Аграрна политика



страница9/10
Дата23.07.2016
Размер2.61 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Експортни субсидии. Важен инструмент за стимулиране и регулиране на земеделското производство са и експортните субсидии. Този елемент на аграрната политика е известен като “разходи за възстановяване”, или т.нар. или такат за такаправи такатакакомпенсации. Чрез тях се компенсира разликата между вътрешните цени, по които износителите купуват продукцията, и по-ниските цени, по които трябва да я продават на международните пазари. Експортните субсидии правят тази продукция конкурентоспособна, а пласирането й става на дъмпингови цени. Това са цените на стоките, които се продават на пазара за получаване на минимална печалба или на загуба с цел да бъдат изтласкани или разорени съответните конкуренти. Даден производител може трайно да налага дъмпингови цени на своята стока на определен пазар, ако в същото време я продава и на друг пазар, но по монополно регулирани цени.

Вносът на субсидирана продукция разорява местните земеделски производители и елиминира конкурентите от другите държави, където не се дават експортни субсидии.



Преки субсидии. Това става под различни форми. При намаляване на изкупната цена на даден земеделски продукт фермерите получават от специализирани държавни органи компенсации. Обикновено се компенсира загубата на приходи на фермерите, причинена от орязването на цената. Сумата, която би трябвало да получи всеки фермер, се пресмя-та на базата на средния добив от декар земя в съответния район. Преки плащания се дават и за консервирани земи, засяване със зърнени, маслодайни и протеинови селскостопански култури, а също и под формата на премии за глава добитък (теле, овца и др.). Такива плащания се правят на млади фермери и на земеделски производители от планински или отдалечени райони.

Вече се формира специална група преки субсидии, които ще се изплащат на фермери, изпълнили определени по законов ред агротехнически, екологични, санитарни и други стандарти.



Митни сборове. Държавата закриля местните земеделски производители и чрез митни сборове. Нейни органи покровителстват местните фермери, като поставят тарифни и нетарифни ограничения.

Вносните мита се използват за повишаване на цените на дадени чуждестранни стоки до равнище, което ги прави непродаваеми на вътрешния пазар. Чрез тяхното прибавяне към стойността на съответните стоки външните конкуренти са принудени да се оттеглят.

Митническите тарифи (под формата на парични ставки на единица продукция или процент от нейната стойност) се използват за стимулиране на развитието на определени отрасли, конкуриращи се с вноса. С тяхна помощ, от една страна, се набират парични ресурси в държавния бюджет, а от друга – от друга, се закрилят земеделски производства, чиято продукция е предназначена за осигуряване на териториална и продоволствена независимост на страната. По този начин в отделните страни или междудържавни съюзи сравнително по-малка защита от вноса получават фермерите, които произвеждат стоки предимно за експорт. Протекции се дават главно на фермерите, чиято продукция е подложена на остра конкуренция на чуждестранни аналогични стоки на местния пазар.

Административните мерки за нетарифно регулиране (карантина на растения и животни; количествени ограничения за износ или внос на определени стоки (експортни и импортни квоти); ембарго, т.е. забрана да се изнася или внася продукция на някои от пазарите; държавен монопол на външната търговия) засилват действието на протекционистичните средства.


1.2. Данъчна политика

Производството и износът на селскостопански стоки се регулира и чрез механизмите на данъчната политика. Решаваща роля за това имат диференцирания подход при определяне на данъчната политика и данъчните преферен-ции в приоритетни отрасли, производства и дейности.

Разгледаните икономически механизми за стимули-ране и регулиране на земеделското производство формират държавна система на аграрен протекционизъм и заемат централно място в аграрната политика на съвременните промишлено развити държави.

Исторически аграрният протекционизъм се формира като система по време на световната икономическа криза (1929–1933 г.), която засяга особено дълбоко земеделието. С цел нейното преодоляване държавната администрация в САЩ започва пряко или косвено да закриля фермерите. Използва разнообразни икономически и административни методи и средства за пряка намеса на пазара, за ограничаване на свободната конкуренция и за регулиране на цените на стоките.

