишлената продукция чувствително намалява относител-ният дял на електротехническата, електронната, машиност-роителната, металообработващата и хранително-вкусовата промиш-леност. За сметка на тях се увеличава относителният дял на химическата и нефтопреработващата промишленост и на черната металургия.

Разрушаването на редица наукоемки отрасли и произ-водства в нашата икономика коренно измени и структурата на износа и вноса на стоки. В нашия износ преобладават продукти от енергоемки, материалоемки и замърсяващи околната среда отрасли – черни и цветни метали, азотни торове.

В структурата на вноса значителен дял заемат стоки, които нямат пряко отношение към технологичното обновление и модернизацията на нашето производство (канцеларски машини, радио- и телевизионни предаватели, леки автомобили).

През посочения период се измени и географската структура на нашата външна търговия. Стокообменът се пренасочва от източноевропейските страни към държавите –членки на Европейския съюз. Западноевропейският пазар се оказа твърде ограничен за българските стокопроизводители и не можа да погълне стоките, които преди са продавани в Русия и в другите източноевропейски държави. На този пазар се пласират предимно наши суровини.

Неефективната отраслова и външнотърговска структура на нашето национално производство може задълго да се запази поради следните причини:

• производството и износът предимно на енергоемки и материалоемки суровини (чугун, желязо, мед, цинк и т.н.) трудно акумулират парични ресурси за преструктуриране на икономиката;

• икономиките на страните – членки на ЕС, често изпадат в рецесия, вследствие на която намалява търсенето на наши суровини;

• налагащата се либерална търговия между страните, която не позволява да бъдат използвани митнически и други ограничения за усъвършенстване на народностопанската структура.

В зависимост от финансовото състояние на страната се определят насоките на структурната политика:

• стабилност на банковата система;

• количество на валутните приходи;

• валутен режим;

• размер на външния дълг;

• величина на основния лихвен процент³;

• инфлация.

Според американския икономист и лауреат на Но-нстване на народностопанската бе-лова награда, Милтън Фридман, инфлацията е “монетарно явление”, което възниква “единствено, когато количеството пари нараства по-бързо от продукцията⁴ ”. При разработването и ре-ализацията на структурната политика следва да се изхожда и от покупателните възможности на населението, от относителния дял на чужденците в националното производство и от продажбите на чуждестранни стоки на местния пазар.

На този фон се очертават и основните насоки на структурната политика в аграрния сектор на страната. Една от тях е създаването на предпоставки за по-на-татъшно развитие на едрото зеленчукопроизводство, лозарство и овощарство. Върху тази основа трябва да се натоварят съществуващите мощности в преработващата про-мишленост и да се осъществява тяхното обновление и разширяване.

Структурната политика би трябвало да се насочва към приоритетно развитие на селскостопанското машиностроене, хранително-вкусовата, леката и фуражната промишленост, както и на мелиоративното и складовото стопанство. Една от нейните главни цели би следвало да бъде формирането на ефективен и жизнеспособен български аграрно-промиш-лен комплекс.

Постепенно приватизацията става елемент на иконо-мическата политика¹. Превръща се в елегантно и ефикасно политическо средство за присвояване на съществуващата държавна собственост и смяна на нейните форми. По това време вече се създават редица предпоставки за възникване и провеждане на приватизационна политика.

В държавните сектори (освен традиционните дейности – пощи и съобщения, жп транспорт и т.н.) функцио­нират отрасли и производства като енергетика, машиностроене, телекомуникации, аерокосмически комплекси. Тези сектори започват да се образуват през 20-те и 30-те години на ХХ в., но в западните държави значително се разширяват след Втората световна война.

Държавните сектори се формират по два начина:

• национализация на частни банки, фабрики и мини;

• създаване на нови държавни предприятия.

Сравнително мащабна национализация се извършва след 1917 г. в Русия. Тази мярка се прилага и в редица западноевропейски държави – Франция, Англия, Ирландия, Италия. След втората световна война в тях е извършена национализация на крупни частни предприятия, включително за добив на петрол, руди и електроенергия.

