Академичната автономия демокрация или тоталитаризъм

28 Октомври 2007 г.

Демократичните принципи за развитие на едно свободно общество предполагат наличие на заинтересовани и взаимно-допълващи и контролиращи се страни.

Каква обаче е разликата между нашето “демократично” общество и това без кавичките – в Западна Европа и САЩ например? Разликата е в наличието на гражданско общество, което допълва и контролира официалните органи и институции за управление след избирането им. Съвременния демократичен свят също е някога е преживял нашите преходно-демократични процеси и достатъчно е изстрадал необходимостта от възпитаване на едно отговорно гражданско мислене и политическа култура.

Умишлено или не – западния свят не ни предупреди, а никой, като че ли не подозираше при прехода след 1989г., че за да има истинска демокрация са необходими години за изграждане на основния стълб на демокрацията – гражданското общество. Без гражданско общество, което да контролира псевдо-демократичните процеси и произвол на малцинството на върха на властта, демократичните принципи, налагани от развитите общества, включително и Европейския съюз са обречени на провал. Вероятно е необходимо външно стимулиране и финансиране на новите граждански общества, за да могат европейските демократични принципи и ценности да бъдат действително приложени в новите страни-членки на ЕС.

Десетилетия са били необходими на западното общество да осъзнае острата необходимост от възпитание на отговорна гражданска позиция още от средното училище, развивайки и затвърждавайки го най-вече в университетите и академиите. От там тръгва и принципа за академичната автономия, за да може университета трезво да защитава и контролира демократичните принципи, без репресивна намеса на държавата, ако случайно на власт застанат неподходящи хора.

В съвременните общества усилено се стимулира развитието на граждански контрол, финансират се неправителствени организации в обществена полза, синдикати, сдружения и движения. За разлика от българските политици, които може би си въобразяват, че са “вечни” и никой няма да им потърси сметка за безгрижността, некомпетентността и престъпленията, държавниците от развитите общества знаят, че основната им закрила някой ден като граждани (когато няма да бъдат на власт), защита на правата на семействата, децата, приятелите и бъдещите им поколения е едно силно гражданско общество, което може да контролира всяка случайно избрана или самозабравила се държавна върхушка. И това гражданско общество, изградено изцяло на демократични принципи в много по-голяма степен е способно да защитава правата и морала на обществото от сменяемите периодично партии и политически лидери.

Винаги съществува опасност от налагане на частни интереси над обществените, на “болни” политически амбиции, които да доведат държавата до упадък и погазване правата на мнозинството, на социална и икономическа несправедливост – тогава именно се задействат механизмите на гражданския контрол. Разбира се съществуват и спонтанни, даже революционни протести и преврати, но те са следствие именно от недобре развито гражданско общество и контрол, които много рядко водят до приемлив резултат за обществото. Примери за това са комунистическите преврати в уж демократични държави. По-съвременни примери са преходите от псевдо-демокрация към религиозен фундаметализъм.
Много по-удачни са примерите за обществения контрол в съвременните граждански общества. Гражданските протести сложиха край на една военна авантюра на прекалено амбициозни държавни лидери във Виетнам, като показаха че обществените интереси са над гордостта на военни стратези и политици. Подобни граждански процеси протичат и по отношение на войната в Ирак, не само сред американските, но и сред западно-европейските страни-участници в конфликта. Не малко са примерите и за контрол над прекомерно завишени или несправедлив данъци, липса на актуализация на заплати, неадекватни мерки срещу безработица, явни прояви на корупция и политическа некомпетентност.

Основен двигател на гражданските протести и съответно гражданския контрол са младите и будни умове на студентите, които придобиват отговорна гражданска позиция и зряло политическо мислене в рамките на академичната автономия на университети и академии. Висшето образование е генератор на демокрация и основна сила за запазване на демократичните принципи на обществото.

След тези зрели прояви на гражданска позиция, българската държава в лицето на сраснали се в едно политически партии, синдикати, а по-късно медии, реши да сложи ръка и върху академичната автономия, върху будната съвест на студентското съсловие.

· Държавата умишлено абдикира от управлението и контрола на висшите училища, а БАН бе оставен на доизживяване, поради липса на млади учени;

· Постоянната след прехода политическа върхушка постигна своята цел в университетите, които вече са средище на корупционни практики, ниско качество на обучение, липса на политическа и обществена култура сред младите, методично нарушаване и погазване на гражданските права на студенти и преподаватели. Студентите и младите учени вече не носят опасност за граждански контрол и протестни действия, при каквито и да било политически, икономически или социални сътресения. Свикнали да понасят ударите на университетското беззаконие, корупция и безотговорно управление, българския студент и млад учен е един "послушен гражданин" на най-бедната и корумпирана "бяла" държава;