В резултат на това след Втората световна война в САЩ се формира мощен аграрно-промишлен комплекс, в който получават повсеместно развитие машинната индустрия, индустриалните методи на отглеждане на растения и животни, химията и селекцията. Значително се увеличава селскостопанското производство, а американските земеделски произведения заемат доминиращо положение на световния продоволствен пазар. За тези успехи спомагат и приетите през 1955 г. международни спогодби от над 100 страни – членки на ГАТТ (Общо споразумение за митата и търговията)1. В тях се дава право на САЩ да осъществяват национална политика, насочена към поддържане на сравнително високи вътрешни изкупни цени на селскостопанските стоки и ограничаване на техния внос от други страни.

Така относителният дял на САЩ в общия износ на продоволствие достига близо една пета. Американското сел-ско стопанство осигурява по-голямата част от продажбите на зърно на световния пазар, в това число над 80 % от светов-ния износ на соя.

В началото на XXІ в. ежегодно от държавния бюджет се отделят милиарди долари за реализация на редица програми за:

• консервиране на част от обработваемата земя и за намаляване отглеждането на определени земеделски култури;

• финансово подпомагане на млади фермери;

• мелиорации;

• внедряване на научни постижения във фермерските стопанства;

• субсидиране на фермери, когато вътрешните цени на някои техни стоки се понижат под равнището на международните;

• стимулиране износа на пресни и преработени селскостопански стоки.

Всяка програма се изпълнява от отделна държавна агенция или друга институция, чийто чиновнически апарат непрекъснато нараства, поглъщайки все по-голяма част от държавните пари, предназначени за фермерите.

След Втората световна война (освен в САЩ) и в други държави (Япония, Канада, Швейцария и страните – членки на Европейския съюз) са изградени системи на аграрен протекционизъм. Ежегодните субвенции (държавни финансови помощи) за селското стопанство достигат стотици милиарди долари.

В тези суми не се включват много други държавни разходи за земеделието. Към тях се отнасят разходите под формата на отбив от цената при закупуване на някои горива, минерални торове и селскостопански машини, реализиране на мелиоративни програми, отстъпки при застраховане на реколтата.


19. Аграрна политика

Непрекъснато се увеличават мащабите на държавната финансова подкрепа за аграрния сектор. През 1998 г. общата сума на държавните субсидии за аграрния сектор на 29 страни – членки на Организацията за икономическо съ-трудничество и развитие (ОИСР), достига 273,6 млрд. долара. Коефициентът на поддръжка на земеделските производители (отношението на сумата на субсидиите към стойността на произведената селскостопанска продукция) възлиза средно на 37 на сто. Този коефициент на финансово поддържане е сравнително най-висок в Швейцария – 73 % и Норвегия –70 %, а най-нисък (1 %) – в Нова Зеландия (вж. табл. 6).

В ЕС държавните дотации съставляват 45 % от стойността на произведената продукция, а в САЩ – 22 %.

В началото на ХХІ в. ежегодните селскостопански дотации в ЕС по линия на Общата аграрна политика и държавните бюджети на отделните страни, взети заедно, възлизат на около 130 млрд. долара.



Както е известно, размерите на посевните площи в отделните страни – членки на ЕС, се установяват с норматив-ни актове на ръководните органи на Евросъюза. Съобразно с тези актове през 1998 г. в Германия е предоставена на фермерите държавна дотация, възлизаща на около 125 щатски долара на тон произведено зърно.

Таблица 6
Мащаби на държавно субсидиране на земеделието




Страна

Среден размер

на държавните субсидии,

млрд. долари

Дял на държавните субсидии в стойността на произведената продукция, %

1997 г.

1998 г.

1997 г.

1998 г.