През 1945–1946 г. населението на Франция одобрява антикапиталистическата програма на Националния съвет на съпротивата, вследствие на което се конфискуват богатст-вата на големи монополисти, в т.ч. средства за производство, източници на енергия и подземни богатства. По този начин монополистите са наказани за това, че по време на Втората световна война трупат богатства, предавайки националните интереси на Франция² .

През 1981 г. управляващите френски социалисти извършват най-голямата в историята на страната национали-зация. В процеса на практическа реализация на идеите за държавен дирижизъм се национализират десетки големи електрически и други компании.

Днес държавните предприятия на отделните западно-европейски държави осигуряват между 6,5 и 40 на сто от брут-ния вътрешен продукт (Италия – 33 %, Франция – 25 % и Испания – 20 %).

Съвременната държавна собственост има безспор-ни предимства:

• служи като източник на ресурси за изграждане на крупни обекти и приоритетно развитие на дадени клонове от науката и техниката;

• използва се за решаване на важни социално-ико-номически задачи: развитие и поддържане на отрасли и производства, които са необходими на обществото, но непривлекателни за частния капитал;

• осигуряване на нормално функциониране на инфра-структурата;

• предоставяне на известни преференции на насе-лението в сферата на образованието, здравеопазването и социалното осигуряване;

• устройване на безработни по пътя на финансиране на различни държавни проекти.

Тези предимства на държавната собственост се от-крояват особено в епохата на индустриализация, при граждански и освободителни войни и други екстремни ситуации.

Втора предпоставка. Информационната научно-тех-ническа революция.

През 80-те години на ХХ в. се появява потребност от по-рационално използване на съществуващата държавна собственост. Започва внедряване на компютърна техника и информационни системи, модернизация и преструктуриране на държавните предприятия. Това става бавно поради някои особености на държавната собственост. Една от тях е, че този вид собственост има двояк характер. Формално юридически държавната собственост е общонародна, тъй като юри-дически всички граждани в страната се смятат за съсобственици на държавните средства за производство. Фактически обаче функциите на собствеността (владение, ползване, разпореждане, управление) се реализират от държавните органи и техния апарат. Този апарат управлява държавната собственост и проявява стремеж към преразпределение нанационалното богатство в своя полза³. 

Непосредствените производители владеят държавни-те средства за производство, без да могат по своя воля да се разпореждат с тях и да използват продукта на своя труд. Те гледат на държавната собственост като на чужда, “ничия”. Владението е само една от простите функции на собствеността. Като категория то се отличава от нея.

Главно поради двоякия характер на държавната соб-ственост всяко нейно съприкосновение с частни фирми и създаване на смесени държавно-частни стопански организации води до корупция.

Към нея принадлежат национални стопански елити (включително и от източноевропейските държави), собственици и ръководители на международни финансови и търговски организации, на транснационални и многонационални корпорации. Представителите на тази олигархия (за разлика от техните предшественици в минали олигархични формирования) разполагат с технически и транспортни средства, които им позволяват да поддържат преки и постоянни връзки помежду си, да упражняват влияние и власт навсякъде по света. Тях ги обединява общият интерес – съвместно да владеят и да се разпореждат с националните финансови, материални и човешки ресурси. Това предполага премахване на държавната собственост и на държавния монопол върху природните богатства (земя, петрол, руди, гори) и външната търговия, чрез които се осигурява национална независимост, изисква “разрушаване” на държавните сектори в отделните държави, от които патриотичните правителства черпят ресурси за водене на самостоятелна политика.

Представителите на финансовата олигархия се стремят към приватизация на държавната собственост и по други мотиви:

• да станат собственици на конкуриращите ги държав-ни предприятия;

• ези особеностида бъде ликвидиран държавният сектор и средствата от държавния бюджет да се насочват към частни фирми;

• чрез ограничаване на функциите на държавата и свиване на държавните разходи да се предизвика намаляване на данъчните задължения на частния сектор.

Във връзка с това се изразходват огромни парични ресурси за лансиране на политици и държавни чиновници, които се поставят в услуга на частния капитал.