· Университетите понастоящем са едни тоталитарни структури със свои норми и правила, често в ущърб на студенти и преподаватели. Висшите училища функционират в среда на страх от уволнение, изключване, изнудване, изгонване от общежитие. Държавните органи стоят настрани от явните нарушения на правата на граждани и очевидните прояви на корупция под предлога за ненамеса в “академичната автономия”. Целта е една – геноцид още в зародиш на каквато и да е възможност за обществено мислене и прояви на граждански контрол;

· Ръководните органи в университетите са оставени в ситуация да се самоизбират и самоконтролират, което обуславя множество нарушения в изборните процедури;

· Държавата даде власт на ректорите да се саморазправят с всяко независимо и свободно мнение, в замяна на свобода за финансови злоупотреби и облагодетелстване на определена академична и често политически обвързана върхушка. Доброто справяне с репресиите над студентското мнение и подтискане на гражданското общество често се награждават с министерски пост за по-изявените ректори;

· Най-послушните университети се награждават и с липса на финансови и административни проверки. Съответно обратното важи за проявите на независимост от страна на който и да било университет. Съществува опасност и от ниска акредационна оценка, намаляване на бюджетния трансфер за непокорните висши училища;

· Постепенно университетите се превърнаха от научни и учебни центрове в основно административни структури с непрозрачни механизми за отчетност и назначаване на персонал;

· Държавното образование методично се разграбва и приватизира, често с участието на вътрешното ръководство и “студентските лидери”, опровергавайки наглите твърдения за приоритет на образованието, декларирано от всички политически сили;

· В държавните висши училища се вляха прекалено много държавни субсидии, които уж безконтролно се разходват от университетската върхушка. Всъщност привидната липса на контрол бе начин да се контролират “непокорните” висши училища;

· Не се спазиха нито една от програмите на политическите сили, свързани с образование, същевременно бяха генерирани изключително некомпетентни стратегии за развитие, наблягащи на масовизация и приватизация. Промените в ЗВО допуснаха безконтролно увеличение на таксите, закриване на колежанското обучение;

· Всички законодателни промени, стратегии, оценяване на качеството на обучени, контакти с външни организации стават без явното участие на студентската общественост, а само чрез фиктивното и политизирано Национално представителство на студентските съвети, за дейността на което има множество негативни отзиви и сигнали;

· Младите учени социално и материално унижение, са принудени да напускат науката, осакатявайки по такъв начин приемствеността и възпроизводството на научни кадри. Стига се до ситуация, в която няма желаещи кандидати за докторанти и научни сътрудници. Това става чрез мълчаливо държавно одобрение на запазване на некомпетентен и застаряващ преподавателски състав в голяма част от висшите училища. С подобни темпове на развитие, застаряване и липса на възпроизводство, висшето образование ще се самозакрие в рамките на 5-6 години;

· Студентските лидери и студентските организации бяха вкарани в лошо функциониращи студентски съвети, които бяха принудени да се отдалечат от студентите и да се сраснат с академичното управление;

· Единствената връзка на повечето ректори със студентите бе официалния контакт със студентския председател, който по един или друг начин е принуден да защитава не студентските интереси, а да одобрява всяко академично или ректорско решение, като дава основание да наличие на една “фиктивна демократичност”;

· Студентските съвети чрез председателя си и определена върхушка, боравеща с бюджетните им средства защитават анти-студентски интереси, тъй като според ЗВО, бюджета на студентския съвет е не по-малко от 1% от приходите на висшето училище от такси за обучение. Тоест, колкото са по-високи таксите, толкова повече средства за разходване имат студентските съвети. Средства, които не се разходват прозрачно и са обект на неявни договорки между МОН, Ректорат и “студентските защитници”. Не случайно през последните години студентските организации одобряват покачването на таксите;

· Законово се регламентира Национално представителство на студентските съвети (НПСС), което е официален орган за одобрение на всички политически и социални решения, свързани със студентските такси, стипендии, преференции, общежития, учебна дейност. НПСС се оформи като един елитарен клуб на партийни членове и председатели на студентски съвети, сраствайки в едно държавните и академичните интереси. Властта, предоставена студентските “лидери” от тази организация, подкрепена с неконтролирани от никой бюджетни отчисления, права за разпореждане с общежития, стипендии и др. средства, доведоха до много корупционни практики и влияние за налагане на репресивни действия срещу наистина обществено отговорни млади хора. Показателен е факта, че в момента в НПСС членуват изцяло политически обвързани фигури в доста напреднала възраст и без студентски права. Въпреки това държавата отказва да признае други студентски организации, освен НПСС, като използва и манипулира тези “младежи” за налагане на всякакви решения свързани с наука и образование;

· Докторантите изкуствено бяха вкарани в състава на Студентския съвет, където мнозинството студенти няма понятие от техните права и интереси. От друга страна това даде възможност сред студентската върхушка да се задържат “политически докторанти”, назначавани не поради научни интереси и постижения, а за да контролират студентските органи за самоуправление и да налагат мнението на ръководството;