ЕС

109,7

129,8

38

45

САЩ

30,6

49,9

14

22

Япония

52,6

49,0

61

63

Република Корея

21,1

12,8

66

59

Турция

10,3

12,6

31

39

Швейцария

5,0

5,3

68

73

Полша

3,4

3,7

21

25

Норвегия

2,6

2,7

65

70

Чехия

0,4

0,7

10

17

Унгария

0,4

0,6

8

12

Нова Зеландия

0,1

0,04

2

1



Съставена: По данни на БИКИ, № 73-74 от 29 юни 1999 г., с. 6.

Американската администрация, която на думи се обя-вява за премахване на държавните финансови помощи за фермерите, също продължава да води политика на аграрен протекционизъм. В САЩ ежегодните държавни субсидии за фермерите възлизат на 10–15 долара на един декар обработваема земя.

Държавните кредитни централи ежегодно предоста-вят “експортни кредити” на страни, които внасят американски селскостопански стоки. Така по завоалиран начин се субсидира експортът на храни в чужбина.

В САЩ се правят и преки плащания на фермерите. Особено на онези, които търпят материални и финансови загуби от природни бедствия. Ежегодно американското правителство харчи за изпълнение на различни аграрни програ-ми и издръжка на 2 млн. фермери по 50–60 млрд. долара.

На фона на всичко това би трябвало да се определят принципите, насоките и механизмите на българската аграрна политика. При прилагането на ефикасна и съобразена със съвременните реалности аграрна политика у нас би могло да се води интензивно и експортно ориентирано земеделие.


  1. Общата аграрната политика на ранния

Европейски съюз
След Втората световна война (1941–1945 г.) европейс-ките народи изпитват остър недостиг на храни. Изхранва-нето им става и чрез внос на хранителни продукти от САЩ и други държави. Благодарение на мъдрата политика на френския президент генерал Де Гол и на западногерманския канцлер Аденауер за кратко време са преодолени съществувалите следвоенни национални вражди и през 1957 г. (в Рим) е създадена междудържавната организация – Европейска икономическа общност (ЕИО). Нейни учредители са Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург (до 1994 г. ЕС се наричаше Европейска икономическа общност – ЕИО).

Главно спояващо звено на междудържавната общност е Общата аграрна политика на Европейския съюз.

В Римския договор (чл. 39) ясно са формулирани основните цели на ОАП на ЕИО:

• увеличаване на селскостопанското производство;

• осигуряване на добро жизнено равнище на фермерите;

стабилизиране на пазарите;

• гарантиране на редовни доставки;

• осигуряване на приемливи цени на доставяните стоки до потребителите.



Общата аграрна политика на ЕИО почива на след-ните принципи:

• единен пазар за селскостопански стоки (свободно движение на селскостопанските стоки в Съюза и единни цени).

• преференции за съюза (общи митнически бариери срещу вноса от трети страни).

• обща финансова отговорност (разходите се покри-ват от общ фонд, в който всички членове правят вноски).

Тези принципи са взаимно свързани.

На базата на тези принципи за десет години (1958–1968) в Европейския съюз е създаден общ аграрен пазар2. През 1962 г. на обществените пазари са предложени първите свободно движещи се продукти, а през 1968 г. са въведени общи (единни) цени на селскостопанските стоки.

За набиране на финансови ресурси и за осъществяване на ОАП на Европейския съюз през 1962 г. е създаден Европейски аграрен фонд за гарантиране и ориентиране (известен като FEOGA – ЕАФГО). По онова време към фонда е насочван определен процент от брутния вътрешен продукт на страните – членки на ЕИО. Тази практика се променя в началото на 90-те години на ХХ в., когато се въвежда данък върху добавена стойност. За сега Фондът набира пари от мита, които се начисляват за внасяните промишлени стоки в Общия пазар от държавите извън Съюза, както и от данъка върху добавената стойност на страните членки в размер на 1,6 %. Обикновено разходите по линия на фонда съставляват половината от бюджета на ЕС. Основната част от паричния ресурс на фонда се изразходва от секция “Гарантиране” за осигуряване на стабилни доходи на фермерите. Това става главно чрез поддържаните цени на около 70 на сто от селскостопанските стоки (пшеница, ечемик, ръж, царевица, ориз, захар, млечни продукти, говеждо и овче месо и др.).