Навсякъде по света в полза на приватизацията на държавната собственост се изтъкват сходни прагматични, идеологически и популистки съображения. Твърди се, че закупилите такива предприятия ще влагат “свежи пари” за ино-вации (нововъведения) и създаване на нови работни места. На гражданите гласоподаватели се внушава, че приватизацията ще ги направи акционери и съсобственици на пред-приятия и така ще могат да получават допълнителни доходи. Поставя се под съмнение икономическата ефективност на държавните предприятия. Изтъква се, че частните фирми превъзхождат държавните предприятия със сродна дейност по основните микроикономически показатели – рентабилност, и производителност на труда на един зает в производството.

В
16. Аграрна политика

западната литература се привеждат факти, които по безспорен начин доказват, че по издръжка на единица продукция множество държавни предприятия отстъпват на част-ните от съответния бранш. Други изследователи свидетел-стват, че в редица отрасли държавните предприятия са значително по-рентабилни от частните.

Напоследък се признава, че сравняването на микро-икономическата ефективност на предприятията не дава представа за големите социално-икономически задачи, които из-пълнява държавният сектор. Подчертава се, че това се прави с цел да се дискредитира държавното предприемачество.

В източноевропейските страни приватизационната политика се води за разрушаване и премахване на същест-вуващата социално-икономическа система на държавен социализъм. Печалбите на държавните предприятия вместо да постъпват в държавния бюджет се пренасочват към сметките на онези, които ги управляват и свързват с международния капитал⁵.

Приватизацията се използва и за погасяване на дър-жавни дългове към чуждестранни банки. Това става предимно чрез продажби на държавни ценни книжа и заводи на чуждестранни инвеститори. Част от парите, получавани от приватизационни сделки, постъпват в специални социални, аграрни, екологични и други фондове, но се използват предимно за текущи цели.

По всяка вероятност и в далечно бъдеще ще стават сме-ни на формите на собственост. Държавната собственост ще се преобразува в частна, и обратно.

С развитието на обществените производителни сили ще се изменят и целите на приватизационната политика. Към края на ХХ в. приватизацията се използва предимно за разграбване на държавната собственост от частни лица и за разчистване на пътя към ускорена неолиберална глобализация на националните икономики.

• подготвителен период – обхваща подбора на предприятията, които ще бъдат приватизирани, и тяхното преоб-разуване в акционерни дружества;

• същинска приватизация – избират се механизми и форми на приватизация.

• следприватизационен период – упражняване на контрол върху изпълнението на поетите задължения (запазване или увеличаване на работните места; влагане на допълнителни капиталовложения; въвеждане на нови методи на организация и управление) от новия собственик на държавното предприятие.

В западнoeвропейските държави се използват редица преки и косвени форми на приватизация:

• продажба на дъщерни предприятия или филиали на държавни компании и банки на частни физически и юри-дически лица;

• продажба на акции на държавни предприятия на фондовата борса;

• създаване на смесени държавно-частни компании;

• продажба на цяло държавно предприятие на частни инвеститори;

• продажба на акции на колектива на предприятието.

Такива форми на приватизация са прилагани и във Франция. През 1986 г. се приема Закон за приватизацията, съгласно с който акциите на приватизиращите се предприятия се разпределят по една схема: за работещите в компанията – 10 %; за публична продажба – 50 %; за чуждестранни инвеститори – 15–20 %; за крупни частни корпорации – 25 %⁶. 

В приватизиращите се предприятия се пускат т.нар. “особени акции” (в Англия ги наричат “златни”), които за срок от пет години остават притежание на държавата. Акциите за населението се предлагат на сравнително по-ниски цени. Нараства броят на дребните акционери⁷. 

Както във Франция, така и в другите западноевропейс-ки държави многото дребни акционери не могат пряко да участват в управлението на предприятията. Всеки от тях притежава по няколко акции, които не могат да променят социалния му статус. Възниква и проблемът за защита на интересите на дребните държатели на акции. В някои страни се създават консултативни съвети на акционерите, които им осигуряват връзка с ръководните органи на предприятието. Но вече е ясно, че приватизираните предприятия фактически се контролират от няколко крупни частни компании. По пътя на приватизацията държавната собственост става притежание на частния монополистичен капитал.

По западен образец се извършва и приватизацията на държавната собственост в източноевропейските страни.

В тях се прилагат и някои специфични форми на приватизация:

• бонова приватизация – всеки пълнолетен гражданин на страната получава безплатни бонове (ваучери, купони), с които закупува определен брой акции от приватизиращо се държавно предприятие.