С пари от фонда се интервенира селскостопанският пазар. Изкупуват се излишъци от някои селскостопански продукти, с цел да се регулира тяхното търсене и предлагане и да се запази високото равнище на вътрешните им изкупни цени. Предоставят се експортни субсидии, компенсиращи разликите между световните и вътрешните изкупни цени (които по правилно са по-високи), с оглед да се стимулира износът на излишни хранителни стоки. Дават се и преки суб-сидии на земеделските производители за изпълнени изисквания (да предават продукция на по-ниски изкупни цени, да изключват земи от сеитбооборота, да отглеждат крави и телета на открито).

Сравнително по-малки (10 на сто от разходите на фонда) са субсидиите за преструктуриране на селскосто-панското производство, санитарни, агрономически и други мероприятия.

Финансовите ресурси на фонда се разпределят почти пропорционално на величината на аграрния сектор на всяка страна – членка на Съюза. Страните с високоразвито земеделие (Франция, Италия и др.) фактически се финансират от Германия и Англия, където възможностите за разширяване на собственото селскостопанско производство са твърде огра-ничени.

Значителна част от субсидиите, които тези страни предоставят на фонда, се връщат обратно, тъй като фермерските стопанства се снабдяват предимно с немски и английски машини и съоръжения. Може би в това е тайната на съчетаването на националните интереси на страните – членки на Европейския съюз, и на успеха на осъществяваната от тях обща аграрна политика.

Общата аграрна политика заема централно място в интегрирането на европейските държави и след извършените разширения на ранния Европейски съюз. Както е известно, през 1973 г. към Евросъюза се присъединяват Великобритания, Ирландия и Дания, през 1981 г. – Гърция, през 1986 г. – Испания и Португалия, а през 1995 г. – Финландия, Швеция и Австрия.

Общата аграрна политика (ОАП) на страните – членки на ЕС, е инструментариум на техните правителства за регулиране на обществените отношения. С нейните механизми се улеснява оборотът на капитала в общността главно между индустрията и зависимото от природата селско стопанство. Посредством ОАП се повишава и солидарността и сплотеността в обществото. И данъкоплатци, и потребители приемат, че земеделието е основен стопански отрасъл, който ги снабдява с хранителни и други стоки от първа необходимост и подкрепят политиката на преразпределение на получаваната обща добавена стойност, като за сметка на техните доходи се субсидират и стимулират земеделските производители.

При осъществяване на ОАП се използва широк спектър от икономически механизми за въздействие върху сел-скостопанското производство. Досега в него решаваща роля има режимът на поддържане на изкупните цени на основни селскостопански стоки – зърнени храни, мляко и млечни продукти, говеждо и телешко месо. При този режим цените на повечето пресни и преработени селскостопански стоки в ЕС са значително по-високи от тези на световния пазар и Чикагската борса. Продължителното поддържане на високото им ниво позволява на западните фермери да покриват направените разходи и да реализират значителни печалби.

Механизмите на ОАП са ефикасни, тъй като се прилагат в условията на високоразвита индустрия за селското стопанство и хранително-вкусовата промишленост. Тяхното използване би било лишено от смисъл при положение, че на пазара има хроничен недостиг на съвременни високопроизводителни селскостопански и продоволствени машини и съоръжения.

Държавата регулира земеделското производство чрез следните по-важни икономически лостове: лихви, цени, експортни субсидии, преки субсидии, митни сборове, данъци.

В ЕС дотирането на земеделските стопани се извършва чрез отпускане на кредити при сравнително по-ниски лихви. Държавни субсидии се предоставят за създаване на специализирани земеделски банки, които да отпускат нисколихвени кредити на фермерите.

Освен чрез лихви, селскостопански дотации се предос-тавят и като се поддържа високо равнище на изкупните цени на земеделските стоки. Тези цени (поддържани с държавни пари) се определят съобразно с търсенето и предлагането на съответната стока на пазара и осигуряват на фермерите чисти печалби. Когато пазарните цени на дадена селскостопанска стока паднат под определеното равнище, се прис-тъпва към интервениране на пазара. Изкупува се цялата пред-лагана продукция, след което тя се складира и пласира вклю-чително и на пазари извън общността.

По този начин се поддържа такова равнище на изкупните цени на земеделските произведения, което гарантира на фермерите определена печалба. То им позволява да закупуват и внедряват съвременна техника и ноу-хау технологии и да интензифицират селскостопанското производство.

В индустриално развитите държави има известни раз-личия в подходите и начините на използване на икономическите механизми за регулиране на земеделското про-изводство. Десетилетия наред земеделието на САЩ се дотира предимно чрез предоставяне на нисколихвени кредити на фермерите, а основен инструмент на аграрния протекционизъм в Европейския съюз е поддържането на гарантирани изкупни цени на земеделските стоки.

Селскостопанското субсидиране включва и експортните субсидии. Чрез тях се компенсира разликата между вът-решните цени, по които износителите купуват продукцията, и по-ниските цени, по които трябва да я продават на международните пазари. При положение, че в ЕС изкупната цена на пшеницата е 160 щатски долара на тон, а международната цена на Чикагската борса – 110 дол./тон, експортната субсидия би трябвало да бъде около 50 дол./тон. Чрез нея се покрива разликата между изкупната и международната цена.

Фермерите в ЕС получават от държавите членки и преки субсидии. Обикновено това става, когато се намалява изкупната цена на даден земеделски продукт или се извеждат земи от сеитбооборота.

Държавата субсидира местните земеделски производители чрез митни сборове и данъчни облекчения.

Прилаганата в ЕС протекционна Обща аграрна поли-тика води до рязко увеличаване на селскостопанското производство. В резултат на това страните – членки на Евросъюза, се самозадоволяват с основни селскостопански стоки.

Осигурява се продоволствената им независимост. Европейският съюз се превръща в сериозен конкурент на САЩ на световния аграрен пазар.

Общата аграрна политика е мощен фактор за издигане на равнището на развитие на аграрния сектор в Европейския съюз. С нейните механизми се засилва взаимодейтвието между земеделието, от една страна, и индустрията и услугите – от друга. Дава се силен тласък на развитието на машиностроенето за селското стопанство и хранителната промишленост. Формира се рационална и изпълнена с прогресивни производства машиностроителна, агрохимическа, био-технологична, високотехнологична и т.н. отраслова структура на аграрно-промишления комплекс. Това от своя страна позволява: да се внедряват високоинтензивни промишлени технологии в земеделието; да се получават високи добиви от земеделските култури със сравнително по-малко трудови и материални разходи; да се повишава продуктивността на селскостопанските животни.

Под влияние на социални, геополитически и други фактори днес делът на земеделските производители от общия брой на работещото население на Евросъюза е 4 % (Англия – 1,4 %, Германия – 2,8 %, Франция – 4,1 %, Испания – 6,5 %, Гърция – 16 %), а делът на земеделието в брутния вътрешен продукт е едва 1,7 %.

Тези данни показват, че аграрният сектор на ЕС се оптимизира в посока към съвременните постижения на науката и техниката. Неговото развитие далеч изпреварва това на десетте новоприети в Евросъюза страни от Източна и Централна Европа, където делът на заетите в селското стопанство е около 13 % (Полша – 19 %, Словения – 10 %) от общия брой на трудещите се. В България и Румъния този показател е съответно 25 % и 44 %.

Посредством протекционната аграрна политика в повечето страни – членки на ЕС, се поддържа непрекъснат растеж на селскостопанското производство. За периода 1990–2000 г. в отделни страни то се увеличава между 10 и 20 %, в Белгия – с 15 на сто, в Испания – с 10 на сто. Най-много нараства брутната добавена стойност в аграрния сектор на Гърция. Това до голяма степен се дължи и на постоянно увеличаващия се изгоден реекспорт на земеделски стоки, които се произвеждат в България и други източноевропейски страни.