• касова (пазарна) приватизация – продажба на предприятия на търг, включително и с участие на чуждестранни инвеститори;

• работническо-мениджърска приватизация – изкупуване на предприятия от техните трудови колективи с множество социални отстъпки.

В Чехия, Полша и Русия се дава приоритет на боновата и работническо-мениджърската приватизация. В Унгария и България предимство има касовата приватизация с участие на чужденци.

В източноевропейските страни (с изключение на България) има ограничения за участие на чужденци в при-ватизацията. В Чехия при разпродажбата на предприятия и магазини на първите търгове не се допускат чужденци. В Унгария чуждестранното участие при закупуване на пред-приятия, чиито изделия носят национална марка, не може да надхвърля 49 %. При продажбата на промишлени предприятия в Полша чуждестранните инвеститори имат право да закупуват до 10 на сто от акциите.

Чрез боновата приватизация се постига сравнително бързо разширяване на частния сектор, но се създава дисперсна структура на собственост с хиляди пасивни владелци. Ръководителите на приватизираните предприятия остават без контрол. Почти не се променя организационната структура на управление на отделното предприятие. Илюстрация на това са отношенията на собственост в Чехия, където преминават няколко вълни на бонова приватизация. Приватизираните предприятия стават “недържавни” и се освобождават от опеката на държавата, без да се формира присъщата на частната собственост система на управление.

Приватизацията с бонове се извършва по престъпен начин в Русия. През 90-те години на ХХ в. с ваучери е проведена бърза, “бясна приватизация”⁸ и са излъгани и ощетени милиони хора. Голям брой гигантски държавни предприятия се препродават на тъмни личности, които търсят леки печалби. Руската бонова приватизация е едно от най-големи-те престъпления в човешката история.

В източноевропейските страни касовата (пазарната) приватизация обхваща предимно най-атрактивните пред-приятия. Основни купувачи на такива предприятия са чуждестранни транснационални корпорации.

Значителна част от приватизиращите се малки държавни предприятия се изкупуват от техните трудови колективи. Това става с отсрочено плащане, лизинг и кредити, които се погасяват от печалбата на съответното предприятие. В Полша по този начин са изкупени 450 от продадените 800 държавни предприятия.

След извършената през 90-те години на ХХ в. приватизация на държавната собственост в източноевропейските страни преобладава броят на частните банки и предприятия. Повечето от тях принадлежат на американски, западноевропейски, еврейски и други физически и юридически лица.
3. Принципи на приватизационната политика

в аграрно-промишления сектор
Приватизационната политика трябва да бъде: “прозрач-на”, социално справедлива и икономически целесъобразна.

При разрушаването на държавния социализъм и рес-таврацията на капитализма у нас приватизацията на държавни и общински банки, предприятия и имоти се извършва чрез специален закон и става синоним на понятието “узаконена кражба”.

След 1997 г. със законови комбинации и армия от мест-ни и чуждестранни “оценители” са обсебени хиляди държав-ни предприятия и банки. Този “пладнешки обир” се прави пред очите на милионите трудови хора. Паметна ще остане приватизацията на разполагащата с модерни самолети и стотици хотели и други имоти по света българска държавна авиокомпания “Балкан”. Тази мощна държавна фирма е купена само за 150 хил. щатски долара от израелска фамилия, която впоследствие разпродава цялото фирмено имущество за стотици милиони щатски долари. По подобен начин са “продадени” българската външнотърговска банка “Булбанк” (на италианци), Българската телекомуникационна компания (на аме-риканския еврейски фонд “Адвент”) и други стратегически обекти.

Резултатите от тези приватизационни сделки са:

• масови уволнения на български работници и служители;

• влошаване на маркетинга и на качеството на обслужване;

• повишаване на цените на услугите,

• изнасяне на получаваните парични печалби в чужбина.

Приватизационната политика в аграрно-промишления сектор би трябвало да се основава на следните по-важни принципи:

• социална сигурност;

• осигуряване на предимства на земеделските производители;

• стимулиране на развитието на разнообразни форми на кооперативна собственост;

• равнопоставеност на всички видове собственост.