О
20. Аграрна политика

ще към края на 80-те години на ХХ в. се очертават редица недостатъци и негативни последици на ОАП на ЕС. При нейното системно прилагане западноевропейските производители и потребители на селскостопански стоки се изолират от световния аграрен пазар. Интервентските подходи и средства на ОАП (поддържани високи цени на земеделските произведения, митнически тарифни и нетарифни ограничения и т.н.) се превръщат в непреодолими бариери, които ограничават достъпа до западноевропейския аграрен пазар. Те изключват прякото приспособяване на селскостопанското производство и потребление към променящите се обстоятелства на световния пазар.

С държавното вмешателство (прието за ОАП) и използването на разнообразни форми на субсидиране на частните фермери все повече се натоварва бюджетът на Европейския съюз.

В началото на ХХІ в. този бюджет превишава 1 на сто от брутния вътрешен продукт на общността. През 2003 г. разходите за осъществяване на ОАП в ЕС възлизат на около 50 млрд. долара (през 1973 г. са били около 6 млрд. долара). Въпреки реформирането на тази политика в посока към съкращаване на бюджетните субсидии за земеделието в Евросъюза разходите за аграрния сектор нарастват с близо 30 на сто.

Прилаганата Обща аграрна политика в ЕС създава постоянен стимул за свръхпроизводство на хранителни продукти. Селскостопанското свръхпроизводство води до натрупване на запаси от селскостопански стоки; огромни разходи за построяване на складове, за складиране и уни-щожаване на излишъците от селскостопанска продукция3.

Пораждат се и екологични проблеми. За да получават гарантирани цени и експортни субсидии, фермерите неп-рекъснато увеличават добивите на селскостопанските култури (през 2001 г. добивите от пшеница във Франция са около 600 кг/дка, в Дания – 700 кг/дка, Германия – над 700 кг/дка) и употребяват значителни количества минерални торове и химикали, които замърсяват околната среда. С оглед да бъде запазено биоразнообразието в селските райони напоследък се предоставят субсидии за устойчиво развитие на земеделието. Въвеждат се научно обосновани норми на торене и пръскане с растителнозащитни препарати.

Наред с посочените проблеми (финансов “товар”, по-роден от аграрните субсидии, свръхпроизводство и излишъци на храни) в ЕС възникват и трудности, свързани с пласмента на земеделските стоки. През 80-те години на ХХ в. някои развиващи се страни с многочислено население (Китай и Индия и др.) започват напълно да се самозадоволяват с ос-новния продукт – зърното. Други пък намаляват вноса на продоволствени стоки поради ограничената си платежо-способност. В резултат на това предлагането на продоволст-вие на международните пазари превишава неговото търсене. Много страни започват още повече да субсидират своя износ на селскостопанска продукция. Това поражда нови търкания между традиционните селскостопански износители от САЩ, Канада и Австралия и новите от ЕС.

През 1986 г. започва Уругвайският кръг на преговори за либерализация на търговията в рамките на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ), която сега се нарича Световна търговска организация.

Поради острата конфронтация между САЩ и ЕС относно общата им аграрна политика преговорите се про-точват и приключват едва след седем години (1994 г.) с приемане на Селскостопанско споразумение. В това споразу-мение има четири раздела:

• достъп до пазара;

• субсидиране на националното производство;

• конкуренция в износа;

• санитарни и фитосанитарни мерки.

В споразумението се предвижда:

• замяна на системата на гарантираните изкупни цени с преки плащания (компенсации) на земеделските производители;

• намаляване на експортните субсидии с тенденция в перспектива да бъдат напълно премахнати;

• увеличаване на възможностите за внос чрез намаляване на митата и премахване на нетарифните ограничения.

Във връзка с това след 1992 г. се пристъпва към ре-форма на ОАП на ЕС. Започва по-широко прилагане на нови механизми на тази политика с оглед да се решат въз-никналите проблеми и задачи в селското стопанство и другите отрасли на аграрно-промишления комплекс на стра-ните – членки на Евросъюза.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница